Човек в търсене на смисъл

64
поставя въпроси. Отговорът ни не трябва да е разговори и съзерцание, а правилно действие и правилно поведение. В крайна сметка животът означава да се поеме отговорност за намиране на правилния отговор на проблемите и да се изпълнят задачите, които той постоянно поставя пред всеки индивид.
Тези задачи и следователно смисълът на живота се различават както при различните хора, така и в различните моменти. Затова е невъзможно да се определи смисълът изобщо. Направените със замах изявления никога не могат да отговорят на въпросите за смисъла на живота. „Живот“ не значи нещо смътно, а нещо съвсем реално и конкретно, така както са реални и конкретни житейските задачи. Те формират човешката участ, която е различна и уникална за всеки индивид. Един човек и една участ не могат да се сравняват с друг човек и друга участ. Нито една ситуация не се повтаря и всяка се нуждае от различно решение. Понякога човек се оказва в ситуация, която може да изисква от него сам да оформи съдбата си чрез действие. Друг път за него е по-изгодно да използва възможността за съзерцание и по този начин да извлече полза. Понякога от човек може да се иска просто да приеме съдбата, да носи своя кръст. Всяка ситуация се различава по своята неповто- римост и винаги има само един верен отговор на проблема, поставен от тази ситуация.
Когато открие, че неговата участ е да страда, човек ще трябва да приеме страданието като своя задача; своя единствена и неповторима задача. Ще трябва съзнателно да приеме факта, че дори в страданието той е уникален и сам във вселената. Никой не може да го освободи от страданието или да страда вместо него. Неговата неповторима възможност се крие в начина, по който понася своето бреме.
За нас като лагерници тези мисли не бяха умозрителни разсъждения, откъснати от реалността. Те бяха единствените мисли, които можеха да ни помогнат. Те ни пазеха от отчаянието дори когато изглеждаше, че няма шанс да се измъкнем живи от него. Отдавна бяхме преминали фазата, когато се питахме какъв е смисълът на живота, наивен въпрос, който разбира живота като постигане на някаква цел чрез активно творене на нещо ценно. За нас смисълът на съществуването обхващаше по-широките цикли на живот и смърт, на страдание и умиране.
След като веднъж смисълът на страданието бе открит за нас, ние отказвахме да омаловажаваме или да облекчаваме изтезанията в лагера, като ги пренебрегваме или таим фалшиви илюзии и поддържаме изкуствен оптимизъм. Страданието бе станало задача, на която не искахме да обърнем гръб. Бяхме осъзнали скритите в него възможности за завоевания, възмож- ности, които са накарали поета Рилке да напише: „Wie viel ist aufzuleiden!“
(Колко много има да се изстрада!) Рилке говори за „изстрадване“, както други биха говорили за „изработване“. За нас имаше много страдания за

65
изстрадване. Затова бе необходимо да застанем лице в лице с цялото страдание, опитвайки се да сведем до минимум моментите на слабост и безплодни сълзи. Но нямаше нужда да се срамуваме от сълзите, тъй като те бяха свидетелство за най-голямата човешка смелост – смелостта да страдаш.
Съвсем малко хора осъзнаваха това. От време на време някой изповядваше засрамено, че е плакал, както моят другар например, който на въпроса, как се е справил с отоците си, отговори с признанието: „Изплаках ги от себе си.“
* * *
Крехките наченки на психотерапия и психохигиена, когато изобщо бяха възможни в лагера, бяха или индивидуални, или колективни по естество.
Индивидуалните психотерапевтични опити често бяха един вид „живото- спасяващи процедури“. Тези усилия обикновено бяха насочени към предотвратяване на самоубийства. Една много стриктна лагерна повеля забраняваше всякакви опити да се спасява човек, който пробва да се само- убие. Бе забранено например да се реже въжето на човек, който опитва да се обеси. Следователно бе изключително важно да се попречи на самото предприемане на тези опити.
Спомням си два случая на неосъществени самоубийства, които поразително си приличаха. И двамата бяха говорили за намерението си да се самоубият. И двамата използваха типичния довод – няма какво повече да се чака от живота. И в двата случая въпросът бе да бъдат накарани да осъзнаят, че животът все още очаква нещо от тях, нещо в бъдещето. Всъщност открихме, че за единия от тях това бе детето му, което той обожаваше и което го чакаше в чужда страна. За другия бе нещо, не някой. Този човек бе учен, бе написал серия книги, която трябваше да бъде завършена. Никой друг не можеше да свърши работата му, така както никой друг не можеше да заеме мястото на бащата в обичта на детето.
Тази неповторимост и изключителност, които отличават всеки индивид и дават смисъл на съществуването му, имат същото отношение към творческата работа както към любовта. Когато се осъзнае невъзможността човек да бъде заменен, това позволява да се прояви в цялата си сила отговорността на човек към продължаване на своето съществуване. Човек, който осъзнае отговорността, която носи към човешко същество, което го чака с обич, или към незавършена работа, никога не би могъл да захвърли живота си. Той знае „Защо“-то на своето съществуване и ще бъде способен да понесе почти всякакво „Как“.

66
* * *
Естествено, възможностите за колективна психотерапия в лагера бяха ограничени. Добрият пример бе по-ефикасен от всякакви думи. Един старши отговорник на блок, който не държеше страната на властите, чрез своето справедливо и насърчаващо поведение имаше хиляди възможности да упражнява дълбоко морално въздействие върху онези, за които отговаряше.
Непосредственото влияние на поведението винаги е по-резултатно от това на думите. Но понякога, когато душевната възприемчивост беше изострена от други външни обстоятелства, една дума също имаше ефект. Спомням си за един случай на психотерапевтична работа с обитателите на цяла барака, което се дължеше на изострената им възприемчивост, породена от външна ситуация.
Изминалият ден беше лош. По време на развода бе направено съобщение, че много действия отсега нататък ще се смятат за саботаж и като такива незабавно ще се наказват със смърт чрез обесване. Между тях бяха престъпления като отрязване на малки ивици от стари одеяла (за импровизирана поддръжка на глезените) и много дребни „кражби“. Преди няколко дни полумъртъв от глад лагерник бе нахлул в склада за картофи и бе откраднал няколко кила. Кражбата бе открита и някои лагерници бяха разпознали „крадеца с взлом“. Когато чуха за това, лагерните власти наредиха виновникът да им бъде предаден или целият лагер да гладува един ден. Естествено, 2500-те души предпочетоха да постят.
Вечерта на този ден на пости лежахме в пръстените бараки в много лошо разположение на духа. Говореше се много малко и всяка дума звучеше дразнещо. Тогава, за да влошат нещата още повече, угасиха светлините.
Настроението достигна най-нисък спад. Но старшият отговорник на нашата барака бе мъдър човек. Той импровизира малък разговор за всичко, което си мислехме в момента. Говори за многото другари, умрели през последните няколко дни или от слабост, или чрез самоубийство. Но спомена и за вероятната истинска причина на тяхната смърт – загубата на надежда. Той твърдеше, че трябва да има някакъв начин да се предпазят възможните бъдещи жертви от достигане до това крайно състояние. И посочи мен да дам такъв съвет.
Господ ми е свидетел, че не бях в настроение да давам психологически обяснения или да държа проповед-да предложа на другарите си някаква медицинска грижа за техните души. Бях измръзнал и гладен, раздразнителен и изморен, но трябваше да направя усилие и да използвам тази изключителна възможност. Сега насърчението бе по-необходимо от всякога.

67
И тъй, аз започнах, като първо споменах най-тривиалното утешение.
Казах, че дори в тази Европа в шестата година на Втората световна война нашето състояние не е най-ужасното, което можехме да си представим.
Казах, че всеки от нас трябва да се запита какви невъзвратими загуби е претърпял досега. Предполагах, че за повечето от тях тези загуби наистина са били малко. Който все още бе жив, имаше основание за надежда. Здраве, семейство, щастие, професионални способности, материално състояние, обществено положение – всички тези неща можеха отново да бъдат постигнати и възстановени. В края на краищата все още пазехме здрави своите кокали. Това, през което бяхме преминали, можеше все пак да ни бъде актив в бъдеще. И аз цитирах Ницше: „Was mich nicht umbringt, macht mich

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: