Човек в търсене на смисъл
Изтегляне 1.03 Mb.
|
Свързани:
Записки-от-подземието-Ф.-М.-Достоевски-4eti.me
- Навигация на страницата:
- ПОСЛЕСЛОВ
- БИБЛИОГРАФИЯ.
| Затова нека бъдем нащрек – нащрек в двояк смисъл:
след Освиенцим знаем на какво е способен човек, а след Хирошима знаем на какъв риск е изложен. ПОСЛЕСЛОВНа 27 януари 2006 г., шестдесет и първата годишнина от освобождението на лагера на смъртта в Аушвиц, в който загинаха 1,5 милиона души, нации по света отбелязаха първия Международен ден за възпоменание на Холокоста. Няколко месеца по-късно те може би ще отбележат годишнината на едно от най-трайните писмени работи от онова ужасно време. Публикувана за първи път на немски език през 1946 г. като „Психолог преживява концентрационния лагер“ и по-късно наречена „Да кажем на живота, независимо от всичко“, следващите издания бяха допълнени от въведение в логотерапията и постскрипт относно трагичния оптимизъм или как да останем оптимисти в лицето на болка, вина и смърт. Преводът на английски език, публикуван за първи път през 1959 г., се нарича Man’s Search for Meaning. Книгата на Виктор Франкъл вече е продадена в повече от 12 милиона копия на общо двадесет и четири езика. Проучване на Конгресната библиотека/клуб „Книга на месеца”, което моли читателите да назоват „книга, която направи промяна в живота ви”, определя тази книга сред десетте най-влиятелни книги в Америка. Той е вдъхновил религиозни и философски мислители, специалисти по психично здраве, учители, студенти и читатели от всички области на живота. Рутинно се назначава на колежани, висшисти и гимназисти по психология, философия, история, литература, изследвания на Холокоста, религия и теология. Какво е причината за неговото всеобхватно влияние и трайна стойност? Животът на Виктор Франк се простира почти през целия XX век, от раждането му през 1905 г. до смъртта му през 1997 г. На тригодишна възраст той решава да стане лекар. В автобиографичните си размисли той припомня, че като младеж „би помислил за няколко минути за смисъла на живота. По-специално за значението на идващия ден и неговото значение за мен." Като юноша Франкъл е очарован от философия, експериментална психология и психоанализа. За да допълни своите класове в гимназията, той посещава часове за образование за възрастни и започва кореспонденция със Зигмунд Фройд, която кара Фройд да представи ръкопис на Франкъл в Международния журнал за психоанализа. Статията е приета и по-късно публикувана. Същата година, на шестнадесет години, Франкъл посещава семинар за обучение на възрастни по философия. Инструкторът, разпознавайки прецизния интелект на Франкъл, го покани да изнесе лекция за смисъла на живота. Франкъл казва на публиката, че „ние сами трябва да отговаряме на въпросите, които животът задава от нас, и на тези въпроси можем да отговорим само като сме отговорни за съществуването си.“ Тази вяра става крайъгълният камък на личния живот и професионалната идентичност на Франкъл. Под влияние на идеите на Фройд Франкъл решава, докато още бил в гимназията, да стане психиатър. Вдъхновен отчасти от състудент, който му казва, че има дар за подпомагане на другите, Франкъл започва да осъзнава, че има талант не само за диагностициране на психологически проблеми, но и за откриване на това, което мотивира хората. Първата консултантска работа на Франкъл била изцяло негова – той създава първата частна програма за младежки консултации във Виена и работи с проблемни младежи. От 1930 до 1937 г. работи като психиатър в Университетската клиника във Виена, като се грижи за пациенти, които се самоубиват. Той се стреми да помогне на пациентите си да намерят начин да направят живота си смислен дори и при депресия или психични заболявания. До 1939 г. е ръководител на отделението по неврология в болница Ротшилд, единствената еврейска болница във Виена. В първите години на войната работата на Франкъл в Ротшилд осигурява на него и на семейството му известна степен на защита от заплахата от депортиране. Когато болницата бива закрита от националсоциалистическото правителство, обаче Франкъл осъзнава, че те са изложени на сериозен риск да бъдат изпратени в концлагер. През 1942 г. американското консулство във Виена го информира, че има право на имиграционна виза в САЩ. Въпреки че бягството от Австрия би му позволило да попълни книгата си за логотерапия, той решава да изпусне визата си; чувствал, че трябва да остане във Виена заради застарелите си родители. През септември 1942 г. Франкъл и семейството му са арестувани и депортирани. Франк прекарва следващите три години в четири различни концентрационни лагера – Терезиенщат, Аушвиц-Биркенау, Кауферинг и Тюркхайм, част от комплекса в Дахау. Важно е да се отбележи, че затворът на Франкъл не са единственият тласък за написването на „Човекът в търсене на смисъл“ . Преди депортирането си той вече е започнал да формулира аргумент, че търсенето на смисъл е ключът към психичното здраве и процъфтяването на човека. Като затворник изведнъж бива принуден да прецени дали собственият му живот все още има някакъв смисъл. Неговото оцеляване е комбиниран резултат от волята му за живот, неговият инстинкт за самосъхранение, някои щедри действия на човешката благоприличие и хитростта; Разбира се, това зависи и от слепия късмет, например където, попаднал в затвора, капризите на пазачите и произволни решения за това къде да се подредят и на кого да се доверят или вярват. Необходимо е било обаче още нещо за преодоляване на лишенията и деградациите на лагерите. Франкъл постоянно се опира на уникално човешки способности като вроден оптимизъм, хумор, психологическо откъсване, кратки моменти на самота, вътрешна свобода и непоколебима решимост да не се отказва или да се самоубива. Разбира, че трябва да се опита да живее за бъдещето, и черпи сили от любящите мисли на жена си и дълбокото си желание да завърши книгата си по логотерапия. Той намири смисъл и в проблясъци на красотата в природата и изкуството. Най-важното е, че той осъзнава, че независимо от случилото се, той запазва свободата да избира как да отговори на страданието си. Той вижда това не просто като опция, а като своя и отговорността на всеки човек да избере „начина, по който той носи бремето си“. Често идеите на Франкъл са вдъхновяващи, тъй като, когато той обяснява как умиращите и парализирани пациенти се примиряват със съдбата им. Други са амбициозни, както когато той твърди, че човек намира смисъл чрез „стремеж и борба за ценна цел, свободно избрана задача.“ Той показва как екзистенциалното разочарование провокира и мотивира нещастния дипломат да търси нова, по-удовлетворяваща кариера. Франкъл също използва морални увещания, за да обърне внимание на „пропастта между това, което човек е и това, което трябва да стане“ и идеята, че „човекът е отговорен и трябва да актуализира потенциалния смисъл на живота си.“ Той вижда свободата и отговорността като две страни на една и съща монета. Когато говори с американската публика, Франкъл обича да казва: „Препоръчвам Статуята на свободата на Източното крайбрежие да бъде допълнена със Статуя на отговорност на Западното крайбрежие.“ За да се постигне личен смисъл, според него, човек трябва да надмине субективното удоволствия, правейки нещо, което „насочва и е насочено към нещо или към някой, различен от себе си… като се отдаде на кауза да служи или на друг човек да обича.“ Самият Франкъл избира да се съсредоточи върху родителите си, като остане във Виена, когато e можел да има безопасно преминаване до Америка. Докато е бил в същия концентрационен лагер като баща си, Франкъл успява да се сдобие с морфин, за да облекчи болката на баща си и останал до него през умиращите си дни. Дори когато се сблъсква със загуба и тъга, оптимизмът на Франкъл, постоянното му утвърждаване и изобилство от живота, го кара да настоява, че надеждата и положителната енергия могат да превърнат предизвикателствата в триумфи. В „Човекът в търсене на смисъл“ той бърза да добави, че страданието не е необходимо, за да се намери смисъл, а само че „смисълът е възможен въпреки страданието.“ Всъщност той продължава да казва, че „да страдаш излишно е мазохистично, а не героично“. За първи път прочетох тази книга като професор по философия в средата на 60-те години. Книгата беше представена на вниманието ми от норвежки философ, който сам беше затворен в нацистки концентрационен лагер. Колегата ми отбеляза колко силно се съгласил с Франкъл за важността на подхранването на вътрешната свобода, прегръщането на ценността на красотата в природата, изкуството, поезията и литературата и чувството на любов към семейството и приятелите. Но други лични избори, дейности, връзки, хобита и дори прости удоволствия също могат да дадат смисъл на живота. Защо тогава някои хора се чувстват толкова празни? Мъдростта на Франкъл тук си струва да се подчертае: въпрос е на отношението, което човек заема към житейските предизвикателства и възможности, както големи, така и малки. Положителното отношение дава възможност на човек да изтърпи страдание и разочарование, както и да повиши удоволствието и удовлетворението. Отрицателното отношение засилва болката и задълбочава разочарованията; подкопава и намалява удоволствието, щастието и удовлетворението; може дори да доведе до депресия или физическо заболяване. Моят приятел и бивш колега Норман Казън беше неуморен привърженик на стойността на положителните емоции за подобряване на здравето и предупреждава за опасността отрицателните емоции да го застрашат. Въпреки че някои критици атакуват възгледите на Казън като опростени, последващите изследвания в психоневроимунологията подкрепят начините, по които положителните емоции, очаквания и нагласи засилват имунната ни система. Това изследване също затвърждава убеждението на Франкъл, че един подход към всичко – от животозастрашаващи предизвикателства до ежедневни ситуации помага да оформят смисълът на нашия живот. Простата истина, която Франкъл така пламенно популяризира, има дълбоко значение за всеки, който има уши да чуе. Изборите, които правят хората, трябва да са активни, а не пасивни. При правенето на личен избор ние утвърждаваме нашата самостоятелност. „Човешко същество не е отделно нещо сред другите; нещата се определят взаимно – пише Франкъл, – но в крайна сметка човекът се самоопределя. Това, което той става – в границите на своите способности и околната среда – той е направил от себе си.“ Например мракът на отчаянието заплашва да завладее млад израелски войник, загубил двата си крака във войната на Йом Кипур45. Той се дави в депресия и обмисля самоубийство. Един ден приятел забелязал, че външността му се е променила и сега изразява спокойствие и надежда. Войникът приписва трансформацията си на четенето на „Човекът в търсене на смисъл“. Когато му било казано за войника, Франкъл се запитва дали „може да има такова нещо като автобиблиотерапия – изцеление чрез четене“. Коментарът на Франкъл намеква за причините, поради които „Човекът в търсене на смисъл“ има толкова силно въздействие върху много читатели. Лицата, изправени пред екзистенциални предизвикателства или кризи, могат да потърсят съвет или насоки от семейството, приятелите, терапевтите или религиозните съветници. Понякога такъв съвет е полезен; понякога не е. Лицата, изправени пред труден избор, може да не оценят напълно доколко собственото им отношение пречи на решението, което трябва да вземат, или на действието, което трябва да предприемат. Франкъл предлага на читателите, които търсят отговори на дилемите на живота, критичен мандат: той не казва на хората какво да правят, но защо трябва да го правят. След освобождението си през 1945 г. от лагера в Тюркхайм, където едва не е починал от тиф, Франкъл открива, че е напълно сам. През първия ден на завръщането си във Виена през август 1945 г. Франкъл научава, че бременната му съпруга Тили е починала от болест или глад в концентрационния лагер Берген-Белсен. За съжаление, родителите и брат му всички бяха загинали в лагерите. Преодолявайки загубите и неизбежната си депресия, той остава във Виена, за да възобнови кариерата си на психиатър – необичаен избор, когато толкова много други, особено еврейски психоаналитици и психиатри, са емигрирали в други страни. Няколко фактора може да са допринесли за това решение: Франкъл почувства интензивна връзка с Виена, особено с психиатрични пациенти, които се нуждаят от помощта му в следвоенния период. Той също силно вярва в помирението, а не в отмъщението; той веднъж отбелязва: „Не забравям нито едно добро дело, извършено към мен, и не нося оскърбление за лошото.“ По-специално, той се отказа от идеята за колективна вина. Франкъл успява да приеме, че неговите виенски колеги и съседи може би са знаели или дори са участвали в неговото преследване и той не ги осъжда, че не са се присъединили към съпротивата или са умрели от героична смърт. Вместо това той беше дълбоко ангажиран с идеята, че дори един подъл нацистки престъпник или на пръв поглед безнадежден луд има потенциала да преодолее злото или безумието, като прави отговорен избор. Той се хвърля страстно в работата си. През 1946 г. той реконструира и ревизира книгата, която била унищожена при първоначалното му депортиране („Лекарят и душата“), и същата година – само за девет дни – написва „Човекът в търсене на смисъл“. Той се надява да излекува чрез своите писания личното отчуждение и културно неразположение, което поразява много хора, които усещат „вътрешна празнота“ или „празнота в себе си“. Две години по-късно се жени за Елеонора Швинд, която, както и първата му съпруга, е медицинска сестра. За разлика от Тили, която е евреика, Ели е католичка. Въпреки че това може да е просто съвпадение, за Виктор Франкъл е характерно да приема хора независимо от техните религиозни убеждения или светски убеждения. Неговата дълбока обвързаност с уникалността и достойнството на всеки индивид е илюстрирана от възхищението му към Фройд и Адлер, въпреки че той не бил съгласен с техните философски и психологически теории. Освен това той оценява личните си отношения с философи като коренно различни като например Мартин Хайдегер, реформиран нацистки симпатизант, Карл Джаспърс, привърженик на колективната вина, и Габриел Марсел, католически философ и писател. Като психиатър Франкъл избягва прякото позоваване на личните си религиозни убеждения. Той обича да казва, че целта на психиатрията е изцелението на душата, оставяйки на религията спасението на душата. Остава ръководител на отделението по неврология във Виенската поликлинична болница в продължение на двадесет и пет години и пише повече от тридесет книги както за професионалисти, така и за общи читатели. Преподаваше широко в Европа, Америка, Австралия, Азия и Африка; изнася лекции като професор в Харвард, Станфорд и Университета в Питсбърг; и е Отличитлен професор по логотерапия в международеният университет в Сан Диего. Той се среща с политици, световни лидери като папа Павел VI, философи, студенти, учители и многобройни личности, които са чели и се вдъхновяват от неговите книги. Дори през деветдесетте години Франкъл продължава да води диалог с посетители от цял свят и да отговаря лично на някои от стотиците писма, които получава всяка седмица. Двадесет и девет университета му присъждат почетни степени, а Американската психиатрична асоциация го удостоява с наградата „Оскар Пфистър“. Франкъл е кредитиран за създаването на логотерапия като психиатрична техника, която използва екзистенциален анализ, за да помогне на пациентите да разрешат емоционалните си конфликти. Той стимулира много терапевти да търсят отвъд миналите или настоящите проблеми на пациентите, за да им помогнат да се насочат към продуктивни бъдещи избори, като правят личен избор и поемат отговорност за тях. Няколко поколения терапевти са вдъхновени от неговите хуманистични прозрения, които придобиват влияние в резултат на плодотворното писане, провокативните му лекции и ангажираща личност. Той насърчава другите да използват екзистенциалния анализ творчески, а не да установят официална доктрина. Той твърди, че терапевтите трябва да се съсредоточат върху специфичните нужди на отделните пациенти, а не да екстраполират от абстрактни теории. Въпреки взискателния график, Франкъл също намира време да взима уроци по летене и да преследва страстта си към планинско катерене през целия живот. Той се шегува, че за разлика от „дълбоката психология на Фройд и Адлер“, която набляга на задълбочаването в миналото на индивида и неговите несъзнавани инстинкти и желания, той практикува „височинна психология“, която се фокусира върху бъдещето на човека и неговите съзнателни решения и действия. Подходът му към психотерапията подчертава важността да се помогне на хората да достигнат нови висоти на личния смисъл чрез самотрансцендентност: прилагане на положителни усилия, техника, приемане на ограничения и мъдри решения. Целта му е да провокира хората да осъзнаят, че могат и трябва да упражнят своя потенциал, за да постигнат собствените си цели. Пишейки за трагичния оптимизъм, той ни предупреждава, че „светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, ако всеки от нас не даде най-доброто от себе си“. Веднъж Франкъл бил помолен да изрази с едно изречение смисъла на собствения си живот. Той написва отговора на хартия и помоли студентите си да гадаят какво е написал. След няколко моменти на тихо размишление, ученик изненада Франкъл, като каза: „Смисълът на живота ви е да помагате на другите да намерят смисъла на техния.“ – Точно така – казва Франкъл. – Това са самите думи, които написах. Уилям Уинслейд46, 2006 г. БИБЛИОГРАФИЯ.Изтегляне 1.03 Mb. Сподели с приятели:
|