Цикъл от 12 лекции изнесени в Дорнах

Представете си само, че ис­ка­те да установим: ако някой иска да вникне правилно в структурата на света, той трябва да признае числото три, трябва да признае, че се противопоставят луциферическият и арима- ническият елемент и че божественото се състои в държане на рав- новесие между тези два елемента. Срещу то­ва раз­би­ра не тряб­ва да пос­та­вим заб­луж­де­нието, ко­ето се е вмък­на­ло в ду­хов­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то с двойката, с Бога и с Дявола, с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества го­ре и дя­вол­с­ки­те съ­щес­т­ва долу. Това е така, ка­то че бих­ме извадили, ка­то че бихме из­ка­ра­ли чрез из­с­тис­к­ва­не чо­ве­ка от по­ло­же­ни­ето на равновесие, ко­га­то му скриваме, че ис­тин­с­ко­то бла­го на раз­би­ра­не на чис­ло­то три и ко­га­то му пред­с­та­вя­ме лъжливо, че струк­ту­ра­та на све­та е ня­как­си обус­ло­вена чрез чис­ло­то две. Въпреки то­ва на­й-­ху­ба­ви­ят стре­меж на хо­ра­та е из­пад­нал в та­зи грешка.

Ако ис­ка­ме да вник­нем в та­зи точка, ние тряб­ва да сто­рим то­ва без ни­ка­къв предразсъдък, тряб­ва да се прене­сем дейс­т­ви­тел­но в ед­на ли­ше­на от пред­раз­съ­дъ­ци сфера. В та­къв слу­чай тряб­ва да пра­вим го­ля­ма раз­лика меж­ду не­ща­та и имената. Тогава не тряб­ва да се ос­та­вя­ме да бъ­дем съб­лаз­не­ни към мнението: чрез това, че даваме на едно същество едно име, това същество е също чувствувано по правилен начин от човека.

Нека об­гър­нем по­ня­ти­ето на оне­зи същества, ко­ито чо­ве­кът тряб­ва да чув­с­т­ву­ва ка­то свои бо­жес­т­ве­ни Същества. Тогава тряб­ва да си кажем: човекът може да чувствува правилно тези същества само тогава, ко- гато си ги представя като произвеждащи равновесието между луци- ферическия и ариманическия принцип. Той не мо­же да чув­с­т­ву­ва ка­то пра­вил­но онова, ко­ето тряб­ва да чув­с­т­ву­ва ка­то свое Божествено, ако не раз­бе­ре то­ва тро­ич­но разчленение, то­ва тро­ич­но устройство. Разгледай­те от та­зи глед­на точ­ка ед­но по­ети­чес­ко съ­чи­не­ние ка­то "Месиядата" на Клопщок, ко­ето се е ро­дило под вли­яни­ето на Милтоновия "Изгубен рай". Тук ня­ма те всъщ­ност ни­що от ед­но дейс­т­ви­тел­но разби­ра­не на ед­на трич­лен­на струк­ту­ра на света, тук има­те ед­на бор­ба меж­ду пред­по­ла­га­емо­то Добро и между пред­по­ла­га­емо­то Зло, ед­на бор­ба меж­ду Небето и Ада. Тук има­те вне­се­но в ду­хов­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то заб­луж­де­ни­ето на двойката. Тук има­те онова, ко­ето се ко­ре­ни мно­гок­рат­но в по­пу­ляр­но­то съз­на­ние ка­то бе­зум­на про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Небето и Ада, вне­се­но в две по­-но­ви по­ети­чес­ки съ­чинения.

Не пол­зу­ва нещо, ко­га­то Милтон или Клопщок на­ри­чат съ­щес­т­ва­та на Небето ка­то добри, ка­то бо­жес­т­ве­ни същества. Те би­ха би­ли бо­жес­т­ве­ни Същества, как­то тряб­ва да ги чув­с­т­ву­ва човекът, са­мо тогава, ко­га­то на ос­но­ва­та би сто­яла трич­лен­на­та струк­ту­ра на ми­ро­во­то съществуване. Тогава бих­ме мог­ли да кажем: тук става една борба между добрия принцип и злия принцип. Обаче така, как­то сто­ят нещата, при­ета е ед­на двойка, при ко­ято еди­ния член е при­пи­са­но доброто, на­ме­ре­ни са имена, ко­ито са да­де­ни на съ­щества, ко­ито са взе­ти всъщ­ност от Божественото, и от дру­га­та стра­на дяволското, про­ти­воло­жния елемент. Какво е нап­ра­ве­но с то­ва в действителност? С то­ва в дейс­т­ви­тел­ност не е нап­ра­ве­но ни­що по-малко, ос­вен че действи­тел­но Божественото е из­т­лас­ка­но от съз­на­ни­ето и че на лу­ци­фе­ри­чес­ко­то е пос­та­ве­но име­то бо­жес­т­вено, че в дейс­т­ви­тел­ност има­ме ед­на бор­ба меж­ду Луцифер и Ариман и че са­мо на Ариман са при­пи­са­ни лу­ци­фе­ри­чес­ки качества, а на цар­с­т­вото на Луцифер са при­пи­са­ни бо­жес­т­ве­ни­те качества.

Вие виждате, как­во из­вън­ред­но го­ля­мо зна­че­ние има всъщ­ност ед­но та­ко­ва разглеждане. Докато хо­ра­та вярват, че с ед­но та­ко­ва противопоста- вяне, как­во­то на­ми­ра­ме в Милтоновия "Изгубен Рай" или в "Месиада- та" на Клопщок, имат ра­бо­та с Божестве­но­то и с ад­с­кия елемент, те имат всъщ­ност ра­бо­та с лу­ци­фе­ричес­кия и ари­ма­ни­чес­кия елемент. За дейс­т­ви­тел­но бо­жес­т­ве­ния еле­мент ня­ма ни­как­во съзнание, нап­ро­тив на лу­ци­фе­ри­чес­кия еле­мент са при­пи­са­ни бо­жес­т­ве­ни­те имена.

Но "Изгубеният Рай" на Милтон и "Месиядата" на Клопщок са имен­но са­мо ду­хов­ни­те творения, които из­пък­ват от по­-но­во­то съз­на­ние на чо- вечеството. Защото оно­ва, ко­ето се про­явя­ва в те­зи по­ети­чес­ки съчине-

Трябва са­мо да помислим, кои ин­те­ре­си ца­ру­ват тук в по­-но­ва­та ду­хов­на история. Даже трич­лен­но­то ус­т­ройс­т­во на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм или на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ка­то ця­ло е би­ло из­х­вър­ле­но в оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние от све­та за за­пад­на­та ци­ви­ли­за­ция чрез ос­мия все­лен­с­ки съ­бор в Константинопол в 869 го­дина, как­то аз чес­то съм Ви спо­ме­на­вал това. Издигнато е би­ло до догма, че хрис­ти­яни­нът не тряб­ва да вяр­ва в ед­но трич­лен­но чо­веш­ко същество, а са­мо в ед­но двуч­лен­но чо­веш­ко съще- ство. Забранява се ня­кой да вярва, че чо­ве­кът се със­тои от тяло, ду­ша и дух, и сред­но­ве­ков­ни­те бо­гос­ло­ви и философи, ко­ито зна­еха още мно­го за ис­ти­на­та, сре­ща­ха го­ле­ми труд­нос­ти да из­ра­зят та­зи истина, за­що­то та­ка на­ре­че­на­та три­хо­томия, със­та­вът на чо­ве­ка от тяло, ду­ша и дух, бе­ше обя­ве­на да ерест. Те тряб­ва­ше да учат двоицата, а имен но, че чо­ве­кът се със­тои от тя­ло и душа, а не от тяло, ду­ша и дух. И имен­но то­ва е, за ко­ето оп­ре­де­ле­ни същества, оп­ре­де­ле­ни хо­ра доб­ре знаят, как­во из­вън­ред­но го­ля­мо зна­че­ние има то за чо­веш­кия ду­хо­вен живот, пос­та­вя­не­то на двойс­т­ве­но­то ус­т­ройс­т­во на мяс­то­то на тро­ич­но­то устройство.

Върху та­ки­ва дъл­бо­чи­ни тряб­ва да на­соч­ва­ме на­шия поглед, ко­га­то ис­ка­ме пра­вил­но да разберем, за­що в броя от ме­сец ав­густ на "Гласове на времето" йе­зу­ит­с­ки­ят па­тер Цимерман об­ръ­ща вни­ма­ни­ето върху това, че един от но­ви­те дек­ре­ти на све­ще­ния Официум от Рим на ка­то­ли­ци­те се забранява, под на­ка­зания да не по­лу­чат оп­ро­ще­ние при изповядва- нето, да че­тат ан­т­ро­по­соф­с­ки кни­ги или да имат та­ки­ва кни­ги или да учас­т­ву­ват в не­що те­ософ­с­ко или антропософско. Това тъл­ку­ва йе­зу­ит­с­ки­ят па­тер в "Гласовете на времето", ко­ето спи­са­ние но­се­ше по­-ра­но
име­то "Гласовете от Мариалаах", та­ка че то­ва тряб­ва да се при­ла­га пре­ди всич­ко към мо­ята Антропософия, че пре­ди всич­ко тряб­ва да се има предвид, че оне­зи ка­то лица, ко­ито ис­кат да бъ­дат счи­та­ни от Рим ка­то ис­тин­с­ки католици, не тряб­ва да се за­ни­ма­ват с ан­т­ро­по­соф­с­ка литера- тура. Като ед­на от глав­ни­те при­чи­ни бе изнесено, че Антропософията учи: човешкото същество се състои от тяло, душа и дух, което е не- що еретическо спрямо правата вяра, според която човекът се състои само от тяло и душа.

Аз Ви спо­ме­нах също, че та­зи вя­ра за със­та­ва на чо­ве­ка от тя­ло и ду­ша е пре­ми­на­ла в мо­дер­ни­те фи­ло­софи, без те да зна­ят това, ко­ето фи­ло­со­фи­те вярват, че се за­ни­ма­ват с ли­ше­на от предразсъдъци, с ли­ше­на от пред­пос­тав­ки наука, вярват, че дейс­т­ви­тел­но наблюдават, за да стиг­нат чрез то­ва до разбирането, че чо­ве­кът се със­тои от тя­ло и душа. В дейс­т­ви­тел­ност те са са­мо пос­ле­до­ва­те­ли на онова, ко­ето е дош­ло чрез дог­ма­та в по­-но­во­то ду­хов­но раз­ви­тие на човечеството. Това, ко­ето днес се счи­та за наука, е всъщ­ност на­пъл­но за­виси­мо от та­ки­ва неща, как­ви­то са би­ли вне­се­ни в све­та в те­че­ние на по­-но­во­то раз­ви­тие на човечеството. Не вярвайте, че с ня­как­ви доб­ри думи, как­ви­то чес­то пъ­ти мислите, трябва да се от­не­се­те към хората, ко­ито об­ви­ня­ват от та­ки­ва ъг­ли Антропосо- фията за ерест, че ще мо­же­те да по­учи­те те­зи хо­ра или ще мо­же­те да ги об­гър­не­те към оп­ре­де­ле­но бла­го­во­ле­ние спря­мо Антропософията. Ант- ропософията тряб­ва да си пробие път в све­та чрез са­ма­та се­бе си, а не чрез про­тек­ци­ята на ня­кои хора, ма­кар и те да бъ­дат счи­та­ни ка­то хри- стияни. Антропософията мо­же да пос­тиг­не са­мо чрез вът­реш­на си­ла това, ко­ето тя тряб­ва да пос­тиг­не в света.

Помислете, че Христовият Импулс мо­же да бъ­де раз­б­ран са­мо тогава, ко­га­то го счи­та­ме ка­то импулс на равновесието меж­ду ари­ма­ни­чес­кия и лу­ци­фе­ри­чес­кия принцип, ко­га­то зна­ем да го пос­та­вим пра­вил­но в Троицата. Какво тряб­ва да правим - та­ка мо­жем да пос­та­вим въп­ро­са – ко­га­то ня­кои ис­кат да заб­лу­дят хо­ра­та от­нос­но ис­тин­с­кия Христов Импулс? Трябва ли да от­к­ло­ним хо­ра­та от ис­тин­с­ко­то ус­т­ройс­т­во на све­та спо­ред чис­ло­то три и да ги на­со­чим към заб­лу­да­та на чис­лото две, ко­ето е оп­рав­да­но са­мо там, къ­де то се ка­сае за проявеното, но не и там, къ­де­то се ка­сае да се про­ник­не до онова, ко­ето стои зад проявеното, ко­ето се на­ми­ра в сфе­ра­та на Истината.

Трябва да бъ­дем на­яс­но вър­ху факта, че в та­ки­ва не­ща тряб­ва да зна­ем да се из­диг­нем над чис­ти­те имена. Когато, на­ри­ча­ме не­що Христос, то­ва не значи, че сме назо­ва­ли ис­тин­с­кия Христос. Може да се поп­ре­чи с име­то Христос да бъ­де на­луч­кан са­мия Христос, ко­га­то на мяс­то­то на чис­ло­то три пос­та­вим чис­ло­то две. Ако ня­кой би ис­кал да от­к­ло­ни чо­ве­ка от това, да стиг­не до ед­но пра­вил­но по­ня­тие за Христос, то­га­ва би

Някои представи, ко­ито са про­ник­на­ли в по­-но­во­то човечество, тряб­ва неп­ре­мен­но да бъ­дат преразгледани. Днес, ко­га­то се под­гот­вя­ме да мис­лим и чув­с­т­ву­ва­ме антропософски, ние не сто­им пред мал­ки решения, а сто­им пред ве­ли­ки решения. Ние тряб­ва да взе­мем мно­го се­ри­оз­но ду- мите, ко­ито Ницше чес­то пъ­ти е употребявал. Думите за пре­оце­ня­ва­не на оп­ре­де­ле­ни стойности, те­зи ду­ми тряб­ва да бъ­дат взети мно­го се­ри­озно. Произведенията на чо­ве­чес­т­во­то от по­-но­во вре­ме тряб­ва да бъ­дат мно­го се­ри­оз­но преоценени.

За цел­та не е нуж­но да ста­нем осъ­ди­те­ли на еретиците. От Гьотевия "Фауст" пос­то­ян­но ци­ти­ра­ме сце­ни и аз съм пос­ве­тил де­се­ти­ле­тия на изу­ча­ва­не­то на Гьоте. Обаче от мо­ята книж­ка "Гьотевиия способ" мо же­те да видите, че то­ва не ме е зас­ле­пи­ло от­нос­но пог­реш­на­та характе- ристика, ко­ято жи­вее във фи­гу­ра­та на Гьотевия "Мефистофел" би би­ло ес­наф­с­ко да се каже, че Гьотевият Мефистофел е не­що погрешно, следо- вателно дай­те да го изхвърлим. Тогава бих­ме пос­тъ­пи­ли ка­то ня­кои съ­дии на еретиците. Ние не тряб­ва да из­па­да­ме в то­ва по­ло­же­ние ка­то мо­дер­ни хора. Но съ­що не тряб­ва да се за­до­во­ля­ва­ме по един удо­бен на­чин с онова, ко­ето е пре­ми­на­ло в плът­та и кръв­та от по­-но­вия ду­хо­вен жи­вот в ши­ро­ки­те чо­вешки маси. Човечеството тряб­ва да на­учи из­вън­ред­но
много. То тряб­ва да пред­п­ри­еме пре­оцен­ки по от­но­шение на мно­го неща.

Всичко е свър­за­но с ми­си­ята на Михаел спря­мо оне­зи Същества на вис­ши­те йе­рар­хии с ко­ито той от­ново стои във връзка. И как мо­жем да сти- г­нем до там, да раз­бе­рем оне­зи импулси, ко­ито про­ник­ват ка­то лъ­чи от Михаеловото Същество в на­ше­то зем­но чо­веш­ко съществуване, за то­ва ис­ка­ме да го­во­рим ут­ре и в дру­ги ден.

Дорнах, 22 но­ем­в­ри 1919 г.

За нас све­тът се е раз­пад­нал на два елемента, духовното, ко­ето е на- всякъде, и телесното, ко­ето е съ­щев­ре­менно не­що духовно. Ние не мо­жем да стиг­нем са­мо с чис­ти те­ории до един та­къв мост меж­ду те­лес­но­то и духовното. И по­не­же не мо­жем да стиг­нем до един та­къв мост, ця­ло­то на­ше на­уч­но мис­ле­не е при­ело то­зи ха­рак­тер на един раздор, на ед­но про­ти­во­ре­чие меж­ду те­лес­но­то и ду­хов­но­то или душевното. Бихме мог­ли да кажем: от една страна различните вероизповедания са изпад- нали в положението да обръщат вниманието само върху духовното, без да бъдат в състояние да обяснят, как това духовно действува не- посредствено в телесното, как то действува творчески върху телесно- то, от друга страна обаче наблюдаваме днес едно лишено от душа знание, един лишен от душа възглед за света, което разглежда теле- сното така, че никъде не може да проникне с погледа до духовно-ду- шевното, което царува в този процес на тялото. Който об­г­ръ­ща от та­зи глед­на точ­ка с пог­лед въз­г­ле­да на ес­тес­т­ве­на­та наука, как­то то­зи въз­г­лед се е раз­вил в те­че­ние на 19-то сто­ле­тие и на­ше­то 20-то столетие, ще тряб­ва да си каже: всичко, което застава тук пред нас, се явява като последствие на това, което току що бе охарактеризирано. Обаче ние тряб­ва да при­ба­вим правилното, тряб­ва да при­ба­вим истината, ко­ято мо­же да се по­лу­чи от раз­но­об­раз­ни­те предпоставки, за ко­ито го­во­рих­ме от дъл­го вре­ме тук, тряб­ва да при­ба­вим пре­ди всич­ко та­зи истина, пре­ди да мо­жем да раз­бе­рем на­пъл­но заблуждението, ко­ето днес пок­ри­ва на­пъл­но истината. Днес се го­во­ри за чо­ве­ка ка­то за ед­но един­но същество, без­раз­лич­но да­ли се го­во­ри за ду­шев­но­то или се го­во­ри за телесното. Говори се за ду­шев­но­то ка­то за ед­на един­на същност, го­во­ри за те­лес­но­то ка­то за един на същност. И въп­ре­ки това, от на­ши­те раз­г­леж­да­ния сте разбрали, че в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ца­ру­ва по­со­чена­та Ви ве­че го­ля­ма про­ти­во­по­лож­ност меж­ду об­ра­зу­ва­не­то на гла­ва­та и всич­ко онова, ко­ето чо­ве­кът но­си на се­бе си вън от сво­ята гла­ва.­ /Вие знаете, че то­ва пос­лед­но­то мо­же да бъ­де раз­ч­ле­не­но по-нататък, но се­га ис­ка­ме да го взе­мем ка­то ед­но цяло/. Хората пи­тат за раз­ви­ти­ето на човека. Но то­зи въп­рос

Когато об­гър­нем с пог­лед об­ра­зу­ва­не­то на гла­ва­та - не­ка я взе­мем пър­во на­пълно те­лес­но - ко­га­то го­ворим за раз­ви­ти­ето на гла­ва­та до­кол­ко­то тя по­дър­жа ор­га­низ­ма за се­тив­но­то въз­п­ри­ятие или за мис­ле­не­то или за об­ра­зу­ва­не­то на представите, то­га­ва ние, тряб­ва да на­со­чим пог­лед да­ле­че в ми­на­ло­то кос­ми­чес­ко раз­ви­тие на човека. Тогава тряб­ва да си кажем: онова, което намира днес израз във формата на човешката глава, то се е развило бавно и постепенно. То се е разви­ло ми­на­вай­ки през Сатурно- во­то развитие, през Слънчевото развитие, през раз­ви­ти­ето на ста­ра­та Луна и след то­ва се раз­ви­ло по­-на­татък през Земната епоха. Но не е та­ка с ос­та­на­ла­та част на чо­веш­ко­то тяло. Би би­ло на­пъл­но пог­реш­но да се тър­си ед­на един­на ис­то­рия на раз­ви­ти­ето на човека, на це­лия човек. Можем да кажем: развитието на главата ти сочи в миналото към пред- шествуващите планетарни степени на развитието на нашата Земя: към Лунното развитие, Слънчевото развитие, Сатурновото развитие. Онова, ко­ето нак­рая е на­ме­ри­ло своя не­пос­ред­с­т­вен за­вър­шек в чо­веш­ка­та глава, е свър­за­но с ед­но да­леч­но ми­на­ло развитие. Обаче ко­гато при­ба­вим към то­ва всич­ко останало, ко­ето при­над­ле­жи към човека, ние не тряб­ва да оти­ва­ме в ми­на­ло­то чак до Сатурновото развитие, а тряб­ва да кажем: онова, което човекът носи на себе си вън от своята глава, можем да го проследим в миналото, доколкото то представлява разви- тието на гърдите, до планетарната Лунна епоха, а това, което са крайниците, се е прибавило едвам през време на образуването на Земя- та. Ние раз­г­леж­да­ме правил­но чо­ве­ка са­мо тогава, ко­га­то ка­жем срав­ни­тел­но приб­ли­зи­тел­но следното. Но мо­ля Ви, схва­щай­те са­мо ка­то сравнение.

Можете мно­го лес­но да си пред­с­та­ви­те хипотетично: чрез някакви орга- нически отношения в Космоса, чрез някакви отношения на напрежение, свързани с отношения на растеж, с вътрешни отношения на растеж, човекът би си прибавил някакви нови крайници. Тогава не бихме мог­ли да прос­ле­ди­те в ми­на­ло­то ця­ла­та чо­веш­ка фор­ма до пре­диш­но­то раз- витие, а бих­те казали: човекът, доколкото той се е развил, трябва да бъде проследен в миналото; обаче в определен момент, само в опреде- лен момент се прибавил този или онзи член на неговото същество. Фак- тът, че сме зас­та­ве­ни да не мис­лим та­ка от­нос­но гла­ва­та и ос­та­на­лия човек, се дъл­жи на това, че чисто по от­но­ше­ние на външ­на­та прос­т­ран­с­т­ве­на го­ле­ми­на ос­та­на­ли­ят чо­век е по­-го­лям от­кол­ко­то главата. Истина- та е оба­че тази, че раз­ви­ти­ето е за­поч­на­ло на­й-­да­ле­че в ми­на­ло­то и ос­та­на­ла­та част на не­го­во­то тя­ло се е при­ба­ви­ла ед­вам по-късно. Ако го­во­-
рим въ­об­ще за ед­на връз­ка на чо­ве­ка с жи­во­тин­с­кия свят от­нос­но раз- витието, ние мо­жем са­мо да кажем: онова, което се намира в човешката глава, е свързано с едно минало развитие на животните. Човешката гла­ва е ед­на пре­об­ра­зе­на жи­во­тин­с­ка форма, мно­го сил­но пре­об­ра­зе­но жи­во­тин­с­ка форма.

Външно, обаче в съвършено други отношения, човекът е имал едно жи- вотинско развитие, когато още не са съществували никакви животни. Животните са се раз­ви­ли ед­вам по­-къс­но до­пъл­ни­тел­но към човека. Онова обаче, ко­ето у чо­ве­ка е има­ло ед­но жи­во­тин­с­ко развитие, е ста­на­ло днес чо­веш­ка­та глава. И онова, ко­ето е би­ло до­ба­ве­но към гла­ва­та ка­то ос­та­нал ор­га­ни­зъм на човека, то е било прибавено към главата едвам едновременно с развитието на животните, следователно то ня­ма ни­що об­що с един жи­во­тин­с­ки произход. Така що­то всъщ­ност мо­жем да ка- жем: първо придвид по най-благородният член на човека, неговата гла- ва, ни сочи в миналото към животинското; по отношение на него чове- кът е имал самият той по-рано един вид животинска форма. Онова обаче, ко­ето ина­че но­сим на се­бе си, ние го има­ме наред с раз­ви­ти­ето на жи­вот­ни­те ка­то един вид ор­га­ни­чес­ка до­бав­ка към главата, по­лу­чи­ли сме ка­то ор­га­ни­чес­ка до­бав­ка към гла­ва­та в кос­ми­ческо­то развитие.

Но гла­ва­та е ста­на­ла в оп­ре­де­лен сми­съл наш ор­ган на мисленето. Сле- дователно на­ши­ят ор­ган на мисле­не­то е ста­нал имен­но онова, ко­ето има жи­во­тин­с­ки про­из­ход, ако мо­жем да се из­ра­зим така. Само че то има един особен, странен животински произход. Ако взе­ме­те днес ед­на чо­веш­ка глава, Вие не ще ви­ди­те мо­же би вед­на­га при нея това, ко­ето со­чи в ми­на­ло­то към жи­во­тин­с­ка форма. Обаче ако я раз­г­леда те по­-в­ни­ма­тел­но ще поз­на­ете все пак, ако зна­ете са­мо пра­вил­но да тъл­ку­ва­те фор­ма­та на ор­га­ни­те на главата, как те са пре­об­ра­зе­ни ор­га­ни на животин- ското.

Сега, ако взе­мем предвид, тряб­ва да спо­ме­нем същевременно, че в та­зи гла­ва е про­ник­на­ло ед­но об­рат­но на­со­че­но развитие. Това, ко­ето е би­ло не­що пъл­но с жи­вот в по­-ран­ни­те ста­дии на развитието, се на­ми­ра вече в пъ­тя на уми­ра­не­то в чо­веш­ка­та глава, то се на­ми­ра в ед­но на­со­че­но на­зад раз­ви­тие на чо­веш­ка­та глава. Веднъж аз казах: ако като човеци ние бихме били само глава, ние не бихме живели всъщност никога, би тряб- вало всъщност постоянно да умираме, защото органическата връзка на човешката глава чрез силите на самата глава не е един процес на живота, а един процес на умирането. Това, ко­ето е в главата, би­ва пос­то­ян­но от­но­во ожи­ве­но от ос­та­на­лия организъм. Че гла­ва­та съ­що учас­т­ву­ва в об­щия жи­вот на организма, то­ва тя дъл­жи на жи­во­та на ос­та­на­лия организъм. Ако гла­ва­та би мог­ла да се изос­та­ви са­мо на оне­зи сили, за ко­ито тя е организирана, а имен­но на си­ли­те на се­тив­но­то въз­п­ри­ятие и
на си­ли­те на мисленето, тя пос­то­ян­но би умирала. Главата има пос­то­ян­но тен­денци­ята да умира, тя тряб­ва пос­то­ян­но да бъ­де оживена. И ко­га­то мислим, ко­га­то въз­п­ри­ема­ме сетивно, то­га­ва в на­ша­та глава, в на­ша­та нер­в­на сис­те­ма въ­об­ще и в ней­на­та връз­ка със се­тив­ни­те органи, не ста­ва един възходящ, под­хо­дящ на рас­те­жа и не­го­ви по­доб­ни про­це­си на живота, за­що­то то­га­ва ние бих­ме мог­ли са­мо да спим, да бъ­дем по­то­пе­ни в дъл­бокия сън, то­га­ва не бих­ме мог­ли ни­ко­га да мис­лим ясно. Само бла­го­даре­ние на то­ва, че ор­га­ни­чес­ки­те про­це­си пос­то­ян­но би­ват об­ръ­ща­ни назад, в на­ша­та гла­ва на­ми­ра мяс­то мис­ле­не­то и се­тив­но­то въз- приятие.

Който ис­ка да обяс­ни мис­ле­не­то или въз­п­ри­яти­ето на се­ти­ва­та по ма­те­ри­алис­ти­чен на­чин от про­це­си­те на мозъка, съв­сем не знае, как­ви про­це­си ста­ват в гла­вата, мисли, че там ста­ват та­ки­ва процеси, ко­ито мо­гат да се срав­нят с ор­га­ни­чес­кия рас­теж или не­що подобно. Но съв­сем не е та- ка. Онова, ко­ето вър­ви ус­по­ред­но с въз­п­ри­яти­ето на се­ти­ва­та и с мисле- нето, са про­це­си на умирането, то­ва са про­це­си на нараняване, про­це­си на разрушение. Материалното тряб­ва пър­во да бъ­де раз­ру­ше­но и то­га­ва вър­ху ор­га­ни­чес­кия про­цес на разру­ше­ни­ето се из­ди­га про­це­сът на мисленето.

Човечеството схва­ща те­зи не­ща днес така, ка­то се опит­ва да раз­к­рие тях­на­та при­ро­да външно. Човекът мисли, чо­ве­кът въз­п­ри­ема сетивно, оба­че това, ко­ето ста­ва ус­по­ред­но в ор­га­низ­ма за не­го той не знае нищо, това ос­та­ва за не­го на­пъл­но в не­съз­на­тел­на­та област. Само чрез оне­зи проце- си, ко­ито аз опи­сах в мо­ята кни­га "Как се добиват познания за висшите светове" мо­жем пос­те­пен­но да се из­диг­нем до ед­но поз­нание, ко­ето не жи­вее са­мо в това, ко­ето хо­ра­та на­ри­чат поч­ти са­мо с не­го­во­то сло­вес­но зна­че­ние "душевното": във възприятието на сетивата и в мисленето. При ед­на развитие, през ко­ето ду­ша­та мина­ва по то­зи начин, тя мо­же да се от­да­де от ед­на­та стра­на на мисленето, на въз­п­ри­яти­ето на се­ти­ва­та и съ­щев­ре­мен­но да въз­п­ри­ема това, ко­ето ста­ва в мозъка. Тогава чо­век не въз­п­ри­ема онова, което той чувству­ва ина­че ка­то про­цес на растежа, а въз­п­ри­ема един про­цес на разграждане, кой­то тряб­ва пос­то­ян­но да бъ­де от­но­во из­п­ра­вен от ос­та­на­лия организъм.

Това е тра­ги­чес­ко­то съп­ро­вож­да­що яв­ле­ние на ед­но дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние на дейнос­т­та на на­ша­та глава. Ясновиждащият чо­век не мо­же да се рад­ва на ед­но раз­цъф­тя­ва­не на ор­га­ни­чес­ки­те про­це­си на главата, кога­то мисли, ко­га­то въз­п­ри­ема сетивно, а тряб­ва да се за­поз­нае с един про­цес на разрушението. Но той трябва да се за­поз­нае съ­що с това, че ма­те­ри­алис­тич­но нас­т­ро­ени­ят чо­век приема, че в чо­веш­ка­та гла­ва ста­ват та­ки­ва процеси, ко­ито са имен­но изключени, ко­га­то чо­ве­кът мис­ли или

въз­п­ри­ема сетивно. Материализмът при­ема за се­бе си имен­но про­ти­во­по­лож­но­то на това, ко­ето е дейс­т­ви­тел­но вярно.

Следователно при чо­веш­ка­та гла­ва има­ме ра­бо­та с ед­но раз­ви­тие от жи­во­тин­с­ко­то, оба­че се­га ве­че с ед­но про­ти­ча­що об­рат­но развитие, с един про­цес на разграждане. Във въз­хо­дя­що раз­ви­тие се на­ми­ра на­шият ос­та­нал организъм. За то­зи ос­та­нал чо­веш­ки ор­га­ни­зъм ние не тряб­ва да вяр- ваме, че той има ня­как­во учас­тие в ду­хов­но­-ду­шев­но­то и в не­го­во­то из­жи­вя­ва­не в човека. Непрестанно от ос­та­на­лия ор­га­ни­зъм се из­п­ра­ща на­го­ре в гла­ва­та не са­мо кръвта, а неп­рес­тан­но в кръв­та се из­ди­гат на­го­ре оне­зи ду­хов­ни мис­ловни формации, оне­зи ду­хов­ни мис­лов­ни форми, от ко­ито е из­тъ­кан светът, от ко­ито е из­тъ­кан съ­що и на­шият организъм. Тези ду­шев­но­-ду­хов­ни мис­ло­ви форми /мисъл-форми/, тях чо­ве­кът не ги въз­п­ри­ема още днес в сво­ето нор­мал­но състояние, но нас­тъ­пи е епохата, в ко­ято чо­ве­кът тряб­ва да за­поч­не да въз­п­ри­ема онова, ко­ето въз­ли­за от не­го­во­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во ка­то мисъл-форми. Вие зна­ете добре, че ние не спим са­мо от зас­пи­ва­не­то до събуждането, а с ед­на част на на­ше­то съ­щес­т­во спим през це­лия ден. Ние сме всъщ­ност будни са­мо за на­ше­то мислене, за на­ше­то об­ра­зу­ва­не на пред­с­та­ви и за въз­п­ри­яти­ето на сетивата. По от­но­шение на на­шия чув­с­т­вен жи­вот ние сънуваме, а по от­но­ше­ние на на­шия во­лев жи­вот спим напълно. Защото от това, ко­ето ис­ка­ме­ /ко­ето волим/, ние зна­ем са­мо мислите, идеите, но не са­мия про­цес на волението. Това, ко­ето пра­ви всъщ­ност волята, то­ва ста­ва за на­ше­то съз­на­ние та­ка несъзнателно, как­то са­ми­ят жи­вот на съ­ня от зас­пи­ва­не­то до събуждането. Обаче ако запитаме: по кои пътища можем единстве- но да добием знание за действително божественото у човека?, тогава можем да посочим пътя не чрез главата, пътя чрез сетивното въз- приятие и чрез мисленето, а можем да посочим само пътя, който ми- нава през нашия останал организъм. И пред нас стои великата, мощ­на тай на, че чо­ве­кът е раз­вил сво­ята гла­ва в ед­на дъл­га ре­ди­ца на разви- тието, че след то­ва се е при­ба­ви­ло онова, ко­ето е не­го­ви­ят ос­та­нал орга- низъм, че гла­ва­та е нав­ляз­ла ве­че в ед­но про­ти­ча­що об­рат­но развитие, но че онова, ко­ето чо­ве­кът мо­же да чув­с­т­ву­ва ка­то свое божествено, тря- б­ва да му го­во­ри чрез не­го­вия ос­та­нал организъм, а не чрез главата. За- щото важ­но е това, че чо­век тряб­ва да бъ­де на­яс­но вър­ху факта: чрез главата на човека му говорят първо само луциферическите същества. И мо­жем да кажем: освен главата у човека бе създаден останалият организъм, за да могат да му говорят неговите богове. В на­ча­ло­то на Библията не стои: Бог изпрати на човека светлинния лъч и той стана жива душа-а: Бог вдъхна на човека живото дихание и той стана една жива душа. Тук яс­но е познато, че бо­жес­т­ве­ния им­пулс дой­де у чо­ве­ка не чрез ед­на дейност на главата.

И та­ка в древ­но­то ев­рейс­ко окул­т­но уче­ние са на­ри­ча­ли от­к­ро­ве­ни­ето /изявата/ на Яхве от­к­ро­ве­ние на нощ­та и са чув­с­т­ву­ва­ли от­к­ро­ве­ни­ето на Яхве чрез от­к­ро­ве­ни­ето на Михаела ка­то от­к­ро­ве­ние на нощта. От ед­на стра­на хо­ра­та са тър­се­ли в све­та онова, ко­ето той мо­же­ше да да­де на чо­ве­ка чрез въз­п­ри­яти­ето на се­ти­ва­та и чрез раз­би­ра­що­то чо­веш­ко мисле- не, и са си казвали: по този път идват познанията, идва знанието при човека, което не съдържа първо божественото. Обаче ко­га­то от то­ва със­то­яние на съз­на­ни­ето чо­ве­кът се раз­ви­ва до ед­но дру­го със­то­яние на съзнанието, то­га­ва му го­во­ри Лицето на Бога, ар­хан­гел Михаел и му раз­к­ри­ва съ­щин­с­ки­те тайни, ко­ито са свър­за­ни с чо­веш­ко­то същество, раз­к­

Така ние тряб­ва да кажем: в предихристиянските времена хората жи- вееха така, че от една страна можеха да насочат поглед върху сетив- ното познание - това познание беше ръководно начало при изпълнение на земните работи - и от друга страна към онова познание, което човекът би могъл да има - той не го е имал - за обикновеното съзнание, ако това съзнание би останало будно, когато то спи между заспиване- то и събуждането. Човекът се на­ми­ра в окол­нос­т­та на ду­хов­ни­те Съ- щества - то­ва са зна­ели то­га­ваш­ни­те хо­ра - ко­га­то е буден. И те­зи Съще- ства не са не­го­ви­те тво­ря­щи Същества - та­ка се е мис­ле­ло в Стария За- вет във времето, от ко­ето про­из­хож­да Стария Завет - те­зи съ­щес­т­ва са лу­ци­фе­ри­чес­ки­те същества. Съществата, ко­ито са били чув­с­т­ву­ва­ни по от­но­ше­ние на чо­ве­ка ка­то божествено-творящи, те дейс­т­ву­ва­ха вър­ху човека, вър­ху чо­веш­ко­то съ­щес­т­во от зас­пи­ва­не­то до събуждането, или вър­ху оне­зи час­ти на чо­веш­ко­то същество, ко­ито спят съ­що и през вре­ме на днев­на­та будност. Владетелят на нощта, та­ка са на­ри­ча­ли Бога Яхве във времето, от ко­ето про­из­хож­да Старият Завет, а слу­жи­те­ля на Бога на Нощта хора­та са наричали, как­то ка­захме, Лицето на Яхве, ар­хан­ге­ла Михаел. И за ар­хан­ге­ла Михаел са мис­ле­ли хората, ко­га­то го­во­ре­ли за всич­ки про­ро­чес­ки вдъхновения, чрез ко­ито те са раз­би­ра­ли по­ве­че от онова, ко­ето би дош­ло чрез поз­на­нието на се­тив­ния свят.

И как­во съз­на­ние се крие зад всич­ко това? Зад всич­ко то­ва се крие съзнанието, ко­ето е из­рас­на­ло от оне­зи сфе­ри на битието, в ко­ето съ­щес­т­ву­ват Съществата включ­ва­щи в тех­ни­те ре­до­ве Яхве, до­ка­то раз­ви­ти­ето на чо­веш­ка­та гла­ва е за­оби­ко­ле­но от лу­ци­фе­ри­чес­ки същества. Това бе­ше ед­на тайна, ко­ято се но­се­ше през всич­ки древ­ни све­ти­ли­ща и с ко­ято хо­ра­та сто­яха дейс­т­ви­тел­но мно­го близ­ко до истината, че щом чо­вешка­та гла­ва из­пък­ва вън от ос­та­на­лия организъм, чо­ве­кът се е обър­нал чрез сво­ята гла­ва към лу­ци­фе­ри­чески­те същества. Хората са зна­ели та­ка да се каже, че щом гла­ва­та из­пък­ва на­вън от ос­та­на­лия организъм, от чо­веш­кия ор­га­ни­зъм из­пък­ва на­вън Луцифер. Онова същество, ко­ето е до­ве­ло чо­веш­ка­та гла­ва от жи­во­тинско­то до ней­на­та нас­то­яща форма, е ед­но лу­ци­фе­ри­чес­ко същество. И оно­ва Същество, ко­ето чо­ве­кът тряб- ва да чув­с­т­ву­ва ка­то божествено, то тряб­ва да се вли­ва от нощ­но­то със­то­яние на ос­та­на­лия ор­га­ни­зъм в чо­веш­ка­та глава. Така сто­яха не­ща­та с онова, ко­ето чо­ве­кът мо­же­ше да знае в пре­дих­рис­ти­ян­с­ки­те времена.

След то­ва в Земното раз­ви­тие про­ник­на Тайната на Голгота. И ние зна­ем добре, че Тайната на Голгота оз­нача­ва съ­еди­ня­ва­не­то на ед­но свръх­зем­но Същество с чо­веш­ко­то зем­но раз­ви­тие чрез тя­ло­то на Исуса от

Благодарение на това, че Христовото Същество жи­вя в ед­но чо­веш­ко тяло, ко­ето ми­на през смъртта, в земно­то раз­ви­тие се по­лу­чи ка­то един вид тласък. Всичко в то­ва Земно раз­ви­тие по­лу­чи един нов смисъл. Създа­де­на бе пър­во възможността, човекът да стане постепенно спосо- бен да познае своите творчески божествени сили също и през време на деня, през време на обикновеното будно съзнание, т.е. в обикновеното състояние на съзнанието. Върху то­ва днес все още ца­ру­ва пог­решно раз­би­ра­не по­ра­ди това, за­що­то вре­ме­то из­тек­ло от Тайната на Голгота на­сам не е до­ве­ло още чо­ве­ка до там, да виж­да и през вре­ме на днев­на­та буд­ност он­зи свят, кой­то той е чув­с­т­ву­вал про­ник­нат от от­к­ро­ве­нията на вла­де­те­ля на нощта, Яхве, и на не­го­во­то Лице, Михаел. Имаше нуж­да от ед­но пре­ход­но време. Обаче с из­ти­ча­не­то на 19-то сто­ле­тие - ця­ла­та из­точ­на мъд­рост со­чи зна­че­ни­ето на из­ти­ча­не­то на 19-то сто­летие, оба­че от ед­на стра­на съв­сем раз­лич­на глед­на точ­ка - с из­ти­ча­нето на 19-то сто­ле­тие е нас­тъ­пи­ло времето, ко­га­то хо­ра­та тряб­ва да познаят: сега в тях е латентна способността, сега в тях е назряла способността, благода- рение на която те могат да виждат през откровението на деня това, което по-рано е било опосредствувано през архангел Михаела само в откровението на нощта.

Обаче то­ва тряб­ва­ше да бъ­де пред­хо­де­но още от ед­на го­ля­ма грешка, тряб­ва­ше да бъ­де пред­хо­де­но та­ка да се ка­же от ед­на нощ на познание- то. Аз чес­то съм казвал, че ни­как не съм в съг­ла­сие с онези, ко­ито пос­то­янно казват, че на­ше­то вре­ме е ед­но пре­ход­но време. Аз зная мно­го добре, че вся­ко вре­ме е ед­на пре­ход на епоха. Обаче аз не ис­кам да ос­та­на при та­ки­ва фор­мал­ни аб­с­т­рак­т­ни определения, за­що­то важ­но­то е то- ва, да бъ­де показано, в как­во се със­тои пре­ход­нос­т­та на оп­ре­де­ле­но вре- ме. Преходът в на­ше­то вре­ме се със­тои в това, че хората трябва да познаят: чрез будното дневно познание трябва да дойде онова, което по-рано е било само нощно познание. С дру­ги ду­ми казано: Михаел беше
откровителят чрез нощта и в нашето време той трябва да стане от- кровителят през време на деня. От един дух на нощ­та Михаел тряб­ва да ста­не един дух на деня. За не­го Тайната на Голгота оз­на­ча­ва ед­но прев­ръ­ща­не от дух на нощ­та в дух на деня.

Обаче то­ва познание, ко­ето тряб­ва да си про­бие днес път меж­ду хо­ра­та мно­го по-бър­зи от­кол­ко­то вяр­ваме, то­ва поз­на­ние тряб­ва­ше да бъ­де пред­хо­де­но от ед­на още по­-го­ля­ма грешка, от мис­ли­мо на­й-­го­ля­ма­та грешка, ко­ято бе­ше всъщ­ност въз­мож­на в раз­ви­ти­ето на човечеството, ма­кар и тя днес да се счи­та в мно­го кръ­го­ве ка­то ед­на осо­бе­но важ­на и съ­щес­т­ве­на истина. За по­-но­во­то чо­ве­чес­т­во се е за­бу­лил и прик­рил на­пъл­но про­из­хо­дът на чо­веш­ка­та глава, прик­ри­ла се е напълно свързана- та с човешката глава луциферическа духовност. Човекът се счи­та­ше съ­що и те­лес­но ка­то ед­но единство. Учените си за­дава­ха въп­ро­са за не­го­вия про­из­ход и по­лу­ча­ва­ха отговора: човекът произхожда от живот- ните, докато в действителност само онова, което у човека е луцифе- рическо, произхожда от животинското. Онова обаче, чрез ко­ето по­-ра- ­но на чо­ве­ка са го­во­ре­ли не­го­ви­те бо­жес­т­ве­ни сът­во­ри­те­ли в не­го­во­то сън­но състояние, то се е ро­ди­ло ед­вам след ка­то на­ред с не­го са въз­ник­на­ли животните, ро­ди­ло се е ка­то до­бав­ка към чо­веш­ка­та глава. Хората, уче­ни­те хо­ра са раз­бър­ка­ли при чо­ве­ка всич­ки ед­но в дру­го и го­во­рят за про­из­хо­да на чо­ве­ка от животинството. Това е не­що ка­то ед­но на­ка­за­ние на познанието, ко­ето е про­ник­на­ло в човечеството, при ко­ето аз раз­би­рам ду­ма­та "наказание" в един пре­тъл­ку­ван смисъл.

От къ­де мо­же да про­из­хож­да всъщ­ност та­зи тенденция, че чо­ве­кът съз­да­де измислицата: аз произхождам от животинството, докато истин- ският процес е този, който аз вече изтъкнах относно произхода на гла- вата и на останалия организъм. Кое вдъх­но­ви на чо­ве­ка измислицата: целият човек произхожда от животинството?

Видите ли, в про­меж­ду­тъч­но­то вре­ме меж­ду Тайната на Голгота и на­ши­те дни, ко­ето в оп­ре­де­лен сми­съл бе­ше ед­на под­го­тов­ка за раз­би­ра­не­то на Тайната на Голгота, в то­ва време, в ко­ето отс­тъ­пи на за­ден план древ­на­та ези­чес­ка мъдрост, чрез която хо­ра­та ис­ка­ха да схва­нат съ­що християнството, и в ко­ето не бе­ше още уз­ря­ло на­пъл­но ду­хов­но­то поз- нание, в то­ва вре­ме в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се прок­рад­ва пос­те­пенно ари­ма­ни­чес­ки­ят елемент. И не­поз­на­вай­ки лу­ци­фе­ри­чес­кия еле­мент в чо­веш­ка­та глава, хо­ра­та не мо­жаха съ­що да поз­на­ят ари­ма­ни­чес­кия еле­мент, с кой­то Божественото се на­ми­ра­ше в борба, в ос­та­на­лия чо­вешки организъм. И та­ка се ро­ди чис­то ари­ма­ни­чес­ка­та измислица, че чо­ве­кът про­из­хож­да от ре­ди­ца­та на животните.

Че чо­ве­кът про­из­хож­да от ре­ди­ца­та на животните, то­ва е ед­но вдъх­но­ве­ние на Ариман. Тази на­ука има чис­то ари­ма­ни­чес­ки характер. На за­тъм­-
не­ни­ето на она­зи мъд­рост, ко­ято сочеше, как в чо­веш­ка­та гла­ва има ме ед­на лу­ци­фе­ри­чес­ка формация, на то­ва за­тъм­не­ние се дъл­жи заблудата, че чо­ве­кът про­из­хож­да от ре­дица­та на животните. Не мо­жей­ки да проз­рат по пра­ви­лен на­чин ед­но­то не­що от­нос­но про­из­хо­да на чо­веш­ка та глава, хо­ра­та не мо­жа­ха да проз­рат по пра­ви­лен на­чин съ­що и другото. И та­ка в чо­веш­кия въз­г­лед се про­мък­на мне­ни­ето за род­с­т­во­то на чо­ве­ка ка­то ця­лос­т­но съ­щес­т­во с животинството. И та­ка в схва­ща­не­то на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се про­мък­на съ­що онова, ко­ето всъщ­ност про­ник­ва в по­-но­во­то раз­ви­тие на ци­вили­за­ци­ята ка­то един цял един светоглед: човешката глава бе счетена за най-благородната част, като остана- лата част на човешкото същество бе противопоставена на главата, както те противопоставиха доброто и злото, небето и ада, създавай- ки една двоица вместо троица. В дейс­т­ви­тел­ност би тряб­ва­ло да се знае, че пър­во онова, ко­ето чо­ве­кът пос­ти­га в света, оба­че на лу­ци­фе­ри­чес­ка­та мъдрост, и че лу­ци­фе­ри­чес­ка­та мъд­рост тряб­ва пос­те­пен­но да бъ­де про­ник­на­та от дру­ги елементи. Онова ду­хов­но Същество, ко­ето - след ка­то раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то ми­на през Сатурновото, Слънче- вото и Лунното раз­ви­тие и бе­ше за­поч­на­ло Земното раз­ви­тие - ор­га­ни­зи­ра вът­ре в об­ра­зу­ва­не­то на гла­ва­та лу­ци­фе­ри­чес­ка­та същност, то­ва е ар­хан­ге­лът Михаел. "и той изтласка противните нему духове долу на Зе- мята", т.е.: чрез това сваляне долу на Земята на противните на Ми- хаела луцефирически духове човекът бе проникнат първо от неговия разум, от това, което изниква от човешката глава.

Така Михаел е този, който изпрати на човека своите противници, за да мо­же чо­векът да по­лу­чи чрез при­ема­не­то на то­зи противен, на то­зи лу­ци­фе­ри­чес­ки еле­мент пър­во своя разум. След то­ва в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то вле­зе Тайната на Голгота. Христовото Същество ми­на през смър­т­та на Исус от Назарет. Христовото Същество се свър­за с раз­ви­ти­ето на човечеството.

Подготвителното вре­ме изтече. Самият Михаел взе учас­тие в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве в ре­зул­та­ти­те на Тайната на Голгота. От пос­лед­на­та тре­ти­на на 19-то сто­ле­тие Михаел има ед­но съв­сем осо­бе­но по­ло­жение в раз­ви­ти­ето на човечеството. Първото неща, ко­ето тряб­ва да нас­тъ­пи чрез ед­но пра­вил­но поз­на­ние на то­ва по­ло­же­ние на чо­ве­ка спря­мо ар­хан­ге­ла Михаел, тряб­ва да бъ­де това, хо­ра­та да се взрат в та­ки­ва тайни, как­ви­то ние се опи­тах­ме днес да пред­с­та­вим нап­ри­мер по от­но­ше­ние на чо­веш­ка­та гла­ва и ос­та­на­лия чо­веш­ки организъм.

Същественото тряб­ва да бъ­де това, на хо­ра­та да им ста­не ясно: понеже не са познали действителния произход на човешката глава, те можаха да изпаднат само в една заблуда по отношение произхода на целия човек. Понеже не ис­ка­ха да си представят, че лу­ци­фе­ри­чес­ко­то форми­
ра­не е за­ело мяс­то пър­во в чо­веш­ка­та глава, те из­пад­на­ха в пог­реш­на­та представа, че онова, ко­ето е свърза­но с чо­веш­ка­та глава, тряб­ва да бъ­де при­пи­са­но на съ­щия про­из­ход с це­лия ос­та­нал човек. Тази тай­на тряб­ва да проз­ре човечеството. Човечеството тряб­ва да стиг­не до въз­мож­нос­т­та да зас­та­не мъ­жес­т­ве­но и сме­ло сре­щу познанието, че трябва да подобри себе си отвътре, чрез обхващането на нови божествени тайни, нещо от всичко това, което може да му бъде дадено чрез чистото разбира- не на главата, чрез чистата човешка земна мъдрост или остроумие. И пър­во тряб­ва да бъде уп­раж­не­но коригиране, из­п­ра­вя­не на ве­ли­ка­та грешка, ко­ято тряб­ва­ше да пред­хо­ди об­ръ­ща­не­то ­/към истината/, греш- ката, ко­ято ле­жи в ма­те­ри­алис­тич­но­то тъл­ку­ва­не на уче­ни­ето за ево­лю­ци­ята от­нос­но про­изхо­да на це­лия чо­век от ре­ди­ца­та на животните.

Само то­зи ще бъ­де пътят, за да се стиг­не от­но­во до възможността, да не виж­да­ме в то­зи човек, ка­къв­то той стои пред нас, от ед­на­та стра­на са­мо не­що чис­то ду­ховно-душевно, ко­ето оби­та­ва в ед­но тяло, а от дру­га стра­на не­що те­лес­но ли­ше­но от душевност, а да виж­да­ме кон­к­рет­но ду- ховното, ко­ето ра­бо­ти в него, ма­кар и по един лу­ци­фе­ри­чес­ки начин, ко­ето ра­бо­ти над чо­веш­ка­та глава, да виж­да­ме кон­к­рет­но божествено-духовното, ко­ето ра­бо­ти над це­лия човек, ко­ето по­лу­ча­ва оба­че един про­тив­ник в на­ми­ра­щия се вън от гла­ва­та ор­га­ни­зъм в ари­ма­ни­чес­ка­та природа.

Говорейки в имагинации, мо­жем да по­со­чим в миналото, как лу­ци­фе­ри­чес­ки­ят еле­мент е бил внед­рен в чо­ве­ка чрез им­пул­са на ар­хан­гел Ми- хаел; чрез онова, което Михаел е станал, от човека трябва да бъде от- нет отново ариманическият елемент.

Пред на­ша­та офи­ци­ал­на на­ука днес чо­ве­кът стои за чо­веш­ко­то съз­на­ние така, как то не­ис­ти­на­та би би­ла тази, ко­ято анатомията, фи­зи­оло­ги­ята и т.н. познават, или това, ко­ето има­ме пред нас във външ­но­то се­тив­но наб­лю­де­ние у човека. Ние тряб­ва да ста­нем спо­соб­ни да гле­да­ме чо­ве­ка та- ка, че във вся­ка не­го­ва ниш­ка да виж­да­ме духовното, кон­к­рет­но­-ду­хов­на­та същ­ност с телесното. Трябва да има­ме съзнанието: в течащата в живия човек кръв не се намира онова, което можем да направим да па- да на капки, а тази течаща в живия човек кръв е одухотворена по един особен начин. Ние тряб­ва да се на­учим да поз­на­ва­ме духа, кой­то пул­си­ра през нер­в­на­та сис­те­ма тогава, ко­га­то нер­в­на­та сис­те­ма се на­ми­ра имен­но в ед­на фа­за на уми­ра­не и т.н. и т.н. Във всич­ки от­дел­ни про­яви на жи­во­то тряб­ва да мо­жем да виж­да­ме за­ед­но ду­хов­ния елемент.

Това не е ед­на из­мис­ли­ца на ня­кой по­-къ­сен до­пъл­ващ писател, ко­га­то в края на Евангелието /на Йоана/ стои, че ня­кои не­ща са ос­та­ве­ни нена- писани. С то­ва по­соч­ва съ­щев­ре­мен­но онова, ко­ето мо­же да се от­к­рие на чо­ве­чес­т­во­то са­мо постепенно. Лошо раз­би­ра Евангелията онзи, кой­то ги раз­г­леж­да така, ка­то че те тряб­ва да ос­та­нат такива, как­ви­то са и че към тях не мо­же да се при­ба­ви нищо. Те тряб­ва да бъ­дат тъл­ку­ва ни спо­ред ду­ми­те на Христа Исуса, ко­ито аз пос­то­ян­но съм Ви цитирал: Ето аз съм с вас всеки ден до края на земните времена. А то­ва значи: аз ви се изявих не само в дните, в които са написани евангелията, аз ще ви го- воря постоянно чрез моя дух на деня Михаел, когато по търсите пътя към мене. Вие мо­же­те да при­ба­ви­те чрез неп­рес­тан­но­то Откровение Христово към Еванге­ли­ята това, ко­ето на­ис­ти­на не мо­же да се знае в Евангелието на пър­во­то хилядолетие, но ще мо­же да се знае в Еванге- лието на вто­ро­то хи­ля­до­ле­ти­е /с то­ва Евангелие тряб­ва да раз­би­ра­ме Антропософията/, и към ко­ето пос­то­ян­но мо­же да се при­ба­ви не­що но- во. Защото как­то е вяр­но това, ко­ето е пи­са­но в Евангелието: В начало бе словото, и словото стана плът и живя между нас - също така вярно е, че трябва да прибавим към откровението: и човешката плът трябва да бъде отново одухотворена, за да стане способна да живее в царст- вото на словото, за да вижда божествените тайни - че словото стана