Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

С риск за живота си сам отивал на лов в прерията, където постоянно бродели сиуксите. Сутрин, когато Безсърдечната се събуждала и излизала от палатката, намирала окачени отпред най-хубавите части от месото и кожата на бизон или елен. Хората говорели за това и се мъчели да отгатнат кой го върши. Девойката, дори и да знаела, не се издавала с нищо и винаги минавала край младежа така, сякаш не подозирала, че съществува на земята. Лошите хора подло подмятали, че неизвестният покровител бил щедро възнаграждаван за своите услуги. Но те винаги срещали отпор от многобройните приятели на девойката.

На третото лято от самотния живот на девойката племената мандан и арикарии се скарали. Почнали стълкновения, отряди тръгвали на поход, за да отнемат от другото племе коне, да убиват и скалпират. Настанали тежки дни. А двете племена били живели дълго в дружба. Мъжете мандани се женели за жени арикарии, много мъже арикарии имали жени мандани. Ужасно било за жените да гледат как в лагера донасят скалпове. Може би това били техни роднини от другия лагер. Но какво можели да направят? Те нямали глас в съветите и се бояли да изказват мислите си. Не така се държала обаче Безсърдечната. Всеки ден тя обикаляла из лагера и говорела високо, за да я чуят мъжете, упреквала ги за тяхната злоба, убеждавала ги, че двете племена ще се обезсилят и не ще могат да се съпротивляват срещу общия враг — сиуксите. Безсърдечната ходела дори при вожда и го мъмрела, а той трябвало мълчаливо да се извръща, тъй като не бивало да спори с жена, пък и не можел да й затвори устата: тя си била сама стопанин.

Една нощ голям отряд арикарии успял да направи пролука в оградата около селото. Проникнали вътре и почнали да отвеждат конете. Някой обаче открил врага и вдигнал тревога. Пламнала голяма битка. Манданите успели да прогонят арикариите в прерията. От двете страни имало по няколко убити: в селото и скърбели, и се радвали.

Привечер Безсърдечната влязла в гората за съчки и сред гъстия върбалак намерила един от неприятелите, тежко ранен млад воин. Стрела пронизала корема му и той изгубил много кръв. Така бил отмалял, че едва можел да говори и да се движи. Безсърдечната забила в земята около него много върбови пръчки, за да го скрие по-добре.

— Не се бой — казала му тя, — ще ти донеса да пиеш и да ядеш.

Девойката побързала да се върне в палатката си, взела сушено месо и мех с вода, пъхнала ги под наметалото си и пристигнала при ранения. Той жадно пил, хапнал и от храната. Безсърдечната промила и превързала раната му.

После отново го оставила сам, като му поръчала да лежи тихо и обещала, че ще се върне през нощта да го отведе при себе си в палатката, за да се грижи за него, докато оздравее. В палатката си отделила малко кътче и оградила едно от леглата с бизонска кожа. Прикрила отчасти отвора за дима и окачила една кожа напреко на входа, така че в палатката да влиза по-малко светлина. Жените, които се отбивали при нея от време на време, нямало дори да предположат, че там се крие някой.

Нощта била тъмна. Долу, в гората край реката, било още по-тъмно. Безсърдечната трябвало да върви с протегнати напред ръце, за да не се блъска в дърветата, но тя така добре познавала тези места, че без мъка намерила върбалака и този, комуто идвала да помогне.

— Стани — рекла му девойката тихо, — стани и върви след мен.

Младият човек се опитал да се вдигне на крака, но отново тежко рухнал на земята.

— Не мога — казал той, — краката не ме държат.

— Ти не ще можеш да вървиш! — възкликнала Безсърдечната. — Не помислих, че не можеш да вървиш. Какво да правя сега? Какво?

— Ще ми позволиш да го отнеса вместо теб — обадил се някой наблизо зад нея, — ще го отнеса където ми кажеш.

Девойката извикала от уплаха и се обърнала. Тя не могла да види в тъмното лицето на човека, само смътно различавала фигурата му, ала познала гласа. Веднага се успокоила.

— Тогава го повдигни — казала тя. — И върви след мен.

Тя помогнала да вдигнат и наместят на гърба му ранения, а после ги повела през гората към палатката си. Никой не се мярнал наоколо и не ги видял. В палатката горял огън, но на девойката не й трябвала светлина, за да разбере кой й е помогнал. Той бил Дългия уапити.

— Да го оставим там — рекла тя, като повдигнала кожата, която прикривала приготвеното ложе.

Внимателно положили ранения на леглото. Известно време Дългия уапити останал с очи, впити в девойката, но тя мълчала и не го гледала.

— Отивам си — казал той, — но всяка нощ ще идвам с месо за теб и твоя любим.

Девойката не отговорила и той си отишъл. Тогава тя седнала и се разплакала. Раненият се привдигнал и попитал:

— Какво ти е? Защо плачеш?

— Нима не чу? — отговорила тя. — Той каза, че ти си мой любим.

— Аз те зная — отвърнал раненият, — тебе те нарекоха Безсърдечната, но това е несправедливо. Ти имаш сърце. Как бих искал то да ми принадлежи!

— Не бива! — извикала девойката. — Не говори така. Ще се грижа за тебе, ще те храня, ще те гледам като родна майка.

Когато отново настъпила нощ, Безсърдечната няколко пъти излизала пред палатката и всеки път оставала там по-дълго. Връщала се само за да даде на болния вода или малко храна. Накрая, когато дошъл Дългия уапити и окачил къс месо така, че кучетата да не могат да го достигнат, тя му казала:

— Влез. Влез и поговори с ранения.

Оттогава Дългия уапити всяка нощ оставал по малко при арикария и те разговаряли за неща, които интересуват само мъжете. Докато арикарият живеел в палатката, Безсърдечната никога не разговаряла с него, само му казвала „яж“, поставяйки пред него храната. Ден след ден раненият укрепвал.

Една нощ, след като Дългия уапити си отишъл, раненият рекъл:

— Вече съм в състояние да потегля на път. Идната нощ ще си тръгна за в къщи. Искам да зная защо се смили над мен, защо ме спаси от смърт?

— Чуй тогава — отвърнала девойката, — направих го, защото войната е зло, защото ми беше жал за тебе. Много жени от моето и твоето село плачат, защото са изгубили в тази вражда своите любими. Аз единствена от всички жени говорех, молех всекиго да сключим с вас мир. Останалите се радваха на думите ми, но се бояха и не смееха сами да говорят същото. А аз говорех и не се страхувах, защото не съществува човек, който би могъл да ми заповяда да мълча. Помогнах ти, сега и ти ми помогни, помогни на вашите жени, на всички нас. Когато се върнеш в къщи, разкажи какво са направили тук за теб и убеждавай вашите хора да сключат мир.

— Ще направя това — рекъл арикарият; — когато научат какво си направила за мене, вождовете ще ме послушат. Уверен съм, че на драго сърце ще прекратят тази война.

На другата нощ, когато Дългия уапити влязъл в палатката, той заварил арикария да седи. До него лежало оръжието му и торбичката с храна.

— Чаках те — рекъл арикарият. — Вече оздравях и искам тази нощ да си тръгна за в къщи. Съгласен ли си да ме изведеш отвъд оградата? Ако някой ни заговори, ти ще можеш да му отвърнеш и той няма да се усъмни, че край него е минал враг.

— Ще те изведа, разбира се — отвърнал Дългия уапити.

Тогава арикарият станал, метнал през рамо лъка, колчана, торбичката с храна и вдигнал от земята щита си. Безсърдечната седяла тихо в отсрещния край на палатката и гледала в огъня. Дългия уапити се обърнал към нея:

— А ти? — попитал той. — Ти също ли си готова?

Тя не отговорила и закрила лицето си с наметалото.

— Отивам си самичък — рекъл арикарият. — Време е да тръгвам.

Двамата излезли, минали през селото, после през долината, навлезли в гората и там спрели.

— Изпрати ме достатъчно — подел арикарият, — оттук нататък ще продължа сам. Беше добър към мен. Няма да забравя това. Щом се върна в къщи, ще говоря много за необходимостта от мир между нашите племена. Надявам се, че скоро ще се срещнем отново като приятели.

— Почакай — рекъл Дългия уапити, когато другият се обърнал, за да си тръгне, — искам да ти задам един въпрос. Защо не взе със себе си Безсърдечната?

— Щях да я взема, ако беше съгласна — отвърнал арикарият, — но тази девойка не е за мен. Ще ти кажа истината: тя ми беше като майка — нито повече, нито по-малко. А ти, — попитал той — предлагал ли си й някога да ти стане жена? Не? Тогава върви, върви още сега и го стори.

— Безполезно е — изрекъл тъжно Дългия уапити, — мнозина вече са я молили, но тя на всички е отказвала.

— Докато лежах болен в палатката, аз видях много неща — продължил арикарият. — Видях как те гледаше, когато ти разговаряше с мен, тогава очите й ставаха прекрасни. Видях и друго — видях как се безпокоеше, когато закъсняваше. Щом една жена се държи така, това значи, че те обича. Иди и я попитай.

Те се разделили и Дългия уапити се върнал в селото. „Не може да бъде — мислел си той, — този младеж не е прав. Не, не може да бъде. Нима не се въртях около нея толкова зими и лета? И нито веднъж не ми се усмихна.“ Както си мислел за това, той се озовал на входа на палатката. Отвътре някой тихо плачел. Дългия уапити не бил сигурен дали това наистина е плач, звуците били съвсем тихи. Приближил се, безшумно и внимателно отметнал полите на входа. Безсърдечната седяла там, където младежът я видял на тръгване — край гаснещия огън, закрила глава с покривалото, — и плачела. Той тихичко прекрачил входа и седнал до нея, съвсем близо, но не посмял да я докосне.

— Добро сърце — рекъл й Дългия уапити, — Голямо сърце, не плачи.

Като чула тези думи, девойката се разплакала още по-силно, а той много се смутил и не знаел какво да стори. Почакал малко, после се доближил и я прегърнал с една ръка. Тя не се отдръпнала. Тогава Дългия уапити отметнал наметалото от лицето й.

— Кажи ми — попитал той, — защо плачеш?

— Защото съм толкова самотна.

— А! Значи наистина го обичаш? Може би още не е късно. Да се надявам, че ще успея да го настигна. Да му предам ли да се върне при тебе?

— Какво искаш да кажеш? — възкликнала Безсърдечната и го погледнала учудено. — За кого говориш?

— За този, който преди малко си отиде, за арикария — отвърнал Дългия уапити.

Но той още повече се приближил до нея, ръката му я прегърнала още по-силно и тя се притиснала в него.

— Виждал ли е някой такъв слепец? — рекла девойката. — Добре, ще ти разкрия какво ми е на душата. Няма да се срамувам, няма да се побоя да го изрека. Плачех, защото мислех, че няма да се върнеш. Всички тези зими и лета чаках, надявах се да ме обикнеш, а ти все мълчеше.

— Та как можех да те заговоря? — учудил се той. — Ти дори не ме поглеждаше, не ми даваше никакъв знак.

— Ти трябваше да ме заговориш — отвърнала тя, — и този път нищо не каза.

— Ще го направя сега! Съгласна ли си да стана твой мъж?

Тя обвила шията му с ръце и го целунала. Това бил ясен отговор.

На сутринта като всеки женен Дългия уапити излязъл от палатката, застанал до входа и почнал гръмко да кани на угощение баща си и приятелите си. Дошли всички и всички били радостни.

След няколко дена от името на арикариите пристигнала група с предложение за мир. Сред тях бил и раненият младеж. Тогава станало известно как Безсърдечната взела при себе си младия арикарий и му възвърнала живота. Като чули това, жените почнали да молят боговете да бъдат добри към нея и да дарят на нея и мъжа й дълголетие. После бил обявен мир между двете племена и той бил весело отпразнуван.

— Ето, сине мой, цялата история.

— Та за какво ставаше дума? — попита пробудилият се в този момент Аштън и протегна ръка за тютюна и лулата си.

— Ами — отвърнах аз, — това е история за една девойка и един мъж. — И почнах да му превеждам разказаното.

Когато свърших, той помълча, обмисляйки нещо, а после рече:

— Това, което разказахте, ми представя тези хора в нова и неочаквана светлина. Не предполагах, че любовта и саможертвата, за които се разказва в тази история, изобщо могат да им бъдат присъщи. Наистина много приятно е да чуеш, че понякога се срещат жени, верни и непоколебими в любовта.

Той изрече това с горчивина. Можех да му разкажа други подобни случки, но се задоволих да му отвърна:

— Огледай се наоколо, приятелю мой! Ще откриеш в тези хора много качества, достойни за похвала.

Двадесета глава

Нападението срещу ловците

Яхнахме конете, преминахме реката и се упътихме на север, придържайки се все край долината Блак Куле, за да се отбиваме от време на време в нея. Дивеч не се срещаше много, тъй като ловците бяха прогонили повечето от стадата към хълмовете Суийтграс. Въпреки това тук-таме съзирахме антилопи и малки групи бизони, понякога отделни стари самци. Изминахме пет-шест мили и се спуснахме в долината, за да напоим конете на вира, който бяхме видели отгоре. Вирът представляваше тясна ивица вода, дълга около петдесет ярда. Учуди ме това, че много от върбите, които ограждаха източния му край, бяха прегризани от бобри. Откъм западния край се издигаше глинест склон, дълъг двайсет-трийсет стъпки. В основата му се забелязваше дълбока, тъмна, ниска пещера, обитавана от бобри. Ако се съди по различната големина на следите, там живееше цяло семейство. Никога — нито преди, нито по-късно — не бях виждал бобри да обитават такова място. Между вира и реката, която течеше на няколко мили оттук, нямаше никаква вода. Локвата изглеждаше недостатъчно дълбока, за да се гмуркат в нея. Ала най-необикновеното бе това, че живееха в пещера, чийто вход се намираше на известно разстояние от вира, и то по-високо от него. Недалеч се валяха три-четири стари пръта от палатка. Опитах се да измеря с един от тях дълбочината на пещерата, но това не ми се удаде. Все пак успях да установя, че сводът се снишава постепенно към пода дотолкова, че в самата дълбина не може да се провре животно, по-едро от лисица. А всяка една лисица, дори едрата червена лисица, трябва да е съвсем прегладняла, че да се осмели да опита боброво месо.

Преди да слезем в долинката, видяхме няколко бизона, които пасяха на отсрещната страна. Докато бродехме около вира, те се появиха на върха на склона, преминаха в тръс и накрая в галоп, устремили се към водата.

— Хайде — рекох на Аштън, — опитай сега пушката си. Застреляй ей онази млада самка.

На около сто ярда от нас бизоните завиха към долинката. Когато набелязаното животно се обърна странично, Аштън сне пушката си и мигновено, почти без да се прицели, улучи бизона тъкмо където трябва, до плешката. Кръв бликна от ноздрите на бизона почти едновременно със самия изстрел, той потича в галоп, после изведнъж спря и рухна на земята.

— Отличен изстрел — забелязах аз. — Очевидно и преди си имал работа с пушки.

— Да — рече Аштън, — много стрелях навремето в Адирондаките и Мейн.

Поведохме конете към падналия бизон, оставих кръвта да изтече и започнах да режа филето. Аштън, застанал до мен, ме гледаше.

— Повече няма да ги убивам — рече той по-скоро на себе си, отколкото на мен, — не е добре да се отнема животът на такова великолепно животно.

— Ами — възразих аз, — нямаме в палатката нито къс прясно месо. Не зная какво биха казали жените ни, ако се върнехме без месо.

— Разбира се — съгласи се той, — трябва да ядем. Но не искам да убивам тези благородни животни. Това никак не ми доставя удоволствие. Отсега нататък ще давам пушката си на индианците и те ще ни доставят моя дял месо. Мисля, че това може да се нареди, нали?

Отговорих му, че навярно ще може да се уговорим. Но не му казах, че ще се погрижа да ходи на лов и да ни доставя сам месото. Исках да го посъживя, да го събудя от съня, в който бе потънал. Няма нищо по-добро за душевното спокойствие от изморителната работа или физическите упражнения.

Когато се върнахме у дома с филето, езика и някои други части от месото, които набързо бях пъхнал в чувала, взет специално за целта, аз разказах подробно за отличния изстрел на моя приятел. Жените много го похвалиха. Преведох на Аштън всичко, което казаха, а жената Кроу рече, че ако не му била като майка, щяла с удоволствие да му стане жена, защото тогава навярно щяла да получава в изобилие месо и кожи. Аштън се усмихна, но не каза нищо.

Същия ден на вечеря ни поднесоха ястие, което моят приятел погледна с подозрение — така постъпих някога и аз, щом видях месото за пръв път. Ала после, като го опита, изяде всичко и се огледа наоколо, както навремето се огледах и аз, за да види дали няма да му предложат още. В торбата бях донесъл и черва, покрити с мека белоснежна лой. Нет-ах-ки грижливо ги изми, а после, като ги обърна наопаки, така че лойта остана отвътре, ги напълни със ситно нарязано месо от бъбреците. После завърза здраво двата края на този дълъг, подобен на наденица деликатес, и го сложи да се пече на въглените. За да не се препече, Нет-ах-ки постоянно го обръщаше. След като се пече около двайсет минути на въглените, наденицата трябваше да поври пет-десет минути в котле с кипяща вода. След това вече можеше да се поднесе. По мое мнение и според всички, които са я опитвали, този начин на приготвяне на месото е най-добрият, тъй като в здраво завързаното черво се запазват всички сокове. Черноногите го наричат „черво кроу“, защото научили приготовлението му от племето кроу. Остава само някой предприемчив готвач от градски ресторант да даде на ястието английско название и да отвори заведение, където да бъде главното в менюто. Гарантирам, че местните чревоугодници ще тичат за него от всички краища на града.

След един-два дена, продължавайки да привеждам в изпълнение своя план — да накарам Аштън по-често да излиза с коня си, — аз се престорих на болен, а Нет-ах-ки му рече (служех за преводач), че месото се е свършило и ако той не отиде на лов и не убие дивеч, ще трябва да си легнем вечерта гладни. Той се обърна към мен с молба да му намеря някой, който да го смени, обещаваше да заплати на ловеца, като му предлагаше и пушката, и патроните си. Затова Нет-ах-ки отиде да потърси някого. Но аз й обясних какво трябва да направи и тя скоро се върна с израз на крайно огорчение, като съобщи, че не е могла да намери никого: всички, подходящи за тази работа, вече били отишли на лов.

— Е, нищо — примири се нашият приятел, — щом е така, няма да ходя на лов. Ще купя месо от тях, когато се върнат.

Помислих, че малкият ми план в края на краищата ще се провали, ала Нет-ах-ки ми се притече на помощ веднага щом й рекох какво е решил да стори Аштън.

— Кажи му — заяви тя, — че никога не съм предполагала, че ще иска да опозори нашия дом. Ако купи месо, целият лагер ще ми се смее и ще ми се подиграва, ще говори, че мъжът ми е безделник и не може да застреля дивеч, за да снабди с месо дома си, та трябва приятелят му да им купува месо, за да не гладуват.

Като чу това, Аштън веднага скочи.

— Къде ми е конят? — попита той. — Щом така гледат на това, аз, разбира се, съм длъжен да отида на лов. Пратете за коня ми.

Изпратих го с моя приятел Невестулчената опашка, когото посъветвах да направи голяма обиколка, та да ловуват цял ден. И наистина ловният им ден се оказа твърде дълъг, чак след залез се върнаха. Посъветвах също индианеца да изгуби капсулите си, но на такова място, че да може после лесно да ги намери. Аштън трябваше да стреля по дивеча сам. Докараха твърде много месо. Той бе много изморен, искаше му се да яде и пие цяла вечер, вместо да пуши безкрай, но само веднъж натъпка лулата си след вечеря, а после си легна. Дълго време му се наложи да се нагърбва с целия лов. Аз ту боледувах, ту си наранявах крака, ту си изгубвах коня — и все не можех да отида на лов. Поразителен беше фактът с колко много месо разполагахме: Нет-ах-ки всеки ден го отнасяше на купчини и раздаваше на нуждаещите се, вдовиците и другите, за които нямаше кой да ловува. Ала аз не стоях в лагера. Веднага щом Аштън и другарите му по лов — Невестулчената опашка или някой друг — заминеха, отивах да бера плодове заедно с жените или оседлавахме конете с Нет-ах-ки и тръгвахме на разходка в посока, противоположна на онази, в която бяха потеглили ловците. Но макар Аштън да имаше работа, той, както ми се струваше, не бе по-весел. Все пак положението се подобри, защото приятелят ми разполагаше с по-малко време за размишления: обикновено в осем или в девет вечерта вече дълбоко спеше.

На два пъти местихме лагера надолу по течението на реката. Сезонът на плодовете почти бе преминал и жените заговориха за връщане във Форт Бентън. Бяха изминали вече почти шест седмици и аз също се готвех да се връщам, понеже бях уверен, че Бери е там и ни чака. Една вечер обсъдихме положението и решихме да потеглим за в къщи след ден. Беше ли предопределено от съдбата сутринта преди нашето заминаване да пратя Аштън за последен път на лов? Ако не бях направил това… Но аз го изпратих. По-късно ще научите до какво доведе тази моя постъпка. Той можеше и да не отиде на лов, имахме достатъчно месо. Изплатих го и с това промених целия ход на живота му. Ако Аштън беше останал онова утро в лагера, може би щеше и сега да е жив. Поглеждайки назад, аз не зная виновен ли съм за това, или не.

Аштън и Невестулчената опашка потеглиха. Жените заприбираха багажа, измъкнаха торбите от нещавена кожа и взеха да ги пълнят със събраните плодове и сушено месо. Към обед, тъкмо когато направих знак на Нет-ах-ки, че искам да ям, на северния склон на долината се появиха конници. Те препускаха към нас. Целият лагер възбудено забръмча. Някои от конниците размахваха наметала, давайки сигнала „врагове“. Мъжете и младежите грабнаха юздите и побягнаха за конете си. Малката група конници се спусна в лагера и след няколко секунди към мен се втурна Аштън. Пред него на седлото седеше девойка. Той я хвърли в протегнатите ръце на Нет-ах-ки. Аштън беше страшно развълнуван, тъмните му очи просто святкаха. Непрекъснато повтаряше:

— Страхливци! Ах, какви страхливци! Но двама убих, свалих двама.

Девойката плачеше и нареждаше:

— Майка ми, баща ми… и двамата умряха, и двамата са убити.

В лагера се вдигна суматоха. Мъжете оседлаваха конете си, крещяха бясно за оръжието си, възсядаха конете и препускаха към прерията. Потокът конници все повече нарастваше. Аштън слезе от коня и аз видях, че левият му крачол е наквасен с кръв. Той влезе, накуцвайки, в палатката, аз го последвах и свалих дрехите му. Точно под горната става на бедрото имаше дълга бразда, прорязана от куршум.

— Ето как стана това — разказа ми той, докато му промивах и превързвах раната. — На две-три мили от лагера с Невестулчената опашка настигнахме група ловци и продължихме заедно с тях. Някои от ловците водеха и жените си, навярно да им помагат. След малко видяхме хубаво стадо бизони, приближихме го и устроихме гонитба. Убихме към двайсет. Тъкмо нарязвахме месото, бог знае откъде се появиха около петдесет конници и почнаха да стрелят по нас. Ние бяхме само седмина-осмина — недостатъчно силен отряд, за да отблъснем нападението; — но донякъде успяхме да задържим врага, докато жените яхнат конете си, а после всички препуснахме с все сила към лагера, по-точно всички освен двама-трима мъже и една жена, убити още с първите изстрели. Аз убих един от враговете, преди да яхна коня си, и още един след това. И много се радвам, че ги убих, бих искал всичките да избия.

Преследваха ни доста дълго, около две мили, но в края на краищата успяхме да ги спрем или може би те решиха, че е по-добре да не рискуват да приближават нашия лагер. Един от тях ме одраска. Е, повече няма да стреля. Улучих го. Пльосна се на земята. Девойката ли? Те застреляха коня й, ала преди да падне, аз се пресегнах, улових я и я прехвърлих на моя кон. След това вече не можех да стрелям с пушката си, иначе щях да се проявя по-добре. Ето какво ще ви кажа: ако не бяха тези нещастни скалпирани трупове, които се търкалят сега там, в прерията, бих казал, че съм изпитал голямо удоволствие.