Цветана Генчева, превод от английски

– Ние щяхме да се погрижим за теб, миличка. Ти беше нашето момиче.
Странно е как седем години се отразяват на даден човек. Докато слушах тези глупости, усетих горчивина.
– Нима? Мислех, че не съм нищо повече от една курва, Маги? Нали така ме нарече? Не, чакай, не. Не е това. Очевидно бях малка уличница.
Маги се отдръпна, по лицето ѝ се изписа болка, но аз не бях приключила.
– Ти ми се ядоса. – Обърнах се към Джон. – И двамата бяхте ядосани.
– Погледнах Джеймс. Той беше стиснал зъби. – А ти… – Поклатих глава. – Ти не каза нищо. – Сърцето ми се сви. – Разправяше, че ме обичаш, но когато ни хванаха, къде беше? Скри се с подвита опашка,
ето къде. – Поклатих глава. – Не ми разправяйте, че имах място тук.
До онзи ден ви приемах като мои родители. – Погледнах накриво
Джеймс. – Не трябваше да вините само мен.
– Нито един от нас не се държа подобаващо – заговори тихо Джон.
Маги поклати глава.
– Не. Аз бях тази, която не се държа подобаващо. – Тя примигна, за да прогони сълзите. – Знам, че сега вече няма значение, но съжалих за думите си още в мига, в който ги изрекох. – Тя се опита да се засмее,
но прозвуча като хленч. – Дори не знам защо го казах. И съжалявам вече седем години.
Чувствата ѝ ме поразиха.
Почувствах се като гаднярка.
– Не беше виновна само ти, Маги. Положението беше излязло от контрол. – Въздъхнах. – Ти по никакъв начин нямаше да позволиш двамата с Джеймс да останем заедно. Дори да се беше съгласила, а ти нямаше подобно намерение, от „Закрила на детето“ щяха да ме преместят в друг дом, когато разберат. Аз бях на седемнайсет. Не исках да ходя у друго семейство. – Не ми достигаше дъх. – Тук беше моят дом.
Маги не издържа и се разплака. Покри лицето си с ръце и захлипа тихо. Настроението на масата беше ужасно. Джон седеше тихо, а

Джеймс се мръщеше към ръцете си.
Аз бях причината за това. Трябваше да направя нещо, да кажа нещо.
– Вие обаче бяхте върхът. Обичах ви и не съм мислила лоши неща за вас след случилото се. Аз обаче трябваше да си тръгна. Трябваше да остана сама. Беше ми писнало да съм нечий товар.
Чул тези думи, Джеймс стана.
– Махам се. – Дори не ме погледна. – Радвам се, че си жива, Мина.
Преди някой да каже нещо, той излезе. Станах, преди да осъзная какво правя, и го последвах. Нямаше да му позволя да ме накара да се чувствам виновна, дяволите да го вземат.
Когато излязох навън, той вече отключваше колата си.
– Какъв ти е проблемът, Джеймс?
Той отвори вратата.
– Връщай се вътре, Мина.
Опита се да седне и да затвори вратата под носа ми, но аз я хванах и я задържах.
– Не, да си кажем каквото има. Какъв ти е проблемът?
Джеймс се нацупи.
– Върни се при приятеля си, Мина. Забрави за нас. За пореден път.
Ааа. Най-сетне стигахме до същността на нещата.
– Защо си ми толкова сърдит?
Злоба разкриви изражението му. Той слезе от колата и застана на крачка от мен.
– Защо съм бесен ли? – изгледа ме гневно. – Защо съм бесен? –
Примигна и вдигна ръце. – Ти ме заряза!
Моля… какво?
Той стисна зъби.
– Дори не се сбогува, просто си взе една чанта и избяга. Изостави ме.
Изостави нас. – дишаше тежко. – Аз те обичах.
Сърцето ми се сви.
– Аз също те обичах. Само че, когато имах нужда, ти не го показа.
Майка ти каза гадни неща за мен, а ти мълчеше.
Джеймс отпусна брадичка, поклати глава.

– Бях дете, Мина. Ти беше моето момиче. Тя ми беше майка. И
двамата знаехме, че онова, което правим, е нередно. Защо иначе да се крием? Знаехме, че не бива да го правим, но се обичахме. Нищо друго нямаше значение. – Той въздъхна. – Ако ѝ беше дала малко време да се успокои… Тя беше шокирана.
Стиснах зъби.
– Бях на седемнайсет. Тя ме нарече уличница. В очите ѝ имаше омраза. А ти… ти дори не ме погледна. – Говорех истината. – Ти се прояви като страхливец.
Той постави ръце на ханша и кимна бавно.
– Да, може и да бях. Но бях готов да дам всичко за теб. Толкова те обичах. Щях да зарежа всичко. И стипендията за футбол, и семейството си, нищо нямаше значение. Ако ми беше казала да си събера багажа, щях да дойда с теб. Щяхме да сме заедно – прошепна той.
– Не знаеш какви ги приказваш – отвърнах. – Никога не бих пожелала друг да води живот като моя. Не бих го пожелала дори на човек, когото мразя. – Облегнах се на колата му и погледнах улицата. –
Аз гладувах, Джеймс. Буквално гладувах, преди Лев да ме спипа,
когато се опитвах да открадна портфейла на брат му. Не бях готова да умра. Просто исках нещо да ям. Кражбата на онзи портфейл се оказа най-хубавото, което ми се беше случвало. Промени живота ми.
Джеймс изсумтя и се облегна до мен.
– Аз щях да те осигуря. Нямаше да гладуваш, ако бяхме заедно. Само че ти не ми даде възможност.
Смених темата.
– Чух, че си се развел. – Обърнах се към него. – Какво се случи?
Той ме погледна и бебешко сините му очи се изпълниха с тъга.
– Все още бях влюбен в друга жена. Съпругата ми не понесе това и ме напусна. – Той мигна бавно и протегна ръка към моята. – Ти беше единствената за мен, Мина. Единствената.
Ръката му беше топла върху моята и аз усетих неочакван прилив на чувства. Стиснах пръстите му и заговорих тихо:
– Трябва да продължиш напред, Джеймс.

О
– Както си продължила ти ли? – рече той отсечено и пусна ръката ми.
Кимнах.
– Аз продължих преди седем години.
Джеймс въздъхна дълбоко.
– Гадна работа.
Не, не беше гадна. Беше прекрасна. Аз имах Лев и той ми даваше неща, каквито нито един друг мъж не би могъл, дори Джеймс.
Нямаше какво друго да си кажем. Подадох ръка.
– Надявам се да намериш онова, което търсиш, Джеймс.
Той пое ръката ми и я разтърси леко.
– Вече го намерих, но тя не ме иска. – Сви рамене. – Това е животът.
За съжаление, това беше животът.
Тъкмо се канех да се отдалеча, когато Джеймс ме дръпна толкова силно, че се лепнах за него. Прегърна ме и притисна силно устни в моите.
Ококорена и напрегната, аз останах с отпусната уста, докато той мачкаше устните ми.
Това беше нов прочит на думите „да си откраднеш целувка“.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: