Да-спечелим-приятели-и-да-влияем-на-другите

е победоносната армия на Севера. Лий е в капан. Не може да се измъкне. Линкъл разбира това. Ето един прекрасен, изпратен от бога шанс да бъде пленена армията на Лий и войната да свърши веднага.
И така, обзет от надежда, Линкълн нарежда на Мийд да не свиква военен съвет, а да нападне незабавно Лий. Линкълн изпраща по телеграфа нарежданията си, а после и по специален пратеник до
Мийд като настоява за незабавни действия.
А какво прави генерал Мийд? Точно обратното на това, което му е наредено. Свиква военен съвет, нарушавайки заповедите на Линкълн. Колебае се. Протака. Изпраща по телеграфа всевъзможни оправдания. Отказва направо да нападне Лий. Накрая водите на реката спадат и войските на Лий преминават Потомак.
Линкълн е вбесен. „Какво означава това?” – крещи той пред сина си Робърт. – Велики Боже!
Какво означава това? Бяха ни в ръцете – трябваше само да ги хванем, но нищо, което казвах или правех, не можа да накара армията да се помръдне. При такива обстоятелства едва ли не всеки генерал би могъл да победи Лий. Аз да бях отишъл там, можех да го разбия.”
Горчиво разочарован, Линкълн сяда и написва на Мийд писмо. Не забравяйте, по това време в живота си Линкълн е изключително консервативен и умерен в изказванията си. И така, това писмо, написано от него през 1863 г. Е равносилно на най-суровото порицание.
”Драги генерале,
Не вярвам, че осъзнавате мащабите на нещастието, произтичащо от бягството на Лий. Той
беше в ръцете ни и залавянето му би увенчало неотдавнашните ни успехи с достоен завършек и би
сложило край на войната. При така създалото се положение войната може да продължи
безкрайно. Щом не можахте без особен риск да нападнете Лий миналият понеделник, как бихте го
сторили на юг от реката, след като можете да вземете със себе си малко хора – не повече от две
трети от наличните сили? Илюзия би било да се надявате, а и аз не очаквам да постигнете много
сега. Вие пропуснахте златна възможност и аз съм неизмеримо опечален от това.”
Как мислите че реагира Мийд, когато прочита това писмо?
То така и не стига до него. Линкълн не го изпраща. Открито е сред документите му след неговата смърт.
Предполагам – това е само едно предположение, - че след като написва писмото, Линкълн поглежда през прозореца и си казва: „Почакай. Може би не бива да бързам толкова. Лесно е да си седя тук на спокойствие в Белият дом и да нареждам на Мийд да напада. Но ако бях в Гетисбърг и бях видял толкова кръв, колкото Мийд през последната седмица, ако виковете на ранените и умиращите звучаха в ушите ми, може би и аз нямаше да бързам толкова да нападам. Ако имах предпазливият характер на Мийд, сигурно и аз щях да постъпя така. Както и да е, вече е късно. Ако изпратя това писмо, ще си излея яда, но ще предизвикам Мийд да направи опит да се защити. Ще го принудя да ме хули. Това ще провокира лошо отношение към него, авторитетът му на командир ще бъде подкопан и това може би ще стане причина да се оттегли от армията.”
И така, както вече казах Линкълн слага писмото на страна, защото от горчив опит вече знае че острата критика и упреците не водят до нищо добро.
Теодор Рузвелт признава, че когато като президент бил изправен пред сложен проблем, имал навика да се обляга назад и да поглежда големият портрет на Линкълн, окачен над бюрото му в белият дом, и да си задава въпроса: „Какво би направил Линкълн на мое място? Как би решил проблема?”
Следващият път, когато се изкушите да разкритикувате някого, измъкнете от джоба си петдоларова банкнота, погледнете лика на Линкълн на нея и са запитайте: „Как би подходил Линкълн към този проблем?”
Марк Твен от време на време губи контрол над себе си и пише писма, от които едва ли не хартията започва да пуши. Веднъж например пише на един човек, който е предизвикал гнева му: „На вас ви трябва разрешение за погребение. Само да си отворите устата, и аз ще се погрижа да го получите.” В друг случай пише на един редактор за опитите на коректора „да подобри моя правопис и

Изтегляне 1.33 Mb.

Сподели с приятели: