Тази глава е написана въз основа на лекцията, която изнесох на Третия световен конгрес по логотерапия в университета в Регенсбург, Западна Германия, юни 1983 г.
Нека първо се запитаме какво би трябвало да се разбира под „трагичен оптимизъм“. Накратко това означава, че си и оставаш оптимист въпреки „трагичната триада“, както се нарича в логотерапията, триада, състояща се от онези аспекти на човешкото съществуване, които могат да бъдат описани като:
1) болка;
2) вина;
3) смърт.
Всъщност тази глава повдига въпроса как е възможно да кажем „да“ на живота въпреки всичко това? Да поставим въпроса иначе: как може животът да запази потенциалния си смисъл въпреки трагичните си страни? В края на краищата „да кажеш «да» на живота въпреки всичко“ – да използвам заглавието на една моя предишна книга на немски, – предполага, че животът е потенциално значим при всякакви условия, дори и най-мизерните. А това на свой ред предполага способността на човека творчески да преобразува отрицателните аспекти на живота в нещо положително или градивно. С други думи, това, което е от значение, е да се направи най-доброто от всяко конкретно положение. „Най-доброто“ обаче е онова, което на латински се нарича optimum – оттук и основанието да говоря за трагичен оптимизъм, тоест оптимизъм пред лицето на трагедията с оглед на човешкия потенциал, най-доброто от който винаги позволява:
1) да се превърне страданието в човешко постижение и завоевание;
2) да се извлече от вината възможност за промяна на човека към по-добро;
3) да се извлече от преходността на живота стимул за извършване на отговорни действия.
Трябва обаче да се има предвид, че този оптимизъм не е нещо, което може да се командва или да му се заповядва. Човек не може да се насили дори да бъде оптимистичен безразборно – по отношение на всички изненади и всички надежди. А това, което е вярно за надеждата, е вярно и за другите два компонента на триадата, тъй като вярата и любовта също не могат да бъдат командвани или да им се заповядва.
За европееца една от характеристиките на американската култура е, че отново и отново човекът се командва и му се заповядва „да бъде щастлив“. Но щастието не може да се преследва, то трябва да последва. Човек трябва да има причини да „бъде щастлив“. Ала след като веднъж причината се намери, той автоматично става щастлив. Както виждаме, човешкото същество не преследва щастието, а по-скоро търси причина да бъде щастливо, не на последно място чрез реализиране на потенциалния смисъл, заложен, но непроявен в дадена ситуация.
Тази потребност от причина е сходна с друг, специфично човешки феномен – смеха. Ако искате някой да се смее, трябва да му дадете повод, тоест трябва да му разкажете смешка. По никакъв начин не е възможно да се предизвика смях, като го подтиквате или го карате сам да се принуди да се смее. Да се прави това, би било същото като да се подтикват позиращи пред камера хора да кажат „зеле“ само за да се окажат лицата им на готовата снимка замръзнали в изкуствени усмивки.
В логотерапията такъв модел на поведение се нарича хиперинтенция. Той играе важна роля в причиняването на сексуалните неврози, били те фригидност, или импотентност. Колкото повече пациентът, наместо да забрави за себе си чрез себеотдаване, се стреми директно към оргазъм, тоест сексуална наслада, толкова повече това преследване на сексуалното удоволствие се самоосуетява. Наистина това, което се нарича „принцип на удоволствието“, е по-скоро разтури-забава.
Когато търсенето на смисъл от индивида се окаже успешно, то не само се отплаща с щастие, но и го прави способен да се справя със страданието. А какво става, ако нечие търсене на смисъл слепешката е било напразно? Резултатът като нищо може да бъде фатален. Нека си припомним например какво става понякога в екстремни ситуации, каквито са лагерите за военнопленници и концентрационните лагери. На първо място, както ми казаха американски войници, изкристализира поведенчески модел, наричан от тях „отписване“. В концентрационните лагери това поведение се дублираше от онези, които сутрин в пет отказваха да станат и да отидат на работа, а наместо това оставаха в бараката върху мократа от урина и изпражнения слама. Нищо – нито предупреждения, нито заплахи – не можеше да ги накара да променят решението си. И тогава се случваше нещо типично – те изваждаха цигара някъде от дъното на джоба, където я бяха крили, и започваха да пушат. В този момент знаехме, че в разстояние на следващите четиридесет и осем часа ще ги видим да умират. Ориентацията към смисъла бе отминала и търсенето на непосредствено удоволствие бе взело връх.
Не напомня ли това нещо друго, с което се сблъскваме ден след ден? Мисълта ми е за онези младежи, които в световен мащаб наричат себе си поколението „без бъдеще“. Със сигурност прибягват не само към цигарите, но и към наркотиците.
Всъщност онова, на което сме свидетели с наркотиците, е една страна от по-общо масово явление, а именно чувството за безсмисленост в резултат на фрустрация на екзистенциалните ни потребности, което на свой ред се е превърнало във всеобщо явление в нашите индустриални общества. Днес не само логотерапевтите твърдят, че чувството за безсмисленост играе все по-голяма роля в етиологията на неврозите. Както пише Ирвин Д. Ялом от Станфордския университет в „Екзистенциална психотерапия“: „От четиридесет поредни пациента, които се обръщат за терапия в извънболничната психиатрична клиника... дванадесет (30 %) имат някакъв първостепенен проблем, включващ смисъла (по данни от самооценки, терапевти или независими експерти).“30 На хиляди мили на изток от Пало Алто положението се различава само с 1 %. Последната статистика във Виена показва, че 29 % от населението се оплаква, че в живота му липсва смисъл.
Колкото до причините за това чувство за безсмисленост, може да се каже, макар и свръхопростено, че хората имат достатъчно, от което да живеят, но нищо, за което да живеят; те имат средствата, но не и смисъла. Със сигурност някои нямат дори средствата. По-точно, мисля за масата от хора, които днес са безработни. Преди петдесет години публикувах изследване31, посветено на специфичния тип депресия, която диагностицирах при млади пациенти, страдащи от онова, което нарекох „невроза на безработицата“. Показах как тази невроза в действителност произхождаше от една двукратно погрешна идентификация: да си безработен, се приравняваше с това да си безполезен, а да си безполезен, се приравняваше с това да водиш безсмислен живот. Следователно всеки път когато успявах да убедя пациентите да станат доброволци в младежки организации, програми за образование на възрастни, обществени библиотеки и тям подобни – с други думи, щом успееха да запълнят изобилието от свободно време с някакъв вид неплатена, но смислена дейност, – тяхната депресия изчезваше напълно, въпреки че икономическото им положение не се бе променило и гладът им си бе все същият. Истината е, че човек не живее само от благополучие.
Успоредно с неврозата на безработицата, която се отключва от социоикономическото положение на индивида, има други видове депресия, които могат да бъдат проследени назад до психодинамичните или биологичните условия в зависимост от случая. Съгласно това се предписват съответно психотерапия или фармакотерапия. Що се отнася обаче до чувството за безсмисленост, не трябва да подминаваме и да забравяме, че per se това не е въпрос на патология; бих казал, че вместо симптом на неврозата това е по-скоро доказателство за човешката природа. Но макар и да не е причинено от нещо патологично, то със сигурност може да предизвика болестна реакция, с други думи, то е потенциално болестотворно. Само помислете за така разпространения сред младото поколение масов невротичен синдром: има предостатъчни емпирични свидетелства, че трите страни на този синдром – депресия, агресия, пристрастяване, се дължат на онова, което в логотерапията се нарича „екзистенциален вакуум“, чувство за празнота и безсмисленост.
Не е нужно да се казва, че не всеки случай на депресия без изключение може да се проследи до чувството на безсмисленост, нито пък че самоубийството – с което понякога свършва депресията – винаги е резултат от екзистенциален вакуум. Но дори ако не всеки без изключение случай на самоубийство се предприема от чувство за безсмисленост, импулсът на индивида да отнеме живота си спокойно би могъл да се превъзмогне, ако той имаше съзнание за някакъв смисъл и цел, за които си струва да се живее.
Ако по този начин силната ориентация към смисъла играе решаваща роля при предотвратяване на самоубийството, какво да кажем за интервенцията в случаи на риск от самоубийство? Като млад лекар прекарах четири години в най-голямата австрийска държавна болница, където завеждах отделение, в което бяха настанени тежко депресивни пациенти – повечето от тях приети след опит за самоубийство. Веднъж изчислих, че през тези четири години сигурно съм изследвал 12 000 пациенти. Натрупаното е сериозен запас от опит, от който все още черпя всеки път когато съм изправен пред някой склонен към самоубийство. На такъв човек обяснявам, че пациентите многократно са ми казвали колко са щастливи, че опитът за самоубийство е бил неуспешен; седмици, месеци, години по-късно, казваха ми те, се оказвало, че има разрешение на техния проблем, отговор на техния въпрос, смисъл на техния живот. „Дори ако нещата взимат такъв добър обрат само в един от хиляда случая – продължава моето обяснение, – кой може да гарантира, че във вашия случай това няма да стане един ден, рано или късно? Но на първо място вие трябва да живеете, за да видите деня, в който това ще се случи, тъй че трябва да оцелеете, за да може да видите изгрева на този ден и отсега нататък отговорността за оцеляване да не ви напуска.“
Разглеждайки втората страна на масовия невротичен синдром, агресията, нека се позова на един експеримент, проведен някога от Каролин Ууд Шериф. Тя успяла да изгради по изкуствен начин взаимна агресия между групи бойскаути и наблюдавала, че агресията спаднала само когато младежите се отдали на съвместна цел – тоест общата задача да се извлече от калта кола, с която трябвало да се закара храна за техния лагер. Незабавно те били не само предизвикани, но и обединени от смисъла, който трябвало да осъществят.32
Що се отнася до третия въпрос, пристрастяването, идват ми наум заключенията на Анемари фон Форстмайер, която отбелязва, че както е видно от тестове и статистики, 90 % от изследваните от нея алкохолици са страдали от бездънно чувство за безсмисленост. Измежду наркоманите, изследвани от Стенли Крипнър, 100 % вярвали, че „нещата изглеждат безсмислени“.33
Нека сега се върнем към въпроса за самия смисъл. Като начало бих искал да поясня, че на първо място логотерапевтът се занимава с потенциалния смисъл, заложен, но непроявен във всяка една ситуация, с която човек се среща през своя живот. И така, тук няма да разсъждавам върху смисъла на човешкия живот като цяло, макар да не отричам, че такъв широкообхватен смисъл съществува. За да потърся аналогия, нека обсъдим един филм. Той се състои от хиляди и хиляди кадри, всеки от които е разбираем и носи смисъл, и все пак смисълът на целия филм не може да бъде видян, преди да се покаже последната му серия. Ала не можем да разберем целия филм, преди първо да сме разбрали всеки от компонентите му, всеки отделен кадър. Не е ли същото с живота? Не се ли разкрива и окончателният смисъл на живота, ако изобщо се разкрие, едва в неговия край, на прага на смъртта? Не зависи ли този окончателен смисъл от това, дали потенциалният смисъл на всяка една ситуация е бил, или не е бил реализиран по най-добрия начин според знанието и вярата на съответния човек?
Гледан от логотерапевтичен ъгъл, остава фактът, че смисълът и неговото възприемане изцяло са стъпили на земята, а не се носят във въздуха и не обитават кула от слонова кост. Ще локализирам познанието за смисъла – за личния смисъл в конкретна ситуация – приблизително по средата между „аха“-преживяване-то съгласно понятието на Карл Бюлер и гещалтвъзприемането, да кажем, съгласно теорията на Макс Вертхаймер. Възприемането на смисъла се различава от класическото понятие на гещалтвъзприемането дотолкова, доколкото последното подсказва внезапно осъзнаване на „фигури“ върху „фон“, докато възприемането на смисъла, както аз го виждам, се свежда по-определено до осъзнаване на възможности на фона на реалността или, да го изразим с прости думи, осъзнаване какво може да се направи при дадена ситуация.
А как човешкото същество гледа да намери смисъл? Както е казала Шарлоте Бюлер: „Всичко, което можем да сторим, е да изучаваме живота на хора, които, изглежда, са намерили своя отговор на въпросите, за какво в крайна сметка е човешкият живот, спрямо онези, които не са.“34 Но в добавка към този биографичен подход можем да се впуснем също и в биологичен подход. Логотерапията схваща съзнанието като суфльор, който, ако стане нужда, посочва посоката, в която трябва да се движим в дадена житейска ситуация. За да изпълни тази задача, съзнанието трябва да приложи мерило спрямо ситуацията, пред която човек е изправен, и тя трябва да бъде оценена в светлината на набор от критерии и на йерархия от ценности. Тези ценности обаче не могат да бъдат прегърнати и възприети от нас на съзнателно равнище – те са нещо, което ние сме. Те са изкристализирали в хода на еволюцията на нашия вид; те са основани на нашето биологично минало и са вкоренени в нашите биологични дълбини. Нещо подобно може би е имал наум Конрад Лоренц, когато е развил понятието за биологичното априори, и когато двамата наскоро обсъждахме моя собствен възглед за биологичната основа на оценъчния процес, той ентусиазирано изрази своето съгласие. Във всеки случай, ако съществува предразсъдъчно аксиологично себеразбиране, можем да приемем, че то в края на краищата се корени в нашето биологично наследство.
Както учи логотерапията, има три главни пътя, по които човек достига до смисъл в живота. Първият е чрез съзидателна работа или извършване на дело. Вторият е чрез преживяване на нещо или срещане с някого; с други думи, смисъл може да бъде намерен не само в работата, но и в любовта. В този контекст Едит Вайскопф-Джоелсън отбелязва, че логотерапевтичната „идея, че преживяването може да бъде толкова ценно, колкото и постигането, е терапевтична, защото компенсира нашето пристрастие към външния свят на постиженията за сметка на вътрешния свят на преживяванията“.35
Най-важен обаче е третият път към смисъла в живота. Дори безпомощната жертва в безнадежно положение, изправена срещу съдба, която не може да измени, може да се издигне над себе си, може да се себенадмогне и правейки това, да се промени. Може да превърне дори личната трагедия в триумф. Отново Едит Вайскопф-Джоелсън бе онази, която изрази веднъж надеждата, че логотерапията „може да помогне да се противодейства на из вестни нездравословни тенденции в съвременната култура на САЩ, където на неизлечимо страдащия се дава много малка възможност да се гордее със своето страдание и да го смята облагородяващо, а не унизително“, тъй че „той не само е нещастен, но и се срамува, че е такъв“.
В продължение на четвърт век ръководех неврологичното отделение на една обща болница и бях свидетел на способността на пациентите си да превръщат своята предопределеност в човешко постижение. В добавка към този практически опит налице са също емпирични доказателства в подкрепа на възможността човек да намери смисъл в страданието. Изследователи от Медицинския университет в Йейл „са били впечатлени от броя на военноплениците във Виетнамската война, които открито твърдели, че макар тяхното пленничество да било изключително травмиращо – изпълнено с мъчения, болести, недохранване и строг тъмничен затвор, – те въпреки всичко извлекли полза от преживяванията си на пленници, виждайки в тях опит, водещ към израстване“.36
Но най-силните аргументи в полза на трагичния оптимизъм са онези, които на латински се наричат argumenta ad hominem. Да приведем един пример – Джери Лонг е живо свидетелство за „непокорната сила на човешкия дух“, както се нарича в логотерапията.37 Да цитирам Texarkana Gazette: „Джери Лонг е парализиран от врата надолу, защото след инцидент при гмуркане преди три години получава квадриплегия38. По време на злополуката е бил на 17 години. Днес Лонг може да пише на машина, използвайки пръчка, която държи с уста. Той „посещава“ два курса в общинския колеж чрез специален телефон. Компютърната мрежа позволява на Лонг както да чува, така и да участва в обсъжданията на класа. Той запълва времето си с четене, гледане на телевизия и писане.“ А в писмо, което получих от него, той пише: „Смятам, че животът ми изобилства със смисъл и цел. Отношението, което възприех в онзи съдбоносен ден, стана мое лично кредо за цял живот: аз пречупих врата си, той не ме пречупи. В ход е моето записване в първия ми курс по психология в колежа. Вярвам, че моят недъг само ще увеличи способността ми да помагам на другите. Зная, че без страданието постигнатото от мен израстване би било невъзможно.“
Значи ли това, че без страданието откриването на смисъл е невъзможно? Съвсем не. Аз настоявам само, че смисълът е на разположение въпреки страданието – нещо повече, дори чрез страданието, при условие, както е отбелязано в част втора на тази книга, че то е неизбежно. Ако може да бъде избегнато, би имало смисъл да се отстрани неговата причина, защото ненужното страдание е израз на мазохизъм, а не на героизъм. Ако, от друга страна, човек не може да промени ситуацията, която причинява страданието, той все пак може да избере своето отношение.39 Лонг не е избрал да си счупи врата, но е решил да не се остави да бъде прекършен от онова, което е станало с него.
Както виждаме, предимството е на страната на творческата промяна на ситуацията, която ни кара да страдаме. Но превъзходството е „да знаеш как да страдаш“, ако настане нужда. Има емпирични свидетелства, че – буквално – „човекът от улицата“ е на същото мнение. Австрийски изследователи на общественото мнение наскоро докладваха, че онези, които са на най-висока почит сред повечето от анкетираните, не са нито великите творци, нито великите учени, нито пък големите политици и спортисти, а онези, които посрещат сурова участ с високо изправени чела.
Обръщайки се към втората страна на трагичната триада, а именно вината, бих желал да тръгна от едно теологично понятие, което винаги ме е поразявало. Думата ми е за онова, което се нарича mysterium iniquitatis и което означава, както аз го виждам, че едно престъпление при окончателния анализ остава необяснимо, тъй като не може да бъде напълно проследено назад до биологични, психологични и/или социологични фактори. Да се обясни изцяло нечие престъпление, би било равносилно на това да се обясни докрай човешката вина и да се види в човека не свободно и отговорно същество, а подлежаща на ремонт машина. Дори самите престъпници се отвращават от това отношение и предпочитат да бъдат държани отговорни за деянията си. Получих писмо от един затворник, излежаващ присъдата си в каторжен затвор в Илинойс, в което той се оплаква, че „престъпникът никога няма шанс да даде обяснение за себе си. Предлагат му се множество извинения, от които да избере. Обвинява се обществото и в много случаи вината се прехвърля върху жертвата.“ Освен това, когато се обърнах към затворниците в Сан Куентин, им казах: „Вие сте човешки същества като мен и като такива вие сте били свободни да извършите престъпление, да поемете вина. Сега обаче вие сте отговорни да превъзмогнете вината, като се издигнете над нея, като надраснете самите себе си, като се промените към по-добро.“ Те се почувстваха разбрани.40 А от Франк Е. У. – бивш затворник, получих бележка, в която заявяваше, че се е „включил в логотерапевтична група за бивши престъпници. Ние, силните, сме двадесет и седем, новопостъпилите остават извън затвора благодарение на общата сила на тези от първоначалната група. Само един попадна отново в затвора, но сега е пак на свобода“.41
Колкото до понятието за колективната вина, лично аз мисля, че е напълно неоправдано един човек да се държи отговорен за поведението на друг човек или група хора. От края на Втората световна война не съм се уморил публично да споря срещу възгледа за колективната вина.42 Понякога обаче са нужни много словесни уловки и трикове, за да се отклонят хората от техните суеверия. Една американка веднъж се противопостави срещу мен с упрека: „Как можете още да пишете някои от вашите книги на немски, езика на Адолф Хитлер?“ В отговор я попитах дали има ножове в кухнята си, и когато тя отвърна, че има, се престорих на изумен и шокиран, възкликвайки: „Как можете още да употребявате ножове, след като толкова много убийци са ги използвали да наръгат и умъртвят своите жертви?“ Тя спря да възразява срещу това, че пиша книги на немски.
Третият аспект от трагичната триада засяга смъртта. Но той засяга и живота, тъй като постоянно умира по един от миговете, от които се състои животът, и този миг никога няма да се повтори. И все пак не е ли тази преходност напомняне, което ни предизвиква да оползотворим по най-добрия възможен начин всеки миг от живота си. Със сигурност е, и оттук моят императив: Живей, сякаш живееш за втори път и първия път си действал така погрешно, както се каниш да действаш сега.
Всъщност възможностите да се действа уместно, потенциалът да се осъществява смисъл са повлияни от необратимостта на нашия живот. Но това се отнася само за потенциалните възможности. Защото, щом като сме използвали една възможност и сме реализирали потенциален смисъл – ние сме го направили веднъж завинаги. Спасили сме го в миналото, където е надлежно предаден за съхранение. В миналото нищо не е безвъзвратно загубено, по-скоро обратно, всичко е окончателно запазено и натрупано. Със сигурност хората са склонни да виждат само стърнищата на преходността и да пренебрегват и да забравят пълните житници на миналото, където са вложили реколтата на своя живот: извършените дела, отдадената обич и не на последно място – страданията, през които са преминали с храброст и достойнство.
От това се вижда, че няма причина да се съжаляват старите хора. Вместо това младите трябва да им завиждат. Вярно, че старите нямат възможности и перспективи в бъдещето. Но те имат повече от това. Вместо възможности в бъдещето те имат реалности в миналото – потенциал, който са реализирали, смисъл, който са осъществили, стойностите, които са постигнали, и нищо и никой не може никога да отстрани тези активи от миналото.
С оглед на възможността да се намери смисъл в страданието смисълът на живота е безусловен, поне потенциално. Този безусловен смисъл върви успоредно с безусловната стойност на всеки един човек. Това е, което гарантира незаличимото качество на човешкото достойнство. Точно както животът запазва потенциалния си смисъл при всякакви условия, дори при най-жалките, също така стойността на всеки един човек остава с него, защото се основава на ценностите, които той е постигнал в миналото, а не зависи от случайността дали ще продължи да бъде полезен в настоящето, или не.
По-точно това дали си полезен, обикновено се определя от гледна точка на функционирането в полза на обществото. Но днешното общество се характеризира с ориентация към постиженията и следователно превъзнася хора, които са успели и щастливи, по-точно, превъзнася младите. То буквално пренебрегва стойността на онези, които не са такива, и като прави това, размива безспорната разлика между това да си ценен в смисъл на достойнство и да си ценен в смисъл на полезност. Ако човек не схваща тези разлики и поддържа, че стойността на индивида изхожда само от настоящата му полезност, тогава, вярвайте ми, той дължи само на личната си непоследователност това, че не пледира за евтаназия съгласно Хитлеровата програма, което ще рече „милостиво“ умъртвяване на всички онези, които са загубили социалната си полезност, било поради напреднала възраст, неизлечима болест, психическо разстройство, или какъвто и да е друг недъг.
Смесването на човешкото достойнство с простата ползотворност произтича от едно понятийно объркване, което на свой ред може да се проследи и назад до съвременния нихилизъм, предаден на много академични средища и много аналитични кушетки. Такава индоктринация е възможна дори в среди, където се обучава в анализа. Нихилизмът не твърди, че нищо не съществува, а че всичко е безсмислено. Джордж А. Сарджънт е прав, когато провъзгласи понятието „заучена безсмисленост“. Той самият си спомня за един терапевт, който казал: „Джордж, трябва да осъзнаеш, че светът е една шега. Няма справедливост, всичко е случайно. Само като проумееш това, ще разбереш колко е глупаво да се вземаш на сериозно. Няма велика цел на мирозданието. То просто е. Няма особено значение какво решение вземаш днес за това, как да действаш.“43
Такава критика не трябва да се генерализира. По принцип обучението е необходимо, но щом е така, терапевтите трябва да виждат своята задача по-скоро в имунизиране на обучавания срещу нихилизма, отколкото да го заразяват с цинизма, който е защитен механизъм срещу собствения им нихилизъм.
Логотерапията може дори да се съобрази с някои от изискванията за обучението и дипломирането, изработени от другите школи в психотерапията. С други думи, ако е необходимо, човек може да вие с вълците, но когато го прави, аз бих настоявал да бъде овца във вълча кожа. Не е необходимо да изневерява на основното понятие за човека и на принципите на философията за живота, присъщи на логотерапията. Не е трудно да се поддържа такава вярност с оглед на факта, че „през цялата история на психотерапията никога не е имало толкова недогматична школа като логотерапията“, както Елизабет С. Лукас изтъкна веднъж.44 На Първия световен конгрес по логотерапия (Сан Диего, Калифорния, 6-8 ноември 1980 г.) аз привеждах доводи не само за рехуманизиране на психотерапията, но и за онова, което нарекох „дегуруфикация на логотерапията“. Моят интерес не е да отглеждам папагали, които да преповтарят „гласа на учителя“, а по-скоро да предам факела на „независими и изобретателни, новаторски и творчески духове“.
Зигмунд Фройд твърди на едно място: „Нека някой опита да подложи известен брой най-различни хора на глад при еднакви условия. С нарастването на повелителния подтик на глада всички индивидуални различия ще се размият и на тяхно място ще се появи еднообразният израз на едничкия неутолен инстинкт.“ Слава Богу, на Зигмунд Фройд бе спестено да опознае концентрационните лагери отвътре. Неговите пациенти лежат на кушетка, изработена в плюшения стил на викторианската култура, не в мръсотията на Освиенцим. Там „индивидуалните различия“ не се „размиха“, а напротив, хората станаха по-различни; те свалиха маските си, както свинете, така и светците. И днес можете да не се колебаете повече да използвате думата „светци“: помислете за отец Максимилиан Колб, който бе уморен от глад и накрая умъртвен с инжекция карболова киселина в Освиенцим и през 1983 г. бе канонизиран.
Може би сте склонни да ме упрекнете за позоваване на примери, които са изключение от правилото. „Sed omnia praeclara tarn difficilia quam rara sunt“ („Но всичко възвишено е тъй трудно, както и рядко“) гласи последното изречение от „Етика“ на Спиноза. Можете, разбира се, да попитате дали наистина има нужда да ги наричаме „светци“. Не е ли достатъчно просто да ги наречем свестни хора? Вярно е, че те са малцинство. Нещо повече, те винаги ще останат малцинство. И все пак тъкмо в това виждам предизвикателството за присъединяване към малцинството. Защото светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, освен ако всеки от нас не направи най-доброто, на което е способен.
Сподели с приятели: |
