Човекът и неговите тела – Ани Безант

Колкото повече физическият мозък е упражнен да отговаря на вибрациите от умственото тяло, тол­кова по-лесно се прехвърля мостът над пропастта ме­жду деня и нощта. Мозъкът става все повече й повече послушен инструмент на човека; той извършва свои­те функции под импулсите на неговата воля и прили­ча на един добре обучен кон, който отговаря и на най-леките докосвания на ръката и колената. Астралният свят лежи открит пред човека, който тъй е съединил двата долни носители на съзнанието, и той става негов с всички свои широки сили, с по-големите му въз­можности да върши служба и да дава помощ. Тогава идва радостта от оказаната помощ на страдалци, ко­ито не знаят агента, чрез когото са получили помощ­та, .от изливането на балсам в рани, които тогава изг­леждат, като че ли се лекуват от само себе си, от вди­гането товари, които стават чудотворно леки за бол­ните рамена, върху които те са тежали толкова много.

Още по-големи са изискванията когато трябва да се прехвърли мост над пропастта между живот и живот. Да се продължава съзнанието непрекъснато от деня в нощта и чак в деня просто значи, че астралното тяло работи съвършено, и че връзките между него и физическото са в пълен работен ред. Ако един човек иска да прехвърли съзнанието си през пропастта меж­ду живот и живот, той трябва да направи много пове­че, отколкото да действа в пълно съзнание в астралното тяло, и повече, отколкото да действа съзнателно в умственото тяло. Защото умственото тяло е съста­вено от материалите на долните области на умстве­ния свят, а прераждането не става от там. Умствено­то тяло се разрушава в необходимото време, подобно на астралния и физическия носител, и не може да пре­несе нищо от другата страна.

Целият въпрос, върху който почива припомнянето на миналите животи, е този: може ли или не мо­же" човек да работи съзнателно в горните области на умствения свят в своето причинно тяло? Причинното тяло е това, което преминава от живот в живот, всичко е складирано в причинното тяло, в него именно ос­тава целия опит, защото в него най-накрая се отдръп­ва съзнанието и от неговото равнище става слизането към ново въплъщение.

Нека проследим стадиите на живота вън от фи­зическия свят и да видим докъде се простира властта на царица Смъртта. Човекът се отдръпва от плътната част на физическото тяло; то отпада от него, разпада се на частици и тъй се повръща във физическия свят; не остава нищо, в което да се запази магнетичната връзка на паметта. След това човек остава в ефирната част на физическото тяло, но в течението на няколко часа той отърсва от себе си и нея и тя се разпилява в своя елемент. Следователно никаква памет, свързана с ефирния мозък, не може му помогна да прехвърли пропастта. Той минава напред в астралния свят, ос­тавайки там, докато отново отърси от себе си и свое­то астрална тяло и го остави зад себе си, както е оста­вил и физическото; "астралният труп", на свой ред се разпилява, връща своите материали на астралния свят и разпилява всичко, което може да служи като база за магнетичните връзки, необходими за паметта.

Човек продължава напред в своето умствено тя­ло и живее в руна (формените) области на умствения свят много стотици години, където изработва своите способности и се радва на своите плодове. Но и от това умствено тяло гой се отдръпва, когато времето узрее, вземайки от него, за да го пренесе в тялото, ко­ето остава, есенцията на всичко, което той е събрал и смлял. Той оставя умственото тяло зад себе си, да се разпилее както и неговите по-груби носители, защото неговата материя - колкото и фина да е от нашето гле­дище - не е достатъчно тънка да мине напред във вис­шите области на умствения свят. То трябва да бъде захвърлено, да бъде оставено да се върне в материа­лите на своята собствена област - още едно разпиля­ване на комбинацията в нейните елементи.

През целия път нагоре човекът отърсва от себе си тяло след тяло, и само когато стигне арупа (без­формените) области на умствения свят, може да се каже, че е преминал зад областите, върху които разру­шителния скиптър на смъртта има власт. Най-после той излиза от нейното царство, като живее в причин­ното тяло, над което смъртта няма власт, и в което той складира всичко, което е събрал. Ето откъде про­излиза самото негово име причинно тяло, защото вси­чки причини, които обуславят бъдещите въплъщения, се намират в него.

Човек трябва тогава да започне да действа в пъл­но съзнание в арупа областите на умствения свят в своето причинно тяло, преди да може да пренесе па­метта през пропастта на смъртта. Когато влезе в тази възвишена сфера, една неразвита душа не може да по­ддържа там съзнание. Човек влиза в нея, носейки горе всички зародиши на своите качества; там се извърш­ва само един бърз преглед, една светкавица на съзна­нието, която обгръща минало и бъдеще, и омаяният от гледката Аз се спуска надолу към ново раждане.

Той носи зародишите в причинното тяло и проявява навън във всеки свят тези, които принадлежат на све­та, и зародишите събират около себе си материали, които им подхождат. Тъй на рупа области от умстве­ния свят, умствените зародиши привличат около себе си материя от тези равнища, за да образуват новото умствено тяло, и тъй събраната материя показва умс­твените характеристики, дадени й от зародиша вътре в нея, както жълъдът се развива в дъба, като събира в него съответни материали от земята и атмосферата. Жълъдът не може да се развие в трън, или в кедър, а само в дъб, тъй и умственият зародиш трябва да се развие според своята собствена природа, а не иначе.

Тъй работи Карма при построяването на носи­телите и човек събира жетвата от това, което е сял. Зародишът, хвърлен от причинното тяло, може да ра­сте само според собствената си природа, привличай­ки към себе си този род материя, която му е сродна, нареждайки я в своята характерна форма, така че той произвежда едно повторение на качеството, което чо­векът е създал в миналото.

Когато човек стигне до астралния свят, тук би­ват хвърлени зародишите,- които принадлежат на този свят, и те привличат около себе си съответни астрални материали и елементална есенция. Тъй се явяват отново апетитите, емоциите и страстите, принадле­жащи на астралното тяло на човека, формирано от­ново по този начин при неговото пристигане на аст­ралното поле.

Ако трябва съзнанието за миналите животи да бъде прекарано през всички тези процеси и всички те­зи светове, то трябва да съществува в пълна актив­ност на това висше поле на причините, полето на при­чинното тяло. Хората не си спомнят техните минали животи, защото не са били още съзнателни в причин­ното тяло като в един носител, то не е развито още, за да може да работи човек с него. То е там, есенцията от техните животи, тяхното истинско "Аз", това от ко­ето всичко произлиза, но то още не функционира ак­тивно; то още не е самосъзнателно, въпреки че несъз­нателно е активно, и докато не стане самосъзнателно, напълно самосъзнателно, паметта не може да преми­нава от свят в свят и следователно от живот а живот. Когато човек напредва моменти от съзнание блясват и осветяват откъслеци от миналото, но тези блясъци имат нужда да се превърнат в постоянна светлина пре­ди да може да се яви свързаната памет.

Логично е да се попита: Възможно ли е да се на­сърчават такива моменти? Възможно ли е хората да ускоряват тази последователно растяща дейност на съзнанието във висшите полета? Долният човек може да се стреми към тази цел, ако има търпение и кураж. Той може да се опитва да живее все повече и повече в постоянен Аз, да отдръпва повече и повече, доколко­то интересите позволяват, мисъл и енергия от дреб­навите и временните неща на обикновения живот. Аз не искам да внушавам, че човек трябва да стане меч­тател, отвлечен и блуждаещ, един най-непотребен човек за семейството си и за обществото. Напротив, вся­ко изискване, което светът може да предяви към него, трябва да бъде изпълнено, и то още възможно най-добре, защото човекът, който го върши, е по-велик. Той не може да върти работите си тъй сбутано и не­съвършено, както по-малко развития човек може да . ги направи, защото за него дългът е дълъг, и докогато той има задължение към някого или нещо, той трябва да го изплати до последната пара. Всяко задължение ще бъде изпълнено тъй съвършено, както той може да го изпълни със своите най-добри способности, със сво­ето най-добро внимание. Но неговият интерес няма да бъде в тези неща, неговите мисли няма да бъдат свързани с техните резултати: в момента, когато за­дължението е изпълнено и той е свободен, неговата мисъл ще се устреми назад към постоянния живот, ще се повдигне до най-висшето равнище с стремяща­та се нагоре енергия, и той ще започне да живее там, като ще започне да придава и истинската стойност на дреболиите на Земята. Когато гой прави това с пос­тоянство и се старае да обучи себе си на висшата и абстрактната мисъл, той ще започне да оживява вис­шите връзки в съзнанието и ще започне да свежда й своя долен живот съзнанието, което е той самият.

Човекът си остава същия, на който и свят да ра­боти, и неговото тържество е когато той работи във всичките пет свята с непрекъсвано съзнание. Тези, ко­ито ние наричаме Учители, "хората, станали съвър­шени", работят в тяхното будно съзнание, не само в трите долни свята, но и в четвъртия - този на единст­вото, който се определя в Мондуки упанишад като Турия, както и в онзи, който стои и над него, света на Нирвана. С тях еволюцията се завършва, този цикъл достига своя край, и това което Те (Учителите) са, то­ва ще бъдат всички, които се изкачват бавно нагоре. Това е обединението на съзнанието; носителите оста­ват за употреба, но те не са вече способни да затво­рят, и човекът си служи с кое да е от своите тела спо­ред работата, която има да върши.

По този начин материята, времето и пространс­твото са победени и престават да бъдат преграда за обединения човек. Докато се е катерил нагоре, той е установил, че те все по-малко и по-малко са пречки във всяка следваща степен. Даже още в астралния свят материята много по-малко разделя, отколкото тук до­лу, където отделя човека от неговите братя много по-рязко. Пътуването в астралното тяло е тъй-бързо, че може да се каже, че пространството и времето вече са практически победени, защото макар човек да знае, че минава през пространство, той минава през него тъй бързо, че неговата сила да дели приятел от прия­тел с изгубена. Още тази първа победа превръща в нищо физическото разстояние.

Когато се повдигне в умствения свят, човек раз­бира, че притежава още една сила. Той мисли за едно място, и той с там; гой мисли за един приятел, и при­ятелят е пред него. Още в третия свят съзнанието на­дхвърля границите на материята, пространството и времето, и присъства навред по своя воля. Всички не­ща, които са видими, са видими едновременно, щом като вниманието бъде обърнато към тях. Всичко, кое­то се чува, се чува в едно само впечатление. Прост­ранството, материята и времето, както ги знаем на долните полета, се изгубват, и във "вечното сега" вече не съществува последователност.

Когато човек се повдига още по-високо, някои пречки вътре в съзнанието също отпадат, и той вижда себе си да е едно с другите съзнания и другите живи неща. Той може да мисли както те мислят, да чувства, както те чувстват, да знае както те знаят. Той може да си наложи техните ограничения за дадено време, за да може да разбере точно как те мислят, и същевремен­но да запазва своето собствено съзнание. Той може да си служи със своето по-широко знание да помага на по-ограничени и по-слаби хора, сливайки себе си с тях, с цел нежно да разширява техните граници. Той може да върши съвсем нови работи в природата, когато ве­че не е разделен от другите хора, но схваща Аз-а, кой­то е едно във всички и изпраща долу своите енергии от полето на единството.

Даже по отношение на низшите животни той мо­же да чувства как те възприемат света, тъй че той мо­же да им окаже тъкмо помощта, от която те имат ну­жда, и може да им даде помощта, към която те слепешката се стремят. Ето защо неговата победа не е само за него, а за всички, и той придобива по-широки сили само, за да щ употреби за служене на всичко по-ниско от него по стълбата на еволюцията. По този начин той изгражда своето самосъзнание в целия свят. За­щото се е научил да трепти в отговор на всеки вик на мъка, на всяко трепване от радост или скръб. Всичко е достигнато, всичко е придобито и Учителят е чове­кът, "който няма нищо повече да учи". С това ние не искаме да кажем, че всичко възможно знание е във всеки даден момент вътре в неговото съзнание, но че, що се отнася работата до този стадий на еволюцията, няма нищо скрито за него, нищо, което той да не мо­же напълно да знае, когато си обърне вниманието към него. В този цикъл на еволюцията от всичко, което живее - а няма нищо, което да не живее - няма нищо, което той да не може да разбере, и следователно ни­що, на което той да не може да помогне.

Това е последното тържество на човека. Всичко, за което говорихме, би било безполезно, дребнаво, ако да беше само за малкия Аз, който знаем тук долу. Вси­чки стъпала, скъпи читатели, по които аз се старах да ви водя, нямаше да заслужават внимание и труд, ако те ви поставяха най-накрая на изолирани висоти, от­делни от всички грешни, страдащи хора, вместо да ви водят към сърцето на нещата, където те и вие сте едно.

Съзнанието на Учителя се простира по всички направления, по които той го праща, смесва се с вся­ка точка, към която той го насочва, знае всичко," което той иска да знае. И всичко това е с цел да може да помага напълно, защото да няма нищо, което той да не може да чувства, нищо което той да не може да подкрепя, нищо което той да не може да засилва, ни­що което той да не може да помага в неговата еволюция. За него целият свят е едно широко развиващо се цяло и неговото място в света е това на един помощ­ник на еволюцията. Той е способен да отъждествява себе си с всяка стъпка, и на гази стъпка да даде тази помощ, от която тя има нужда. Той помага на елемен­тарните царства да се развиват нагоре, всяко според мястото му, на еволюцията на минералите, растения­та, животните и хората. Той помага на всяко нещо, все едно че то е Той самият, като в процеса на самото помагане Той схваща като Себе си като всичко, на ко­ето помага.