Човек в търсене на смисъл

71
през които мечтаехме за нея, че тя бе изгубила значението си. Нейната реалност не проникваше в съзнанието ни – ние не можехме да възприемем факта, че тази свобода е наша.
Стигнахме до покрити с цветя ливади. Виждахме и съзнавахме, че са там, но нямахме усет за тях. Първата искрица радост дойде, когато съзряхме пъстроопашат петел. Но си остана само искрица, ние все още не принадлежахме на този свят.
Вечерта, когато всички се срещнахме отново в бараката, един тайно попита друг: „Кажи ми, беше ли доволен днес?“ И другият отговори засрамен, тъй като не знаеше, че всички изпитвахме нещо подобно: „Честно казано, не!“
Ние буквално бяхме изгубили способността да изпитваме удоволствие и ни предстоеше бавно да се учим отново на нея.
* * *
Психологически това, което ставаше с освободените лагерници, може да се нарече „деперсонализация“. Всичко изглеждаше нереално, неправдо- подобно, като в сън. Не можехме да повярваме, че това е истина. Колко често бяхме мамени от сънища в отминалите години! Сънувахме, че е дошъл денят на освобождението и са ни пуснали на свобода, че сме се върнали у дома, поздравили сме приятелите си, прегърнали сме жените си, седнали сме на масата и сме започнали да разказваме за всичко, което сме преживели – дори как често сме виждали деня на освобождението в сънищата си. И тогава – в ушите ни изпищяваше свирка, сигналът за ставане, и сънищата за свободата свършваха. А сега сънят бе станал истина. Но можехме ли наистина да му повярваме?
* * *
Тялото има по-малко задръжки от съзнанието. Още от първия момент нататък то добре се възползва от новата свобода. Започна да яде ненаситно с часове и дни и дори през половината от нощта. Изумително е какви количества може да изяде човек. Когато дружелюбен фермер канеше някой лагерник, той ядеше ли ядеше и сетне пиеше кафе, което му развързваше езика, и тогава почваше да говори, често с часове. Най-сетне съзнанието му бе освободено от дългогодишния натиск. Чувайки го да приказва, човек оставаше с впечатление, че той трябва да приказва, че желанието му да говори е неудържимо. Познавах хора, които бяха преминали през голямо напрежение за кратко време (например през кръстосан разпит в гестапо) и имаха подобни реакции. Минаваха много дни, докато се отпуснеше не само

72
езикът, но и нещо в самия човек; тогава чувствата изведнъж разкъсваха странните окови, които ги възпираха.
* * *
Един ден, няколко дни след освобождението, аз вървях с километри през къра покрай цъфтящи ливади към пазарния град близо до лагера. В небето се извисяваха чучулиги и чувах радостната им песен. На километри наоколо не се виждаше никой; нямаше нищо освен широката земя и небе, ликуването на чучулигите и безбрежната свобода на пространството. Аз спрях, погледнах наоколо и нагоре към небето – и сетне паднах на колене. В този миг знаех много малко за себе си или за света – имах наум само едно изречение – все същото: „Аз призовах Господ Бог от моя тесен затвор и Той ми отвърна в
свободата на безкрая.“
Вече не помня колко дълго съм коленичил там и съм повтарял това изречение. Но зная, че в онзи ден, в онзи час започна моят нов живот.
Напредвах стъпка по стъпка, докато отново станах човешко същество.
* * *
Пътят, който водеше от крайното психическо напрежение през последните дни в лагера (от тази война на нерви към душевен мир), със сигурност не бе безпрепятствен. Ще бъде грешка да се мисли, че освободеният лагерник не се нуждае вече от духовни грижи. Трябва да се има предвид, че човек, подложен на такъв огромен психически натиск в продължение на толкова дълго време, е естествено застрашен след освобождението си, особено когато натискът е снет така внезапно. Тази опасност (в смисъл на психологическа хигиена) е психическия отговор на пренапрежението. Точно както физическото здраве на подводничаря е застрашено, ако напусне изведнъж кесонната камера (където е под огромно атмосферно налягане), така може да пострадат духът и психичното здраве на човек, внезапно освободен от психически натиск.
През тази психологическа фаза се забелязваше, че хората с по-примитивна натура не можеха да се избавят от влиянието на бруталността, която ги заобикаляше в лагерния живот. Сега, вече свободни, те мислеха, че могат да използват свободата си безнравствено и безмилостно. Всичко, което се бе променило за тях, бе, че вместо потиснатите сега те бяха потисниците. От обект те станаха подбудители на своеволно насилие и несправедливост.
Поведението си оправдаваха със собствените си ужасни преживявания.
Често това ставаше очевидно при сравнително незначителни събития.
Вървяхме с един приятел през полето към лагера, когато изведнъж се

73
натъкнахме на нива със зелени посеви. Аз автоматично се отклоних, но той ме хвана за ръка и ме повлече през нея. Измърморих нещо, че не трябва да тъпчем младите посеви. Той се подразни, погледна ме сърдито и извика: „Не
казвай това! Нима не ни отнеха достатъчно? Жена ми и детето ми бяха
задушени с газ – да не споменавам всичко останало, а ти ще ми забраниш
да стъпча няколко стръка овес!“
Само с времето тези хора можеха да бъдат върнати отново към баналната истина, че никой няма право да върши зло дори ако му е било причинено такова. Ние трябваше да се стремим да ги водим обратно към тази истина, иначе последиците щяха да са много по-лоши от загубата на няколко хиляди стръка овес. Още виждам лагерника, който нави ръкавите на ризата си, пъхна десницата си под носа ми и извика: „Нека тази ръка да бъде отсечена, ако
не я обагря с кръв в деня, когато се върна у дома!“ Искам да подчертая, че той не бе лош човек. Той бе сред най-добрите другари в лагера и след това.
Извън моралната деформация в резултат на внезапното освобождение от психическия натиск имаше още две основни преживявания, които заплаш- ваха да увредят характера на освободения лагерник: огорчението и загубата на илюзиите, когато се завърнеше към предишния си живот.
Огорчението бе причинено от редица неща, на които той се натъкваше в града, където бе живял преди. Когато при завръщането си човек откриеше, че на много места го посрещат само с вдигане на рамене и банални фрази, той бе склонен да се огорчи и да се запита за какво е преминал през всичко случило се. Когато почти навсякъде чуваше същите фрази: „Ние не знаехме
за това“ и „Ние също сме страдали“, той се питаше – няма ли наистина нещо по-добро, което да ми кажат?
Загубата на илюзиите бе нещо различно. Не ставаше въпрос за твоя приятел (чиято повърхностност и липса на чувства бяха така отблъскващи, че накрая ти се искаше да допълзиш до някоя дупка и да не чуваш, нито да виждаш повече човешки същества), а самата съдба, която изглеждаше толкова жестока. Човек, който години наред е мислел, че е достигнал абсолютния предел на възможното страдание, сега откриваше, че страданието няма предел и че може да страда още повече и още по-силно.
Когато говорихме за опитите да се даде на човек в лагера душевен кураж, казахме, че трябва да му се предложи нещо, което да очаква от бъдещето.
Трябваше да му се припомни, че животът още го чака, че човешко същество чака завръщането му. Но след освобождението? Имаше хора, които откриха, че никой не ги очаква. Горко на онзи, който разбираше, че човекът, споменът за когото единствено му бе давал смелост в лагера, вече не съществува!
Горко на онзи, който откриваше, че най-сетне дочаканият ден на мечтите му е така различен от всичко, за което е копнял! Може би той се качваше в тролея, отправяше се към дома, който години бе виждал само в съзнанието

74
си, и натискаше звънеца само за да се окаже, че човекът, който е трябвало да разтвори вратата, не е там и никога няма да бъде отново.
В лагера си казвахме, че не може да съществува земно щастие, което да компенсира всичко изстрадано от нас. Ние не се надявахме на щастие – не това ни даваше смелост и осмисляше нашето страдание, нашите жертви и нашата смърт. И все пак не бяхме подготвени за нещастие. Тази загуба на илюзиите, която очакваше немалко от лагерниците, бе преживяване, което за тези хора се оказа много трудно да преодолеят, а за един психиатър е също така трудно да им помогне да го превъзмогнат. Но това не трябва да го обезкуражава, напротив, трябва допълнително да го стимулира.
* * *
Но за всеки един от освободените неволници идва ден, когато, поглеждайки назад към преживяванията си в лагера, не може вече да проумее как е издържал всичко това. Както накрая идва денят на неговото освобождение, когато всичко му изглежда като прекрасен сън, също така идва и денят, когато всичките лагерни преживявания му се струват само един кошмар.
Венец на всички преживявания на завърналия се у дома е чудесното чувство, че след всичко изстрадано от него няма повече нищо, от което да се страхува – освен от своя Бог.

75

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: