С К А З К А Ч Е Т В Ъ Р Т А

С К А З К А Ч Е Т В Ъ Р Т А

В до­пъл­не­ние на ня­кои неща, ко­ито из­не­сох в сказ­ки­те от ми­на­ла­та седмица, днес бих ис­кал да ка­жа именно не­що подготвително, ко­ето след то­ва ут­ре и в дру­ги ден ще бъ­де из­г­ра­де­но по-нататък. Що се ка­сае за това, да из­ви­кам в па­мет­та Ви по един друг на­чин от­кол­ко­то е ста­ва­ло до се­га ня­кои не­ща от това, ко­ето ще ни бъ­де необходимо, за да прос­ле­дим по­-на­та­тък темата, ко­ято ве­че сме започнали.

Когато си изясним, как е про­тек­ло Земното развитие, ние ще мо­жем да сто­рим на­й-­доб­ре то­ва ка­то раз­г­леждаме, бих мо­гъл да кажа, съ­би­ти­ята в от­но­ше­ние с цен­тъ­ра на те­жес­т­та на Земното развитие. Защото под­реждай­ки по то­зи на­чин съ­би­ти­ята се по­лу­ча­ва оп­ре­де­ле­на струк­ту­ра във всич­ко онова, в ко­ето чо­ве­кът стои в не­го­во­то соб­с­т­ве­но раз­ви­тие чрез раз­ви­ти­ето на човечеството. Този цен­тър на те­жес­т­та е, как­то знаете, Тайната на Голгота, чрез която едвам цялото останало Земно развитие е получило своя смисъл, своето истинско вътрешно съдър- жание.

Ако оти­дем на­зад в раз­ви­ти­ето на за­пад­но­то човечества, ко­ето е по­лу­чи­ло Импулса на Тайната на Голгота ка­то един еле­мент до­шъл от изтока, ние тряб­ва да си кажем: приблизително в 5-то столетие преди настъп- ването на Тайната на Голгота започва, а именно изхождайки от гръц- ката култура, един вид подготовка за тази Тайна на Голгота. Можем да кажем, че съ­щес­т­ву­ва ед­на един­на черта в гръц­ко­то мислене, чув­с­т­ву­ва­не и во­ле­ние в те­че­ние на око­ло че­ти­ри и по­ло­ви­на сто­ле­тия пре­ди нас­тъпва­не­то на Тайната на Голгота. И та­зи един­на чер­та ми­на­ва през фи­гу­ра­та на Сократа, про­дъл­жа­ва се в ця­ла­та гръц­ка култура, всъщ­ност съ­що в об­лас­т­та на из­кус­т­во­то мо­же да се за­бе­ле­жи съ­ща­та черта, тя се про­дъл­жа­ва в мощната, сил­но из­пък­ва­ща лич­ност на Платона и по­лу­ча­ва след това, бих мо­гъл да кажа, един по­ве­че уче­но из­г­леж­дащ ха­рак­тер в Аристотел.

От раз­лич­ни­те описания, ко­ито съм дал, Вие знаете, че Средновековие- то, а имен­но вре­ме­то след Августина, по­ла­га­ше осо­бе­ни уси­лия да из­пол­зу­ва ръководството, ко­ето мо­же­ше да се по­лу­чи от Аристотеловия на­чин на мислене, за да раз­бе­ре всич­ко, ко­ето е свър­за­но с Тайната на Голгота, ней­на­та под­го­тов­ка и нейния отзвук. Чрез то­ва имен­но гръц­ко­то мис­ле­не ста­на та­ка важно, съ­що за хрис­ти­ян­с­ко­то раз­ви­тие на за­пада до края на Средновековието, че всъщ­ност гръц­ко­то мис­ле­не бе използу- вано, за да про­ник­нат хо­ра­та в съ­дър­жа­ни­ето на Тайната на Голгота. Ние пос­тъп­ва­ме добре, ко­га­то си изясняваме, как­во е ста­на­ло в те­зи пос­лед­ни сто­ле­тия в Гърция пре­ди нас­тъп­ва­не­то на Тайната на Голгота.

Това, ко­ето ста­на то­га­ва в мисленето, чув­с­т­ву­ва­не­то и во­ле­ни­ето на гръц­кия човек, е всъщ­ност пос­лед­но­то от­з­ву­че­ние на ед­на не­оце­не­на днес пър­вич­на кул­тура на човечеството. Ние не мо­жем да ви­дим те­зи не­ща в тях­на­та ис­тин­с­ка свет­ли на с по­мощ­та на на­ши­те ис­то­ри­чес­ки раз­г­леж­да­ния не оти­ват в ми­на­ло­то до оне­зи времена, в ко­ито ед­на прос­ти­ра­ща се то­га­ва по ця­ла­та Земя кул­ту­ра на мис­те­ри­ите про­ник­на до ос­но ви вся­ка чо­веш­ка во­ля и вся­ко чо­веш­ко чувство. Ние тряб­ва да оти­дем в ми­на­ло­то ве­че до хилядолетията, в ко­ито ис­то­ри­ята не дос­ти­га вече, да оти­дем в те­зи ми­на­ли хи­ля­до­ле­тия с методите, ко­ито на­ми­ра­те по­не за­гат­на­ти в мо­ята кни­га "Тайната наука", за да видим, от как­во ес­тес­т­во е би­ла та­зи пър­вич­на култура. Тя има­ше своя из­точ­ник в древ­ни­те мистерии, в ко­ито ръ­ко­во­де­щи­те лич­нос­ти до­пус­на­ха оне­зи хора, кои то намираха, че са обек­тив­но под­хо­дя­щи за не пос­ред­с­т­ве­но посвеще- ние. Чрез та­ки­ва пос­ве­те­ни се раз­ли­ваше от дру­ги хо­ра онова, ко­ето пос­ве­те­ни­те по­лу­ча­ва­ха ка­то поз­на­ния в мистериите. И всъщ­ност не мо­жем да раз­бе­рем ця­ла­та древ­на култура, ако не об­гър­нем с пог­лед поч­ва­та май­ка на мис­те­рий­на­та култура. При Есхил ние виждаме, ако са­мо иска- ме, още съв­сем яс­но та­зи поч­ва май­ка на мистериите. Можем да я до­ловим съ­що във фи­ло­со­фи­ята на Платон. Обаче онова, ко­ето всъщ­ност чо­ве­чес­т­во­то е по­лу­чи­ло чрез мис­те­риите ка­то от­к­ро­ве­ние вър­ху боже- ственото, то е по­лу­чи­ло чрез мис­те­ри­ите ка­то от­к­ро­ве­ния вър­ху бо­жес­т­веното, то е би­ло ис­то­ри­чес­ки изгубено. То се съ­дър­жа още по на­й-­пър­во­би­тен на­чин в това, ко­ето е ста­на­ло ис­то­ри­чес­ки до­ка­зу­ема култура. Но това, ко­ето всъщ­ност е ста­на­ло тогава, мо­же да бъ­де оце­не­но на­й-­доб­ре чрез то­ва, че си изясним, как­во всъщ­ност е ос­та­на­ло във вре­ме­то на Сократа в Гърция от онова, ко­ето е би­ло пър­вич­на мис­те­рий­на култу- ра, в ко­ято се ко­ре­ни съ­що гръц­ка­та култура. Останал е оп­ре­де­лен вид на мисленето, оп­ре­де­лен вид на об­ра­зу­ва­не­то на представите.

Ние жи­ве­ем днес в един момент, в кой­то от­но­во са из­тек­ли че­ти­ри и по­ло­ви­на столетия, от­как­то то­зи друг на­чин на мислене, ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мис­лене е об­х­ва­нал човечеството. Този пос­лед­ни­ят на­чин на мис­ле­не за­поч­ва към по­ло­ви­на­та на 14-то столетие. Тогава хо­ра­та на за­пад за­поч­на­ха да мис­лят така, как то на­ми­ра­ме пос­ле то­ва ве­че раз­ви­то до оп­ре­де­ле­на сте­пен при Галилей или при Джордано Бруно. Той е до­не­сен след то­ва до на­ши­те времена. Да, то­ва е при­вид­но съ­ща­та ло­ги­ка как­то гръц­ка­та логика, и все пак ед­на напълно, на­пъл­но дру­га логика. Това е ед­на логика, ко­ято пос­те­пен­но е про­че­те­на от при­родни­те проце- си, съ­що как­то гръц­ка­та ло­ги­ка е про­че­те­на от това, ко­ето уче­ни­ци­те на мистериите, мис­ти­те виж­да­ха в мистериите.

А се­га ис­ка­ме да си изяс­ним разликата, ко­ято съ­щес­т­ву­ва меж­ду че­ти­ри и по­ло­ви­на сто­ле­тия пре­ди нас­тъпва­не­то на Тайната на Голгота в то­га­ваш­ния поч­ти един­с­т­вен ци­ви­ли­зо­ван свят, гръцкия, и на­ши­те че­ти­ри и по­ло­ви­на столетия, в ко­ито чо­ве­чес­т­во­то бе въз­пи­та­но чрез ес­тес­т­ве­но­
на­уч­но­то школуване. Представете си кул­ту­ра­та на мис­те­ри­ите ка­то един вид хим­бо­ра­со на чо­веш­ка­та ду­хов­на кул­ту­ра в мно­го древ­ни вре­ме на. Тази кул­ту­ра на мис­те­ри­ите се прев­ръ­ща след то­ва в Гърция в ло­ги­ка - ис­кам да опи­ша не­ща­та по нишка­та - до нас­тъп­ва­не­то на Тайната на Голгота. Това би­ва про­дъл­же­но след то­ва в Средновековието чрез схо­лас­ти­ка­та Тук има­ме пос­лед­на­та издънка, то­ва от­з­ву­че­ние на древ­на­та кул­ту­ра на мис­те­ри­ите в те­че ние на че­ти­ри и по­ло­ви­на столетия. А се­га от 15-то сто­ле­тие за­поч­ва един нов вид на мисленето, бих­ме могли да го на­ре­чем Галилеевият на­чин на мислене. Ние сме от­да­ле­че­ни приб­ли­зи­тел­но тол­ко­ва от из­ход­на­та точка, кол­ко­то е про­дъл­жи­ло времето, ко­ето е би­ло определено, ко­ето е би­ло не­об­хо­ди­мо от явя­ва­не­то на то­зи гръц­ки на­чин на мис­ле­не­то до Тайната на Голгота. Но до­ка­то то­ва е ед­но отзвучение, та­ка да се ка­же ед­на ве­чер­на заря, ние има­ме ра­бо­та с ед­но предзвучене, с ед­на прелюдия, с нещо, ко­ето тряб­ва да се раз­вие нагоре, ко­ето тряб­ва да до­ве­дем до оп­ре­де­ле­на височина. Гръцката кул­ту­ра сто­еше на един край. Ние сто­им на ед­но начало.

Ние не мо­жем да раз­бе­рем на­пъл­но то­ва съ­пос­та­вя­не на един край и на ед­но на­ча­ло са­мо тогава, ко­га­то раз­г­ле­да­ме ос­нов­но ду­хов­но­на­уч­но раз­ви­ти­ето на чо­ве­чество­то от оп­ре­де­ле­на глед­на точка.

Аз ве­че Ви из­не­сох вед­нъж и чес­то пъ­ти се връ­щах на това, че в нас­то­яще­то вре­ме не нап­раз­но се тър­си оно­ва се­бе­поз­на­ние на човечеството, ко­ето тряб­ва да бъ­де дос­та­ве­но чрез ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на­та Ду- ховна Наука. Защото ед­на много го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во­то стои пред ед­на пъл­на със зна­че­ние въз­можност на бъдещето. Видите ли, тук е не­об­хо­ди­мо да се взе­ме се­ри­оз­но фактът, че нап­ред­ва­що­то в сво­ето раз­ви­тие човечество, ко­ето ис­то­ри­ята поз­на­ва е един раз­ви­ващ се по­-на­та­тък организъм. Както при от­делния ор­га­ни­зъм нас­тъп­ва по­ло­ва­та зрялост, а съ­що в ед­на по­-къс­на епо­ха има преходи, та­ка съ­що в ис­то­рия та на чо­ве­чес­т­во­то съ­щес­т­ву­ват епо­хал­ни преходи. Днес все още хо­ра­та из­каз­ват про­тив уче­ни­ето за пов­таря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния възраже- нието: но, хората не си спомнят за това, хората не си спомнят техни- те минали земни съществувания.

Който схва­ща ис­то­ри­ята на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то ка­то един ор- ганизъм, как то аз имен­но посочих, той не тряб­ва да се чуди, ко­га­то об­х­ва­ща с пог­лед та­зи ис­то­рия на раз­ви­ти­ето дейс­т­ви­тел­но обективно, че днес хо­ра­та не си спом­нят в обик­но­ве­но­то поз­на­ние тех­ни­те ми­на­ли зе- м­ни съществувания. Защото аз Ви питам: за какво всъщност си спомня човекът в обикновения живот? Той си спом­ня за онова, ко­ето е мис- лил. Това, ко­ето не е мислил, за не­го той не си спомня. Помислете само, кол­ко мно­го съ­би­ти­ята в жи­во­та ос­та­ват нев­зе­ти под вни­ма­ние от Ваша страна. Вие не си спом­ня­те за тях, за­що­то не сте ги мис­лили, въп­ре­ки че

Естествено то­ва из­каз­ва­не из­г­леж­да на­пъл­но парадоксално, и въп­ре­ки то­ва в те­зи Хегелови чув­с­т­ва се съ­дър­жа не­що су­бек­тив­но на­пъл­но ос- нователно. Напълно е възможно, ня­кой да се от­да­де на­пъл­но без­п­рист- рас­т­но на сво­ето вро­де­но мис­ле­не и да си каже, че при­ро­да­та би тряб­ва­ло да се об­ра­зу­ва по друг на­чин, ако тя би от­го­ва­ря­ла на те­зи мисли. Обаче след из­вес­т­но вре­ме чо­век от­но­во сти­га до там, да свик­не с това, ко­ето са­ма­та при­ро­да говори. Тогава по­-го­ля­ма част от хо­ра­та не забе- лязват, че всъщ­ност ко­га­то са уз­рели да наб­лю­да­ват това, ко­ето при­ро­да­та говори, имат в се­бе си ка­то един вид двой­на душа, дейс­т­ви­тел­но не­що ка­то две истини. Онези, ко­ито ве­че за­бе­ляз­ват доб­ре това, мо­гат да из­пи­тат го­ле­ми страдания, за­що­то чрез то­ва в тях­на­та ду­ша се явя­ва ед­но разногласие. Но това, ко­ето аз Ви опис­вам сега, ко­ето днес съ­щес­т­вува при мал­ко хора, и все пак съществува, въп­ре­ки че мно­го чес­то те не го забелязват, ще взе­ме все по­ве­че надмощие. Хората все по­ве­че и по­ве­че ще си казват: да, такъв, какъвто съм роден, моята глава, моят ум се принуждава всъщност да си съставя един образ за природата. Обаче то­зи об­раз не съв­па­да с дейс­т­ви­тел­на­та природа. След то­ва аз се вжи­вя­вам в жи­во­та на при­ро­да­та и с те­че­ние на вре­ме­то съ­що ус­во­явам онова, ко­ето при­ро­да­та каз­ва Тогава аз тряб­ва да на­ме­ря един изход.

Тези раз­д­во­ени чув­с­т­ва ще имат осо­бе­но на­ши­те души, ко­га­то от­но­во ще дойдат на Земята. Тогава имен­но яв­но ще се яви един из­вор на мис­ли и усещания, чувства, чрез ко­ито чо­век ще си каже: да, ти чувствуваш, какъв би трябвало всъщност да бъде светът, обаче светът не е такъв, а е различен. След то­ва чо­век от­но­во ще се вжи­вее в то­зи свят, ще се на­учи да поз­на­ва един вто­ри вид за­ко­но­мер­ност и ще тряб­ва да тър­си ед­но примиряване. На как­во ще по­чи­ва това?

Представете си, че чо­век ид­ва във фи­зи­чес­кия свят чрез раждането. Той до­на­ся със се­бе си онова, ко­ето в не­го­во­то мис­ле­не и чув­с­т­ву­ва­не е ре­зул­тат на не­го­вия ми­нал зе­мен живот. Докато не е бил свър­зан с то­зи зе­мен живот, фак­ти­чес­ки външ­ни­ят зе­мен жи­вот се е про­ме­нил по оп­ре­де­лен начин. Той чув­с­т­ву­ва ед­но раз­ног­ла­сие меж­ду мисленето, дейс­т­ви­ята на ко­ето той до­на­ся със се­бе си от ми­на­лия зе­мен живот, ко­ето не съв­па­да ве­че с това, как не­ща­та са се променили, до­ка­то е от­със­т­ву­вал от Земята. И се­га той пос­те­пен­но се вжи­вя­ва в своя нов жи­вот и ни­как не при­ема в сво­ето съз­на­ние на­пъл­но онова, ко­ето му го­во­ри за­оби­каля­щи­ят свят. Той го приема, бих мо­гъл да кажа, ка­то през ед­но було. Той го пре­ра­бот­ва ед­вам след смър­т­та и след то­ва от­но­во го до­на­ся със се­бе си в следва­щия зе­мен живот. Човекът все по­ве­че ще се на­ми­ра в то­ва раз­д­во­ение на своя ду­ше­вен живот. Той все по­ве­че ще забележи: ти до- насяш със себе си нещо, което е ново по отношение на света, в който си се врастнал като физически човек чрез раждането. Но чрез твоя фи­зи­чес­ки чо­век ти при­емаш се­га в то­зи свят нещо, ко­ето ще има пре­ра­бот­ваш от­но­во ед­вам след смъртта.

Съвременният чо­век би тряб­ва­ло да се вжи­вее мно­го ин­тен­зив­но в то­зи на­чин на чув­с­т­ву­ва­не живота. Защото са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че се вжи­вее в не­що подобно, той ще за­бе­ле­жи силите, ко­ито пул­си­рат всъщ­ност през на­шия живот, през на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не и ко­ито ина­че на­пъл­но му избягват. И ние сме впрегна­ти в те­зи сили. Обаче ако не се пос­та­ра­ем да ги про­ник­нем с на­ше­то съзнание, те ос­та­ват в под­съз­на­ние то и ни пра­вят бол­ни до из­вес­т­на степен. Човекът все по­ве­че ще въз­п­ри­ема то­ва разцепление: разцеплението на онова, което му остава от мина- лия земен живот, и онова, което в този живот се подготвя за следва- щия земен живот. И по­не­же чо­ве­кът ще чув­с­т­ву­ва все по­ве­че та­зи раз­д­военост, той ще се нуж­дае от ед­но вът­реш­но посредничество, от ед­но дейс­т­ви­тел­но вът­реш­но посредничество. И все по­ве­че ще се раз­го­ря­ва го­ле­ми­ят въпрос: как може да стигне човек до това вътрешно посред- ничество? На то­зи въп­рос мо­жем да на­ме­рим един от­го­вор раз­мис­лим вър­ху следното.

Аз чес­то пъ­ти съм Ви изнасял: като хора в обикновения живот ние сме всъщност напълно будни между събуждането и заспиването само за

За този, кой­то се­ри­оз­но при­ла­га вър­ху соб­с­т­ве­на­та ду­ша упражненията, ко­ито са опи­са­ни в мо­ята кни­га "Как се добиват познания за висшите светове" е въз­мож­но да се на­учи да поз­на­ва оп­ре­де­ле­но вът­реш­но ду­шев­но вълнение, ко­ето про­ти­ча та­ка да се ка­же съ­нищ­но подобно, за по­ве­че­то хо­ра то про­ти­ча са­мо по­доб­но на сънищата, ня­ма по­-го­ля­ма ре­дов­ност от тази, ко­ято съ­щес­т­ву­ва при сънуването. Обаче в то­ва вът­реш­но из­жи­вя­ва­не мо­же да бъ­де вне­сен от­но­си­тел­но тол­ко­ва мно­го ред, що­то чо­век ско­ро ще за­бележи: наистина в това вътрешно изживяване не царува същата логика - понякога царува една много изопачена логика и различните откъслеци от мисли се подреждат заедно, разиграват се сънищно-подобно, в тях царува понякога една странна логика - но все

В обик­но­ве­ния жи­вот в на­ше­то все­кид­нев­но съз­на­ние се из­ди­га ка­то въл­на от то­зи до­лен слой на съз­на­нието са­мо жи­во­тът на чувствата. И от един по­-дъл­бок слой, кой­то се на­ми­ра още по-дълбоко, се из­ди­га ка­то въл­на жи­во­тът на волята, който оба­че съ­що е про­ник­нат от мъдрост, кой­то е съ­що на­пъл­но про­ник­нат от мъдрост. Ние сме свър­за­ни съ­що с та­зи мъдрост, са­мо че не я по­лу­ча­ва­ме в на­ше­то гор­но съзнание. Така що то мо­жем да кажем: всъщност като човеци в нас царуват три слоя на съзнанието. Първият е то­зи на съз­на­ни­ето на мис­лов­ния живот, в ко­ето жи­ве­ем все­ки ден. Вторият слой е то­зи на има­ги­на­тив­ното съзна- ние. И третият слой е то­зи на ин­с­пи­ра­тив­но­то съзнание, ко­ето оба­че ос­та­ва мно­го дъл­бо­ко долу, ко­ето на­ис­ти­на дейс­т­ву­ва в нас, дейс­т­ви­тел­но действува, осо­бе­нос­т­та на ко­ето оба­че ние не поз­на­ва­ме в обик­но­ве­ния живот. Ако съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия би би­ла са­мо мал­ко по-схват- лива, вни­ма­ни­ето на та­зи съв­ре­мен­на фи­ло­со­фия би би­ло мно­го сил­но прив­ле­че­но - аз не казвам, че то­ва се от­на­ся за онзи, кой­то няма ни­как­ва ра­бо­та с та­зи философия, оба­че фи­ло­со­фи­те би тряб­ва­ло да раз­бе­рат не­що по­доб­но - вни­мани­ето на та­зи съв­ре­мен­на фи­ло­со­фия би би­ло мно­го

Можем да ка­жем с оп­ре­де­ле­но право: за истините, които човек си усвоява чрез външното наблюдение - това толкова често е било повта- ряно в историята на философията, че за философите би трябвало да бъде всъщност излишно да бъдат обяснявани тези неща - за това, което може да бъде наблюдавано външно, не можем всъщност никога да говорим за някаква сигурност. Кант или Юм са из­нес­ли то­ва осо­бе­но ясно, ка­то да­же гро­тес­к­но са твърдели; ние наблюдаваме наистина, че слънцето изгрява, обаче от наблюдението нямаме право да твърдим, че утре слънцето отново ще изгрее. Само от това, че до­се­га Слънцето ви­на­ги е из­г­рява­ло, ние ва­дим заключението, че то ще из­г­рее съ­що и утре. Така е с истините, ко­ито из­в­ли­ча­ме външ­но от наблюдението. Оба- че не е та­ка нап­ри­мер с ма­те­ма­ти­чес­ки­те истини. Щом вед­нъж сме ги разбрали, ние знаем тогава, че те ва­жат съ­що и за бъдещето. Който знае, кой­то мо­же да до­ка­же от вът­реш­ни основания, че квадра­тът на хи­по­те­ну­за­та е ра­вен на сбо­ра от квад­ра­ти­те на два­та катета, той знае, че ни­ко­га ня­кой не ще мо­же да на­чер­тае един пра­во­ъгъ­лен триъгълник, за кой­то то­ва да не важи.

С те­зи ма­те­ма­ти­чес­ки ис­ти­ни ра­бо­та­та стои раз­лич­но в срав­не­ние с истините, ко­ито поз­на­ва­ме чрез външно­то наблюдение. Хората поз­на­ват то­зи факт, оба­че не са в със­то­яние да раз­бе­рат при­чи­на­та със сред­с­т­ва­та на днеш­но­то изследване. Причината се крие в това, че ма­те­ма­ти­чес­ка­та ис­ти­на из­ви­ра тук от дол­ния слой на съзнанието, от тре­то­то съзнание, и без чо­ве­кът да мо­же да пред­чув­с­т­ву­ва не­що от това, ма­те­ма­ти­чес­ка­та ис­ти­на из­ник­ва в не­го­во­то гор­но съзнание, къ­де­то то­га­ва той я виж­да вътрешно. Ние има­ме ма­те­ма­ти­чес­ките ис­ти­ни затова, за­що­то са­ми ние се от­на­ся­ме ма­те­ма­ти­чес­ки в света. Ние вървим, сто­им и т.н., опис­ва­ме линии. Чрез то­ва во­ле­во от­но­ше­ние към външ­ния свят ние до­би­ва­ме всъщ­ност вът­реш­но­то виж­да­не за математиката. Математиката се раж­да там до­лу в тре­то­то съз­на­ние /Виж схе­ма­та на след­ва­ща страница/ и из­п­лу­ва нагоре.

Следователно об­що взето, ма­кар и в то­зи слу­чай обик­но­ве­но­то съз­на­ние да не виж­да произхода, ние има­ме по­не за ед­на част на то­ва под­с­лой­но съз­на­ние мно­го яс­ни представи. Математическите, ге­омет­ри­чески­те пред­с­та­ви ни из­п­лу­ват на­го­ре от там. Сънищно-подобен, без­по­ря­дъ­чен е са­мо сред­ни­ят слой, той има в се­бе си не­що от без­по­ря­дъ­ка на сънища- та. Там горе, в гор­на­та стаичка, къ­де­то обик­но­ве­ното буд­но дневно съз­-

/на мислите/:

ЧУВСТВО: СЪНУВАНЕ МЪДРОСТ

ВОЛЯ: СПАНЕ/сън/ МЪДРОСТ

ІІ. ИМАГИНАЦИИ

ІІІ. ИНСПИРАЦИИ
Много важ­но е, че ние се изяс­ня­ва­ме те­зи факти. Защото с то­ва съз­на­ние бя­ха свър­за­ни осо­бе­но гър­ци­те през вре­ме на спо­ме­на­ти­те че­ти­ри и по­ло­ви­на столетия. Това съз­на­ние бя­ха при­ели те, онова, което им беше ос­та­на­ло ка­то един ос­та­тък от кул­ту­ра­та на мистериите. И то­ва е един чис­та лу­ци­фе­ри­чес­ки елемент, един чис­то лу­ци­фе­ри­чес­ки елемент. Аз не­от­дав­на Ви го описах. Това е ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та култура. В на­ша­та гла­ва е мно­го ясно. Тя е про­ник­на­та от мъдрост, от ед­на об­що­ва­лид­на мъдрост. Обаче то­ва е един чис­то лу­ци­фе­ри­чес­ки еле­мент в нас. /Виж схемата/.

И отново, това, ко­ето се на­ми­ра там долу, ко­ето днеш­ни­те уче­ни оби­чат много, което още Кант е оби­чал много, та­ка че казал: по отношение на природата съществува само толкова много наука, колкото се намира математиката в нея - това е чисто ариманически елемент, който въз- лиза през нашето човешко същество. Това е ари­ма­ни­чес­ки елемент.

Не е достатъчно, че зна­ем за нещо, че то е правилно. Ние знаем, че не- щата, ко­ито раз­би­ра­ме ин­те­лек­ту­ал­но чрез на­ша­та глава, са правилни, оба­че то­ва е един дар на лу­ци­фе­ри­чес­кия елемент. И ние знаем, че ма­те­ма­тика­та е правилна, оба­че та­зи мощ­на пра­вил­ност ние дъл­жим на Ари- ман, кой­то се­ди в нас. И на­й-­не­си­гур­ни­ят елемент се на­ми­ра в средата. Това са при­вид­но не­ло­гич­но въл­ну­ва­щи се сънища.

Искам да Ви при­ве­да още един ха­рак­те­рен признак, за да раз­бе­ре­те пъл­но­то зна­чение на то­зи въпрос. Всъщност ця­ло­то ма­те­ма­ти­чес­ко про­ник­ва­не на света, как­во­то то въз­ник­ва чрез Галилей, Джордано Бруно, про- из­хож­да от то­зи по­-дъл­бок слой на съзнанието. Четири и по­ло­ви­на сто­ле­тия изтекоха, от­как­то ние ус­во­яваме това, че­ти­ри и по­ло­ви­на столе- тия, от­как­то ние по­ла­га­ме уси­лия да вне­сем то­зи ари­ма­ни­чес­ки еле­мент в на­ше­то чо­веш­ко мис­ле­не и чувствуване. Докато в на­й-с­вет­ла­та яс­но­та на съз­на­ни­ето све­те­ше пос­лед­ни­ят от­з­вук от кул­ту­ра­та на мис­те­ри­ите в гръц­ко­то мислене, в най-долния, в на­й-­тъм­ния слой на на­ше­то съз­нание

ІІ. ИМАГИНАЦИИ СЪЗНАНИЕ

ІІІ. ИНСПИРАЦИИ /АРИМАН/

Ние хо­ра­та сто­им с на­шия ду­ше­вен жи­вот дейс­т­ви­тел­но така, че то­зи ду­ше­вен жи­вот е ка­то ед­на ко­би­ли­ца на везна, ко­ято тряб­ва да тър­си пър­во рав­но­ве­си­ето меж­ду лу­ци­фе­ри­чес­кия еле­мент от ед­на страна, и арима­ни­чес­кия еле­мент от дру­га страна. Само че лу­ци­фе­ри­чес­ки­ят еле­мент се на­ми­ра в на­ша­та яс­на глава, а ари­ма­ни­чес­ки­ят еле­мент се на­ми­ра до­лу в мъдростта, ко­ято про­ник­ва на­ша­та воля. Между те­зи два еле­мента ние тряб­ва да тър­сим рав­но­ве­си­ето в нещо, ко­ето всъщ­ност от­на­ча­ло ни се явя­ва ка­то неп­ро­ник­на­то от нещо.

Как ще дой­де мъд­рост в та­зи сред­на част на чо­веш­ко­то същество? Така как­то стои пър­во чо­ве­кът в света, той е дър­жал по от­но­ше­ние на не­го­ва­та гла­ва от Луцифер, а по от­но­ше­ние на не­го­ва­та мъд­рост на об­мя­ната на веществата, на мъд­рос­т­та на край­ни­ци­те той е дър­жан от Ариман. Но по от­но­ше­ние на сър­це­то - за що­то онова, ко­ето е опи­са­но ка­то сред­на със­то­яние на съзнанието, то е за­ви­си­мо от ор­га­низ­ма на на­ше­то сърце, свър­за­но чрез ор­га­низ­ма на на­ше­то сър­це с чо­веш­кия ри­тъм съ­що така, как­то на­ша­та ин­те­лек­ту­алност е свър­за­на с гла­ва­та ­/п­ро­че­те­те вър­ху то­зи въп­рос на­пи­са­но­то в мо­ята кни­га "Загадки на душата/ - в та­зи сфе­ра на на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не тряб­ва да дой­де пос­те­пен­но един съ­що та­ка го­лям ред, ка­къв то е до­шъл в мъд­рос­т­та на гла­ва­та чрез ло­ги­ка­та на глава- та, та­къв ид­ва във всич­ко онова, ко­ето зна­ем по ари­мани­чес­ки начин, чрез математиката, геометрията, въ­об­ще чрез то­ва вът­реш­но ра­ци­онал­но наб­лю­де­ние на природата. Чрез как­во в та­зи сред­на част на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ще дой­де вът­реш­на­та логика, вът­реш­на­та мъдрост, спо­соб­нос­т­та за ориентиране? Чрез Христовия Импулс, чрез онова, кое- то е преминало в земната култура чрез Тайната на Голгота.

Съществува ед­на ду­хов­но­на­уч­на анатомия, ко­ято ни показва, що е кул­ту­ра на главата, що е кул­ту­ра на об­мяна­та на веществата, що е она­зи ор­га­ни­за­ци­он­на сфера, ко­ято се на­ми­ра меж­ду двете, и от как­во се нуж­дае тя. На на­ше­то чо­веш­ко съ­щес­т­во при­над­ле­жи про­ник­ва­не­то с Христо- вия Импулс, на­ше­то чо­веш­ко съ­щество тряб­ва да се про­ник­не с Христо- вия Импулс.

Така що­то мо­жем да си кажем: да предположим един хипотичен мо- мент, да предположим, че Тайната на Голгота не би настъпила в Зем-
ното развитие, тогава човекът също би имал мъдростта на главата. Той би имал съ­що онова, ко­ето е въз­ник­на­ло от 15-то сто­ле­тие насам. Обаче той би бил пра­зен и пуст по от­но­ше­ние на сво­ето цен­т­рал­но съ- щество. Той все по­ве­че и по­ве­че би чув­с­т­ву­вал раз­д­во­ени­ето меж­ду две­те по­со­че­ни вът­реш­ни сфери. Той не би мо­гъл да про­из­ве­де равновесие- то. Ние можем да про­из­ве­дем то­ва със­то­яние на рав­но­ве­сие са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че се про­ник­нем все по­ве­че и по­ве­че от Христовия Импулс, кой­то пре­диз­вик­ва със­то­яни­ето на рав­но­ве­сие меж­ду лу­ци­фе­ри­чес­кия и ари­ма­ни­чес­кия елемент.

От то­ва виждате, че мо­жем да кажем: в тези предихристиянски четири и половина столетия човекът е бил надарен като с една подготовка за Тайната на Голгота, с последния отзвук на културата на мистериите, който се установи, прибави се като един опосредствуван от главата спомен за тази древна култура на мистериите. И в по­-но­во време, в те­че­ние на че­тири и по­ло­ви­на сто­ле­тия през чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ми­на под­го­тов­ка­та за ед­ни нов вид кул­ту­ра на мис­те­риите. Но за да мо­гат те­зи две фор­ми на кул­ту­ра­та на мис­те­ри­ите да бъ­дат свър­за­ни съ­що в ис­то­ри­ческо­то раз­ви­тие на човечеството, за то­ва в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше да бъ­де вне­се­на обек­тив­но Тайна­та на Голгота. Разгледа- но от­вън раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то про­ти­ча така, че Тайната на Гол- гота бе поста­ве­на в не­го ка­то един обек­ти­вен факт. Обаче вът­реш­но раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то про­ти­ча така, че междув­ре­мен­но хо­ра­та израст- ват, до­ка­то в 15-то сто­ле­тие на­сам по­лу­чи­ха он­зи нов елемент, кой­то аз то­ку­ що Ви оха­рак­те­ри­зи­рах ка­то един еле­мент на Ариман и чрез кой­то те­пър­ва те доб­ре ще почувствуват, че имат нуж­да от въз­мож­нос­т­та да пост ро­ят един мост меж­ду еди­ния и другия.

Така ние мо­жем да раз­бе­рем вът­реш­но трич­лен­ния човек. И ние ще го раз­бе­рем още по-точно, ко­га­то свържем с това, ко­ето Ви казах, нещо, ко­ето ве­че мно­гок­рат­но съм споменавал. На древ­ния грък с не­го­ви­те послед­ни ос­та­тъ­ци на древ­на­та кул­ту­ра на мис­те­ри­ите не би би­ло ни­как въз­мож­но - ос­вен положението, че то се е по­яви­ло у ня­кои из­ро­де­ни хора, оба­че не в сте­пен­та как­то в на­ше­то вре­ме - на древ­ния грък не би му би­ло ни­как въз­мож­но да бъ­де атеист. Атеизма е всъщ­ност ед­на но­ва формация, по­не в не­го­ви­те ко­рен­ни форми. Защото древ­ни­ят грък, на ко­го­то бе­ше дейс­т­ви­тел­но при­съ­ща диалектиката, чув­с­т­ву­ва­ше още в мисленето, да­же в ли­ше­но­то от съ­дър­жа­ние мис­ле­не ца­ру­ва­не­то на Бо- жественото.

Когато зна­ем то­ва и след то­ва на­со­чим пог­лед вър­ху въз­ник­ва­не­то на атеизма, вър­ху пъл­но­то от­ри­ча­не на Божественото, то­га­ва откриваме, на как­во всъщ­ност по­чи­ва атеизмът. Атеисти - ние се нуж­да­ем от ме­то­дите на Духовната Наука, за да поз­на­ем то­ва - ате­ис­ти са оне­зи хора, при ­

Това е онова, ко­ето тряб­ва пър­во да запомним: атеизмът е една болест. Защото ко­га­то на­ши­ят ор­га­низъм е на­пъл­но здрав, той не мо­же да дейс­т­ву­ва по друг на­чин в не­го­ви­те от­дел­ни устройства, ос­вен да чувству­ва­ме на­шия про­из­ход от Божестве­но­то - Ex Deo nascimur.

Второто не­що е оба­че не­що друго. Човекът мо­же да чув­с­т­ву­ва Божест- веното, оба­че мо­же да ня­ма ни­как­ва въз­мож­ност да чув­с­т­ву­ва Христа. Днес хо­ра­та не пра­вят в то­ва от­но­ше­ние мно­го тън­ки различия. Днес те се за­до­во­ля­ват твър­де мно­го с думи, съ­що и в дру­ги области. Ако из­пи­та­ме днес имен­но ис­тин­с­ко­то ду­ховно съ­дър­жа­ние на мно­го хо­ра на за­па­да и не се ръ­ко­во­дим от ду­ми­те - те казват, че вяр­ват в ед­на сво­бо­да на во­ля­та и т.н. - констатираме, как ця­ла­та кон­фи­гу­ра­ция на мис­ле­не­то про­ти­во­ре­чи на това, ко­ето те из­разя­ват с те­зи думи. Те са свик­на­ли са­мо във връз­ка с кул­ту­ра­та да го­во­рят за Христос, за сво­бо­да и т.н. В дейс­т­ви­тел­ност го­лям брой от жи­ве­ещи­те меж­ду нас хо­ра не са ни­що дру­го ос­вен турци; защото съдържанието на тяхната вяра е също та- ка фаталистично - макар и този фатализъм да е описан често пъти като природна необходимост - каквото е съдържанието на вярата на мохамеданците. Мохамеданизмът е мно­го по­-раз­п­рос­т­ра­нен от­кол­ко­то се мисли. Ако не се спи­ра­ме на думите, а на ду­хов­но­то съдържание, то­га­ва ня­кои хрис­ти­яни са всъщ­ност турци. И та­ка хо­ра­та се на­ри­чат съ­що християни, ма­кар и да не мо­гат да на­ме­рят пре­хо­да от Бога, ко­го­то чув- ствуват, до Христос.

Достатъчно е са­мо да обър­на вни­ма­ни­ето Ви вър­ху един кла­си­чес­ки при­мер на ед­ни мо­де­рен богослов, Адолф Харнак, кой­то на­пи­са кни­га­та "Същност на християнството". Моля Ви, нап­ра­ве­те то­зи опит, за­ли­че­те нав­ся­къ­де в кни­га­та "Същност на християнството" име­то Христос и на не­го­во мяс­то на­пише­те прос­то име­то Бог, ще видите, че не се из­ме­ня ни­що от съ­дър­жа­ни­ето на та­зи книга. Не съ­щес­т­ву­ва ни каква необходи- мост, що­то това, ко­ето то­зи пи­са­тел казва, да го каз­ва за Христос. Нуж- но е са­мо той да го каже за об­щия Бог, за сто­ящия на ос­но­ва­та на све­та Бог. Ни как не е нужно, що­то това, ко­ето казва, то да бъ­де от­не­се­но към Христос. Там къ­де­то той до­каз­ва нещо, то е по­вър­х­нос­т­но и вът­реш­но невярно, ка­то за­ема от Евангелията от­дел­ни­те съобщения; обаче от на- чина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат от- несени към Христос. Ние тряб­ва да до­би­ем въз­мож­нос­т­та да схва­ща­ме Христа не така, че да го отъж­дес­т­вя­ва­ме с Бога-Отца. Това не мо­гат да нап­ра­вят ве­че твър­де осо­бе­но мно­го но­ви еван­гел­с­ки богослови, а име- нно, да нап­ра­вят раз­ли­ка меж­ду по­ня­ти­ето за Бога и по­ня­ти­ето за Хри-

И що е това, чо­век да не на­ме­ри Духа? Да не на­ме­ри чо­век въз­мож­нос­т­та да схва­не сво­ята соб­с­т­ве­на ду­ховност, за да на­ме­ри чрез соб­с­т­ве­на­та ду­хов­ност връз­ка­та с Духовността на света, то­ва е слабодушие, иди­отизъм; да не признае човек духа, това е слабодушие.

Моля Ви, спом­не­те си още вед­нъж те­зи три не­дос­та­тъ­ка на със­то­яни­ето на чо­веш­ка­та ду­ша - то­га­ва ние не мо­жем да про­дъл­жим по един пра­ви­лен на­чин то­ва разглеждане. Спомнете си това, ко­ето днес Ви ка­зах от­но­во от ед­на дру­га глед­на точ­ка вър­ху три­те съзнания, и спом­не­те си това: да бъде човек атеист, да не намери бога, от който сме родени, когото трябва да намерим при един напълно здрав организъм, е една болест; да не намери човек Христа, това е едно нещастие; да не на- мери духа, това е слабодушие.

По то­зи на­чин се раз­ли­ча­ват съ­що пъ­ти­ща­та на чо­ве­ка към све­та­та Троица. За чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де все по­ве­че и по­ве­че не­об­хо­ди­мо да бъ­дат раз­г­ле­да­ни те­зи кон­к­рет­ни не­ща на ду­шев­ния живот, а не да се за­държа­ме са­мо в общи, неясни, мъг­ли­ви неща. И днес хо­ра­та имат ед­на осо­бе­на го­ля­ма склон­ност към та­зи мъгливост. Да бъ­де за­ме­не­на та­зи склон­ност със склон­нос­т­та да се про­ник­не в кон­к­рет­ността на ду­шев­ния живот, то­ва е ед­на съ­щес­т­ве­на за­да­ча на на­ше­то време.