Човек в търсене на смисъл

46
Сетих се за всичко това, когато видях снимките в списанието. След като обясних, слушателите ми разбраха защо не намирам снимката толкова ужасна: в крайна сметка хората на нея може да не са били дотам нещастни.
На четвъртия ден в помещенията за болни тъкмо бях определен за нощна смяна, когато главният лекар се втурна и ме помоли да приема доброволна медицинска служба в друг лагер с болни от тиф. Противно на настойчивите съвети на моите приятели (и въпреки че почти никой от колегите ми не предложи услугите си) реших да стана доброволец. Знаех, че в работната група не след дълго ще умра. Но ако трябваше да умра, там може би моята смърт поне щеше да има някакъв смисъл. Мислех, че несъмнено би било по- целесъобразно да се опитам да помогна на другарите си като лекар, вместо да вегетирам и накрая да изгубя живота си като непроизводителен работник, какъвто бях тогава.
За мен това бе просто математика, не жертва. Но административният офицер от санитарния взвод бе наредил да се „полагат грижи“ за двамата лекари доброволци за тифусния лагер, докато тръгнат. Изглеждахме толкова слаби, че той се опасяваше да не би вместо с двама лекари да се окаже с два допълнителни трупа в тежест.
* * *
Вече споменах как всичко, което не бе свързано с непосредствената задача да опазиш жив себе си и най-близките си приятели, губеше стойността си.
Всичко се жертваше заради това. Характерът на човек бе въвлечен дотам, че той се оказваше в душевен смут, който заплашваше и подлагаше на съмнение всички поддържани от него ценности. Под влияние на един свят, който повече не признава ценностите на човешкия живот и човешкото достойнство, който е отнел волята на човека и го е направил обект на изтребление (планирайки обаче първо да го употреби докрай – до последния грам от физическите му ресурси), под това влияние личното его накрая търпеше загуба на ценностите. Ако човек в концентрационния лагер не се бореше срещу това с последно усилие да спаси самоуважението си, той губеше чувството, че е индивидуалност, същество с разум, с вътрешна свобода и собствена стойност. Тогава започваше да мисли за себе си като за част от огромна маса хора; съществуването му се свеждаше до животинско равнище. Хората бяха подкарвани – ту към едно място, ту към друго, понякога заедно, понякога поотделно – като стадо овце без собствена мисъл и воля. Отвсякъде ги наблюдаваше малка, но опасна глутница, веща в методите за изтезание и садизъм. Те непрекъснато подкарваха стадото на- зад-напред с викове, ритници и удари. А ние, овцете, мислехме само за две неща – как да избегнем лошите кучета и как да получим малко храна.

47
Точно като овце, които плахо се скупчват в центъра на стадото, всеки от нас се стремеше да бъде в центъра на строя. Това му даваше по-голям шанс да избегне ударите на охраната, крачеща от двете страни, отпред и отзад на колоната. Допълнително предимство на централната позиция бе, че предлагаше защита срещу острия вятър. Следователно в опита да спаси собствената си кожа всеки се стремеше буквално да се потопи в тълпата. В строя това ставаше автоматично. Но през останалото време бе съвсем съзнателно усилие от наша страна – съобразно с един от най-повелителните лагерни закони за самосъхранение: бъди незабележим. Винаги гледахме да не привличаме вниманието на СС.
Разбира се, имаше моменти, когато бе възможно и дори необходимо да стоиш настрани от тълпата. Добре известно е, че принудителният живот в общност, където се обръща внимание на всичко, което човек прави по всяко време, може да доведе до неудържим порив да се избяга поне за малко.
Лагерникът копнееше да бъде сам със своите мисли. Той жадуваше за уединение и усамотение. След като ме преместиха в тъй наречения „лагер за почивка“, имах рядкото щастие да намирам от време на време усамотение за около пет минути. Зад пръстената барака, където работех и където бяха струпани около 50 пациенти в делириум, имаше тихо място в един ъгъл на двойната ограда от бодлива тел, ограждаща лагера. Там бе импровизирана палатка от няколко пръти и клони, за да подслони половин дузина трупове
(дневната смъртност в лагера). Имаше също шахта, водеща към водопроводните тръби. Аз кляках на дървения капак на тази шахта всеки път, когато нямаше нужда от помощта ми. Просто седях и гледах навън към зелените склонове и далечните сини хълмове на баварския пейзаж, който през мрежата от бодлива тел възприемах като отделни кадри. Унасях се в мечти и копнежи и мислите ми бродеха на север и североизток, в посока на моя дом, но виждах само облаци.
Гъмжащите от въшки трупове до мен не ме притесняваха. Само стъпките на минаващата охрана можеха да ме стреснат в мечтите ми. Или може би повикване в къта на болните, или за да прибера новодошлите запаси от медикаменти за моята барака – състоящи се може би от 5 или 10 таблетки аспирин, които трябваше да стигнат за 50 пациенти в продължение на няколко дни. Аз ги прибирах и тръгвах на обиколка да меря пулса на болните и да дам по половин таблетка на тежките случаи. Но безнадеждно болните не получаваха лекарства. Нямаше да помогне и при това щеше да лиши онези, за които още имаше някаква надежда. За леките случаи нямах нищо освен може би окуражителна дума. Така се влачех от пациент до пациент, макар самият да бях слаб и изтощен от сериозен пристъп на тиф. След това се връщах на моето самотно място върху дървения капак на шахтата.

48
Тази шахта по случайност веднъж спаси живота на трима сълагерници.
Малко преди освобождението бяха организирани масови ешелони до Дахау и тези трима лагерници мъдро решиха да избегнат клопката. Те се спуснаха долу в шахтата и се скриха там от охраната. Аз спокойно седях върху капака и с детска невинност си играех, хвърляйки камъчета по бодливата тел.
Забелязвайки ме, охраната се поколеба за миг, но после ме отмина. Скоро можах да кажа на тримата долу, че най-голямата опасност е преминала.
* * *
Много е трудно за външен човек да схване колко нищожно малка стойност имаше човешкият живот в лагера. Лагерникът бе претръпнал, но бе възможно да осъзнае по-ясно това пълно незачитане на човешкото съществуване, когато се подготвяше конвой от болни. Изтощените тела на болните бяха хвърляни върху двуколки, теглени от лагерници в продължение на много километри, често през снежни бури, до следващия лагер. Ако някой от болните бе умрял, преди колата да тръгне, пак го хвърляха – списъкът трябваше да е наред. Единствено важен бе списъкът. Човекът бе от значение само защото имаше лагерен номер. Ставаше буквално номер: жив или мъртъв, не бе важно; животът на „номера“ бе напълно независим. Какво стоеше зад този номер и зад този живот, значеше още по-малко – съдбата, историята, името на човека. В ешелона с болни, които аз като лекар трябваше да придружа от един лагер в Бавария до друг, имаше млад лагерник, чийто брат не бе включен в списъка и затова оставаше. Младежът се моли толкова дълго, че лагерният отговорник реши да направи замяна и братът зае мястото на човек, който за момента предпочете да остане. Но списъкът трябваше да е изряден! Това бе лесно. Братът просто размени номера си с другия лагерник.
Както вече споменах, нямахме документи. Всеки бе щастлив да притежава собственото си тяло, което в края на краищата все още дишаше. Всичко друго по нас, тоест парцалите, висящи по мършавите ни скелети, представляваше интерес само ако бяхме определени за ешелон от болни пациенти. Напускащите „мослеми“ бяха разглеждани с невъзмутимо любопитство, за да се види дали техните палта или обувки не са по-добри от нашите собствени. В края на краищата техните присъди бяха подписани. Но онези, които оставаха в лагера, които все още бяха способни за някаква работа, трябваше да използват всички начини да увеличат шансовете си за оцеляване. Те не бяха сантиментални. Лагерниците виждаха, че са напълно зависими от настроението на охраната – играчки в ръцете на съдбата, и това ги правеше дори по-малко човечни, отколкото обстоятелствата оправдаваха.

49
* * *
В Освиенцим формулирах за себе си едно правило, което се оказа добро и което по-късно повечето от моите другари следваха. Обикновено казвах истината при всички видове въпроси. Но мълчах за всичко, за което изрично не ме питаха. Ако ме питаха за възрастта ми, казвах я. Ако ме питаха за професията, казвах „лекар“, но без да уточнявам. Първата сутрин в
Освиенцим един офицер дойде на строевия плац. Трябваше да се разделим в отделни групи – над 40 години, под 40 години, шлосери, механици и тъй нататък. Сетне ни провериха за херния и някои лагерници трябваше да образуват нова група. Групата, в която бях, бе подкарана към друга барака, където отново ни строиха. След като ни сортираха още веднъж и отговорих на въпроси за възрастта и професията ми, бях изпратен в друга малка група.
Отново ни подкараха към друга барака и ни групираха по различен начин.
Това продължи известно време и аз се почувствах доста нещастен, озовавайки се сред непознати, които говорят неразбираеми чужди езици.
Тогава дойде последният подбор и аз се оказах обратно в групата, с която бях в първата барака! Те едва ли бяха забелязали, че междувременно са ме препращали от барака в барака. Но аз си давах сметка, че в тези няколко минути съдбата мина покрай мен в много различни форми.
След като бе организиран ешелонът от болни пациенти за „почивния лагер“, моето име (тоест моят номер) бе поставено в списъка, тъй като имаше нужда от лекари. Но никой не бе убеден, че предназначението е наистина лагер за почивка. Преди няколко седмици бе подготвен същият ешелон. И тогава всеки мислеше, че е предназначен за газовите пещи. Когато бе обявено, че всеки доброволец за страховитите нощни смени ще бъде изключен от списъка за ешелона, незабавно се явиха осемдесет и двама желаещи. След четвърт час ешелонът бе отменен, но осемдесет и двамата останаха в списъка за нощната смяна. За повечето от тях това значеше смърт през следващите две седмици.
Сега ешелонът за почивния лагер се организираше за втори път. Отново никой не знаеше дали това не е уловка, за да се изтръгне и последната работна сила от болните – макар и само за 14 дни, дали ще отиде в газовите пещи, или в истински почивен лагер. Главният лекар, който бе започнал да ме харесва, една вечер в десет без петнадесет ми каза потайно: „Уредих в

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: