Цветана Генчева, превод от английски

Лев изпаднал в паника.
Щял да загуби дъщеря си.
Помоли ме да отида с него да прибере Лидия и аз му казах, че дори да не искаше, пак щях да тръгна. Четири часа по-късно бяхме в самолета, за да доведем Лидия у дома. Или щяхме да си я вземем, или щяха да арестуват Лев.
През целия път се чувствах напрегната. Дълбоко в себе си знаех, че ако той е причината за смъртта на Ирина, всичко е било случайно.
Шокът по изопнатото му лице беше истински. Щях да бъда до него през цялото време. Предпочитах да вярвам, че Лев няма нищо общо със смъртта на Ирина. В противен случай щеше да е много болезнено.
Докато от полицията не намереха доказателства за стореното от него,
щях да му държа ръката.
Той не продума през целия път, просто се държеше за мен като за спасителен пояс. Когато пристигнахме в полицията, беше почти три след полунощ. Накараха Лев да покаже личната си карта и щом потвърдиха самоличността му, любезен полицай ни въведе вътре.
– Съжалявам за загубата ви, господин Леоков.
– Двамата с госпожица Алкаев не бяхме близки – отвърна тихо той. –
Единственото, което ни свързваше, беше дъщеря ни, но ви благодаря.
Полицаят кимна с разбиране.
– Въпреки това е много депресиращо, когато някой отнеме живота си.
Стиснах силно ръката на Лев.
– Какво? Какво казахте? – ококорих се аз.
Полицаят примига изненадано.
– Извинявайте, мислех, че вече сте запознати с положението.
Лев поклати глава.
– Казаха ми, че е умряла от свръхдоза.
Мъжът кимна.
– Да, така предполагаме. Открихме три празни шишенца от лекарства до тялото, също и бележка. Предполагаме, че това е самоубийство. Взела е свръхдоза от предписани лекарства. Въпреки това семейството настоява за аутопсия. За токсикологичния доклад са

нужни от четири до шест седмици, но причината за смъртта е записана като самоубийство.
Погледнах Лев. Той също ме погледна.
Проведохме безмълвен разговор.
О, господи.
О, благодаря ти, господи.
Той нямаше нищо общо със станалото.
Лев беше невинен.
Въведоха ни в малка стая и ни казаха да чакаме. Чакахме в пълно мълчание и когато вратата се отвори, Мирела влезе със заспалата
Лидия на ръце, последвана от жена с костюм. Мирела се опита да се усмихне, но изглеждаше уморена. Подаде Лидия на Лев и той притисна спящата си дъщеря до гърдите си.
Жената се представи като детектив Мария Палмър и помоли Лев да ѝ
разкаже за връзката си с Ирина. Лев ѝ каза, че няма връзка с Ирина
Алкаев.
Детектив Палмър кимна с разбиране. Когато го попита дали знае, че
Ирина е ходела на терапия заради депресия, Лев отвърна, че не е имал представа.
Детективът ни каза още, че смъртта на Ирина няма да се разглежда като подозрителна, че имат основание да вярват, че от известно време е планирала да го направи. Когато полицаите прегледали компютъра ѝ, открили в търсачката „най-лесните начини да се самоубиеш“.
Детективката погледна Лидия и поклати тъжно глава.
– Поднасям на всички ви най-искрените си съболезнования. Можете да отведете дъщеря си у дома. Не искаме да ѝ причиняваме ненужен стрес. Ако имаме въпроси, ще ви потърсим.
Лев мислеше да се качи на следващия полет за дома, но аз го посъветвах да изчака. Вместо това се регистрирахме в хотел на летището и щом влязохме в апартамента, Лев постави Лидия на едно от двойните легла и я зави. След това се обърна към Мирела.
– Ти ли го направи? – попита тихо.
Мирела поклати предпазливо глава.
– Не.

Н
– Как се случи? – попита той.
– Не знам – отвърна тя. – Изглежда, Ирина е планирала нещо такова от известно време. Очевидно беше, че не е добре.
– Какво стана с наркотика, който си разхвърляла?
– Конфискуваха го заедно с останалия. – Мирела вдигна поглед към него. – Пликчето не беше докоснато, господин Лев. Кълна се.
Той седна на леглото и въздъхна.
– Мама му стара. Значи не съм я убил аз. Тя наистина се е самоубила.
– Да, така мисля – отвърна тихо Мирела.
Седнах на леглото до него и отпуснах ръка върху неговата. После се обърнах и го целунах по рамото.
– Сега какво?
Лев погледна от Мирела към Лидия, след това отново към мен.
– Сега ще отведем Лидия у дома и ще ѝ осигурим живота, който ѝ е писано да води. – Погледна към Мирела. – Ще дойдеш ли?
Тя се усмихна едва-едва към малкото момиченце, заспало на леглото.
– Където отива Лидия, аз съм с нея.
На следващата сутрин бяхме в самолета за къщи. Лидия се притискаше към баща си през целия път.
41
ас и Саша ни посрещнаха на вратата с надеждата да се порадват на Лидия, но за съжаление, тя беше заспала в колата.
Мирела я отнесе в стаята ѝ, за да поспи на спокойствие.
Саша прегърна брат си и го потупа по гърба.
– Всичко наред ли е?
Лев въздъхна.
– Да, така мисля.
– Какво се е случило? – попита тихо Нас.

Лев ме погледна, преди да се обърне към брат си и сестра си.
– Ирина изгълтала шепа лекарства. – Той изсумтя. – Оставила бележка, на която пише „Съжалявам“.
Нас ахна тихо, а Саша смръщи чело.
– Тя се е самоубила?
Лев кимна.
– Да, ченгетата не разглеждат смъртта ѝ като подозрителна, така че предполагам, това е станало.
Саша веднага попита за основното.
– Ами Лидия?
Лев въздъхна уморено.
– Тя е вкъщи завинаги.
Нас се усмихна тъжно при тези думи.
– Знам, че искаше да се прибере у дома, но съм сигурна, че не искаше да стане по този начин. – Тя прегърна брат си през кръста. –
Много ми е мъчно, Лев.
Той я притисна леко до себе си.
– Благодаря.
Когато Нас го пусна, Саша стисна рамото му.
– До теб сме. Ако имаш нужда от нещо, веднага ни кажи.
След това мило отношение те си тръгнаха, а аз стиснах Лев за ръката и го поведох към спалнята ни. Заключих вратата след нас. Потеглих го към леглото и той разбра намека. Легна. Свих се до него и зачаках.
Лев ме гали дълго, после прошепна:
– Мислех, че съм я убил.
Целунах го по гърдите, въпреки че беше с тениска, и отвърнах тихо.
– Не си, любими.
– Знам – той си пое неуверено дъх, – но мислех, че така е станало.
Не отговорих. Достатъчно се беше измъчвал през изминалите двайсет и четири часа. Тормозеше го мисълта, че е виновен за смъртта на Ирина. Имаше нужда от време, за да приеме, че не е сторил нищо нередно.
А аз щях да бъда до него, дори мълчаливо, ако имаше нужда от това.

***
Седмицата се изниза бързо.
Заради непредвидените обстоятелства Саша реши да затвори клуба до следващия четвъртък и да отвори чак другия петък. По този начин даде на всички ни време с малкото меченце Лиди.
Тя се приспособяваше добре, ако можеше да се съди по писъците и кикота ѝ. Всички се борехме за вниманието ѝ, но мястото, на което се чувстваше в свои води, бяха обятията на Лев. Обичаше да гледа света отвисоко.
Промяната у Лев беше невероятна.
Той се усмихваше повече, смееше се повече и не само с Лидия, ами с всички. Моят любим много се стараеше да бъде татко, какъвто Лидия заслужаваше, но Лев си беше Лев. Той беше специален и аз знаех, че някой ден дъщеря му ще разбере какъв мъж е.
В къщата започнаха да пристигат букети.
Последваха съболезнователни писма. Игор Алкаев любезно покани Лев да присъства на погребението на Ирина, но Лев отказа с уважение.
– Искрено съжалявам за загубата ти, Игор, но нека не се преструваме. Ирина превърна живота ми в ад по начин, на който бе способна единствено тя. Съжалявам, че е мъртва, но няма да дойда на погребението ѝ. И Лидия няма да присъства.
Моментът беше тъжен, но аз се гордеех с него.
Игор го попита дали двамата със съпругата му ще могат да виждат понякога Лидия и Лев каза, че щял да си помисли. Обсъдихме въпроса надълго и нашироко и той позвъни на Игор, за да му каже, че ако иска да я вижда, ще трябва да идва вкъщи. Ще се виждат само в присъствието на Лев. Игор се обиди на това предложение и затвори.
Два часа по-късно съпругата му позвъни и каза, че приемат предложението.
Разбирахме, че те скърбят, но след всички гадости, които бяха направили, имаха късмет, че Лев им предлага тази възможност. Игор
Алкаев не заслужаваше да вижда Лидия, но ние и двамата разбирахме,
че те искрено обичат детето, че то не бива да бъде наказвано, защото двете семейства не се разбират. Фактът, че Лев им предоставя

възможност да виждат момиченцето, беше истинско чудо, поне според мен.
Влязох в хола и се усмихнах широко, когато чух необуздания смях на
Лидия. Заварих я на пода – риташе през смях, а Саша се преструваше,
че ѝ яде коремчето.
– Спри, Аша! – извика тя, кикотейки се. – Тига! Тига!
Беше смешно да видя мъж с костюм да прави подобно нещо.
Саша вдигна глава.
– Стига ли? Сигурна ли си? Защото все още съм гладен.
Понесе се нов смях.
– Тига. Не. Аша гае мен? – попита тя, стана и изтича в ъгъла, където бях поставила сервиза ѝ за чай.
Саша погледна часовника си.
– Миличка, много ми се иска да си поиграя с теб, но трябва да вървя.
– Той отиде при нея. – Ела тук.
Лидия вече протягаше ръце. Наблюдавах от вратата как Саша я вдига и я притиска до себе си, поел едната ѝ ръчичка, притиснал внимателно главата.
– Обичам те – прошепна ѝ.
Тя се отдръпна назад и нацупи устнички.
– Целувка?
Саша се усмихна и я целуна шумно по устата, после я остави на пода.
– Чао, принцесо. Да слушаш.
Тя седна на килима и помаха съвсем като двегодишно дете, нагоре и надолу с отпусната ръка. Усмихнах се на Саша, когато мина покрай мен. Той ми кимна и излезе.
Влязох и седнах до Мирела.
– Как си? – попитах тихо.
Тя въздъхна дълбоко.
– Добре. – Беше очевидно, че лъже.
– Трябва да си починеш – казах честно. – Изтощена си.
Тя поклати глава, но устата ѝ я предаде и се разтегна в прозявка.
– Добре съм.

Станах и я подръпнах за ръката.
– Върви. Къш. Поспи. Да не си посмяла да се връщаш тук до утре сутринта. Не си на смяна.
Тя се усмихна, примигна уморено.
– Ако си сигурна…
– Напълно – отвърнах и внимателно я изтласках навън. – Сега чупката.
Мирела тръгна бавно по коридора към стаята си и затвори вратата.
Беше ми приятно, че е тук, но горката жена имаше нужда от почивка от време на време. Беше напълно естествено, че се е предала на умората.
Лидия подръпна ръката ми и се усмихна. Наведох се, за да поема в ръце моята пухкавелка.
– Здравей – започнах и я целунах звучно по закръглената бузка. –
Искаш ли да поиграеш с мен?
– Гай с мен, Ина. – Тя зарита с малките крачета, опита се да слезе.
Аз се разсмях и я пуснах. Затича към сервиза за чай и аз я последвах.
Престори се, че налива чай и ядохме измислени сладки, а тя каза онова, което не спираше да повтаря вече цяла седмица.
– Мама спи.
Сърцето ми се свиваше всеки път. Повторих тихо с тъжно изражение.
– Да, миличка, мама спи.
Как да обясниш на двегодишно дете, че майка му е мъртва?
Не можеш. Беше достатъчно стряскащо, че ще бъде разделена с
Ирина и колкото и пъти да ми повтаряха, че тя е била лоша майка, аз бях сигурна, че Лидия не приемаше така нещата. Предпочитах да вярвам, че тя обичаше майка си. Децата бяха странни в това отношение. Когато отдаваха чувства, те ги отдаваха изцяло. Искаше ми се да вярвам, че дори Ирина не беше имунизирана срещу обичта на дъщеря си.
Скоро на Лидия ѝ омръзна да играе; грабна си одеялцето и пъхна палец в устата. Дойде при мен, сякаш не бе нищо особено да се свие в скута ми, крачетата ѝ провиснаха и тя отпусна глава на гърдите ми.

Обичах тези моменти, когато бяхме само двете с Лиди и тя ми даваше обичта си с готовност, сякаш разбираше, че имам нужда от нея. Знаех, че не ми е родна дъщеря, но ми беше дъщеря по сърце.
Минаха десет минути и малкото ангелче заспа, ръцете и краката ѝ се отпуснаха. Целунах я по челото и я притиснах до себе си. Не ми трябваше нищо повече.
– Какво ли не бих дала, за да имам дете като теб, Лиди – зашепнах до косата ѝ. – Радвам се, че си у дома.
– Деца ли искаш? – чу се зад мен от отворената врата.
Обърнах глава и видях Лев. По лицето му се беше изписала нежност при вида на двете му любими момичета. Усмихнах се.
– Обичам деца. – След това побързах да добавя: – Мислех, че трябва да работиш, господинчо.
Той облегна високото си тяло на стената.
– Разсейвам се.
Разбирах го. Опитът на Лев да се задълбочи в счетоводните книги на
„Кървящи сърца“ не се получаваше.
– Ела тук – казах му аз.
Той не се поколеба. Знаех от какво има нужда.
Щом седна до мен на канапето, аз му подадох внимателно Лидия.
Пухкавото момиченце се настани в скута му. Размърда се в съня си, но бързо се намести до баща си. Той въздъхна облекчено и я целуна нежно по косата.
Много я обичаше. Усетих, че гърлото ми се стяга.
Отпусна буза до главата ѝ и се обърна към мен.
– Аз правя хубави деца, ако се интересуваш – довърши той с усмивка.
Засмях се и поклатих глава при тази ужасна шега. Усмивката ми беше колеблива, тъй като знаех, че е крайно време да повдигна въпрос,
който ме ужасяваше. Мълчах вече цяла седмица. Струваше ми се, че не е редно да говоря след смъртта на Ирина.
– Лев, миличък – започнах, – трябва да те попитам нещо и те моля да не ми се сърдиш.
Той се намръщи, но не спря да люшка Лидия.
– Добре.

Заговорих бързо, с пресъхнала уста.
– Алесио е открил семейство Питърсън. – От начина, по който тялото му се стегна, аз разбрах отговора. Въпреки това трябваше да попитам.
– Ти не ги ли откри пръв? Трябва да знам дали си ме излъгал.
У мен нахлу разочарование, когато чух тихия му отговор.
– Не бях готов да ги видиш. Не бях готов да те оставя да ме напуснеш.
Затворих очи и продължих внимателно.
– Обичам те, Лев, но това… в този случай не става въпрос за теб. –
Очите ми пареха зад затворените клепачи. – Помолих те да ги потърсиш. Ти ми каза, че ще го направиш. Като знам, че съм могла да ги видя преди месец… заболя ме.
– Съжалявам – каза той с роботския си глас.
Отворих рязко очи.
– Не мисля, че съжаляваш. – Поклатих глава. – Мисля, че съжаляваш,
че си бил разкрит. – Изправих се и заговорих предпазливо: – Ще се срещна с тях тази седмица и ще взема Алесио със себе си. Не се опитвай да ме спреш. – Замълчах за момент. – Много съм ти ядосана,
скъпи. – В гласа ми нямаше страст, само разочарование.
Той замига към мен, сякаш тихите ми думи го шокираха.
– Съжалявам, Мина – повтори той с повече чувство.
– Аз също – рекох с безизразен глас и излязох от хола.
***
Той ме намери в леглото час по-късно. Гледах в тавана.
Разочарованието ми беше неприкрито, но нямах намерение да оставя
Лев да се дави в него. Това не беше в мой стил. Насилих се да се усмихна.
– Здрасти. Къде е принцесата?
Лев избягна погледа ми.
– Нас я открадна.
Проверих колко е часът на телефона.
– Скоро ще огладнее.

– Да. Нас ще ѝ даде вечеря. Ейда е направила спагети. – Той въздъхна и влезе в стаята. – Трябва да разбереш нещо за мен. – Чаках търпеливо. Лев разтвори ръце и заяви: – Аз съм егоист.
Свъсих вежди.
– Не, не си. Изобщо не си егоист.
Той стисна зъби и седна на крайчеца на леглото; кимна.
– Напротив. И съм безмилостен. Когато искам нещо, ще направя всичко на този свят, за да го получа.
– Това съвсем не прилича на онзи Лев, когото познавах.
– Държиш се драматично.
Топлите му очи срещнаха моите.
– Не исках да се срещаш със семейство Питърсън поради две причини. – Лев вдигна пръст. – Исках да накажа Маги Питърсън. Нека знае, че я търсиш, но без да може да те потърси. Исках гадните думи,
които ти е казала в деня, в който си избягала, да се разложат като червеи в устата ѝ. Тя те е наранила. Исках да изстрада последствията от действията си.
Леле. Това беше жестоко. Прочистих гърло.
– Ами втората причина?
Той наведе глава и заговори с усилие.
– Синът, Джеймс, наскоро се е развел.
Не разбрах.
– Това какво общо има?
Лев разкриви лице.
– Нямах намерение да тe изгубя заради мъж, когото си обичала навремето. Това нямаше да се случи.
Раздразнението ми избликна.
– Ти нямаш ли ми доверие?
Той ме прониза с изпълнен с разбиране поглед.
– Когато Аника е наоколо, ти нямаш доверие на мен или на нея?
– На нея – изграчих аз, обзета от недоумение, че ме пита за подобно нещо. След това осъзнах, че иска да докаже нещо. – Добре – започнах.
– Разбирам тъпите ти причини да не искаш да ги видя, макар да нямаш основание. Само че – въздъхнах – нещата се промениха. Аз се

промених. Мисля, че ясно показах, че те обичам. Обичам теб, не
Джеймс.
Лев вдигна ръка да разкопчае яката на ризата си.
– Ти откъде знаеш, че когато го видиш, няма да се възпламенят стари чувства?
– Така е – признах. – Само че чувствата, за които говориш, са били чувствата на шестнайсетгодишно момиче, шокирано, че го е забелязало момче. Сега съм жена на двайсет и четири. – Протегнах ръце и го прегърнах. – Не припадам пред всеки, който ме погледне закачливо, нали?
Лев въздъхна и се опита да разхлаби вратовръзката си със свободната ръка. Дръпна я рязко.
– Ти си го обичала.
Беше прав. Наистина обичах Джеймс. Само че това беше преди цяла вечност.
Тази любов беше избледняла и бе отстъпила място за по-голяма любов. За зряла любов. За истинска любов.
Поех ръката му, отпуснах я в скута му и се опитах да разхлабя внимателно вратовръзката.
– Обичам те – заговорих тихо. Освободих копринената вратовръзка и я метнах на рамото му. – Желая те. – Дръпнах двата края на връзката и го привлякох до себе си. – Разбираш ли ме?
Ръката му се плъзна на кръста ми и той въздъхна дълбоко.
– Не мога да те изгубя.
Наведох се напред, колкото да уловя устните му в топла, изпълнена с любов целувка.
– Имаш ли ми доверие?
– Да – чух веднага изпълнения с решителност глас.
Притиснах ръка към бузата с набола брада.
– Тогава ми се довери – настоях.
Прекарахме следобеда в леглото, лежахме прегърнати и се целувахме като шестнайсетгодишни.
Изпитвахме тъкмо нежността, от която се нуждаехме.
Всеки ден, прекаран с Лев, беше съвършен.

К
Наистина съвършен.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: