Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Говориха един след друг много оратори. Мнозина се изказаха в полза на мирен договор, някои — повечето младежи — бяха на мнението на Еленчето. Най-добре запомних речта на побелелия сляп жрец.

— О, деца мои — започна той, — о, деца мои! Чуйте ме, изслушайте ме внимателно. Когато бях млад като някои от вас, аз бях щастлив — нападах неприятеля, убивах, отвличах коне. Забогатях. Моите жени ми родиха четирима синове хубавци. Палатката ми винаги беше пълна с вкусна храна, с чудесни кожи. Момчетата ми пораснаха и колко им се радвах! Те бяха силни, ловки, яздеха отлично, бяха добри стрелци и се отнасяха към мен със същата благост, каквато проявяваха към майките си. „Не ходи вече на лов — казваха ми те, — остаряваш. Стой си в палатката край огнището, пуши си и си мечтай, а ние ще се грижим за теб.“ Аз бях доволен, бях им благодарен. Виждах на старини много щастливи зими пред себе си. Хай-йа! Един след друг моите хубави синове тръгваха на война, един след друг не се връщаха. Враговете убиха и две от жените ми. Третата умря, а тази, която сега е жива, е стара и слаба. Аз съм сляп и безпомощен. И двамата зависим от приятелите си — те ни дават храна и дрехи, те ни отстъпват място край огнището в палатката. Положението е наистина много тежко. Но ако не беше войната — о, ако не беше войната, сега щях да живея в собствена палатка с децата, внуците и жените си, всички щяхме да сме щастливи и доволни. Това, което се случи, ще се повтори. Вие, които говорихте против мира, помислете добре и се откажете от думите си. Виждате какво направи с мен войната, същото ще направи и с много от вас.

Когато старецът свърши, почти всички в палатката одобрително завикаха: „А! А!“ (Да! Да!), после Голямото езеро каза няколко думи:

— Готвех се да говоря за мира — рече той, — но нашият сляп приятел изрази всичко по-добре от мен. Неговите думи са и мои думи. Нека чуем сега нашия приятел, вожда търговец.

— Аз ще кажа същото, което и ти — подкрепи го Бери, — думите на стареца са и мои думи. По-добре лагер на мир и изобилие, отколкото на вдовици и сираци. Да сключим мир.

— Нека има мир! — произнесе Голямото езеро. — Само шестима се изказаха против мира, повечето искат мир. Аз ще съобщя на пратениците на кроу, че ще чакаме племето им във Форт Бентън през месеца на плода сарвис (канадска калина) и там ще сключим дружба. Аз казах. Вървете.

Ние се разотидохме. Прибрах се в своята палатка. Там заварих Ядача на камъни, който говореше с Нет-ах-ки. Веднага забелязах, че е развълнувана. Когато разказах на нашия приятел за решението на съвета, жена ми заговоря:

— Слушай какво открихме. Майка му — тя посочи Ядача на камъни — е братовчедка на моята майка, моя роднина. И той ми е роднина. Виж колко странно — влезе в нашата палатка като чужденец, а се разбра, че е от нашата кръв, от нашето семейство. Сега казваш, че ще се срещнем с кроу, когато узрее канадската калина. Колко се радвам, колко се радвам! Как ще се зарадва майка ми, когато види приятелката си, която смятахме за умряла. Ние ще сме добри към нея. Ще я накараме да забрави всичко, което е преживяла.

Протегнах десницата си на Ядача на камъни.

— Мой приятел и роднина — рекох аз, — радвам се да чуя тази новина.

В чест на гостите Дружеството на приятелите устрои танци — танци на племето Сресани на път, или сиу. Това беше великолепно, грандиозно зрелище. За да не останат по-назад, кроу решиха да изпълнят един от особените си танци, който се наричаше, доколкото си спомням, танц на кучешкия пир. Но веднага щом се спомена за него, пиеганите изгубиха всякакъв интерес към танците. Не че не желаеха да гледат — това много им се искаше. Цялата работа беше в кучето. За пиеганите кучето е свещено животно, което не трябва да се убива, а още по-малко да се употребява за храна. Боейки се от гнева на боговете, никой от пиеганите не смееше да подари на гостите куче, защото знаеше, че кучето ще бъде убито и изядено. Аз разреших този проблем, като купих куче от една старица, пред която се престорих, че ми трябва за пазач, а после го дадох на кроу. Беше голямо, дебело, много старо куче, почти беззъбо, полусляпо и космато като вълк. Кроу го отведоха надолу в гората край реката. Когато го видях отново, то висеше вече на едно дърво. Беше очистено от козината, а бялата му кожа беше остъргана и блестеше като кожа на свиня в касапница. На следния ден им потрябва котел, за да сварят кучето, но никой не се решаваше да им даде. Аз отново им дойдох на помощ. Взех от Бери „назаем“ два празни съда от спирт по пет галона всеки и ги пожертвувах. В тези съдове кроу чудесно сготвиха кучешкото месо.

Нашите гости кроу имаха може би най-красивите бойни премени, които бях виждал. Всяко перо от опашката на орел на украшенията им за глава беше съвършенство, а висящата част на украшението стигаше до петите и се влачеше по земята. Ризите и навущата им бяха изящно обшити по края с ресни от кожа на невестулка, кичури коса със скалпове и еленова кожа. Също както коланите и мокасините, те ги бяха обшили с рисунки от изкусно съчетани таралежови бодли с ярки цветове.

Димящите съдове с кучешко месо бяха донесени на едно равно открито място между лагера и реката и поставени върху запаления малко преди това огън. Двама кроу забиха барабан и танцът започна. Събра се огромна тълпа. Никой не искаше да се приближи до съдовете със забранена храна. Доколкото си спомням тази случка отпреди толкова години, песента, която придружаваше танца, съвсем не приличаше на песните на черноногите, ала танцът — скок напред на един крак, после на другия с леко наведено тяло — приличаше на този на Сресаните на път. Като танцуваха, кроу се движеха назад и напред, надясно и наляво, а от време на време извършваха пълен кръг около огъня и съдовете с протегнати ръце, сякаш благославяха храната. След като направеха пълна обиколка, те си почиваха и пушеха лули. После танцът се повтаряше. Представлението продължи около час. Сетне участниците отместиха съдовете от огъня и се приготвиха да се насладят на ястието. Не минаха две минути и ето че пиеганите до един напуснаха площадката. На няколко жени им прилоша само при мисълта, че биха могли да вкусят от забранената храна.

Като останаха при нас още два-три дена, кроу почнаха да се готвят за заминаване. Те получиха за себе си и за вожда много подаръци. Отнесоха към десет фунта тютюн в знак на това, че пиеганите приемат тяхното предложение за сключване на мир, и една красива лула от чер камък — подарък за главния им вожд от Голямото езеро. Дадоха им също много коне, хубави одеяла, кожени торби, от най-хубавото сушено месо, както и пълни с пемикан кожи. Нет-ах-ки поиска да докарат малкото й стадо коне.

— Моите коне са и твои коне — рече ми тя, — дай на Ядача на камъни ей този, врания.

Изпълних желанието й. После тя събра едно-друго за майка му: ново одеяло, синя вълнена рокля, бои и дреболийки и най-накрая голямо количество храна за из път. Когато си тръгваше, Ядача на камъни беше много развълнуван. Успя само да изрече:

— Дните, прекарани тук, бяха щастливи. Разделям се с вас, мои мили, щедри роднини, но скоро, пак ще се срещнем, този път с моята майка. Тя ще плаче от радост, когато и предам вашите думи и прекрасните ви подаръци.

После кроу поеха по долината през скованата от лед река, а ние се заловихме отново с обичайната си работа.

Осемнадесета глава

Нападение на Кроу
Силен чинук в края на февруари очисти реката от леда. Снегът, останал в долчинките, скоро се стопи. След това времето вече не се застуди и през март в речните долини се зазелени трева.

Животът в лагера течеше, общо взето, спокойно. Една нощ асинибойните откраднаха четирийсет коня. Не успяхме да ги догоним, макар че голям отряд вървя по следите им на изток до самия хълм Хеъри Кап. На сутринта след кражбата открихме в центъра на нашия лагер техния победен знак — дълга стрела, забита в земята, със завързан към нея голям скалп. Нашите бяха много огорчени. Фактически то бе послание от врага с приблизително следното съдържание: „Подаряваме ви скалпа, който свалихме от главата на човек от вашето племе. Присвоихме от вас коне. Ние сме асинибойните.“ (Племето можеше да се разпознае по своеобразната изработка на стрелата.

„Ще им покажем кои сме веднага щом настъпи лятото“ — заканиха се нашите младежи. Черноногите рядко предприемаха набези в студено време. Асинибойнските бойни отряди, напротив, явно предпочитаха най-суровите зимни месеци за извършване на похода. Асинибойните бяха много страхливи и разбираха, че по-малко рискуват да бъдат открити и принудени да се сражават в такова време, когато врагът излиза от лагера само за да ловува.

Никога не ще забравя едно друго утро, когато за няколко мига ми се струваше, че всички стоим лице срещу лице с ужасната смърт. Предишната вечер на две-три мили встрани от реката бе открито грамадно стадо бизони, толкова голямо, че долината Кау Крийк и хълмовете от двете й страни, докъдето стига погледът, била почерняла от тези животни. Скоро след изгрев потеглиха много ловци, за да организират гонитбата.

Приблизително след час ловците се врязаха в стадото и го разделиха така, че около хиляда бизона побягнаха по долината право към лагера. Тъкмо подир тях се насочиха преследвачите, защото, колкото по-близо до лагера се извършва избиването на животните, толкова по-лесно се прибира месото. Изплашените животни бягаха надолу по долината, преследвани упорито от ловците. Ние, които се намирахме в лагера, чухме тропота от копитата на стадото и съзряхме облака прах, вдигнат от бизоните, още преди да видим самите бизони. Нашите палатки бяха разположени в ниския край на долината, между реката и един стръмен, гол, скалист гребен. Всички обитатели мъже, жени и деца — излязоха от лагера, за да погледа гонитбата; такава възможност не се удаваше всеки ден. Наистина да видиш отблизо такава гонитба, беше далеч по-интересно, отколкото да участвуват в нея. Когато яхнеш ловен кон и попаднеш в гъстото стадо, виждаш само онези бизони, които преследваш, които си застрелял или си се опитвал да застреляш. Нямаш време, нито възможност да осъзнаеш каквото и да било друго. Ала зрителят, който наблюдава гонитбата, вижда много. Прави му силно впечатление мощта на грамадните вълнести и чудновати животни, които бясно се носят край теб с гръмоподобен тътен и тракане на удрящите се рога; те карат земята да трепери като при земетресение. А после виждаш ловците с развени от вятъра дълги коси. Те насочват обучените си коне ту насам, ту натам сред стадото, взели на прицел тлъста самка или хубаво младо биче, стрелят с пушките или пък, ниско наведени, забиват дълбоко стрела в най-уязвимите части на грамадното животно. Ловецът вижда как прерията, по която са преминали бизоните, пъстрее от убити животни, как други се поклащат с наведени глави, олюляват се, животът им изтича с потоците кръв, които се леят от устата и ноздрите, и най-сетне рухват на земята отпуснати и безжизнени.

Да, това се казваше гледка! Ето какво видяхме онази сутрин, изправени пред палатките си. Никой не изразяваше с викове възхищението си от ловците, не се чуваха разговори, смях. Моментът беше твърде вълнуващ. Пред нас вилнееше смъртта: огромните силни животни, пълни с неизтощима енергия, поразени внезапно, се превръщаха в безжизнени купчини месо и кожа. Може да изглежда невероятно, но черноногите почитаха бизоните, говореха с благоговение за тях, смятаха ги за свещени животни, но ги убиваха за храна, а кожата им използваха за покрив и облекло.

Стадото коне, което пиеше вода на реката, се изплаши при шума на приближаващите бизони. Конете препуснаха нагоре по брега и се понесоха из долината с вирнати глави и опашки право срещу стадото. То зави на изток, премина реката и продължи по отсамния бряг. Скалистият гребен, който затваряше долината, беше много стръмен и бизоните не можеха да го изкачат, те побягнаха по равнината право срещу палатките ни. Каква суматоха се вдигна! Хората започнаха да се мятат насам-натам ужасени, да се крият ту зад една, ту зад друга палатка.

Жените пищяха, децата плачеха, мъжете викаха и даваха съвети и разпореждания. Хванах Нет-ах-ки за ръка и хукнахме към един от фургоните на Бери, а когато го достигнахме, помогнах на жена си да се качи. Фургоните на Бери и Дорестия кон мигновено се изпълниха с хора, някои се провряха отдолу или застанаха в редици зад тях. Тези, които бяха близо до гребена, се закатериха по скалите, хората край реката наскачаха в нея, но мнозина стояха безпомощни зад палатките си в центъра на лагера. Първите бизони от стадото достигнаха лагера. Те не можеха да спрат, защото задните ги притискаха, затова продължиха да се носят напред, по пътечките между палатките, като ги ритаха с все сила. Въпреки че е едър и недодялан, бизонът, когато бяга, е бърз и пъргав.

Стоях заедно с много други под прикритието на един от фургоните и гледах, кафявия жив поток, който преминаваше край мен, лъкатушейки между палатките като река, която опасва островчета и плитчини. Всички до един бяхме уплашени и затаили дъх в напрегнато очакване, тъй като добре разбирахме, че и най-малката дреболия — пушечен изстрел или появата отпред на подозрителен предмет — можеше да предизвика смут сред стадото, а ако то се обърнеше назад или се сбиеше в плътна маса, несъмнено щеше да стъпче много хора, да събори палатки и да причини непоправими щети на по-голямата част от лагера. Струваше ни се, че всичко това продължава безкрай, а всъщност не бяха изминали повече от една-две минути до момента, в който и последният бизон отмина крайните палатки и прекоси с бяг реката, озовавайки се на отсрещния бряг. Никой не пострада, нито една палатка не беше съборена. Ала нареденото на дълги площадки месо и животинските кожи, обтегнати да се сушат на колчета, бяха пометени или раздробени на късчета. Това беше наистина преживяване, което не се забравя. Благодарни бяхме, че останахме живи. Тръпки ме побиваха при мисълта, както би се случило, ако се окажехме на пътя на бясно препускащото стадо. Убеден съм, че Нет-ах-ки, изрази мислите на всички, когато каза:

— Колко голяма е добротата на Слънцето, което ни запази невредими при тази голяма опасност.

На следния ден забелязах, че дърветата и високите храсти по бреговете на реката са ярко изпъстрени от дарове. Черноногите винаги принасяха в дар най-хубавите си вещи, най-красивите и най-ценните украшения и накити.

Зимата измина. Бери и Дорестия кон заминаха за Форт Бентън. Бяха придобили голяма печалба, затова решиха известно време да поживеят във форта. Бери заяви, че занапред няма да превозва стоки до района на златните находища — щял или да продаде обоза, или да намери някой друг да го води дотам.

Пиеганите имаха още много първокачествени бизонски, вълчи и други кожи, които се готвеха да продадат във форта, но вместо да се отправят право натам, решиха да направят кръг на юг, нагоре по река Джудит и оттам на север през Кроу Крийк и край подножието на планината Хайуд. Тръгнах с тях, тъй като се бяхме уговорили с Бери да се срещнем във форта и разработим план за търговията през следващия сезон.

И тъй през един топъл, слънчев ден в края на март лагерът бе вдигнат. Преминахме реката на широко, плитко място край остров Кау Айланд, изкачихме се по южния склон на долината и се проточихме във верига по прерията. По време на такива преходи Нет-ах-ки и аз често изоставахме от кервана и ловувахме. Добрата майка на Нет-ах-ки и семейството на вуйчо й поемаха грижата за нашите коне и ги караха заедно с тяхното стадо. Когато вечер пристигахме в лагера, намирахме палатката си вече построена, леглата разстлани, водата и съчките приготвени, а неуморимата майка на жена ми седеше край огъня и ни чакаше. Понякога Нет-ах-ки кротичко я смъмряше, задето върши всичко това, но майка й неизменно отговаряше:

— Вие, младите, трябва да живеете щастливо. Майка ми вършеше всичко това за мен, когато бях омъжена. Ще дойде ден, когато и вие ще вършите същото за вашата дъщеря.

Последната забележка караше малката ми жена смутено да извръща глава и да си дава вид, че е много заета.

Уви! Те мислеха, че този безгрижен живот ще продължава вечно. Дори ние, белите, не предполагахме колко скоро ще изчезнат бизоните.

В онова прекрасно утро ние постепенно се отдалечавахме от пътеката на запад. Виждахме и други ловци. От време на време се показваше дългата колона на лагера. Понякога се забавяхме, давайки възможност на конете да попасат, после отново ги подкарвахме в галоп и препускахме, докато настигнем останалите. Нет-ах-ки бъбреше безспир: съобщаваше ми всички лагерни клюки, разказваше разни истории, разпитваше за страната, от която се бях завърнал. Искаше й се да узнае всичко за привичките на белите жени — и хубавото, и лошото — и когато й разказвах за лошите им постъпки, тя изпадаше в ужас и повтаряше:

— Ужасно! Как не ги е срам! Нито една жена от нашето племе не би постъпила така!

Към пладне стигнахме горния край на обрасла с борове долинка, която водеше към далечната Джудит. Тук сред горичката течеше бистро студено поточе. Пихме от него, после отведохме конете на върха на склона, откъдето добре се виждаше околността, и закусихме с хляб и сушено месо. Иззад отсрещния гребен се показа прерийна лисица. Тя се спусна от склона към поточето и скоро се озова на нашия бряг, душейки въздуха, очевидно усетила миризмата на храна.

Лисицата се приближи, спря се на около трийсет стъпки и се загледа в нас и пасящите наблизо коне. После заобиколи, изтегна се по корем с вирната глава и започна внимателно да ни следи, като често душеше въздуха. Тънкият й, изящно очертан нос забавно потрепваше. Очевидно си мислеше: „Тези странни животни имат храна. Ще почакам малко и ще я надуша, когато си отидат.“ Във всеки случай Нет-ах-ки каза, че малкото зверче мисли тъкмо това, а аз имах основание да предполагам, че в такива случаи тя знае какво говори.

— Разказвала ли съм ти — попита тя — за моя дядо и питомната му лисица? Не? Добре, слушай тогава.

Една нощ сънят заповяда на дядо ми да улови прерийна лисица, да я опитоми и да бъде добър с нея. Той дълго разсъждавал върху този сън, съветвал се с другите за смисъла му, но никой, както и самият той, не разбирал какво означава това. На другата нощ сънят му казал същото, а после и на третата, и на четвъртата. Четири пъти сънят му заповядал да стори това. А четири е свещено число. Когато дядо ми се събудил на четвъртото утро, разбрал, че трябва да се подчини на повелята на съня. Вече не питал защо или какво означава сънят, а просто, като се нахранил, тръгнал да улови лисица. Лисици имало много. На всеки няколко крачки ги виждал да тичат пред него или да седят край дупките си, в които се мушвали, щом ги приближил. Дядо ми имал дълъг ремък от поводи и на края му завързал тънко коланче от кожа. Направил от коланчето хлъзгав клуп. Поставял го като пръстен около входа на дупката и се отдръпвал назад, доколкото позволявал дългият ремък, после лягал на земята и зачаквал появата на животното. Ако лисицата подадяла глава, той смятал да дръпне ремъка и клупът да се затегне около врата или тялото на животното. По този начин децата ловят лалугери. През дните на младостта си и дядо вършел това и сега си мислел, че по същия начин ще хване и лисица.

А тези животни имат няколко изхода от дупките си, понякога дори пет-шест. Щом дядо поставел примката около дупката, в която се скривала лисицата, животното непременно се показвало през другия отвор и като виждало, че наблизо лежи човек, се мушвало бързо обратно и повече не се показвало, колкото и дълго да чакал. Така изминал първият ден, после вторият. Вечерта на третия дядо стегнал примката на една лисица, но с острите си зъби тя прехапала ремъка и избягала. Същата вечер поел уморен към къщи, мъчела го жажда, бил гладен. Изведнъж на склона на долинката видял пет лисичета, които си играели пред една дупка, баща им и майка им седели наблизо и ги наблюдавали. Лисичетата били съвсем малки, толкова малки, че не можели бързо и умело да бягат, а пълзели бавно и тромаво, премятали се едно през друго. Дядо ми седнал на отсрещния склон на долинката и ги загледал, гледал ги, докато залязло слънцето и настъпила нощта. Чудел се как да хване едно. Молил се, призовавайки боговете и духа на съня, да му кажат как да постъпи.

Като се върнал в палатката, той се нахранил, утолил жаждата си, натъпкал и запалил лулата си и отново почнал да се моли за помощ в предстоящото дело. Изведнъж, както си седял и пушел мълчаливо, намерил правилното решение. Боговете се смилили над него. Легнал си и спал спокойно.

— Върви да ми намериш голяма плешка от бизон — рекъл той на баба ми, като закусил сутринта, — после ще вземеш една бизонска кожа и ще тръгнеш с мен.

Двамата се упътили към дупката на лисичетата. Много близо до мястото, където предишния ден си играели малките, имало голяма туфа райграс. Дядо ми почнал да реже чима в средата и да дълбае земята с нож. Баба ми му помагала, използувайки плешката на бизона така, както вие белите използвате лопатата, копаела пръстта и я изсипвала върху бизонската кожа, после отнасяла кожата, пълна с пръст, и разстилала пръстта по дъното на долинката. Двамата работили дълго: копали и разширявали все повече ямата, докато достигнала такава дълбочина, че дядо ми вече можел да стои прав в нея, очите му били наравно със земята. Оцелялата около ямата трева представлявала добро прикритие — лисиците можели да подушат дядо ми, но не и да го видят.

— Върви си в къщи — рекъл той на баба ми, когато свършили. — Върви си в къщи и принеси жертва на Слънцето. Моли се да успея в предстоящото дело.

После влязъл в ямата и се спотаил — чакал и се взирал кога ще излязат малките. Струвало му се, че слънцето много бавно се движи към планините. Било много топло, на дядо ми страшно му се пиело вода. Краката му отмалели, но той стоял нащрек, неподвижен като самата земя. Малко преди залез-слънце излязла лисицата и обиколила половината от ивицата райграс. Изведнъж подушила дядо ми и бързо побягнала нагоре по долинката, без да посмее да се върне там, откъдето подухнал вятърът и където била невидимата, но тъкмо затова особено страшна опасност. Не след дълго едно след друго излезли малките. Те се показвали бавно и лениво, прозявали се и се протягали, примигвайки на силната светлина. Почнали да играят както предишната вечер и скоро се струпали на купчинка, боричкайки се край райграса. Тогава дядо ми бързо протегнал ръка и хванал едно от тях за кожата на врата. „Хай-йа, братче — извикал той, — хванах те най-после!“ Като се измъкнал от ямата, дядо завил лисичето в наметалото си и побързал към своята палатка. Бил щастлив. Четири пъти духът на съня говорил с него, след четвъртия път дядо ми изпълнил повелята му. Бил уверен, че хващането на лисичето е на добро.

Дядо ми нарече животинчето Пух-по-кан (Сън). Още от самото начало лисичето не се боеше от него. Скоро то се сприятели с домашните кучета. Обикна го една стара кучка и ако край палатката се скиташе чуждо куче, тя го прогонваше. Лисичето обичаше да похапва късчета месо, които му даваше дядо, научи се да лочи вода и супа. Дядо ми забрани на всички да го галят, хранят или викат по име и лисичето се отнасяше дружелюбно само към него. Вървеше все по петите му, навсякъде, а нощем се пъхаше под кожите и спеше до него. Когато лагерът се преместваше, на лисичето правеха гнезденце в шейната и то си лежеше там спокойно чак до края на пътешествието. Забавно беше това зверче: все си играеше с дядо ми или с домашните кучета. Ако се случеше да се изплаши от нещо, то веднага се затичваше към дядо, надавайки остър, сподавен, хриплив лай. На мен също ми се искаше да си поиграя с него, да го взема на ръце, да го погаля, но майка ми казваше:

— Не смей, това е свещена лисица и ако я докоснеш, с теб ще се случи нещо ужасно. Може да ослепееш.

Когато лисичето порасна, почна да се скита нощем около палатката, докато не го подгонеше някое куче. Тогава побягваше, скриваше се в палатката и пропълзяваше в постелята до дядо. Щом мишка се провреше под кожите на палатката, Пух-по-кан веднага я намираше и умъртвяваше, често домъкваше в къщи по някоя птица или лалугер. По времето, когато Пук-по-кан навърши две зими, бяхме на лагер на Литъл Ривър, край самите планини Беърс По. Една нощ, когато огнището вече бе изгаснало и всички спяха, Пух-по-кан събуди дядо ми, защото се притисна до главата му и почна да лае така, както лаеше, когато го беше страх. „Престани — сгълча го дядо и като се протегна, леко шляпна Пух-по-кан. — Стига си лаяло, спи.“