Изчезване на синдрома на растежа

Изчезване на синдрома на растежа

Изследвахме странния феномен, свързан с изчезването на синдрома на растежа. При това заболяване детето (обикновено на възраст между 6 и 12 месеца) спира да се развива. Често то спира да се храни и да расте, става апатично и сънливо и всъщност може да умре без видима причина. Всички тестове и физиологични изследвания са нормални. Защо децата губят волята си за живот? Знаем, че в повечето случаи родителите са отхвърлили децата, често без да го осъзнават. Те не са способни съзнателно да се справят с чувствата си, отхвърлящи детето, така че подсъзнателно го отхвърлят чрез поведението си. Установено бе, че тези родители са пренебрегвали зри­телния и физическия контакт с децата си. С други думи, установихме, че са изпълнявали само крайно необходими­те родителски задължения – осигуряване на храна, облекло и т.н.

Изчезването на синдрома на растежа е потресаващ фе­номен, но още по-чудни са някои други открития. През Вто­рата световна война нацистите бомбардирали Лондон и много малки деца били преместени извън града – закарали ги в околностите му заедно с други възрастни. Родители­те им останали в Лондон. Общо взето, тези деца били гледани добре физически, в смисъл, че били чисти, добре нахранени и удобно настанени. Но в емоционално отноше­ние те били особено ощетени, защото нямали възможност да се подхранват емоционално чрез зрителен и физически контакт.

Повечето от тези деца били емоционално разстроени. Далеч по-добре е щяло да бъде да ги преместят заедно с майките им. Опасността от емоционално увреждане била по-голяма от опасността за физическото им здраве.

Опасностите и клопките, грозящи емоционално слабо­то дете, са застрашителни. Родители! Направете децата си силни. Най-важното ви оръжие е безусловната любов.

Зрителният контакт и процесът на обучение

Посредством трудностите при установяването или поддържането на зрителния контакт един учител лесно ще разбере, че едно 3 или 4-годишно дете е явно неспокойно, страхливо или незряло. Трудностите със зрителния контакт при детето могат да бъдат предизвикани и от малък недостиг на емоционалност.

Изключително неспокойното дете ще има като допъл­нение, проблеми със сближаването с възрастните (и по-чес­то с връстниците си). Детето с нормално подхранвана емоционалност ще се приближи до учителя и, поглеждайки го право в очите, ще го запита за онова, което го инте­ресува, например: „Мога ли да получа лист хартия?” колкото по-обременено в емоционално отношение е детето, толкова по-трудно ще му се удаде това.

Във всяка класна стая ще намерите поне едно дете (обикновено момче), което е така неспокойно, уплашено, че не може да установи нормален зрите­лен контакт, говори с голяма трудност (обикновено след дълги увещания) и се приближава към учителя си последно. Понякога пристъпва почти заднешком. Естествено, тези деца се затрудняват в учението, защото са неспокойни и напрегнати.

Когато има такъв нещастен ученик аз моля учите­ля да му обясни нещо, седейки срещу него на масата. После моля учителя да хване детето за ръка и в процеса на разговора да установи с него зрителен контакт (доколкото детето е в състояние да го понесе). След малко аз отново искам от учителя да обясни нещо, задържайки ръката на детето. Учителят е удивен, удивен съм и аз, Колко по-лесно е детето да научи нещо, когато на първо място са задово­лени емоционалните му нужди. Използвайки зрителния и физическия контакт, учителят е прогонил детския страх и безпокойство и е засилил чувството му за сигурност и увереност. Това на свой ред му помага да се учи по-добре. Просто? Разбира се. Тогава защо да не продължим да го правим? Мисля, че в много от случаите го пренебрегваме от страх, страх, че ще проявим непрофесионализъм, ще разглезим детето или ще му навредим по някакъв неясен начин. Ако има нещо, за което не би трябвало да се безпокоим, то е, че сме дали на детето твърде много обич.

В нов дом

Около седмица след преместването забелязахме промя­на у двете момчета. Бяха станали хленчещи, безпомощни, лесно раними, често се биеха, бяха раздразнителни и избух­ливи през цялото време. Тогава жена ми Пат и аз упорито се опитвахме да приключим с къщата, преди да се установя на новата си работа. И двамата бяхме раздразнени и ядоса­ни от поведението на момчетата, но си го обяснявахме с преместването.

Една нощ, мислейки за моите момчета, се опитах да се поставя на тяхно място. Отговорът за тяхното проблем­но поведение внезапно ме удари като с чук. Пат и аз бяхме с децата денонощно и често говорехме с тях. Но бяхме така заети около къщата, че в действителност не им отделях­ме нужното внимание, зрителните и физическите контакти бяха много редки. Емоционалните им резервоари бяха пресъхнали и със своето поведение те ни питаха: „Обичаш ли ме?” Те питаха по своя детски, естествено ирационален начин: „Обичаш ли ме сега, когато сме в нов дом? Нещата, свързани с нас, същите ли са? Обичаш ли ме все още?” Това е толкова типично за децата по време на промени.

Веднага след като осъзнах проблема, аз го споделих с Пат. Отначало тя беше малко недоверчива, но после беше готова да опита всичко.

На следния ден ние дарявахме момчетата си със зрите­лен контакт винаги, когато можехме, докато те ни гово­реха (активно изслушване) и докато ние им говорехме. При всяка възможност ги прегръщахме и им отдавахме нужното съсредоточено внимание. Промяната беше драстична. Когато емоционалните им резервоари се напълниха, те ста­наха същите щастливи, сияйни, буйни момчета, които все по-малко се биеха и отново започнаха да си играят щастли­во. Пат и аз се уверихме, че сме оползотворили това време. По-важен за нас беше фактът, че са отново щастливи, а не че са престанали да се карат.