Цикъл от 12 лекции изнесени в Дорнах

С К А З К А Ш Е С Т А

От из­ло­же­ни­ята нап­ра­ве­ни през пос­лед­ни­те дни Вие видяхте, как за пъл­но­то раз­би­ра­не на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е не­об­хо­ди­мо да бъ­де раз­г­ле­дан със­та­вът на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в не­го­ви­те членове, пре­ди всичко да се разбере, как­ва дъл­бо­ка раз­лика съ­щес­т­ву­ва меж­ду това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем ор­га­ни­зъм на ос­та­на­лия човек. Вие зна­ете наистина, че ние де­лим съ­що и то­зи ос­та­нал човек, та­ка че в ця­лост по­лу­ча­ваме ед­но тро­ич­но разчленение, оба­че от­на­ча­ло за раз­би­ра­не­то на важ­ни­те им­пул­си в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чеството, сре­щу ко­ито сме из­п­ра­ве­ни по­нас­то­ящем и в след­ва­що­то бъдеще, е важ­но да пра­вим раз­ли­ка меж­ду чо­ве­к-г­ла­ва и ор­га­низ­ма на ос­та­на­лия човек.

Когато го­во­рим ду­хов­но­на­уч­но вър­ху чо­ве­ка така, че казваме: човекът-глава, останалият човек, тогава организмът на главата и организмът на останалия човек са отначало за нас само повече образи, създадени от самата природа образи за душевното, за духовното, чийто израз, чийто откровение те са. Човекът стои в ця­лото раз­ви­тие на зем­но­то чо­ве­чес­т­во по ед­ни начин, кой­то мо­жем да раз­бе­рем всъщ­ност са­мо тога- ва, ко­га­то раз­г­ле­да­ме раз­лич­но­то сто­ене в то­ва раз­ви­тие на ор­га­низ­ма на гла­ва­та и на ос­та­на­лия ор­га­ни­зъм на човека. Онова, ко­ето е свър­за­но с ор­га­низ­ма на гла­вата, ко­ето следователно се изя­вя­ва имен­но ка­то мис­ли­те­лен жи­вот на чо­ве­ка чрез главата, то е нещо, което - ако ос­та­нем пър­во са­мо във вре­ме­то на сле­дат­лан­т­с­ко­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то - оти­ва да­ле­че в ми­на­ло­то на то­ва сле­дат­лан­т­с­ко раз­ви­тие на човечеството. Ако об­гър­нем с пог­лед времето, ко­ето е пос­ледва­ло не­пос­ред­с­т­ве­но ве­ли­ка­та ат­лан­т­с­ка катастрофа, т.е. в 6-то, 7-то, 8-то хи­ля­до­ле­тие пре­ди хрис­ти­ян­с­ко­то летоброене, ние сти­га­ме об­рат­но за областите, в ко­ито е ца­ру­вал
то­га­ва ци­ви­ли­зо­ва­ни­ят свят, до ед­но настро­ение на човечеството, ко­ето ед­ва ли мо­же да се срав­ни с нашето. Онова, ко­ето чо­ве­кът има­ше то­га­ва в сво­ето съзнание, ко­ето ха­рак­те­ри­зи­ра­ше схва­ща­не­то на чо­ве­ка за све- та, труд­но мо­же да бъ­де срав­не­но с това, ко­ето днес ха­рак­те­ри­зи­ра на­ше­то се­тив­но възприятие, на­ше­то мис­ле­но схва­ща­не на света. В мо­ята кни­га "Тайната наука" аз на­ре­кох та­зи култура, ко­ято е съ­щес­т­ву­ва­ла в тол­ко­ва да­леч­ни ми­на­ли вре­ме на, Древно-индийската. Можем да ка- жем: тогава човешкият организъм, който е бил предимно свързан с гла- вата, се е различавал до такава степен от нашия днешен организъм, че това древно население /от Древно-индийската епоха/, че на него не му е било свойствено смятането с пространство и време, каквото то е свойствено на нас. В об­г­ръ­ща­не­то с пог­лед на света е съ­щес­т­ву­вал по­ве­че един об­зор на не­из­ме­ри­ми да­ле­чи­ни на прос­т­ран­с­т­во­то и е съ­щес­т­ву­ва­ло съ­що ед­но виж­да­не ед­но в дру­го на раз­лич­ни­те мо­мен­ти на вре- мето. В то­ва древ­но вре­ме не е съ­щес­т­ву­ва­ло това сил­но под­чер­та­ва­не на прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то в схва­ща­не­то на света.

Първите от­з­ву­ци на то­ва на­ми­ра­ме ед­вам към 5-то, 4-то хилядолетие, а имен­но във времето, ко­ето на­ри­ча­ме Древно-персийска епоха. Обаче там съ­що ця­ло­то нас­т­ро­ение на ду­шев­ния жи­вот е още такова, как­во­то трудно мо­же да бъ­де срав­не­но с това, ко­ето в на­ше­то вре­ме е ду­шев­но и ми­ро­во нас­т­ро­ение на човека. Там в то­ва древ­но вре­ме съз­на­ни­ето на чо­ве­ка е би­ло пос­то­ян­но на­со­че­но към това, да тъл­ку­ва за се­бе си всич­ки не­ща така, че той виж­да нав­ся­къ­де ед­на про­ява на един прин­цип на тъмнината, на мрачното. Онези аб­с­т­ракции, в ко­ито ние жи­ве­ем днес, са още на­пъл­но чуж­ди на оно­ва древ­но на­се­ле­ние на Земята. Съществува още не­що от един все­ми­рен ця­лос­тен възглед, ед­но съзнание, че всич­ко ви­ди­мо е про­ник­на­то от свет­ли­на та и ней­но­то за­сен­ч­ва­не в тъмнини. Така виж­да­ха хо­ра­та съ­що и мо­рал­ния ми­ров ред. Те чув­с­т­ву­ва­ха един човек, кой­то е благоволителен, добър, ка­то светъл, ка­то из­лъч­ващ ясно- та, а един човек, кой­то е бил не­до­верчив, подозрителен, егоистичен, ка­то един тъ­мен човек. Хората виж­да­ха та­ка да се ка­же аурич­но око­ло чо­века онова, ко­ето бе­ше не­го­ва­та мо­рал­на индивидуалност. И ако бих­ме го­во­ри­ли на един чо­век от та­зи Древно­-пер­сийс­ка епо­ха за това, ко­ето днес на­ри­ча­ме приро­ден ред, той не би раз­б­рал ни­що от това. В не­го­вия свят на свет­ли­на­та и сян­ка­та не съ­щес­т­ву­ва­ше един при­ро­ден ред в на­шия смисъл. Защото за не­го съ­ществу­ваше свят на свет­ли­на­та и свят на сян­ка­та и в све­та на зву­ци­те нап­ри­мер той на­ри­ча­ше оп­ре­де­лен нюанс на зву­че­не­то съ­що ясен, светъл, друг ню­анс на зву­че­не­то на­ри­ча­ше тъ- мен, сенчест. За не­го све­тът бе­ше един свят на свет­ли­на­та и един свят на сянката. И това, ко­ето се из­ра­зя­ва­ше в то­ва светло-тъмно, за не­го то­ва бя­ха съ­щев­ре­мен­но при­род­ни сили. За не­го не съ­щес­т­ву­ва­ше ни­как­ва

След това, след ка­то ду­шев­но­то нас­т­ро­ение на хо­ра­та е би­ло та­ко­ва по­ве­че от 2000 години, нас­тъ­пи оно­ва, чи­ито от­з­ву­ци още до­ла­вя­ме в хал­дейс­кия светоглед, в еги­пет­с­кия све­тог­лед и в ед­на осо­бе­на фор­ма в он­зи светоглед, чий­то от­б­ля­сък ни е бил за­па­зен в Стария Завет. Тогава се явя­ва ве­че по оп­ре­де­лен на­чин нещо, ко­ето е по­-б­ли­зо до на­шия нас­то­ящ светоглед. Тогава се по­лу­ча­ва ве­че ню­ан­сът на оп­ре­де­ле­на при­родна не­об­хо­ди­мост в чо­веш­ко­то мислене. Обаче та­зи при­род­на не­об­хо­ди­мост е твър­де от­да­ле­че­на от то­ва, ко­ето днес ние на­ри­ча­ме ме­ха­ни­чес­ки или съ­що жиз­нен ред на света. За то­ва вре­ме при­род­ни­те про­це­си все още съв­па­дат с бо­жес­т­ве­на­та Воля, с Провидението. Провидението и при­род­ни­те са все още едно. Човекът знаеше: когато движи своята ръка, тогава всъщност божественото в него е това, което го прониква, кое- то движи неговата ръка, движи неговата мишница. Когато ед­но дър­во е раз­тър­се­но от вятъра, то­га­ва за не­го из­г­ле­дът на то­ва кла­те­що се дър­во не бе­ше не­що раз­лич­но от из­г­ле­да на дви­же­на­та мишница. Той виж­да­ше съ­ща­та бо­жес­т­ве­на Сила ка­то Провидение в сво­ите соб­с­т­ве­ни дви­жения и в дви­же­ни­ята на дървото. Но хо­ра­та ве­че пра­ве­ха раз­ли­ка меж­ду Бог вън в при­ро­да­та и Бога вът­ре в чо­веш­ка­та душа. Само че те си го пред­с­та­вя­ха още ка­то не­що единно, Бога в при­ро­да­та и Бога в човека, той бе­ше за тях един и същ. И в то­ва вре­ме хо­ра­та бя­ха на­яс­но вър­ху това, че в чо­ве­ка има без съм­не­ние нещо, с ко­ето та­ка да се ка­же Провидението, ко­ето се на­ми­ра вън в природата, и Провидението, ко­ето се на­ми­ра вът­ре в човека, се сре­щат ед­но с друго.

Ако тряб­ва да Ви оха­рак­те­ри­зи­рам све­тог­ле­дът на третата, на Египто-халдейската епоха, съ­що как­то Ви оха­рак­те­ри­зи­рах то­зи на Древно-пер- сийската епо­ха чрез ед­на линия, аз би тряб­ва­ло да Ви я оха­рак­те­ри­зирам чрез та­зи ли­ни­я ­/Виж рис. № 2 -дяс­на­та фи­гу­ра - ІІІ/. Тази ли­ния би пред­с­тав­ля­ва­ла от ед­на стра­на външ­но­то при­род­но битие, от дру­га стра­на чо­веш­ко­то съществуване, ка­то и две­те се кръс­тос­ват в ед­на точ­ка в про­це­са на дишането.

Положението се из­ме­ня ве­че в четвъртата, Гръцко-латинската епоха. Там пред хо­ра­та се явя­ва ряз­ко про­тиво­по­лож­нос­т­та на външ­но­то и вът- решното, на при­род­но­то би­тие и на чо­веш­ко­то съществуване. Там чо­векът за­поч­ва да се чув­с­т­ву­ва в про­тиво­по­лож­ност с природата. И ако тряб­ва от­но­во да Ви на­ри­су­вам се­га ха­рак­тер­но­то за та­зи епоха, как чо­ве­кът за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва в та­зи Гръцко-латинска епоха, би тряб­ва­ло да го на­ри­су­вам та­ка ­/Виж рис. № 3/: от една страна човекът от тази епоха чувствува външното, от другата страна вътрешното и между двете не се намира вече точката на кръстосването.

Това, ко­ето чо­ве­кът има об­що с природата, ос­та­ва та­ка да се ка­же вън от съзнанието. То из­ли­за ве­че вън от съзнанието. В ин­дийс­ка­та кул­ту­ра

Следователно то­ва съз­на­ние за про­це­са на ди­ша­не­то е би­ло изгубено. И ко­га­то се запитаме: защо индийската култура йога искаше да го възвър- не отново, какво вярваше тя всъщност да постигне с това?, ние тряб­ва да кажем: да, това, което трябваше да бъде постигнато по този на- чин, че процесът на дишането беше разбран в третата културна епо- ха, чрез това хората разбираха в себе си нещо, което беше същевремен- но нещо външно.

Това е, ко­ето тряб­ва да бъ­де пос­тиг­на­то по един друг път. Защото ние още жи­ве­ем - Четвъртата епо­ха преста­ва ед­вам към 1413 година, т.е. глав­но ед­вам в сре­да­та на 15-то сто­ле­тие - ние още жи­ве­ем под пос­ле­действи­ята на та­зи култура, ко­ято има не­що двойс­т­ве­но в чо­веш­ко­то ду­шев­но настроение. Чрез ор­га­низ­ма на на­ша­та гла­ва ние още има­ме един не­пъ­лен въз­г­лед на природата, това, ко­ето на­ри­ча­ме вън­шен свят, и чрез на­шия вът­ре­шен организъм, чрез ор­га­низ­ма на ос­та­на­лия човек, има­ме ед­но не­пъл­но зна­ние за са­ми­те се бе си. Помежду ни лип­с­ва онова, в ко­ето бих­ме виж­да­ли ед­нов­ре­мен­но един про­цес на све­та и един про­цес в са­ми­те нас. /Виж рис. № 4/. Сега се ка­сае за това, че от­но­во тряб­ва да бъ­де пос­тигнато, оба­че сега по съзнателен начин онова, ко­ето е изгубе но. Т.е. ние от­но­во тряб­ва да стиг­нем до об­х­ва­ща­не­то и схва­ща­не­то на не­що, ко­ето се на­ми­ра във вът­реш­нос­т­та на човека, ко­ето съ­щев­ре­мен­но при­над­ле­жи на външ­ния свят и на вът­реш­ния свят на човека, ко­ето от­но­во се прос­ти­ра ед­но в друго.


Този трябва да бъде стремежът на петата следатлантска епоха. Стремежът на Петата сле­датлан­т­с­ка епо­ха тряб­ва да бъде, да на­ме­рим от­но­во не­що във вът­реш­нос­т­та на човека, къ­де­то в това, ко­ето на­ми­ра­ме вът­ре в нас, се из­вър­ш­ва ед­нов­ре­мен­но един вън­шен процес.

Вие ще си спом­ни­те добре, че аз обър­нах ве­че вни­ма­ни­ето вър­ху то­зи ва­жен факт; че обърнах вниманието в моята последна статия на "Со- циалното бъдеще" /Книга на­пи­са­на от Р. Щайнер, бе­лежка на превода- ча/, където привидно третирах значението на тези неща за социалния живот, където обаче обърнах именно ясно вниманието върху това, че трябва да бъде намерено нещо, където човекът същевременно обхваща в себе си нещо, което той познава като един процес на света. /Виж рис. № 5/. Като хо­ра на нас­то­ящо­то ние не мо­жем да пос­тиг­нем това, ка­то

от­но­во се връ­ща­ме към кул­ту­ра­та на Йога, тя е не­що минало. Защото, ви­ди­те ли, са­ми­ят про­цес на ди­ша­не­то се е изменил. Естествено Вие не мо­же­те да до­ка­же­те то­ва в клиниката. Обаче Третата сле­дат­лан­т­с­ка кул­турна епо­ха на­сам про­це­сът на ди­ша­не­то при чо­ве­ка е ста­нал друг. Говорейки гру­бо мо­жем да кажем: в третата следатлантска културна епоха човекът дишаше още душа, сега той диша въздух. Не са­мо на­ши­те пред­с­та­ви са ста­на­ли материалистични, са­ма­та дейс­т­ви­тел­ност е из­гу­би­ла сво­ята душа.

Моля Ви да не виж­да­те това, ко­ето се­га казвам, не­що маловажно. За- щото по­мис­ле­те само, що зна­чи това, че действителността, в ко­ято чо­ве­чес­т­во­то живее, се е из­ме­ни ла са­ма­та тя, че ди­ша­ни­ят от нас въз­дух е не­що раз­лич­но от този, кой­то е съ­ществу­вал пре­ди 4 хилядолетия. Не са­мо съз­на­ни­ето на чо­ве­чес­т­во­то се е из­менило, о не, в ат­мос­фе­ра­та на Земята е има­ло душа. Въздухът бе­ше душата. Днес той не е ве­че това, съ­от­вет­но той е та­къв по друг начин. Духовните съ­щес­т­ва от еле­мен­тарно естество, за ко­ито го­во­рих вчера, те от­но­во про­ник­ват във възду- ха, ние мо­жем да ги дишаме, ко­га­то днес прак­ти­ку­ва­ме ди­ша­не­то Йога. Обаче оно­ва, ко­ето бе­ше пос­ти­жи­мо пре­ди 3 хи­ля­до­ле­тия в нор­мал­но­то дишане, то не мо­же да бъ­де въз­вър­на­то по из­куствен начин. Че то мо­же да бъ­де възвърнато, това е голямата илюзия на източните хора. Това, ко­ето каз­вам сега, е нещо, ко­ето опис­вам на­пъл­но ед­на действителност.

Онова оду­ше­вя­ва­не на въздуха, което при­над­ле­же­ше на човека, не съ­щес­т­ву­ва ве­че днес. И за­то­ва съществата, за ко­ито го­во­рих вчера, бих мо­гъл да ги на­ре­ка ари­ма­ни­чес­ки същества, мо­гат да про­ник­нат във въз­ду­ха и чрез въз­ду­ха в човека, и по то­зи на­чин те дос­ти­гат в човечество- то, та­ка как­то аз опи­сах то­ва вчера. И ние мо­жем да ги про­го­ним са­мо тогава, ко­га­то на мяс­то­то на уп­раж­не­ни­ята Йога пос­та­вим това, ко­ето е пра­вил­но днес и ко­ето от­го­ва­ря на днеш­но­то раз­ви­тие на човека. На нас тряб­ва да ни ста­не ясно, че към то­ва пра­вил­но не­що тряб­ва да се стре- мим. И ние мо­жем да се стре­мим към не­го са­мо тогава, ко­га­то осъз­на­ем ед­на мно­го по­-тън­ко от­но­ше­ние на чо­ве­ка към външ­ния свят, та­ка що­то по от­но­ше­ние на на­ше­то етер­но тя­ло ста­ва нещо, ко­ето тряб­ва все по­ве­че и по­вече да дой­де в на­ше­то съзнание, по­доб­но в нас прес­ния кис­ло­род и из­диш­ва­ме не­пот­реб­ния въг­ле­ро­ден двуокис, та­ка съ­що съ­щес­т­ву­ва един по­до­бен про­цес във всич­ки на­ши се­тив­ни възприятия. Да взе­мем един ко­ре­нен случай. Да предположим, че виж­да­те един пламък, че гле­да­те един пламък. Тогава става нещо, ко­ето мо­же да се срав­ни с вдиш- ването, са­мо че то е мно­го по-тънко. След то­ва зат­во­ре­те очи­те си. Във Вас ос­та­ва ед­но копие, един пос­ле­до­вен об­раз на пламъка, кой­то да­же пос­те­пен­но се изменя, как­то Гьоте казва, отзвучава, замира. В то­зи про­цес на при­ема­не­то на свет­лин­но­то впе­чат­ле­ние и не­го­во­то пос­ледно замиране, ос­вен това, ко­ето е чис­то фи­зи­оло­ги­чес­ки процес, учас­т­ву­ва мно­го сил­но чо­веш­ко­то етер­но тяло. Но в то­зи про­цес се крие не­що много, мно­го важно. вътре в него е сега вече душевното естество, кое- то преди 3000 години беше вдишвано и издишвано с въздуха. и ние тряб- ва да се научим да разбираме процеса на сетивното възприятие в не- говото проникване от душевното естество, както преди 3000 години хората са разбирали процеса на дишането.

Това е така, че мо­жем да кажем: преди 3000 години човекът живееше в един вид нощна култура. Яхве се изя­вя­ва­ше чрез сво­ите про­ро­ци от нощ­ни­те сънища. Ние обаче трябва да развием тънкостите на нашето общуване със света така, че в нашето възприятие на света имаме само сетивни възприятия, а имаме също нещо духовно. Трябва да бъдем сигурни, че с всеки лъч на светилната, с всеки тон, с всяко усещане на топлината и тяхното отзвучаване влизаме в душевно взаимоотноше- ние със света и това душевно взаимоотношение трябва да стане за нас нещо много важно. Но ние можем също да се подкрепяме, така че да се получи нещо такова с нас.

Аз Ви обясних, че Тайната на Голгота се пад­на в Четвъртата след ат­лан­т­с­ка епоха, която, ако ис­ка­ме да смята­ме точно, за­поч­на с 747 го­ди­на пре­ди Христос и за­вър­ш­ва с 1413 го­ди­на след Христос. В пър­ва­та тре- ти­на на та­зи епо­ха се пад­на Тайната на Голгота. Обаче онова, чрез ко­ето

Видите ли, всич­ки неща, ко­ито се явя­ват външ­но материално, имат съ­що тях­на­та ду­хов­но­-ду­шев­на страна. И всич­ки неща, ко­ито се явя­ват духов- но-душевно, имат тях­на­та външ­но ма­те­ри­ал­на страна. Фактът, че въз- духът на земята е изгубил проникващото и изпълващото го душевно естество, имаше едно важно духовно въздействие в развитието на чо- вечеството. Защото когато човекът приемаше първоначално заедно с въздуха душевно естество, с което той самият беше първоначално сроден, както е писано в началото на Стария Завет: и бог вдъхна на човека диханието като жива душа - чрез това вдишване на душевното естество той имаше възможност да добие едно съзнание за предсъще- ствуването на душата, за съществуването на душата, преди тя да е слязла във физическото тяло чрез раждането, или чрез зачатието. И в съ­щия размер, в кой­то про­це­сът на ди­ша­не­то прес­та­на да бъ­де одуше- вен, чове­кът из­гу­би съз­на­ни­ето за пред­съ­щес­т­ву­ва­не­то на душата. И да­же още ко­га­то Аристотел се яви в та­зи Четвърта сле­дат­лан­т­с­ка епоха, ня­ма­ше ве­че ни­как­ва въз­мож­ност да бъ­де проз­ря­но пред­съ­щес­т­ву­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша с чо­веш­ка­та спо­соб­ност за схва­ща­не на нещата. Не съ­щес­т­ву­ва­ше ве­че ни­как­ва въз­можност за това.

Ние сто­им имен­но ис­то­ри­чес­ки пред за­бе­ле­жи­тел­ния факт, че в Земното раз­ви­тие нас­тъ­пи на­й-­го­ля­мо­то събитие, Христовото Събитие, но чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше те­пър­ва да узрее, за да го разбере. То още е спо­соб но да уло­ви лъ­чи­те на Тайната на Голгота със ста­ри­те ос­та­тъ­ци на спо­соб­нос­т­та за схващане, ко­ято про­изхож­да от ста­ра­та култура. След то­ва оба­че та­зи спо­соб­ност за схва­ща­не се из­гу­би и дог­мати­ка­та се от­да­леча­ва все по­ве­че и по­ве­че от раз­би­ра­не­то на Тайната на Голгота. Църквата заб­ра­ня­ва да се вяр­ва в пред­същес­т­ву­ва­не­то на ду­ша­та не затова, че пред­съ­щес­т­ву­ва­не­то е не­съ­еди­ни­ма с Тайната на Голгота, а за­що­то чрез обез­ду­ше­вя­ва­не­то на въз­ду­ха чо­веш­ка­та спо­соб­ност за раз­би­ра­не прес­та­на да мо­же да при­ема ка­то си­ла в ду­ша­та съз­на­ни­ето за предсъществу- ването. От всич­ко това, ко­ето се пре­вър­на в съз­на­ние на главата, из­чез­ва съз­на­ни­ето за пред­съ­щес­т­ву­ва­не­то на душата. Когато ще има­ме от­но­во оду­ше­вя­ва­не­то на на­ши­те се­тив­ни възприятия, на на­ши­те усещания,
то­га­ва ще има­ме от­но­во ед­на точ­ка на кръс­тос­ва­не­то и в та­зи точ­ка ще схва­нем чо­веш­ка­та воля, ко­ято се струи на­го­ре от тре­тия слой на съз- нанието, та­ка как­то Ви го охарак­те­ри­зи­рах през те­зи дни. Тогава ще има- ­ме ед­нов­ре­мен­но не­що субективно-обективно, за ко­ето Гьоте коп­не­еше та­ка много. Тогава ще има­ме от­но­во възможността, да схва­ща­ме пър­во по един тъ­нък начин, колко чу­ден е всъщ­ност то­зи се­ти­вен про­цес на чо­ве­ка в от­но­ше­ние с външ­ния свят. Всичко то­ва са гру­би представи, ко­га­то се казва, че външ­ни­ят свят са­мо дейс­т­ву­ва вър­ху нас и ние след то­ва прос­то ре­аги­ра­ме на то­ва действие. Всичко, ко­ето се го­во­ри та­ка в то­ва отношение, пред­с­тав­ля­ва са­мо не­до­дя­ла­ни представи. На про­тив дейс­т­ви­тел­нос­т­та е тази, че от­вън на­вът­ре ста­ва един психически, един ду­ше­вен процес, кой­то би­ва обхванат, уло­вен от дъл­бо­ко подсъзнател- ния, вът­ре­шен ду­ше­вен процес, та­ка що­то те­зи про­це­си се об­х­ващат един друг. Отвън дейс­т­ву­ват в нас ми­ро­ви­те сили, от вът­ре дейс­т­ву­ва навън чо­веш­ка­та воля. И чо­вешка­та во­ля се кръс­тос­ва с ми­ро­ви­те мис­ли в та­зи точ­ка на кръстосването, как­то в ди­ша­не­то са се кръс­тос­ва ли ня­ко­га обек­тив­но­то със субективното. Ние трябва да се научим да чувст- вуваме, как чрез нашите очи действува нашата воля, и как фактически активността на сетивата се примесва в пасивността, чрез което ми- ровите мисли се кръстосват с човешката воля. Тази нова йогическа воля трябва да развием ние. Чрез това отново ще ни се предаде нещо подобно на това, което се е предавало на хората преди 3000 години в процеса на дишането. Нашето схва­ща­не тряб­ва да ста­не мно­го по-ду- шевно, мно­го по-духовно.

Към та­ки­ва не­ща се стре­ме­ше Гьотевият светоглед. Гьоте ис­ка­ше да поз­нае чис­то­то явление, ко­ето той на­ри­ча­ше пър­вич­но явление, при ко­ето той са­мо съ­пос­та­вя­ше онова, ко­ето във външ­ния свят дейс­т­ву­ва върху човека, в ко­ето не се при­мес­ва лу­ци­фе­ри­чес­ка­та мисъл, ко­ято ид­ва от са­ма­та глава. Тази ми­съл тряб­ва­ше да слу­жи са­мо за съ­пос­та­вя­не на явленията. Гьоте не се стре­ме­ше към при­род­ния закон, а към пър­вич­но­то явление. Това е важ­но­то при него. Но стиг­нем ли ние до то­ва чис­то явление, до то­ва пър­вич­но явление, то­гава има­ме във външ­ния свят нещо, ко­ето ни да­ва въз­мож­ност да до­ло­вим в гле­да­не­то на външ­ния свят съ­що раз­г­ръ­ща­не­то на на­ша­та воля. Тогава от­но­во ще се из­диг­нем до не­що обективно-субективно, как­во­то е при­те­жа­ва­ло нап­ри­мер древ­но­то ев­рейс­ко учение. Ние тряб­ва да се на­учим не са­мо пос­то­ян­но да го­ворим за про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду ма­те­ри­ал­но­то и духовното, а тряб­ва да поз­на­ем дейс­т­ви­ето ед­но в друго на ма­те­ри­ал­но­то и ду­хов­но­то в ед­но един­с­т­во имен­но в се­тив­но­то схващане. Също как­то това, ко­ето преди 3000 го­ди­ни бе­ше кул­ту­ра­та на Яхве, та­ка ще бъ­де за нас онова, ко­ето ще настъпи, ко­га то не ще виж­да ме ве­че при­ро­да­та ма­те­ри­ал­но и

Ние мо­жем да се под­к­ре­пим чрез това, че раз­бе­рем все повече, но раз­бе­рем се­га чрез здра­вия чо­веш­ки ум: да, предсъществуването на душата е нещо, което стои на основата на нашата душа. И тряб­ва да до­пъл­ним чис­то его­ис­тич­на­та пред­с­та­ва за съ­щес­т­ву­ва­не­то на ду­ша­та след смъртта, ко­ято е чис­то егоистична, ко­ято про­из­хож­да са­мо от на­ше­то же­ла­ние да съ­щес­т­ву­ва­ме и след смъртта, тряб­ва да до­пъл­ним пред­с­та­ва­та за пос­лес­мър­т­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на ду­ша­та със зна­ни­ето за пред­съ­щес­т­ву­ва­не­то на душата, за съ­щес­т­ву­ва­не­то на ду­ша­та пре­ди раждането. Трябва да се из­диг­нем от­но­во по един друг на­чин до въз­г­ле­да за дейс­т­ви­тел­на­та веч­ност на душата. Ето то­ва е, ко­ето мо­жем да на­ре­чем кул­ту­ра на Михаел. Когато вървим през света със съзнанието, че с всеки по- глед, с всеки тон, който чуваме, в нас се влива нещо духовно, нещо ду- шевно поне, и същевременно ние разливаме нещо душевно в света, тога- ва ще сме постигнали съзнанието, от което човечеството се нуждае за бъдещето.