Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Блъдът се поколебал за миг, после отвърнал:

— Бяхме на боен поход на юг от Изобилната земя*. На разсъмване изведнъж ни нападна човек на пъстър кон и аз го убих. Конят му взех за себе си.

[* Местност, недалеч от Хелина (щат Монтана), богата с дивеч и плодове. — Б.а.]

Докато й отговарял с жестове, жената забелязала огърлицата му от мечи нокти. Сочейки я, тя се задавила от ужасни, отчаяни ридания и избягала от палатката. Преминала тичешком през целия лагер, после седнала на края на гората, покрила главата си с наметалото и заоплаквала убития.

Чувал ли е някога читателят как жена от прерията оплаква загубата на скъпо за нея същество, как, отчаяна, с разбито сърце, часове наред повтаря неговото или нейното име? Няма по-печален начин, с който да се предават по-силно чувствата на човек, когото смъртта е лишила от любимо дете, роднина или другар. Мога да сравня тази скръб само с едно — с плача на тъгуващата гълъбица. Този плач изразява всички чувства, всички мисли на самотната, осиротяла душа. Някъде съм чел или слушал, че индианецът, загубил близък, забравя за него още на другия ден. Това съвсем не се отнася за черноногите и манданите. Чувал съм неведнъж как черноногите скърбят за човек, починал преди много години. Манданите проявяваха големи грижи за останките на покойниците. Всяко семейство заравяше мъртъвците си в гробище, разполагаше гробовете в малък кръг и често ходеше там, за да остави най-хубавата храна и поговори с костите на скъпите си покойници така, сякаш и сега тези хора бяха живи, от плът и кръв. Те не приличат на англосаксонците, които само се перчат с привързаността си, а би трябвало да се поучат от червенокожите, които толкова презират. Сред индианците — имам предвид споменатите по-горе две племена — никога не е имало разводи, освен в случаите на съпружеска измяна, но и те бяха редки. Индианците никога не тиранизират и не изоставят децата си. Родителите безкрайно обичат своите рожби, гордеят се с тях и жертвуват всичко за тях. Със същата любов младите се отнасят към по-възрастните. Семейните връзки за тях са свещени.

Често съм чувал как черноногите наричат белите безсърдечни заради това, че са изоставили родителите си и родния си дом, за да странствуват на лов за приключения из чуждите земи. Те не могат да разберат как един човек с нормални чувства може да се раздели с баща си и майка си, както се случва при нас, за цели месеци и години. „Жестоки сърца“, „сърца от камък“ — така ни наричат те и имат известно основание.

Жената Снейк продължи да тъгува. Прекарваше в плач по-голямата част от деня горе на хълма или край гората. Отряза си косите, изподра си глезените, започна да яде все по-малко, отслабна, гледаше на всичко с безразличие. Накрая дойде денят, в който, вместо да стане заедно с другите, които живееха в палатката на Невестулчената опашка, тя остана да лежи в леглото си.

— Умирам — каза тя с езика на жеста — и се радвам за това. Не съм разбрала съня си. Мислех, че ми се заповядва да търся своя вожд в плът и кръв. А сънят е означавал, че сянката ми трябва да търси неговата сянка. Сега разбрах това ясно и след няколко нощи ще се отправя да го търся. Зная, че ще го намеря.

И тя наистина се отправи да го търси. Умря на четвъртия ден. Жените я погребаха с уважение на растящото недалеч дърво*.

[* Старинен местен обичай — мъртъвците се оставят по дърветата или на високите дървени скелета, за да не могат да ги достигнат хищниците. — Б.пр.]

Петнадесета глава

Връщам се при своите
Дългите летни дни течаха бавно, мирно, щастливо. Не ни нападаха бойни отряди, а младежите, които предприемаха походи срещу други племена, се връщаха натоварени с плячка, без никакви загуби.

Може би в онези времена нямах навика да се замислям над разни въпроси. Ала изпитвах удовлетворение, бях напълно щастлив от това, което ми носеше всеки ден и всеки час, и не мислех за бъдещето, нито за това, какво ми обещава то. Само едно ме безпокоеше — настойчивите писма от дома, в които близките ми искаха да се върна. Получавах писмата със закъснение от няколко месеца, също както нюйоркския „Трибюн“ и другите вестници. Престанах да чета вестниците, ограничих се само със заглавията, пресата не ме интересуваше, но не можеше да не ме вълнува съдържанието на писмата. Имаше сериозни причини, поради които трябваше да потегля за в къщи, щом наближи денят на пълнолетието ми, дори още по-рано. Много вълнуващи минути изживявах, след като разчупех печатите. После, хвърлил писмата в огнището на палатката, отивах с Нет-ах-ки на разходка с коне, на угощение или пък на сбирка с приятели. Интересно беше да се види с каква необикновена грижливост се отнасяха към моята поща. Приятелите ми във Форт Бентън солидно я завързваха в пакет, а после онези, на които я предаваха, отново я увиваха здраво и пак я завързваха. Черноногите винаги се отнасяха към писмата и четенето с най-голямо уважение. Случваше се някои черноноги с часове да висят над картинките в моите вестници и списания и макар упорито да ги държаха накриво или дори наопаки, очевидно разбираха какво означават те. Нет-ах-ки имаше навика да разгръща писмата ми и да се опитва да разбере какво е написано в тях, макар, разбира се, да не познаваше нито една буква. Тя много бързо се научи да различава почерка на майка ми и ако получех писмо с друг женски почерк, внимателно ме наблюдаваше, когато го четях, а после питаше от кого е.

— Ами това е писмо от моя роднина — отговарях аз нехайно, — една жена от нашата къща, съобщава ми разни новини и пита здрав ли съм, добре ли се чувствувам.

Тогава тя недоверчиво поклащаше глава и възкликваше:

— Роднина! И таз добра, роднина! Кажи ми откровено — колко момичета имаш в онази страна, откъдето си дошъл?

Отговарях откровено, кълнях се в Слънцето и го призовавах за свидетел, че имам само една любима, която е до мен, и тя се успокояваше до получаването на следващата връзка писма. Лятото течеше и писмата почнаха да идват все по-често. Разбирах с все по-нарастващо съжаление, че дните на щастливите ми, безгрижни странствувания наближават своя край, че трябва да тръгвам за в къщи и да започвам кариерата, която очакват от мен.

Напуснахме Марайъс скоро след смъртта на жената Снейк и поехме на юг през долчинката Пан д’орей и Нийс. Установихме се на лагер край река Титън, която Луис и Кларк нарекоха Тенси, а черноногите сполучливо назовават Ун-и-кис-ис-и-си-сак-та или Милк (Млечната река), тъй като водата й в долното течение има винаги млечен цвят. В края на август достигнахме до една местност, разположена край реката, само на три мили северно от Форт Бентън. Почти всеки ден пътувах натам, често придружаван от Нет-ах-ки, която имаше голяма слабост към ярките басми, панделките, шаловете и мънистата. Там се срещахме с Бери и добрата му жена, с майка му и жената Кроу. Двете приятелки скоро се бяха върнали от гостуване при манданите. Веднъж във форта се яви и Дорестия кон със своя обоз. Той и Бери вече се готвеха за зимната търговия. Бях съвсем унил. Показах им писмата, споделих какво очакват от мен и заявих, че трябва да се връщам на Изток. Двамата дълго, гръмко и шумно се смяха и се удряха един друг по гърба. Аз ги гледах мрачно и с упрек. Не ми се струваше да съм казал нещо смешно.

— Той ще си върви в къщи — поде Дорестия кон — и занапред ще бъде добро, кротко момченце.

— И ще ходи на черква — добави Бери.

— И ще върви по труден, но праведен път до края на живота си и тъй нататък — завърши Дорестия кон.

— Какво да сторя — възразих аз, — като трябва да замина, колкото и да ми се иска да остана тук при вас. Просто трябва да замина.

— Да — съгласи се Бери, — ти наистина трябва да вървиш, но ще се върнеш. Да, ти ще се върнеш, и то по-скоро, отколкото си мислиш. Прерията, планините и волният живот са те пленили и никога не ще ги забравиш. Познавал съм и други, които са се връщали в Щатите, но ако не са умирали веднага, скоро са пристигали отново тук. Не са могли да устоят. Знай, че и с мен се случи същото. Отидох там да се уча, но Монтана ме зовеше и през цялото време ми беше криво, докато не видях отново озарените от слънцето пустинни прерии и Скалистите планини, рязко и ясно открояващи се в далечината.

— А после — добави Дорестия кон на езика на черноногите, на който говореше със същата лекота, както и на английски, — какво ще стане с Нет-ах-ки? Мислиш ли, че би могъл да я забравиш?

Той засегна най-чувствителното ми място. Тъкмо това ме измъчваше. Не можех да отговоря нищо. Седяхме в ъгъла на кръчмата на Киноу Бил. Скочих от стола, избягах вън и като яхнах коня си, препуснах през хълма за лагера.

Вечеряхме сушено месо и сланина от гръб (о-сак-и), компот от сушени ябълки — колко вкусно бе! — и хляб, замесен с мая на прах. Легнах си както обикновено, но няколко часа се въртях и мятах в леглото.

— Нет-ах-ки — попитах жена си най-после, — спиш ли?

— Не.

— Искам да ти кажа нещо. Трябва скоро да замина. Викат ме близките ми.

— Откъде знаеш? — попитах аз. — Никому не съм говорил за това.

— Нима не виждах как четеш тези малки хартийки? Нима не наблюдавах лицето ти? Видях какво ти говорят тези писма и зная, че се готвиш да ме напуснеш. Винаги съм знаела, че ще бъде така. Ти си като всички бели. Те до един са неверни, безсърдечни. Женят се само за един ден.

Нет-ах-ки заплака. Не хълцаше високо, а тихичко, с отчаяние, с болка в сърцето. Как се мразех! Но вече бях подхванал тази тема. Чувствувах, че трябва да доведа работата докрай, и почнах да лъжа жена си, като изпитвах към себе си с всеки миг все по-голяма ненавист. Казах й, че съм навършил двадесет и една години, че на тази възраст бялото момче става мъж. Казах й, че трябва да се върна в къщи, за да подпиша книжа относно имуществото, оставено от баща ми.

— Но — рекох аз, призовавайки за свидетел на думите си Слънцето — пак ще се върна. Ще се върна след няколко луни и ние отново ще бъдем щастливи. Докато ме няма тук, Бери ще се грижи за теб и за добрата ти майка. Не ще ти липсва нищо.

Излъгах, но разсеях опасенията й, утеших я и тя спокойно заспа. Ала аз не можах да заспя. На сутринта пак заминах за форта и дълго разговарях с Бери. Той се съгласи да се грижи за Нет-ах-ки и майка й, да ги снабдява с необходимата храна и дрехи до момента, в който Нет-ах-ки ме забрави и се омъжи за друг. Гърлото ми се сви, когато изрекох това. Бери тихичко се изсмя.

— Тя никога не ще бъде жена на друг — каза той, — а ти ще се завърнеш тук с радост. Няма да минат и шест месеца, и ще те видя отново.

Последният за сезона параход се разтоварваше край дигата — той трябваше на следното утро да поеме за Сейнт Луис. Върнах се в лагера и почнах да се приготвям за заминаване. Нямах почти никаква работа, трябваше само да опаковам няколко индиански предмета, които исках да отнеса със себе си. Нет-ах-ки отпътува за форта заедно с мен и прекарахме вечерта с Бери и семейството му. Това бяха тъжни часове за мен. Майката на Бери и вярната старица Кроу дълго и сериозно ми четоха лекция за задълженията на мъжа към жената, за верността. Болно ми беше да ги слушам, защото се готвех да направя това, което те така сурово осъждаха.

На сутринта се разделих с Нет-ах-ки, стиснах на всички ръка и се качих на борда. Параходът пое към средата на реката, зави и се понесе надолу по бързото течение край Шонкинския лиман и по завоя на реката. Старият форт, щастливите дни на изминалата година се превърнаха в спомени.

На парахода имаше много пътници, най-вече златотърсачи от Хелина и Вирджиния Сити, завръщащи се в Щатите с по-голямо или по-малко количество злато.

Те играеха комар, пиеха и като се опитвах напразно да се избавя от мислите си, аз се присъединих към безумната им компания. Помня, че изгубих наведнъж триста долара и че ми беше много зле от лошите спиртни напитки. Около Кау Айланд едва не паднах от борда. Натъкнахме се на голямо стадо бизони, преплуващи реката, и аз се опитах, застанал на носа, да метна примка на един огромен стар самец. Примката успешно обхвана главата му, но аз и тримата ми помощници не очаквахме, че въжето ще се опне така силно. То в миг се изтръгна от ръцете ни. Изгубих равновесие и щях да полетя след него във водата, ако мъжът зад мен не бе ме хванал за яката и издърпал назад.

Всяка вечер корабът спираше да нощува край брега. Когато навлязохме в Дакота, задухаха насрещни ветрове. В началото на октомври пристигнахме в Каунсил Блъфс. С радост напуснах парахода и седнах във влака на „Юниън Пасифик“. След няколко дни пристигнах в малкия град на Нова Англия, където беше домът ми.

Гледах града и жителите му с нови очи. Бях равнодушен към тях. Това беше красиво място, но цялото с огради, а в продължение на цяла година бях живял в край, където не знаеха що е ограда. Хората тук бяха добри, ала какво тесногръдие! Тяхната престореност и сковани условности ми напомняха безобразните огради на фермите. А ето как ме приветствуваха повечето от тях: „О, момко, значи се върна в къщи? Цяла година ли прекара при индианците? Чудно как не са те скалпирали. Чувал съм, че индианците били ужасни. Е, поскита си и стига толкова. Мисля, че сега си по-улегнал и ще се заемеш с някаква работа.“

Само с двама души в цялото градче можех да споделя това, което бях видял и вършил, защото единствено те можеха да ме разберат. Единият от тях беше беден бояджия, с когото „порядъчните“ хора не общуваха, тъй като не ходеше на черква и понякога посред бял ден се отбиваше в кръчмата. Другият беше бакалин. И двамата ходеха на лов за лисици и яребици и обичаха първичния живот. Вечер оставах с тях край печката в бакалницата, след като примерните жители си легнеха да спят, и им разказвах за безбрежните прерии и планини, за дивите животни и червенокожите. Въображението ми рисуваше пред тях онази чудесна страна и волния живот в нея, и те от време на време скачаха от столовете си и почваха да се разхождат из стаята, въздишайки и потривайки ръце. Искаше им се да зърнат, да изпитат всичко, което бях видял и преживял, ала те бяха „приковани към колелото“. Не можеха да оставят дом, жена, деца. Съчувствувах им.

Но дори и пред тях не споменах за една друга нишка, която ме свързваше с онази слънчева страна. Нямаше миг, в който да не мислех за Нет-ах-ки и злото, което й бях сторил тук, на няколко хиляди мили от нея, аз я виждах пред себе си — как помага на майка си с безучастен вид при домакинските задължения в палатката. Не се чуваше да звъни сърдечният й, заразителен смях, а изразът на очите й съвсем не беше щастлив. Така я виждах денем във въображението си и нощем в съня си. Събуждах се със съзнанието, че току-що съм говорил с нея на езика на черноногите и съм се опитвал да оправдая неверността си.

Дните течаха убийствено еднообразно в постоянни спорове с близките ми. Слава богу, с майка си не спорех. Мисля, че тя ми съчувствуваше. Но имаше още чичовци и вуйчовци, лели и стари приятели на отдавна починалия ми баща. Всички те, разбира се, имаха най-добри намерения и смятаха за свой дълг да ми дават съвети и да се грижат за бъдещето ми. От самото начало заехме противоположни позиции. Те ме притискаха да им отговоря защо отказвам да ходя на църква. Да ходя на църква! Да слушам проповед навярно за предопределението и за пламъците в ада, предназначени за онези, които се отклоняват от трудния, но праведен път! Вече не вярвах в това. Годината, прекарана сред майката природа, и дългите размишления ме бяха научили на много неща. Не минаваше ден, без някой от роднините да ме укори например за това, че съм изпил невинна чаша бира с някой трапер или водач от северните гори. Във всеки от тези прости горски обитатели имаше повече истинска човешка душевност и по-голяма широта на възгледите, отколкото в сърцата на онези, които ми досаждаха.

Срещу нас живееше един богобоязлив човек, стар член на методистката община. Той имаше навика в неделя да се качва в таванската си стая и да се моли. Лятно време, когато прозорците бяха отворени, се чуваше с часове как моли бога да му прости многото тежки грехове — той не бе извършил нито един — и да му дари скромно местенце в бъдещия живот. Той също дойде при мен, за да ме уговаря да променя начина си на живот. Да променя начина си на живот! „Какво толкова съм направил?“ — мислех си аз. Защо всички се безпокояха толкова за мен? Беше ли този човек щастлив? Не, той живееше във вечен страх пред безпощадния бог. Какво съм направил? Бил съм любезен с „черните овце“ на града, а те жадуваха за сладка приказка, отбивал съм се в пивницата на хотела сред бял ден и съм си сръбвал с тях. Според мен в това нямаше грях. Но дълбоко в сърцето си носех голяма мъка. Едно зло бях извършил, ала голямо зло. Какво щеше да стане с Нет-ах-ки?…

И ето че настъпи вечерта, когато всички, които ми желаеха доброто, се събраха у дома. Бяха решили, че трябва да купя стоките на един търговец в ликвидация, които за четирийсет-петдесет години бе припечелил нещичко. С това чашата на търпението ми преля. Възнегодувах и се опитах да им кажа всичко, каквото мислех за ограниченото им съществуване. Но не можах да намеря думи и като си грабнах шапката, избягах от къщи. Върнах се чак след полунощ, ала майка ми ме чакаше. Седнахме до камината и поговорихме за всичко. Напомних й, че още от малък предпочитам горите и реките, пушката и въдицата пред всички така наречени „светски развлечения“; казах, че не мога да живея в градчето или дори в голям град и да се занимавам с градска професия, особено такава, която ще ме принуди да седя в магазин или кантора. И тази умна жена призна, че би било безполезно да се занимавам с каквото и да било от този род, щом не ме тегли сърцето. Тя се съгласи също, че най-добре ще е да се върна в прерията и планините, щом толкова съм ги обикнал.

За Нет-ах-ки не споменах нищо. Някой ден по-сетне, реших аз, майка ми ще узнае от мен всичко. За пръв път през последните няколко седмици си легнах с леко сърце. След два дена се качих на влака. Като пристигнах в Сейнт Луис, отседнах в хотел Плантърс при радушния Бен Стикни. Там се осведомих за всичко, което ме интересуваше. Срещнах хора от Тексас и Аризона, от Уайоминг и Монтана, поговорихме за неоградената земя, за индианците и търговията с бизонски кожи, за добитъка и златотърсачите, за преживени приключения. Събирахме се вечер в хола, говорехме и пушехме до късно след полунощ или пък цялата компания отиваше да се запознае с града съвсем по западен маниер. Ако бяхме малко поразвеселени, полицията се отнасяше към нас снизходително: полицаите се обръщаха на другата страна, когато минавахме край тях с широкополите си шапки, често пеейки с цяло гърло.

Не можех да забравя Нет-ах-ки. Купих си още един куфар и като влизах от магазин в магазин, й избрах куп подаръци: мънистени огърлици, две гривни като змийчета, златна огърлица и всякакви други вещи, скъпи за женското сърце. Накрая така натъпках куфара, че едва успях да го затворя. Като събрах багажа си, взех влака за Корин (Уайоминг). Пътувах, ако не се лъжа, четири денонощия. Оттам продължих на кон до Хелина, яздих цяла седмица и после още два дена до Форт Бентън. Първото, за което попитах, беше къде е Бери. Търговецът на пункта ми отговори, че Бери бил на устието на Марайъс с пиеганите, но майка му и жената Кроу живеели наблизо в малка къщурка и като ми смигна многозначително, добави, че изглежда, при тях живее и една млада жена на име Нет-ах-ки.

Беше ранно утро. Изхвръкнах от магазина и поех по прашния път. Забелязах, че коминът на къщурката запуши. Блъснах вратата и влязох. Нет-ах-ки беше коленичила пред огнището и разпалваше бавно разгарящия се пламък.

— Ах! — възкликна тя, скочи и се затича към мен. — Той си дойде! Мъжът ми си дойде!

Обви врата ми с ръце и ме целуна. След миг беше вече в другата стая и викаше:

— Събудете се, ставайте, мъжът ми се върна!

Майката на Бери и жената Кроу дотичаха и също почнаха да ме прегръщат и целуват. Всички говорехме в един глас. Нет-ах-ки увисна на ръката ми и ме загледа с очи, пълни със сълзи.

— Ах — повтаряше тя, — през цялото време ме уверяваха, че няма да се върнеш, но аз си знаех, че се лъжат. Знаех си, че не ще ме забравиш.

Ето това бяха истинските ми близки. Бях се върнал у дома си. Заклех се, каквото и да се случи, никога вече и да не помислям да оставям малката си жена, и удържах на думата си. Казвам „удържах на думата си“, ала нито веднъж нямах основание или пък желание да постъпя иначе.

Странна беше закуската ми с Нет-ах-ки. По-точно казано, закуска изобщо нямаше. Отказахме се да ядем и тя ми разказа за всичко, което се бе случило през време на моето отсъствие. После ме заразпитва какво съм правил през цялото време, какво съм видял, добре ли е майка ми. Нямаше какво да й разказвам. Исках само да слушам как ми говори, да виждам колко е щастлива; това правеше и мен щастлив. След известно време ми донесоха куфарите, дадох й ключа на единия и рекох, че и куфарът, и всичко, което е в него, са нейни. Колко възгласи на изумление и възхита се изтръгнаха от нея, докато развиваше и разгръщаше подаръците и ги нареждаше по масата, леглото и столовете! Сложи си огърлицата и гривните, изтича при мен, мълчаливо ме целуна и после ги свали.

— Те са много хубави — рече тя, — а аз не съм толкова красива, че да ги нося.

После се върна при мен и прошепна:

— Но всичко това е твърде много за мен. Мога ли да подаря част от него на моите баби? — тя имаше предвид мисис Бери и жената Кроу.

Сред подаръците имаше няколко рокли с по-скромна шарка и два шала, които прилягаха тъкмо за „бабите“. Отговорих, че тези вещи ще бъдат подходящи подаръци за възрастните жени. Колко доволна беше тя, когато ги взе и отнесе на верните ни приятелки! Когато обръщам поглед назад към това утро, за мен то си остава едно от най-приятните в живота ми.

След малко излязох да се поразходя и се отбих в кръчмата на Киноу Бил. Беше декември, но сняг още нямаше. Слънцето припичаше, духаше слаб чинук. Спомних си далечното градче в Нова Англия, затрупано от три стъпки сняг, и ме побиха тръпки.

В кръчмата на Киноу Бил заварих обичайните посетители. Съдията Д., блестящ юрист, бивш командир във Фенийската война*, играеше карти с шерифа. Няколко говедари и мулетари играеха разпалено фараон. Трапери с кожени дрехи, лисичи шапки и мокасини спореха как най-добре се поставя капан за бобри в заледен речен вир. Всички с радост ме посрещнаха и тутакси ме поведоха към тезгяха. Неколцина попитаха какво ново има в Щатите. Не че толкова се интересуваха; те говореха за Щатите като за далечна и чужда страна.

[* Революционно движение в Ирландия за освобождението на страната от англичаните. Авторът навярно има предвид неуспешните опити за въстание през 1867–1868 г. — Б.пр.]

— Хм! — въздъхна съдията Д. — Ти не остана дълго там, момчето ми!

— Да — отвърнах аз, — не останах. И тук, в Монтана, ми е добре.

— Монтана! — възкликна съдията, вдигайки чашата си. — Пия за Монтана и за облените й в слънце прерии! За нейните величествени планини, за нейните индианци и бизони и за тези от нас, на които благосклонната съдба е отредила да живеят в пределите на Монтана! Боговете обичат нас повече от останалите хора!

Така беше в пограничните градове. Някой от мъжете още от сутринта започваше да утолява внезапно възникналата си жажда, а останалите един по един или на групички се присъединяваха към него — търговци, юристи, доктори — дотогава, докато не останеше нито един трезвен и докато всички не се развеселяха и не почнеха да се олюляват. Този път пиенето бе подхванал съдията Д. — мир на праха му. Към четири часа следобед всички бяха вече доста шумни. Оставих компанията и се упътих към къщи. Повече ме привличаха бизонската кожа, леглото и лулата, огънят в камината и жизнерадостното присъствие на Нет-ах-ки.

По залез-слънце изведнъж довтасаха Бери и Дорестия кон с жените си. Колко се зарадвах да ги видя отново всички!

— А вие не очаквахте ли, че ще се върна? — осмелих се да попитам.

Те се разсмяха.

— Не ти ли казвах, че ще се върнеш — рече Бери. — Чудя се само защо не го стори по-рано.

Седяхме край огъня до късна доба. Жените бъбреха в другата стая. После се прибрахме да спим.

— Мъничка моя — рекох аз, хващайки Нет-ах-ки за ръката, — прости на мъжа си. Той не е толкова добър. В сърцето му има и лоши помисли…

— Мълчи! — пресече ме тя. — Мълчи! Ти си добър, много добър. Не искам да бъдеш друг, бъди такъв, какъвто си. Ти се върна при мен. Не мога да кажа колко съм щастлива, безсилна съм да изразя това!