Човек в търсене на смисъл

59
които допускат да отслабне вътрешният контрол върху моралната и духовната им същност, впоследствие стават жертва на израждащото влияние на лагера. Тогава възниква въпросът, как би могъл или трябва да се изгради този „вътрешен контрол“?
Бивши лагерници, когато пишат и разказват своите преживявания, са единодушни, че най-смазващо въздействие от всичко има неизвестността относно срока на престоя. Не се знае датата на освобождението. (В нашия лагер бе безсмислено дори да се говори за това.) Всъщност продължител- ността е не само неопределена, но и неограничена. Добре известен психолог- изследовател е посочил, че животът в концентрационен лагер може да се нарече „условно съществуване“. Ние можем да добавим към това определение „условно съществуване с неизвестен предел“.
Новопристигналите обикновено не знаят нищо за условията в лагера.
Онези, които се бяха върнали от други лагери, бяха длъжни да мълчат, а от някои лагери никой не се връщаше. При постъпването в. лагера в съзнанието на хората се извършваше промяна. С края на несигурността идваше несигур- ността за края. Бе невъзможно да се предскаже дали и кога тази форма на съществуване ще свърши, ако изобщо свърши.
Латинската дума finis има две значения: край, финал или цел, която трябва да се постигне. Човек, който не може да види края на своето „условно съществуване“, не е способен да се насочи към крайната цел на своя живот.
Той спира да живее за бъдещето за разлика от човека в нормалния живот. В резултат цялата структура на вътрешния му живот се променя, появяват се признаци на упадък, познати от други сфери на живота. Безработният например е в сходно положение. Съществуването му е условно и в известен смисъл той не може да живее за бъдещето и да се стреми към някаква цел.
Изследвания, проведени с безработни миньори, показват, че те страдат от особен вид деформация на времето – на вътрешното време – като резултат от състоянието им на безработица. Лагерниците също страдат от това странно
„преживяване за времето“. В лагера малък времеви отрязък, например ден, изпълнен с часове тормоз и умора, изглежда безкраен. По-голям период – може би седмица, ти се струва, че минава бързо. Другарите ми се съглася- ваха, когато казвах, че в лагера денят е по-дълъг от седмица. Колко парадоксално бе нашето възприятие за времето! В тази връзка си припом- няме „Вълшебната планина“ на Томас Ман, която съдържа някои много талантливи психологически бележки. Ман изучава духовното развитие на хора в аналогично психологическо положение, т. е. туберкулозно болни в санаториум, които също не знаят деня на своето освобождение. Те водят подобно съществуване – без бъдеще и без цел.
Един от лагерниците, който при пристигането си маршируваше с дълга колона новопостъпили от гарата до лагера, по-късно ми каза, че се чувствал,

60
сякаш крачи на собственото си погребение. Животът му се струвал абсолютно лишен от бъдеще. Той се отнасял към него като към нещо отминало и свършено, сякаш вече е мъртъв. Това чувство на безжизненост се засилваше и от други причини – във времето най-остро се чувстваше неограничеността на затворничеството; в пространството – тесните граници на затвора. Всичко отвъд бодливата тел ставаше далечно – извън досега и в известен смисъл нереално. Събитията и хората отвън, целият нормален живот там, имаха за лагерника призрачна осанка. Външният живот, т. е. онова, което можеше да се види от него, му изглеждаше почти така, както той би изглеждал на мъртвец, който го гледа от другия свят.
Човек, който се оставяше да западне, тъй като не вижда никаква бъдеща цел, се оказваше погълнат от мисли за миналото. Вече говорихме в друга връзка за съществуващата склонност да се гледа назад, за да се направи настоящето с всичките му ужаси по-малко реално. Но в ограбването на настоящето от неговата реалност се криеше определена опасност. Лесно започваха да се пренебрегват възможностите за подобряване на лагерния живот, които реално съществуваха. Приемането на нашето „ycловно съществуване“ като нереално бе само по себе си важна причина лагерниците да губят контрол върху живота; в известен смисъл всичко ставаше безсмислено. Тези хора забравяха, че често тъкмо такива извънредно трудни външни условия дават на човек възможността духовно да надрасне себе си.
Вместо да приемат лагерните тегоби като проверка за своите вътрешни устои, те не гледаха сериозно на живота си и го презираха като нещо без значение. Предпочитаха да затворят очи и да живеят в миналото. Животът за такива хора ставаше безсмислен.
Естествено, само някои бяха способни да достигнат големи духовни висоти. На малцина бе даден шансът да постигнат човешко величие въпреки привидния си житейски крах и смърт – завоевание, което никога не биха осъществили при обикновени обстоятелства. За останалите от нас, посредствените и нерешителните, са валидни думите на Бисмарк:

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: