Човекът и неговите тела – Ани Безант

Причинното тяло

Причинното тяло, каза се горе, е форма-страната на индивида. Имайки предвид, както правим тук, само настоящия човешки цикъл, ние можем да кажем, че докато де е образувано причинното тяло няма чо­век. Може физическото и ефирното обиталище да са готови за неговото влизане; може страсти, емоции, и апетити да са събрани последователно и да.образуват чувствената природа в астралното тяло; но човек тук още няма, докато не бъде завършено растенето през физическия и астралния свят и докато материята на умствения свят не започне да се показва вътре в раз­витите долни тела.

Когато, благодарение на силата на Аз-а да приготвя своето собствено жилище, материята на умст­веното тяло започне бавно да се развива, тогава става едно слизане надолу от великия океан на Аз-Интуицията (Атма-Будхи), който се носи вечно над еволю­цията на човека - и това слизане, тъй да се каже, сре­ща растящата нагоре, развиващата се умствена мате­рия, съединява се с нея, оплодотворява я, и в тази то­чка на съединение се образува причинното тяло, ин­дивида. Онези, които са способни да гледат в тези въз­вишени области, казват, че тази форма-страна на ис­тинския човек прилича на една деликатна ципа от най-тънка материя, едва видима; от нея индивидуалното същество започва своя отделен живот. Тази деликат­на безцветна ципа от тънка материя е тялото, което трае през цялата човешка еволюция, конецът, на кой­то са нанизани всички животи, прераждащата се Сутратма, "конецът-аз". Тя прибира в себе си всичко, което е съгласно със закона, всяко качество, което е бла­городно и хармонично и следователно може да устои. Тя е това, по което се вижда растенето на човека, ста­дия на еволюцията, достигна от него. Всяка велика и благородна мисъл, всяко чисто и възвишено вълне­ние са взети горе и въведени в неговата материя.

Нека вземем живота на един обикновен човек и се опитаме да видим колко много от този живот ще мине нагоре за съзиждането на причинното тяло. Не­ка си представим образно това тяло като една делика­тна ципа. В процеса на растежа и развитието на чове­ка то трябва да бъде засилено, увеличено по размери, да бъде разкрасено с багри, да се направи жизнено, бляскаво и славно."

На нисшите стадии на еволюцията човек не при­тежава много умствени качества, а напротив - много страсти, много апетити. Той изпитва усещания и ги търси; това са те нещата, към които той се обръща. Като че ли този вътрешен живот на човека поставя напред малко от деликатната материя, от която той е съставен, и около нея умственото тяло се натрупва. Умственото тяло пък поставя напред в астралния свят и там влиза във връзка с астралното тяло, тъй че се образува един мост, по който може да мине всичко, що е способно да минава. Човек изпраща своите мис­ли надолу по този мост в света на чувствата, на стра­стите, на животинския живот, и мислите се разбърк­ват с всички тези животински страсти и вълнения. Та­ка умственото тяло се размесва с астралното тяло и те прилепват едно към друго, така че става трудно да се разделят при смъртта.

Ако човек през живота си в тези долни области има безкористна мисъл, мисъл на служене на някой любим, и направи някоя жертва с цел да принесе слу­жба на своя приятел, тогава той е сторил нещо, което е способно да трае, нещо, което е способно да живее, нещо което има в себе си от природата на висшия свят. То може да мине нагоре до причинното тяло и да бъ­де втъкано в неговата материя, правейки я по-хубава, давайки й, може би нейната първа окраска, която ще бъде после допълнена. През целия живот на човека ще се случат може би само няколко такива неща, кои­то могат да траят, могат да послужат за храна, от ко­ято да расте истинския човек. Затова растенето е много бавно, защото всичко останало в живота на човека е безполезно. Всички негови лоши тенденции, родени от невежеството и хранени с упражнение, полека-лека се изгубват и остават само техните зародиши, които се прибират навътре и стават скрити сили, когато астралното тяло, което им е дало пристанище и форма, се разпилее в астралния свят. Те остават вътре в умс­твеното тяло и лежат там скрити, лишени от матери­али за проявление в умствения свят. Когато на свой ред и умственото тяло изчезне, те се прибират в при­чинното тяло и там продължават да стоят скрити, ка­то временно лишени от жизненост. Те излизат навън, когато Аз-ът започне да се връща към земен живот и стигне астралния свят, и се явяват отново като лоши тенденции, донесени от миналото. Тъй причинното тя­ло може да се възприеме като склад на злото, така както и на доброто, тъй като то е всичко, което остава от човека след разпиляването на долните носители, но доброто се втъкава в неговата природа и помага на растенето му, докато злото, с изключенията, указани по-долу, остава като зародиш.

Но злото, което един човек върши в живота, ко­гато той вложи при изпълнението му своята мисъл, освен че лежи скрито в него като зародиш на бъдещи грехове и страдания, но и принася една голяма вреда на причинното тяло. Злото не само не помага за изра­стването на истинския човек, но ако е изтънчено и на­стойчиво, то откъсва, ако можем да речем тъй, нещо от самата индивидуалност на човека. Ако порокът е постоянен, ако човек постоянства в злото, умствено­то тяло тъй се размесва с астралното, че след смърт­та то не може да се освободи съвсем, и нещо от сама­та негова материя се откъсва от него. И когато аст­ралното тяло се разпилее, тази материя се връща на­зад в материята на умствения свят и тъй е изгубена за индивида.

По този начин, ако си мислим пак за причинно­то тяло като за една ципа или мехур, то се изтънява до голяма степен от порочен живот - и тъй не само се задържа неговият прогрес, но и с него става нещо, ко­ето прави трудно в него да се задържи каквото и да е. По някакъв начин, като че ли стерилизирана или ат­рофирана до известна степен, ципата се поврежда и губи способността си да расте. В обикновените слу­чаи повредата, направена на причинното тяло, не мо­же да отиде по-нататък от това състояние.

Но където Аз-ът е станал силен както по ум, тъй и по воля, без в същото време да е израсъл в безкористие и любов, където той трупа сила около своя отде­лен център, вместо да се разгръща заедно със своя растеж, където строи стена на егоизъм около себе Си и употребява користно своите развити сили за себе си, вместо за всички - в такива случаи се явява възмо­жността, загатвана в толкова много световни Свеще­ни Писания, за едно много опасно зло - Аз-ът да пос­тави себе си съзнателно против Закона, да се бори съ­знателно против еволюцията.

В такъв случай самото причинно тяло, направе­но от вибрациите на умствения свят, вибрации на ум и воля (но и двете обърнати към егоистични цели), става тъмно на цвят, което иде като резултат от стес­няване, и изгубва блясъка си, който е негова характер­на черта. Такава повреда не може да бъде извършена от един бедно развит. Аз, нито да бъде резултат от оби­кновени грешки на страсти или на мисли. За да при­чини толкова голяма повреда на Аз-а, човек трябва да е високо развит и трябва енергиите му да са силни в умствения свят. Следователно амбицията, гордост­та и силите на ума, използвани за свои користни цели, са много по-опасни и много по-смъртоносни в своя ефект, отколкото видимите грешки на долната приро­да, и "фарисеят" е често пъти много по-далеч от "Царството Божие" отколкото "митаря и грешника".

По тези пътища се развива "черният магьосник", човекът, който побеждава страстта и желанието, раз­вива волята и висшите сили на ума, но не за да ги предложи радостно като сили за подтикването напред на еволюцията на цялото, а с цел да сграбчи всичко, което може да докопа, за себе си като единица, да за­държа, а не да споделя. Такива хора поддържат раздя­лата вместо единството, стараят се да забавят, вмес­то да ускоряват еволюцията. Следователно те вибри­рат в дисхармония, а не в хармония с цялото, и са за­плашени от опасността да се откъснат от своето Аз, което значи да изгубят всичките плодове на миналото си развитие.

Всички, които започваме да разбираме нещо от това причинно тяло, можем да направим неговото раз­витие определена цел в нашия живот. Можем да се стараем да мислим безкористно и тъй да му помог­нем да расте. Живот подир живот, столетие подир сто­летие, хилядолетие подир хилядолетие, тази еволю­ция на индивида продължава и когато помагаме на нейния ход със съзнателно усилие, ние работим в хар­мония с Божествената воля и преследваме целта, за която сме създадени. Нищо добро, веднъж втъкано в тъканта на причинното тяло, не се пилее, защото то съставлява човека, който живее вовеки.

И така, ние виждаме, че по закона на еволюция­та всичко, що е зло, колкото и силно да се показва то в своето време, има в себе си зародиша на собствено си разрушение, докато всичко, що е добро, носи в себе си семето на безсмъртието. Секретът на това лежи във факта, че всяко зло е нехармонично, че то поставя се­бе си против космическия закон; то рано или късно бива разбито от този закон, разбито на парчета от него и стрито на прах. От друга страна всичко, що е доб­ро, именно защото е в хармония със закона, бива взе­то от него и отнесено напред. То става част от струята на еволюцията и следователно не може никога да изчезне, не може никога да бъде разрушено. Тук лежи не само надеждата на човека, но и сигурността на не­говото крайно тържество. Колкото и да е бавен да е растежът, той е тук; колкото и дълъг да е пътят, той има своя край. Индивидът, който е нашето Аз, се раз­вива и не може да бъде разстроен по никакъв начин. Даже с нашата лудост да можем да направим расте­жа по-бавен, отколкото той трябва да бъде, при все това всичко, що ние му даваме, колкото и,малко да е то, влиза в него завинаги и остава наше притежание за всички епохи, които лежат напред.