Как да обичате Вашето дете – зрителен контакт

Как да обичате Вашето дете – зрителен контакт

Какво представлява зрителният контакт? Това е директният поглед, отправен към очите на друг човек. Повечето хора не осъзнават важността на зрителния контакт. Опитвали ли сте се някога да разговаряте с човек, който гледа в друга посока, неспособен да поддържа зрителен контакт с вас? Трудно е. И чувствата ни към този човек до голяма степен се определят от това. Ние предпочитаме хората, които са склонни зрително да общуват с нас. Раз­бира се, зрителният контакт е приятен, богато е съпрово­ден с приятни думи и приятен израз на лицето, като усмивката.

За съжаление, родители, които не съзнават това, могат да използват зрителния контакт, за да предадат на дете­то си друго послание. Например, родители, установяващи любящ зрителен контакт само при определени условия – когато детето се представи особено добре и ги изпълни с гордост. За детето това е една условна любов. както споменахме в предишната глава, при такива обстоятелст­ва детето не може да се развива и да расте пълноценно. И когато дълбоко обичаме детето си, ние трябва да го изра­зяваме с необходимия му зрителен контакт. Иначе то ще ни разбере погрешно и няма да се чувства истински (безус­ловно) обичано.

Родителите лесно усвояват лошия навик да използват зрителния контакт предимно когато желаят да смъмрят за нещо детето си. Смятаме, че детето възприема най-добре, когато го гледаме втренчено в очите. Правим го главно за да дадем заповедите си, да го смъмрим и критикуваме. Това е пагубна грешка. Този метод за използване на зрител­ния контакт главно в негативен смисъл е резултатен, когато детето е съвсем малко.

Но запомнете, че зрителният контакт е основен източник за емоционалното възпитание на детето. Когато ро­дителите използват това мощно средство за контрол само за разпореждания и предимно в негативен смисъл, детето без да иска започва да възприема родителите си главно в отрицателна светлина. Затова този метод може да изглежда резултатен, когато детето е малко и се подчинява и покорява от страх. В процеса на израстването му страхът отстъпва място на гнева, възмущението и депресията. Прочетете отново думите на Том: той ни каза точно това.

О, ако родителите му знаеха! Те дълбоко обичаха Том, но не осъзнаваха, че рядко го удостояват с погледите си, а когато го правят е само за да го напътстват или накажат. Том подсъзнателно знаеше, че родителите му някак си го обичат. Но тъй като същественият зрителен контакт бе използван неправилно Том винаги се чувстваше смутен и объркан относно истинските чувства на родителите му към него. Спомнете си думите му: „Никой не го е грижа за мен, освен приятелите ми.” Когато казах: „Никой ли?”, той отговори: „Родителите ми, предполагам. Не зная.” Том зна­еше, че трябва да се чувства обичан, но не го чувстваше.

Други родители постъпват още по-зле, използвайки зрителния контакт само като наказателно средство. Това е жестоко, а ние често го правим по отношение на партньора си. (Хайде, признайте си.) Съзнателното решение да ли­шим детето от зрителен контакт е обикновено по-болез­нено и от телесно наказание. То може да се окаже опусто­шително. Може да се окаже един от случаите, които дете­то никога не ще забрави.

Има няколко вида обстоятелства между родителя и детето, които могат да бъдат с дълготраен ефект, случки, които детето и понякога родителят никога не заб­равят. Когато детето нарочно избягва зрителния контакт като начин да изкаже неодобрението си, това е очевиден пример на условна любов. Един мъдър родител ще направи всичко възможно, за да предотврати това.

Начините, чрез които изразяваме своята любов към детето, не трябва да зависят от това, дали сме доволни или не. Ние трябва да проявяваме любовта си постоянно, без колебание, независимо от ситуацията. За непослушанието можем да се погрижим и по други начини – начини, които не ще пречат на любовта ни. Ще говорим за възпитанието и прилагането му без да нарушаваме връзката на любовта. Онова, което е нужно да разберем тук е, че родителите трябва да използват зрителния контакт като един продъл­жителен, даряващ любов път, а не просто като средство за възпитание.

Ние сме образец

Познавате ли дете, което изглежда неприятно и даже противно? В повечето случаи то ще ви погледне за момент. Когато ви види за първи път, а после ще го прави само ако Казвате или вършите нещо особено интересно. Иначе то ще избягва да ви гледа. Този мигновен поглед е противен и омразен, и може да бъде вбесяващ. Сега обърнете внимание на погледите, които родителите му отправят Към него. Има ли нещо общо?

Представете си явно неизгодното положение, в което е поставено това дете и което ще го съпътства цял Жи­вот. Представете си Колко трудно ще изгражда своите приятелства и другите си интимни взаимоотношения. Как ще бъде отхвърляно и мразено от връстниците си не само сега, но вероятно и по-късно, защото шансовете да се отърве от този свой навик са минимални. Преди всичко, то не го осъзнава, и после, да се промени този начин на поведе­ние е страшно трудно, ако родителите не променят своя начин за осъществяване на зрителен контакт, преди дете­то да е пораснало твърде много. Това е най-голямата надежда на детето.

Идеален пример за подобна трагедия беше открит при изследванията в педиатричния отдел на една държавна болница. Изследователят седял в единия край на коридора, описвайки колко пъти всички сестри и санитарките, влизали във всяка детска стая. Отбелязано било, че някои деца са посе­щавани много по-често от други. Причините били потреса­ващи. Разбира се, това до известна степен зависело от сериозността на болестта и съответните лекарски пред­писания. Но то не може да обясни голямата разлика в броя на контактите с пациентите. Вероятно се досещате. По-общителните деца получавали повече внимание. Когато сестрите или санитарките имали възможност да избират в коя стая да влязат за посещение, те естествено предпо­читали детето, което можело да общува по най-приятен начин.

Какво определяло колко приятно е дадено дете? Имало няколко основания като жизненост, бъбривост, спонтан­ност, но най-определящият фактор бил зрителният кон-такт. Най-необщителните деца поглеждали за миг посети­теля, след което веднага отклонявали погледа си. Впослед­ствие децата, които свикнали да избягват зрителния контакт, правели трудно и общуването с тях. Възрастните се чувствали неудобно с тях. Сестрите и санитарките не съзнавали своята роля в общуването, не разбирали децата, предполагали, че искат да останат сами или че не ги харес­ват. Като резултат тези деца били изоставени, принудени да се чувстват още по-необичани, нежелани и ненужни.

Същото се случва и в хиляди семейства. Станало бе и в семейството на Том. И би могло да се промени чрез посто­янен, топъл и любезен зрителен контакт (безусловна любов) от страна на родителите. Ако знаеха това (и някои други основни факти, предизвикващи детската любов), те не биха имали тези проблеми с момчето.