Цветана Генчева, превод от английски

Саша наблюдаваше отстрани, докато отваряхме първата кутия с материали. Извадихме ветрила с пера, винтидж копринени ветрила,
жартиери, шалове от пера, цилиндри, сатенени маски за лице,
огромна кутия със силиконови лепенки за зърна, ретро бели бродирани парасоли, щраусови пера във всички цветове, кожени камшици и тънки бастунчета. Момичетата полудяха.
Едно дребничко момиче, Лайла, пристъпи напред и докосна перата с усмивка.
– Леле, колко са меки.
Зеленооката Петра се ухили, когато взе дантелен жартиер.
– И толкова женствени.
Висока афроамериканка, която знаех, че се казва Шонда, уви шал от пера на врата си.
– Погледнете това! Ммм… хм. Това ми харесва.
Останалите момичета се приближиха, за да видят покупките, докато ги вадехме, и аз преброих осем жени. Въздъхнах тайно. Може и да бяха достатъчно за откриването, но някои работеха на непълно работно време. Ако София и Мартина не дойдеха, щяхме да загазим.
– Съберете се, дами – провикна се Бърди. – За вас има неща, които много ще ви харесат. Благодаря, че ми изпратихте размерите си; това много ни помогна. – Тя се опита да се пребори с втората кутия и аз се втурнах да ѝ помогна. Бърди ми се усмихна и се обърна към момичетата. – Коя иска да види готините костюми, които сме взели?
Те се развикаха възторжено.
– Толкова се вълнувам! – изписка Лайла.
Бърди вадеше костюмите един по един и ги подаваше на момичетата според размерите. Всяко момиче получи костюм в различен цвят, с корсет и мрежести чорапи до средата на бедрата и още един допълнителен костюм. Не бяха съвсем еднакви. Някои момичета получиха оскъдни моряшки костюмчета, други бяха с костюми на зайчета. Имаше и на френски прислужници, полицайки, котки, дори една Червена шапчица.
Начинът, по който момичетата бъбреха развълнувано, ме накара да прехапя устни, за да скрия усмивката си. Бях щастлива, че те са

щастливи.
– Как се слага това? – попита Лайла и вдигна една лепенка за зърна.
Бърди ѝ каза да си свали тениската и сутиена и ѝ помогна. Лайла се ухили, докато се събличаше. Останалите наблюдаваха внимателно,
докато Бърди показваше как да си сложат лепенките, като използва лепилото за голите гърди на Лайла.
Телефонът ми завибрира в джоба и аз се усмихнах, когато видях екранчето.
– Здрасти, не съм те чувала от няколко дни – казах щастливо.
Алесио ми се стори малко срамежлив.
– Да, и без това ти отнемам много време. Не исках да те притеснявам.
Усмихнах се широко.
– На какво дължа удоволствието?
Той изсумтя.
– Не съм сигурен дали трябваше да ти звъня, или не, но след като говорих с татко, той ми каза, че така е редно. – Алесио очевидно се колебаеше.
Усмивката ми се стопи.
– Какво има?
Брат ми въздъхна.
– Просто две от момичетата ви дойдоха при нас да търсят работа.
Затворих очи.
– Чакай да позная. София и Мартина, нали?
– Да. – Той продължи: – Казахме им, че нямаме нужда от тях.
Смръщих чело.
– Защо го направихте? Изпращахте хора да ни крадат персонала.
Той зацъка раздразнено с език.
– Да, мама му стара, някои неща се променят. Вече няма да го правим – заяви брат ми. – Кажи на момичетата си, че не са добре дошли тук.
Усмихнах се едва-едва.
– Това ли е начинът ти да ми кажеш, че няма да се опитваш да прецакаш работата ми?

Той помълча за кратко.
– Точно това се опитвам да ти кажа.
– Благодаря, Алесио – отвърнах тихо.
Неговият отговор също беше тих.
– Няма защо, Мина.
Веднага отидох до бара при Саша.
– Току-що проведох интересен разговор с брат си.
Саша повдигна вежди.
– Защо ми го казваш, мамка му?
Сбърчих нос към него, вдигнах ръка и го боднах в гърдите.
– Можеш да се държиш по-мило с мен. Нося ти важна информация.
Той въздъхна.
– Все ми е тая. Казвай.
– Алесио каза, че София и Мартина са ходили в „Целувката на
Афродита“, за да кандидатстват за работа.
Саша стисна плота, но както винаги, заговори спокойно.
– Скапани мръсници. Уволнени са. Щом дойдат, изпрати ги в кабинета ми.
Кимнах, доволна, че и двете ще се разкарат.
– Нали знаеш, че не можем да работим само с девет момичета? Ще ни трябват поне още три, които да са тук непрекъснато.
Той ме погледна лошо.
– Ти пък откъде знаеш?
Прехапах език, макар че ми се искаше да му кажа да ходи да си го начука.
– Направих проучване. – Изсумтях. – Слушай, едва ли щях да се справя без Бърди. Мисля, че трябва да ѝ повериш наемането на нови момичета.
Този път Саша не ме отряза. Погледна към помощницата ми.
– Изненада ме с всички тези глупости. Нямах представа, че от нея може да излезе мениджър. Можех да я използвам през изминалите месеци. – Той кимна. – Ще говоря с нея.
Благодаря ти, господи, за малките победи!
Така и така бях започнала, реших да изпитам късмета си докрай.

– Случайно да имаш професионален фотоапарат?
Строгият му поглед ми подсказа, че няма. Саша свъси вежди.
– За какво ти е?
– Открай време имам слабост към фотографията и… – изчервих се. –
И бях добра. Ако имаше фотоапарат, можех да снимам момичетата за листовките. Намислила съм нещо, но ми трябват подходящи материали. – Размахах ръце, отхвърлих идеята. – Няма значение. Ще се справя без това. – Вече се отдалечавах, когато се сетих за нещо и се върнах. – Благодаря – рекох искрено.
– За какво? – намръщи се Саша.
Свих рамене.
– Задето даваш шанс на идеята ми. Това означава много за мен.
Благодаря.
Върнах се при момичетата и се заслушах, докато обсъждаха идеите си за групови танци и соло изпълнения. Преценихме, че всяко представяне трябва да е от три до пет минути с два интервала.
Останах впечатлена от жените. Те се справяха в движение и допринасяха със свои идеи. Гордеех се с тях.
Час по-късно в клуба дойде поръчка за мен. Подписах се, макар да бях съвсем объркана. Когато отворих пакета, ахнах.
Вътре имаше чисто нов професионален фотоапарат „Пентакс“.
Устните ми потрепериха. Знаех кой го е направил.
Зад мен прозвуча строг глас.
– Ако го счупиш, ще го платиш.
Оставих внимателно фотоапарата на бара и се обърнах.
– Защо? Защо ми го даваш?
Саша погледна към пода. Очевидно се чувстваше неловко.
– Не съм го купил за теб – сряза ме той. После гласът му омекна. –
Направих го за клуба. Купих го за клуба.
По устните ми се разля усмивка и аз грейнах.
– Ще направя най-хубавите снимки, които някога си виждал.
Той повдигна вежди, когато чу увереността в гласа ми.
– Най-хубавите снимки, които съм виждал ли?
Ухилих се.

– Най-хубавите страхотни снимки, които си виждал.
Тогава той се усмихна, но едва-едва. Въздъхна.
– Заради теб самата се надявам да си права.
Саша Леоков нямаше представа с кого си има работа.
Той нямаше представа коя е Мина Харис. Трябваше да му покажа и възнамерявах да направя точно това.
Щях да го спечеля на своя страна.
Щях да успея.
***
Лев се обади малко преди пет, за да ми каже, че тази вечер няма да успее да дойде в клуба, както е планирал. Бил се задълбочил в цифрите и изгубил представа за времето. За негово щастие, денят ми беше страхотен, в противен случай нямаше да съм чак толкова добродушна.
След като видя някои от снимките, които възнамерявах да сложа на листовките, Саша остана впечатлен. Не го показа, но аз разбрах. Защо иначе щеше да ми предложи да ме закара до къщи?
Двамата бяхме ли вече най-добри приятели? Не, нищо подобно. Той обаче щеше да се предаде на чара ми. Рано или късно това щеше да стане. Сигурна бях.
Саша подкара по дългата алея към къщата на Лев.
– Мамка му – изломоти той.
Вдигнах глава, за да видя каква е причината за ругатнята и видях колата на брат си отпред. Той седеше вътре.
– Благодаря, че ме докара. До после – казах тихо и разсеяно, преди да сляза и да тръгна към колата на Алесио. Почуках леко на прозореца.
Брат ми се мръщеше над лист в скута си, но щом вдигна глава,
изражението му омекна. Отворих вратата и седнах до него; усмихнах се и се наведох да го стисна леко по рамото.
– Здрасти. Не те очаквах. Какво правиш тук? И защо си навън?
Алесио ме прегърна.
– Трябва да говоря с теб. Насаме.
По дяволите.

Отдръпнах се.
– Звучи сериозно.
Той поклати глава.
– Не знам. Може и да не е нищо, но… – Подаде ми листа. – Виж сама.
Бързо отворих листа. Когато прочетох написаното, гърдите ми се стегнаха.
– Ти си ги открил – прошепнах. – Открил си семейство Питърсън.
Толкова бързо? – Усмихнах се и се разсмях. – Бързо действаш.
– Мина, тъкмо в това е проблемът – заяви предпазливо той. – Преди колко време помоли Лев да ги потърси?
Кога беше?
– Преди шест седмици. Защо?
Алесио изруга и потри лице с ръка.
– Не искам да създавам неприятности, но мисля, че трябва да знаеш:
някой се е свързал със семейство Питърсън преди няколко седмици и е разпитвал за теб. – Намръщих се. Не беше възможно. – Мисля, че е бил Лев – добави тихо той.
– Какво? – засмях се насила. – Не. Не може да бъде.
Алесио вдигна безпомощно ръце.
– Не знам със сигурност. Не знам. Може би трябва да поговориш с него по този въпрос. Ако не е бил той, не знам кой друг е бил. Но пък това е доста зловещо съвпадение. А аз не вярвам в съвпадения.
Сърцето ми се сви.
Лев не би ми причинил подобно нещо.
Не би го направил.
Примигнах бързо и продължих да разпитвам брат си.
– Значи си говорил с тях. Говори ли със семейство Питърсън? – Той кимна бавно. Неочаквано се почувствах нервна. – Те какво казаха?
Алесио заговори спокойно:
– Говорих с Маги. Казах ѝ, че съм ти брат. Че не сме знаели един за друг до много скоро и че ти ги търсиш.
Гърлото ми се стегна.
– Тя какво отговори? – прошепнах.

Той се ококори комично.
– Първо се разрева като бебе. – Покрих устата си с длан и цялото ми лице се сгърчи. Алесио отпусна ръка на коляното ми, погали ме и продължи: – След това попита как си и къде живееш. Попита дали може да те види. Не ѝ казах къде си, но обещах да запиша каквото иска и ако пожелаеш да се видите, ще ти дам номера ѝ.
Гласът ми трепереше.
– Те как са? Как е Джеймс?
Алесио се усмихна.
– Добре са. Живеят съвсем близо до стария си адрес. Не знам за
Джеймс. Тя не го спомена.
– Леле – измънках и погледнах листа в скута си. Преглътнах с усилие, след това въздъхнах дълбоко. – Благодаря. – Обърнах се към него. – Много ти благодаря.
След това той каза нещо прекрасно.
– Ти си ми сестра. Ще ти помагам, когато мога.
И сви рамене.
Преди да избухна в сълзи, се обърнах на седалката, прегърнах го през врата и го привлякох към себе си.
– И аз на теб… брат ми. – Пуснах го с усмивка. – Трябва да вървя.
Алесио погледна часовника си и кимна.
– Да, и аз. Трябва да се подготвя за работа. – Тогава лицето му се промени и той щракна с пръсти. – Чакай, преди да забравя. – Бръкна в джоба и извади стара снимка. Подаде ми я. – Запознай се с Енцо
Скарфо.
Лицето, което ме гледаше, беше красиво. Много красиво. Имаше високи скули, остър нос и ниски вежди; изглеждаше опасен. Не се усмихваше, почти черните му очи гледаха право в мен. Потръпнах.
– Бил е много красив.
Алесио се подсмихна презрително.
– Беше жесток гадняр.
Ако нещата, които брат ми беше споменал, бяха истина, то и аз бях съгласна.

Затова, когато взех снимката, я стиснах с пръсти и я скъсах по средата.
– Вече го видях. Любопитството ми е задоволено. Дано гори в ада заради онова, което ти е причинил. – Донакъсах снимката и я стиснах в ръка, за да я изхвърля в боклука.
Наведох се да целуна брат си по бузата.
– Ела през седмицата. Ще обядваме заедно.
Той не се поколеба.
– Добре. Ще ти се обадя.
– Още веднъж ти благодаря. – Усмихнах се.
Алесио ми намигна.
– Няма защо.
Още щом влязох в къщата, усетих, че нещо не е наред. Заварих Лев седнал на най-долното стъпало, отпуснал глава в ръцете си.
Пуснах всичко и се втурнах към него; прегърнах го.
– Лев? Миличък, какво се е случило? – попитах, обзета от паника.
Той вдигна глава и ме погледна в очите.
– Ирина е мъртва.
Изобщо не очаквах да чуя подобно нещо.
Сърцето ми заблъска.
– Мили боже.
Лев прокара ръка по лицето си и заговори. Беше разстроен.
– Не можа ли просто да се откаже? Трябваше ли да упорства по този начин? – Погледна ме с мъка. – Просто исках дъщеря си.
Останах объркана.
– Какво имаш предвид, Лев?
– Аз съм виновен, че умря – заговори накъсано той.
Въздъхнах. Разбира се, че изпитваше вина. Той искаше детето си толкова много, че сигурно мислеше, че той е причината за всичко.
– Не, миличък. – Стиснах ръцете му. – Вината не е твоя.
– Напротив – кимна убедено Лев.
– Не, не е – опитах се да го убедя.
– Моя е. – По лицето му се изписа болка. – Накарах Мирела да остави кокаин в дома ѝ. – Той затвори нещастно очи. – Умряла е от

Н
свръхдоза.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: