Какво значение придавате на измерението на религиозното в човека? Може ли религиозното да повлияе на състоянието на душата?
Религиозността е автентична само там, където е екзистенциална, където следователно човекът не е някак тласнат към нея, а е направил избор. Целта на религията не е изцелението на душата, нейната цел е спасението на душата. Религията не е застраховка за спокоен живот, за възможна липса на конфликти или някакво психохигиенно целеполагане.
Религията дава на човека повече от психотерапията – и изисква повече от него. Но ако религията според нейната първоначална интенция се грижи така малко за душевното здраве или предпазването от болести, то тогава тя в своите резултати, а не според своята интенция – въздейства психохигиенно, дори психотерапевтично, като осигурява на човека сигурност и пристан, каквито той никъде другаде няма да открие, сигурността и пристана в трансцендентността, в абсолютното.
Оказва ли от своя страна психотерапията положително влияние върху религиозното в човека?
Подобен непредвидим страничен ефект можем да отбележим и за психотерапията, доколкото в отделни случаи може да се види как в хода на психотерапията пациентът се връща към отдавна затрупани извори на първоначална несъзнавана изтласкана религиозност. Но когато това се случи, то не би могло да бъде положено в легитимното намерение на лекаря, освен ако лекарят и пациентът не се срещат на една и съща конфесионална почва и се изхожда от един вид персонален съюз – но тогава той от самото начало не е лекувал своя пациент като лекар.
Целта на психотерапията и на религията – както в началото беше споменато – се намират на различни плоскости. „Старшинството по чин” на душевното здраве е различно от това на спасението на душата. Измерението, в което религиозният човек прониква, е по-високо, по-всеобхватно от измерението, в което се разиграва психотерапията. Пробивът в по-високо измерение обаче не се случва в знанието, а във вярата.
Вашето описание на вярата се смята за твърде общо…
Моята представа за религията има малко общо с конфесионалното късогледство, което навярно вижда в Бог същество, стремящо се само към едно: възможно повече хора да вярват в него и освен това точно така, както предписва една определена конфесия.
Не мога и да си представя, че Бог е толкова дребнав. Не мога да си представя също, че има смисъл в това една Църква да изисква от мен да вярвам. Та аз не мога да искам да вярвам, не мога да искам да обичам, следователно да се заставя да обичам, както не мога да се заставя да се надявам. Има две неща, които не могат да бъдат поискани и които поради това не могат да бъдат „произведени” по настояване, по заповед. Един пример: не мога да се смея по заповед. Ако някой иска да се смея, трябва да ми разкаже виц. Аналогично стои проблемът с любовта и вярата: те не могат да бъдат манипулирани. Като интенционални, това значи целенасочени феномени, те по-скоро се появяват едва когато се явят адекватно съдържание и обект. Ако искаме да накараме някого да вярва в Бог, трябва да направим Бог убедителен за него, преди всичко обаче трябва личността, която иска да убеди някоя друга, да бъде убедителна.
Сподели с приятели: |
