Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Но Пух-по-кан не млъкна. Напротив, залая още по-силно, треперейки от възбуда. Дядо се приповдигна на лакът и се огледа. През отвора за дима светеше луната и дядо можа да разгледа предметите в палатката. На другия край, до входа, едва-едва се забелязваше нещо необичайно: тъмен неподвижен предмет, подобен на снишила се човешка фигура.

— Кой е там? — попита дядо. — Какво искаш?

Отговор не последва. Тогава дядо отново изрече:

— Казвай по-скоро кой си! Стани и отговори, иначе ще те застрелям!

Отговор пак не последва. Пух-по-кан лаеше непрестанно.

Дядо тихичко протегна ръка към пушката, която стоеше до главата му, безшумно вдигна петлето, прицели се и гръмна. Със страшен вик човекът — защото този предмет се оказа човек — скочи и падна мъртъв право в горещата пепел и въглените на огнището. Дядо бързо отмести убития настрана. Изстрелът, разбира се, събуди целия лагер. Виковете на изплашените жени от палатката на дядо ми накараха всички да дотичат при нас. Запалиха огън и на светлината видяха, че убитият е враг от далечното племе сиу. Той беше без оръжие, ако не се смята големият дълъг нож, който мъртвият все още здраво стискаше в дясната си ръка. Очевидно бе влязъл в палатката с намерение да открадне някоя пушка и да наръга всеки, който би се опитал да му попречи.

Когато лисицата извести за неговото присъствие, той навярно си бе помислил, че ще остане неоткрит, ако седи снишен, и че разбудените скоро, пак ще заспят. Очевидно се бе промъкнал в лагера сам, никакви други следи не открихме, нито един кон не бе изчезнал.

В лагера говореха само за лисицата и за съня на дядо ми. Всичко това бе проява на голяма магическа сила. Как бе доволен дядо! Той принесе много жертви, много се моли и обикна Пух-по-кан още по-силно. Лисицата живя при нас още две зими, а после през една лятна нощ я ухапа гърмяща змия и тя умря. Жените завиха отеклия малък труп в бизонска кожа и го погребаха на скеле, построено на една топола, също както погребваха хората.

Притегнах подпръгите. Нет-ах-ки нареди на гладкия плосък камък остатъците от закуската.

— Похапни си до насита, братко — рече тя.

Яхнахме конете и потеглихме. Като се обърнахме, видяхме, че лисицата усърдно дъвче късче сушено месо. Същия ден пристигнахме в нашия лагер, разположен край малко езеро на високото плато. Водата на езерото беше лоша, но като се превареше, можеше да се пие. За топливо ни послужи бизонски тор.

Вечерта ме поканиха на пир, свикан от Голямото езеро. Сред другите солидни гости беше и Събуждащия се вълк. Младите рядко пируваха и пушеха с по-възрастните. Лагерът беше разделен на много компании или „обществени кръгове“, точно както в нашите градове, с единствената разлика, че между тукашните кръгове нямаше съперничество и завист.

Спомням си, че бяхме успели да изпушим само по една лула, когато в палатката дотича млад човек и съобщи:

— Приближава многочислен боен отряд!

— А! — възкликнаха всички, а Голямото езеро рече:

— По-скоро ни разкажи всичко.

— Бях на лов — започна младият човек, — вързах коня си за един храст и запълзях към група антилопи. Може би недостатъчно здраво съм вързал коня, защото той се отвърза и побягна назад по следата си, а аз бях принуден да вървя обратно пеша. Преди залез излязох на билото на един гребен и видях нашия лагер. На друг гребен около река Джудит забелязах не по-малко от петдесет души. Те, изглежда, бяха открили мястото на нашия лагер по дима на огньовете или по други следи. Почаках да се стъмни толкова, че да не могат да ме забележат, и побързах насам. Те сигурно ще нападнат стадото ни тази нощ.

— Вървете в лагера — рече бързо и решително Голямото езеро. — Кажете на хората веднага да дойдат при мен. Предупредете жените да не викат, да не плачат и да не бягат. По-скоро!

Тръгнах към къщи и съобщих на Нет-ах-ки новината. Свалих калъфа от пушката и напълних джобовете на куртката си с патрони.

— Почакай! — каза тя и хвана цевта на пушката. — Какво искаш да правиш?

— Голямото езеро ни заповяда да се съберем в палатката му — обясних аз. — Предполагам, че има някакъв добър план за действие.

— Да, той е мъдър — съгласи се Нет-ах-ки, — но ти не бива да отиваш там, за да не те убият воините на вражия отряд. Остани тук при мен.

— Ами нашите коне! Не мога да остана тук, в палатката, и да позволя на неприятеля да ги открадне.

— Голяма работа! Нека ги открадне!

— Но ако остана тук — възразих аз, — помисли си какво ще говорят хората. Ще ме наричат страхливец, ще ти кажат: „Твоят бял мъж има сърце на жена! Защо не му ушиеш няколко рокли?“

Това сложи край на спора. Нет-ах-ки седна на леглото, покри главата си с шал и така я оставих сама. Признавам, че когато излизах, не бях обзет от силна жажда за битка. Веселият пламък в огнището на палатката, мекото легло и лулата с дългата шийка са скъпи всекиму, освен на безразсъдния младеж, който мисли само за война.

Голямото езеро имаше вроден талант за тактика. През няколкото минути, които бяха необходими, за да се съберат хората около палатката му, той обмисли своя отбранителен план и даде кратки нареждания. Групите от Дружеството на приятелите бяха разделени на четири отряда и получиха заповед тихо да напуснат лагера към север, юг, изток и запад и там да чакат приближаването на неприятеля. Всички останали, които не се числяха към Дружеството, трябваше да се присъединят към някой от отрядите по свой избор. Не съществуваше опасност боен отряд от петдесет души или дори три пъти по-голям да нападне лагера. Те, разбира се, идваха да крадат коне, и нашият план се състоеше в това да достигнем мястото, където пасат стадата, и да залегнем там в очакване на врага. Най-ценните коне както обикновено бяха завързани край палатките на притежателите им и неприятелят, отминавайки стадата обикновени коне, щеше да се опита да се добере до по-добрите, да им пререже въжетата и да ги откара.

Излязох с Бесните кучета и Носещите гарвана. С нас дойдоха още трийсет-четирийсет мъже, които като мен не принадлежаха към никаква организация. Разгърнахме се в широка верига и като изминахме бавно и мълчаливо към половин миля, получихме нареждане да спрем. Тогава седнахме под прикритието на пелина и саркобатуса. На запад ниско в небето грееше луната, тя щеше да залезе към полунощ. Ето защо не беше много тъмно и ние съвсем ясно виждахме храсталака на четирийсет-петдесет ярда пред нас. Дълго останахме така спотаени. Съседът ми вдясно тихо допълзя и седна до мен.

— Нощното светило скоро ще се скрие — прошепна той, — бойният отряд вече ще се появи, ако изобщо дойде тази нощ.

Това, което воинът каза, беше вярно. Не след дълго чухме глух далечен говор. Настъпи тишина. После отекнаха предпазливи стъпки, шумолене на храсти, триещи се в навуща, и нападателите се показаха. Те напредваха, без да подозират нищо.

Пръв гръмна някой вляво от мен, а след него цялата верига откри разсеяна стрелба. Как тлееха и проблясваха в тъмнината искрите от евтиния чер барут! За миг отблясъците ни заслепиха. Когато отново бяхме в състояние да виждаме, неприятелят вече бягаше. Той изстреля много заряди в отговор, но както по-късно установихме, нито един от неговите куршуми не беше улучил. Цялата верига като един се хвърли напред с викове: „Напред, Бесни кучета! Напред, Носещи гарвана! По-смело, да ги унищожим до крак!“ Пред нас се търкаляха петима от нападателите, единият беше още жив. Последва тъп удар на тояга и полулегналият враг падна по очи. Залязващата луна освети лицето му. Мъртвите бяха скалпирани за миг, оръжието им взеха първите, които ги доближиха. Отрядът ни се носеше напред, стреляше от време на време по смътно мяркащите се фигури на отстъпващите. След нас вървяха останалите три отряда на лагера, поощрявайки ни с викове. Но враговете вече нито се виждаха, нито се чуваха, и нашият отряд спря. Безполезно беше да продължаваме да ги търсим в тъмнината. При нас дойде Голямото езеро.

— Пръснете се — нареди той, — пръснете се отново и заобиколете лагера. Може би някои от враговете са се скрили в храсталака край лагера и като се съмне, ще ги открием.

Взех пушката си на рамо и се отправих към къщи. Нет-ах-ки седеше и ме чакаше. Майка й беше при нея, за да не скучае. Разказах им всичко, което се случи.

— Защо се върна? — попита тя, когато свърших. — Защо не остана с другите, както заповяда Голямото езеро?

— Хай-йа! — възкликнах аз. — Женска работа! Иди, че ги разбери! Нали ти самата ме помоли снощи да остана тук при тебе. Върнах се, защото съм уморен, искам да ям и ми се спи, а ти си недоволна, че съм се върнал. Е, за да ти доставя удоволствие, ще се върна и ще остана с всички други до сутринта.

— Сядай, побъркан човече — рече тя и ме тласна на леглото, от което тъкмо се канех да стана. — Остани тук. Ето ти лулата, напълни я и запуши, докато ти изпека месо и приготвя чай.

— Твоя воля — съгласих се аз и с удоволствие облегнах гръб на върбовата рогозка, — да бъде, както казваш.

Уви! Безмилостен жътварю, който жънеш годините, върни ги назад! Върни ми Нет-ах-ки и моята младост. Върни ни нашата палатка и безкрайните кафяви прерии със стадата бизони.

Деветнадесета глава

Сватбата на Нет-ах-ки

Останах при него дълго. Други гости идваха и си отиваха. Те ругаеха кроу с най-обидните думи, които съществуват в езика на черноногите, но за нещастие или по-скоро за щастие запасът от подобни думи у тях е доста ограничен. Най-страшното беше да нарекат враговете си „кучешки муцуни“ и да помолят Слънцето да ги унищожи.

Оттук отидох в палатката на вожда, където намерих много старейшини.

— Що се отнася до мен — говореше Голямото езеро, когато влязох, — аз ще бъда против сключването на мир с кроу, докато съм жив. Да си обещаем никога вече да не пушим техния тютюн. Да научим децата си да гледат на тях като на гърмящи змии, които трябва да се изтребват.

Присъствуващите охотно се съгласиха с него и мога да добавя, че удържаха думата си. Те пращаха отряд след отряд срещу враговете си от бреговете на Йелоустоун, докато не се намеси правителството и сложи край на тази война между племената. Последният набег бе извършен през лятото на 1885 година.

Този ден много пъти се изпълняваше танцът със скалпове, в който участвуваха загубилите неотдавна мъж, баща или друг роднина в бой против кроу. Този танц не приличаше на описваното с мрачни краски театрално зрелище на свирепа радост или триумф по повод смъртта на врага. Изпълнявано от черноногите, това бе тъжно зрелище. Участвуващите в танца бяха почернили лицата, ръцете и мокасините си с дървени въглени и бяха облекли най-скромните си, прости дрехи. Един старец държеше пред себе си скалп на враг, завързан за върбов прът, останалите се построяваха в редици от двете му страни. Танцуващите пееха тиха скръбна песен в минорен тон, която изразяваше — така поне ми се стори — повече скръб по загубата на близките, отколкото радост от смъртта на врага. Този ден имаше седем скалпа и едновременно в разни краища на лагера танцуваха седем групи. Една траурна група се сменяше с друга, затова танцът продължи чак до настъпването на нощта. Всъщност истински танц нямаше: пеещите само леко се навеждаха и изправяха в такт с песента.

Преследващият врага отряд се върна по здрач. Той не бе успял да догони неприятеля. Чуваха се гласове за незабавно настъпление към земите на кроу, но в лагера бяха останали малко барут и куршуми и бе решено без отлагане да се придвижим към Форт Бентън. Като се снабдеше с добър запас от барут и куршуми, бойният отряд можеше отново да потегли на юг.

След четири-пет дена спряхме на лагер в голямата долина срещу форта. Нех-ах-ки и аз преминахме реката и стигнахме по лъкатушната пътека до една малка къщичка от кирпич. Там заварихме Бери, жена му, майка му и добрата жена Кроу.

Колко щастлива беше нашата компания! Жените сновяха и се суетяха при приготвянето на вечерята! Бери и аз, разбира се, също се чувствахме щастливи. Говорехме малко, лежахме и пушехме, изтегнати на покритото с бизонски кожи легло. Думите често са излишни. Изпитвахме пълно задоволство и всеки от нас знаеше, че и другият чувствува същото. Бери бе взел от кантората моята поща. Тя лежеше на масата — няколко писма, купчина вестници и списания. Прочетох писмата, но другата поща остана в по-голямата си част неразпечатана; бях изгубил всякакъв интерес към онова, което ставаше в Щатите.

Вечерта двамата с Бери излязохме да се разходим до форта и разбира се, влязохме в кръчмата на Киноу Бил. Както обикновено по това време на годината градът, ако можем така да го наречем, беше пълен с народ: имаше търговци и трапери, говедари и мулетари, златотърсачи и индианци. Всички очакваха идването на параходите, тръгнали отдавна от Сейнт Луис. Те скоро трябваше да пристигнат. Около всички маси в кръчмата на Киноу се тълпяха толкова играчи, че беше невъзможно да се промъкнем, за да погледаме играта. Самият Киноу стоеше на тезгяха с двама помощници, тъй като бъчвите още не се бяха изпразнили, въпреки че през зимните месеци се пиеше доста. Бяха останали дори няколко бутилки бира. Охотно си взех една от долар и четирийсет цента и Бери ми помогна да я изпием.

По пътя към къщи се отбихме за минутка в хотел „Овърланд“. Там сред посетителите забелязах един човек, който приличаше на проповедник. Във всеки случай върху синята му фланелена риза имаше бяла връзка, а черното сако, макар скроено не така, както е прието за свещениците, беше поне в подходящ цвят. Отидох при него и го попитах:

— Извинете, сър, бих искал да зная не сте ли проповедник?

— Да — отвърна той с любезна усмивка, — аз съм свещеник от методистката епископална църква. Миналата година прекарах в планините, като проповядвах и работих в златното находище, а сега се връщам у дома, в Щатите.

— Така — продължих аз, — ако тръгнете сега с мен, мисля, че ще се намери работа за вас.

Свещеникът тозчас стана и тръгна с нас.

— Мога ли да зная — попита той по пътя — от какъв характер е задължението, което ми предстои да изпълня? Кръщене, венчавка, или пък може би става дума за някой болен, нуждаещ се от утешение?

— Венчавка — отговорих аз, — но при условие, разбира се, че и другата страна е съгласна.

При тези мои думи Бери несдържано се закиска.

Жените весело бъбреха и се смееха, когато влязохме, ала веднага млъкнаха, щом видяха нашия спътник. Те винаги постъпваха така пред чужди хора. Извиках Нет-ах-ки в задната стая.

— Този човек — рекох й аз — е свещен бял. Помолих го да освети нашия брак.

— Как отгатна моето желание! — възкликна тя. — Винаги съм искала да направиш това, но се боях, стеснявах се да те помоля. А този истински бял свещеник ли е? Няма черна роба, няма кръст.

— Той спада към друго общество — отвърнах аз, — тези общества са хиляда и всяко твърди, че само то е истинското. За нас това не е важно. Да вървим.

И тъй с помощта на Бери като преводач ние се венчахме и проповедникът си тръгна, отнасяйки за спомен златна монета.

— Гладен съм — рече Бери, — жени, опечете ни два бизонски езика.

Сватбеното угощение се състоеше от печени езици, хляб, чай и ябълков сок. Но и от това бяхме напълно доволни.

— Знаеш ли — призна ми после Нет-ах-ки, — мнозина бели, женени по нашите обичаи за жени от нашето племе, гледат на това просто на шега и после ги изоставят. Но онези, които си вземат жени по силата на свещените думи на бял свещеник, никога не изоставят жените си. Зная, че ти никога не ще ме напуснеш, никога. Но другите жени ми се смееха, пускаха шеги и ми казваха: „Глупачке, ти обичаш мъжа си, нямаш ум. Той няма да се ожени за теб по обичая на белите и ще те остави веднага щом срещне друга, по-хубавичка жена.“ А сега те никога не ще могат да говорят така. Никога!

Бери и аз възнамерявахме да останем във Форт Бентън през лятото и да търгуваме в лагерите идната зима. През май запристигаха параходите и кеят се изпълни с хора. Търговците имаха работа до гуша, тъй като индианците идваха на тълпи, за да продават останалите бизонски и други кожи. Ние не участвувахме в тази търговия и след няколко седмици вече не ни свърташе на едно място. Бери реши да направи няколко рейса до Хелина със своя обоз, макар да не бе необходимо да ходи дотам. Нае и водач на обоза, или на езика на говедарите, стопанин за фургоните. Жените пък решиха, че трябва да отидат да берат плодове. Пиеганите отдавна бяха преминали реката и стояха на лагер край река Титън, само на няколко мили от форта. Искахме да се присъединим към тях и Нет-ах-ки изпрати до майка си вест да прибере нашите ездитни коне.

Около две седмици преди това един ден бях поседнал на кея. Приближи се някакъв непознат и се настани до мен. Разговорихме се. Веднага разбрах, че е образован и възпитан човек. Хареса ми още от пръв поглед. Беше висок, с добро телосложение, с кафяви очи и кестенява коса. Изразът на лицето му бе приятен, открит, макар и малко тъжен. Очевидно нищо не можеше да събуди възторга му. Беше унил, нито веднъж не се засмя. На няколко пъти като че се унесе в мисли, които навярно го засягаха твърде много, ако се съди по тъжното изражение на очите му. В такива мигове той изобщо не забелязваше околните. Поканих го на обед в нашия малък дом и той веднага се хареса на Бери. Харесаха го и нашите жени, а те обикновено страняха и се държаха много сковано в присъствието на чужди хора. Скоро гостът почна да прекарва повечето от времето си при нас и цялата ни къща се стремеше всякак да му угоди. Старата мисис Бери направи специално за него удобно легло от бизонски кожи, с облегалки от върбови пръти. Жената Кроу му подари красиви мокасини. Нет-ах-ки и жената на Бери поднасяха на скромните ни вечери най-хубавите си запаси от пемикан, сушено месо и плодове.

— Слушай — казах веднъж на Нет-ах-ки, — почвам да те ревнувам от този човек. Вие, жените, мислите повече за него, отколкото за Бери или мен…

— Той е толкова тъжен — отвърна тя, — че ние го съжаляваме. Какво ли го мъчи? Дали не е изгубил любимата си?

И аз колкото нея знаех какво го измъчва, но беше очевидно, че таи някаква скръб. Никога не го разпитвахме, дори не го попитахме как му е името и откъде е. Тъкмо по това жителите на Запада се отличават от жителите на Изтока. На Запад никога не клюкарствуват, не се опитват да узнаят чуждите тайни, не разпитват никого за родословието му. Просто протягаха приятелски ръка и постъпваха, така с човека, както биха искали да постъпват със самите тях. Нашите жени го нарекоха Кут-аи-ими — Никога не се смее. Винаги го наричаха така, когато говореха за него помежду си. Той дълго не знаеше това, а когато научи, не обърна никакво внимание. Каза на Бери и на мен, че се казва… впрочем за моя разказ името му не е от значение. Ще го наричаме Аштън. Той ни довери също, че живее в Бостън, а на Запад е пристигнал само да погледа как живеят тукашните хора. Когато научи, че жените и аз ще тръгваме да лагеруваме, поиска разрешение да дойде с нас. Разбира се, ние с радост се съгласихме. Той си купи кон, седло, одеяло, пушка и други неща, необходими за пътешествието.

И ето една вечер пристигнахме в нашия лагер, в нашата палатка, която майката на Нет-ах-ки отново бе построила и подредила за завръщането ни. Отвсякъде ечаха песни и смях, биеха барабани, чуваха се покани за угощения. Жените изпекоха месо, поднесоха ни хляб и чай и ние с удоволствие излапахме скромната вечеря. После с Аштън се излегнахме на меките легла и запушихме. Разговаряхме малко. Бях напълно доволен. Приятелят ми, ако се съди по замисления и разсеян вид, се беше пренесъл отново на Изток, на две хиляди мили оттук. Жените скоро измиха съдовете и се заеха с ръкоделието си — пришиваха таралежови игли или мъниста.

— Бабке — помолих аз жената Кроу, — разкажи ни някаква история, нещо от далечното минало на твоето племе.

— Каи! — възкликна тя. — Чуйте го какво говори! Вечно иска някаква история. За да не му откажем, скоро ще трябва да ги измисляме, защото почти всичко, което знаем, вече е слушал.

— И вижте какъв е егоист — рече Нет-ах-ки, като ме погледна с шеговито негодувание, — слуша нашите истории, а сам той нищо не разказва.

Бях принуден да призная, че малката ми жена е права, и обещах по-късно да разкажа няколко случки.

Старата мисис Бери помисли малко и започна своя разказ за Безсърдечната.

— Това се случило по времето, когато моят дядо още не бил роден. Да, доста преди да се роди, защото той ни е казвал, че старците, от които чул тази история, споделяли, че и самите те я знаят от своите дядовци. Значи тази история несъмнено е много стара.

Било през пролетта. Хората, пръснали се из прерията, копаели бели корени*, когато изведнъж връхлетяла страшна буря. До лагера било далеч, затова тези, които копаели корените, уверени, че ще се измокрят, независимо дали ще хукнат към къщи, или ще останат, просто седнали, където били, покрили се с наметалата си и зачакали да премине бурята. Хората от едно семейство случайно се намирали близо един до друг, когато започнал дъждът, и всички се събрали на едно място.

[* „Бялата ябълка“ на френските трапери. — Б.а.]

— Какъв студен дъжд — рекла майката, — цялата треперя.

— Да — отвърнал бащата, — студено е. Седнете всички по-близо един до друг.

И те седнали. Но изведнъж над главите им отекнала гръмотевица и сред тях паднала кълбеста мълния. Със силен трясък тя избухнала и ги проснала на земята безчувствени. Лежали един до друг бащата, майката, двамата сина и дъщерята — и никой не смеел да им дойде на помощ, страхувайки се, че разгневеният бог ще порази всеки, който се приближи. Но когато бурята отминала, хората притичали, за да помогнат с каквото могат.

Отначало помислили, че пострадалите до един са мъртви. Наистина четирима били убити, но петата, дъщерята, още дишала. Не след дълго се повдигнала и като видяла какво се е случило с всички останали, почнала така горко да плаче, че жените наоколо също заплакали, макар никоя от тях да не била роднина на момичето. Бащата бил сирак от малък, майката също, а сега и бедното момиче оставало само. В целия лагер нямало никакви роднини.

Добри приятели погребали мъртвите и мнозина от тях поканили момичето да се пресели у дома им, но то отказало на всички.

— Трябва да отидеш да живееш при някого — рекъл вождът. — Де се е чуло и видяло млада жена да живее самичка. Ти не можеш да останеш сама. Как ще се прехранваш? И помисли какво ще кажат хората, ако живееш сама. Скоро ще почнат да говорят лоши неща за тебе.

— Нека почнат да говорят лошо за мен, не мога да го избягна — казала девойката. — Но те ще бъдат принудени да се откажат от лошите си думи. Реших така да постъпя и ще се справя с глада.

Девойката продължила да живее в палатката на родителите си сама със своите кучета. Жените от лагера често я навестявали, давали й месо и друга храна. Ала нито един мъж, млад или стар, не дръзвал да влезе в нейната палатка и да седне край огнището й. Един-двама се осмелили, но после не повторили, защото тя направо им казала, че не се нуждае от компанията на мъже. Затова младежите я гледали отдалеч и молели боговете да смекчат сърцето й. Тя била хубава, грижлива и трудолюбива. Не е чудно, че мъжете се влюбвали в нея. Нарекли я Безсърдечната.

Един млад човек, по прякор Дългия уапити, син на главния вожд, обикнал самотната девойка така силно, че почти обезумял от страдания и мъка по нея. Но нито веднъж не я заговорил, тъй като добре знаел, че ще получи същия отговор, какъвто давала и на другите. Ала ходел всеки ден там, където можел да я срещне. Ако тя обработвала своето парче земя, засадено с боб и царевица, младежът седял наблизо край брега на реката. Ако отивала в гората за дърва, той тръгвал да се разхожда нататък и често я срещал на пътеката, но тя винаги го отминавала с наведени очи, сякаш не го виждала. Често нощем, когато целият лагер спял дълбоко, Дългият уапити излизал крадешком от бащината си палатка, грабвал кожената кофа, пълнел я от реката с вода и поливал всичките лехи в градината на Безсърдечната.