Дело c 484/08 Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid срещу Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (Ausbanc)

111. На основание изложените по-горе съображения предлагам на Съда да даде отговор на преюдициалните въпроси на Tribunal Supremo, както следва:

1)         Член 4, параграф 2 във връзка с член 8 от Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори допуска национално законодателство, предвиждащо контрол относно неравноправния характер на клаузи, които се отнасят до „основния предмет на договора“, или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, дори и тогава, когато тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.

2)         Тълкуване на член 8 и член 4, параграф 2 от директивата в смисъл, че държава членка може да осъществява съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език и определят основния предмет на договора или съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, е съвместимо с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО.

1 – Език на оригиналния текст: немски.

2 – ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273.

3 – Решение от 3 октомври 2000 г. по дело Échirolles Distribution (C–9/99, Recueil, стр. I–8207, точки 22—26).

4 – Решение от 10 май 2001 г. по дело Комисия/Нидерландия (C–144/99, Recueil, стр. I–3541).

5 – Решение от 9 септември 2004 г. по дело Комисия/Испания (C–70/03, Recueil, стр. I–7999, точка 17).

6 – Зелена книга за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите (COM (2006) 744 окончателен).

7 – Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите (COM (2008) 614 окончателен).

8 – Вж. девето съображение от директивата.

9 – В правната наука свободата на договаряне се разглежда като най-важната проява на автономията на волята и по този начин се възприема като гаранция за личните права. Относно свободата на договаряне вж. в сравнителноправен аспект в германската литература Larenz, K., Wolf, M., Allgemeiner Teil des bürgerlichen Rechts, 9 ed., München, 2004; 2, в австрийската доктрина Koziol, H., Welser, R., „Grundriss des bürgerlichen Rechts“. vol. I: Allgemeiner Teil – Sachenrecht – Familienrecht, 11 ed., Wien. 2000, р. 84, във френското право Aubert, J. L., Savaux, É., Les obligations. 1. Acte juridique, 12 ed., Paris, 2006, р. 72; 99, и в испанското право Díez-Picazo, L./Gullón, A., Sistema de derecho civil, vol. I, 10 ed., Madrid, 2002., р. 369 , sq. Според Basedow, J., „Die Europäische Union zwischen Marktfreiheit und Überregulierung – Das Schicksal der Vertragsfreiheit“, Sonderdruck aus Bitburger Gesprächen Jahrbuch 2008/I, München, 2009, р. 103 свободата на договаряне вече е призната за всеобщ принцип на общностното право. В Решение от 9 март 2006 г. по дело Werhof (C–499/04, Recueil, стр. I 2397, точка 23) Съдът заявява, че „като цяло един договор се характеризира с принципа на автономия на волята, съгласно който страните са свободни да поемат насрещни задължения“.

10 – Вж. моето заключение от 14 май 2009 г. по дело Asturcom (C–40/08, все още непубликувано в Сборника, точка 47).

11 – Вж. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C 240/98—C 244/98, Recueil, стр. I 4941, точка 25) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (C 168/05, Recueil, стр. I 10421, точка 25). В тях Съдът при тълкуването на членове 6 и 7 от Директива 93/13, установява по този повод, че „въведената с директивата система за защита се основава на това, че потребителят се намира в по-слаба позиция спрямо професионалиста, както от гледна точка на позицията на сила при водене на преговорите, така и от гледна точка на степента на информираност, положение което го принуждава да се съгласи с предварително изготвените от професионалиста условия, без да може да влияе върху съдържанието им“.

12 – Вж. в този смисъл Tilmann, I., Die Klauselrichtlinie 93/13/EWG auf der Schnittstelle zwischen Privatrecht und öffentlichem Recht – Eine rechtsvergleichende Untersuchung zum Europarecht, München, 2003, р. 8. Basedow, J. op. cit. (бележка под линия 9), стр. 102, посочва, че законодателството на Общността в областта на договорното право се основава на правнополитическата воля със законодателни средства да се преодолеят някои отрицателни страни на стопанския живот. Въз основа на това авторът прави извода, че общностната концепция относно свободата на договаряне не спада към личните права, а е концепция от значение за обществения ред: Доколкото конкуренцията ограничава ексцесиите при упражняване на икономическа мощ, автономията на волята и свободата на договаряне са категории от областта на обществения интерес. Доколкото недостатъците на пазара не допускат създаването на конкурентни отношения, то държавната намеса в свободата на договаряне е легитимна.

13 – Виж точка 2 от настоящото заключение.

14 – Доклад на Комисията от 27 април 2000 г. за прилагането на Директива 93/13/ЕИО от 27 април 2000 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори [неофициален превод], СOM(2000) 248 окончателен, стр. 17.

15 – Вж. по-конкретно Решение от 18 октомври 1990 г. по дело Dzodzi (C 297/88 и C 197/89, Recueil, стр. I 3763, точки 33 и 34), Решение от 8 ноември 1990 г. по дело Gmurzynska-Bscher (C 231/89, Recueil, стр. I 4003, точки 18 и 19), Решение от 17 юли 1997 г. по дело Leur-Bloem (C 28/95, Recueil, стр. I 4161, точка 24), Решение от 29 януари 2008 г. по дело Promusicae (C 275/06, Сборник, стр. I 271, точка 36) и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (C 2/06, Сборник, стр. I 411, точка 42).

16 – Вж. по-конкретно Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra (C 379/98, Recueil, стр. I 2099, точка 38), Решение от 22 май 2003 г. по дело Korhonen и др. (C 18/01, Recueil, стр. I 5321, точка 19), Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Schneider (C 380/01, Recueil, стр. I 1389, точка 21), Решение от 19 април 2007 г. по дело Asemfo (C 295/05, Сборник, стр. I 2999, точка 30) и Решение от 23 април 2009 г. по дело VTB-VAB (C 261/07 и C 299/07, все още непубликувано в Сборника, точка 32).

17 – Вж. по-конкретно Решение от 16 декември 1981 г. по дело Foglia/Novello (244/80, Recueil, стр. 3045, точка 18), Решение от 15 юни 1995 г. по дело Zabala Erasun и др. (C 422/93—C 424/93, Recueil, стр. I 1567, точка 29), Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman (C 415/93, Recueil, стр. I 4921, точка 61), Решение от 12 март 1998 г. по дело Djabali (C 314/96, Recueil, стр. I 1149, точка 19), Решение по дело PreussenElektra (цитирано в бележка под линия 16, точка 39), Решение по дело Schneider (цитирано в бележка под линия 16, точка 22), Решение от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française und Gouvernement wallon (C 212/06, Сборник, стр. I 1683, точка 29) и Решение по дело VTB-VAB (посочено в бележка под линия 16, точка 33).

18 – Вж. стр. 11 от акта за преюдициално запитване.

19 – Вж. стр. 11 от акта за преюдициално запитване.

20 – Вж. Brandner, H. E., Maßstab und Schranken der Inhaltskontrolle bei Verbraucherverträgen, Monatsschrift für Deutsches Recht, 4/1997, р. 314; от същия автор, Auslegungszuständigkeit des EuGH bei der Inhaltskontrolle von Entgeltklauseln der Banken bei Verbraucherverträgen, Monatsschrift für Deutsches Recht, 1/1999, р. 8, където авторът изразява становище, че Съдът е компетентен да даде тълкуване, доколкото в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ограниченията на контрола на съдържанието евентуално са изложени по различен начин в сравнение с националните норми за транспониране.

21 – Вж. в този смисъл Pfeiffer, T., в: Das Recht der Europäischen Union (hrsg. von E. Grabitz/M. Hilf), vol. IV, A5, член 8, точка 9, стр. 3.

22 – Pfeiffer, T., оp. сit. (бележка под линия 21), точка 13, стр. 3 възприема очевидно подобно становище, тъй като смята, че по-строга разпоредба е налице и тогава, когато за контрола на съдържанието се прилага по-строга правна уредба.

23 – Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (посочено в бележка под линия 11, точка 28), Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C 473/00, Recueil, стр. I 10875, точка 32) и Решение по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 11, точка 27).

24 – Вж. стр. 9 от акта за преюдициално запитване.

25 – Предложение на Комисията от 3 септември 1990 г. за директива на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, COM(90) 322 окончателен. [неофициален превод]

26 – Обща позиция на Съвета от 22 септември 1992 г. за приемането на Директива относно неравноправните клаузи в потребителските договори, документ 8406/1/92, ОВ C 283, 1992 г., стр. 1, № 2.

27 – Вж. по-специално Schmidt-Salzer, J., Leistungsbeschreibungen insbesondere in Versicherungsverträgen und Schranken der Inhaltskontrolle (AGB-Gesetz und EG-Richtlinie über missbräuchliche Klauseln in Verbraucherverträgen), в: Festschrift für Hans Erich Brandner zum 70. Geburtstag, Köln 1996, р. 268.

28 – В този смисъл Pfeiffer, T., оp.cit. (бележка под линия 21), член 4, точка 23, стр. 7; Schmidt-Salzer, J., оp.cit (бележка под линия 27), стр. 265.

29 – Вж. в този смисъл Kohtes, S., Das Recht der vorformulierten Vertragsbedingungen in Spanien, Frankfurt am Main, 2004, р. 52.

30 – Вж. също Tilmann, I., оp.cit (бележка под линия 12), стр. 12, бележка под линия 64.

31 – Вж. в този смисъл по-специално Brandner, H. E. Neufassung des EG-Richtlinienvorschlags über missbräuchliche Klauseln in Verbraucherverträgen, Zeitschrift für Wirtschaftsrecht, 21/92, р. 1591; същият, оp. cit. (бележка под линия 20), стр. 314; Damm, R. Europäisches Verbrauchervertragsrecht und AGB-Recht, Juristenzeitung, 4/1994, р. 162. В правната научна литература се изразява предположението, че вероятно изложените от германското правителство в Съвета възражения са допринесли за това клаузи, описващи престациите и определящи цените съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13, да бъдат изключени от контрола върху съдържанието, както това е регламентирано и в параграф 8 от германския Закон за общите търговски условия (Gesetz über Allgemeine Geschäftsbedingungen (AGBG). Поради това германският законодател е оставил параграф 8 от AGBG непроменен и е твърдял, че не е необходимо да привежда тази разпоредба в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13.

32 – Според Kapnopoulou, E. Das Recht der missbräuchlichen Klauseln in der Europäischen Union, Tübingen 1997, р. 105 съдържанието на деветнадесето съображение от директивата ясно показва, че договорни клаузи, които определят основния предмет, могат да имат неравноправен характер.

33 – Coester, M. в: J. von Staudingers Kommentar zum Bürgerlichen Gesetzbuch, 13 ed., Berlin, 1998, параграф 8 AGBG, точка 17, стр. 179 посочва, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 позволява да не се осъществява контрол относно неравноправния характер на клаузите, определящи основната престация, и еквивалентността на съотношението в потребителските договори.

34 – Вж. стр. 9 от акта за преюдициално запитване.

35 – В производство за преюдициално заключение единствено националните юрисдикции са компетентни да установяват фактите. Вж. Решение от 12 май 1998 г. по дело Kefalas (C 367/96, Recueil, стр. I 2843, точка 22).

36 – Вж. точка 49 от настоящото заключение.

37 – Вж. Решение от 27 март 1963 г. по дело Da Costa (28/62—30/62, Recueil, стр. 60) и Решение от 12 февруари 1998 г. по дело Cordelle (C 366/96, Recueil, стр. I 583, точка 9). Вж. също в този смисъл и Craig, P et G. De Búrca . EU Law, 4 ed.., Oxford, 2008, р. 492, според които член 234 от Договора за ЕО предоставя на Съда само правото да тълкува Договора, но не му дава изрично правото да го прилага по отношение на казуса, предмет на главното производство. Отграничаването на тълкуването от прилагането определя разпределянето на компетентността между Съда и националните юрисдикции. Съгласно това разпределяне Съдът тълкува Договора, а националните юрисдикциите прилагат това тълкуване към конкретния случай. Според Schima, B., Kommentar zu EU- und EG-Vertrag (hrsg. von H. Mayer), 12. Lieferung, Wien, 2003, член 234 ЕО, точка 40, стр. 12 на националните юрисдикции се възлага да прилагат общностните норми в конкретен правен спор. Все пак авторът признава, че невинаги е толкова просто да се раздели прилагането на една норма от тълкуването ѝ.

38 – Вж. също Nassall, W., Die Anwendung der EU-Richtlinie über missbräuchliche Klauseln in Verbraucherverträgen, Juristenzeitung, 14/1995, р. 690.

39 – Вж. в този смисъл Schlosser, P., в: J. von Staudingers Kommentar zum Bürgerlichen Gesetzbuch, 13 ed., Berlin 1998, Einleitung zum AGBG, точка 33, стр. 18, който смята, че е недопустимо да се отправят до Съда запитвания дали определени клаузи в точно описани видове договори са с неравноправен характер. Подобно мнение застъпва и Whittaker, S., Clauses abusives et garanties des consommateurs: la proposition de directive relative aux droits des consommateurs et la portée de l’‚harmonisation complète, Recueil Dalloz, 17/2009, р. 1153, като препраща към практиката на Съда.

Вж. във връзка с това Решение от 1 април 2004 г. по дело Freiburger Kommunalbauten (C 237/02, Recueil, стр. I 3403, точка 22) и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon (C 243/08, все още непубликувано в Сборника, точка 43). Там Съдът приема, че при упражняване на правото да тълкува общностното законодателство, което му е дадено в член 234 от Договора за ЕО, той може да тълкува използваните от общностния законодател общи критерии за определяне на понятието „неравноправна клауза“. За сметка на това обаче той не може да се произнася относно прилагането на тези общи критерии по отношение на определена клауза, която следва да бъде проверена с помощта на обстоятелствата по конкретния казус.

В точки 27—30 от заключението си от 25 септември 2003 г. по дело Freiburger Kommunalbauten генералният адвокат Geelhoed удачно е посочил, че би се стигнало до противоречие, щом като общностният законодател се е произнесъл, че преценката на въпроса кои клаузи следва да се разглеждат като неравноправни, е предоставена на националните институции, ако общностният съдия все пак би трябвало да направи преценка на тези клаузи. В полза на такава компетентност на националните юрисдикции генералният адвокат е посочил като аргумент ясното разграничаване на компетентността на Общността от тази на държавите членки, икономичното използване на правните способи за защита, както и различията на правната уредба на държавите членки.

40 – Според Pfeiffer, T., оp. cit. (бележка под линия 21), член 4, точка 40, стр. 11 квалифицирането на дадена клауза като свързана с основния предмет на договора може да бъде преценено само в рамките на цялостната структура на договора и начина, по който тя е регламентирана в националното законодателство, за чието тълкуване отново са компетентни националните юрисдикции. От друга страна, най-малко абстрактните белези на основния предмет на договора могат да бъдат изяснени от страна на Съда в рамките на преюдициално производство.

41 – По мое мнение според член 4, параграф 2 от Директива 93/13, не всички аспекти на клауза относно цената са освободени от контрола относно неравноправния характер. Поради това освобождаването от контрол не се разпростира върху цялото предварително определено задължително съдържание на клауза относно цената, а само върху равновесието в съотношението между престацията и насрещната престация. В същото време други аспекти на клаузи относно цената не са освободени от контрол. В приложението към директивата при определени условия правото за едностранно допълнително фиксиране или увеличение на цената се приема за неравноправно — и следователно за подлежащо на контрол (вж. буква л). Срв. във връзка с това Pfeiffer, T., оp. cit. (бележка под линия 21), член 4, точка 31, стр. 9; Kapnopoulou, E., оp. cit (бележка под линия 32), стр. 109.

42 – Вж.. Решение от 12 декември 1990 г. по дело SARPP (C 241/89, Recueil, стр. I 4695, точка 8), Решение от 2 февруари 1994 г. по дело Verband Sozialer Wettbewerb, „Clinique“ (C 315/92, Recueil, стр. I 317, точка 7), Решение от 4 март 1999 г. по дело Consorzio per la tutela del formaggio Gorgonzola (C 87/97, Recueil, стр. I 1301, точка 16), Решение от 7 септември 2004 г. по дело Trojani (C 456/02, Recueil, стр. I 7573, точка 38) и Решение от 17 февруари 2005 г. по дело Oulane (C 215/03, Recueil, стр. I 1215, точка 47).

43 – Струва ми се, че в настоящия случай не е необходимо точно отграничаване на отделните фактически хипотези, тъй като в крайна сметка следва да изходим от приложимостта на член 8 от директивата, което означава, че на основание на това дадено им право държавите членки могат да разширяват обхвата на контрола на съдържанието.

44 – Вж. в същия смисъл Kapnopoulou, E., оp. cit. (бележка под линия 32), стр. 103, 113; Baier, K., Europäische Verbraucherverträge und missbräuchliche Klauseln, Hamburg 2004, р. 32; Kohtes, S., оp. cit. (бележка под линия 29), стр. 52; Nassall, W., оp. cit. (бележка под линия 38), стр. 690; Damm, R., оp. cit. (бележка под линия 31), стр. 170. Вж. в подобен смисъл заключение на генералния адвокат Tizzano от 23 януари 2001 г. по дело Комисия/Нидерландия (C 144/99, Recueil, стр. I 3541, точка 27).

45 – В правната научна литература няма еднозначен отговор на въпроса дали член 4, параграф 2 определя и материалното приложно поле на Директива 93/13 или само ограничава контрола на съдържанието. Трябва да отбележим обаче, че съществува тенденция в полза на второто тълкуване. Kapnopoulou, E., оp. cit. (бележка под линия 32), от една страна, посочва, че при изменение на предложението на Комисията Съветът трябва да е имал намерение да изключи от приложното поле на директивата всички клаузи, които се отнасят до основния предмет на договора и съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги (стр. 79). От друга страна, авторката разглежда тази разпоредба като ограничение на контрола относно неравноправния характер (стр. 103). Tilmann, I., оp. cit (бележка под линия 30), стр. 12 очевидно прави разлика между разпоредбите, които определят приложното поле на директивата, и онези, които определят обхвата на контрола на съдържанието. Coester, M., оp. cit (бележка под линия 33), точка 16, стр. 179, явно разглежда член 4, параграф 2 само като освобождаване от задължението за преценяване на неравноправния характер. Вж. също в подобен смисъл и Kohtes, S., оp. cit (бележка под линия 29), стр. 52, Schulte-Nölke, H., „Verbraucherrecht“, в: Europarecht (издадено от Reiner Schulze/Manfred Zuleeg), Baden-Baden, 2006, р. 965, и Huet, J., Propos amers sur la directive du 5 avril 1993 relative aux clauses abusives, La Semaine Juridique, 1/1994, études et chroniques №. 309, р. 2, който изследва тази разпоредба във връзка с обхвата на контрола на съдържанието.

46 – Вж. точка 91 от становището на жалбоподателя в главното производство.

47 – Решение по дело Комисия/Нидерландия (посочено в бележка под линия 4).

48 – Пак там (точка 22).

49 – Решение по дело Комисия/Нидерландия (посочено в бележка под линия 4, точки 19 и 20).

50 – Заключение на генералния адвокат Tizzano по дело Комисия/Нидерландия (посочено в бележка под линия 44, точки 27 и 28).

51 – Пак там (точка 29).

52 – Вж. точка 96 от писменото становище на жалбоподателя в главното производство.

53 – Вж. точка 86 от настоящото заключение.

54 – Решение по дело Комисия/Испания (посочено в бележка под линия 5).

55 – Пак там (бележка под линия 17).

56 – Вж. точки 61—63 от настоящото заключение.