Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

чай на листенца?

Хари го погледна. Очите на Лупин шеговито проблясваха.

— Откъде знаете? — попита Хари.

— Професор Макгонъгол ми каза — отвърна Лупин и подаде на Хари голяма

нащърбена чаша чай. — Ама ти не се притесняваш, нали?

— Не — каза Хари.

За миг му се прииска да разкаже на Лупин за кучето, което бе видял на

площадчето «Магнолия», но се отказа. Не искаше Лупин да го помисли за

страхливец, особено след като професорът допускаше, че той не може да се

справи с богърта.

Мислите на Хари сигурно се бяха изписали и по лицето му, защото Лупин

го попита:

— Тревожи ли те нещо?

— Не — излъга Хари, пийна малко чай и се загледа в зверчето, което

сега заканително размахваше юмрук. — Всъщност да — внезапно каза той и

остави чашата на писалището. — Нали помните деня, когато се борихме с

богърта?

— Защо не ми позволихте да изляза срещу него? — рязко попита момчето.

Лупин повдигна вежди.

— Мислех, че ти е ясно, Хари — отвърна той с нотка на изненада.

Хари очакваше професора да отрече, че умишлено е постъпил така, и се

стъписа.

— Амии… — започна Лупин, леко намръщен. — Предположих, че щом те види,

богъртът ще приеме образа на Лорд Волдемор.

Хари се облещи. Не само че най-малко бе очаквал такъв отговор, ами

Лупин изрече и името на Волдемор. Единственият (освен самия него), който

произнасяше това име на глас, бе професор Дъмбълдор.

— Явно съм сгрешил — каза Лупин, все още смръщен. — Но не исках да се

получи така, че Лорд Волдемор да се материализира в учителската стая. Не

исках всички да изпаднат в паника.

— Най-напред си помислих за Волдемор — чистосърдечно каза Хари, — но

после… после си спомних онези диментори…

— Сега разбирам — замислено отвърна Лупин. — Виж ти… Впечатляващо! —

Той се усмихна леко на изненадата по лицето на Хари. — Това означава, че ти

всъщност най-много се боиш от… страха. Съвсем нормално, Хари.

Като не знаеше какво да отговори, Хари отпи чая си.

— Значи ти си си помислил, че не те смятам за способен да се справиш с

богърта? — проницателно каза Лупин.

— Ами… да — отвърна Хари. Изведнъж почувства, че му стана по-леко. —

Професор Лупин, нали знаете, че дименторите…

Прекъсна го почукване на вратата.

— Влез — каза Лупин.

Вратата се отвори и влезе Снейп. Носеше чаша, от която се издигаше

лека пара, но щом видя Хари, спря, а черните му очи се присвиха.

— А, Сивиръс — посрещна го Лупин усмихнат, — много ти благодаря! Би ли

я оставил ей тук на писалището?

Снейп остави чашата, но очите му се местеха от Хари на Лупин и

обратно.

— Тъкмо показвах на Хари моя гриндилоу — приветливо обясни Лупин, като

посочи аквариума.

— Прекрасно — каза Снейп, без изобщо да го погледне. — Трябва

незабавно да го изпиеш, Лупин.

— Да, да, веднага — каза Лупин.

— Направил съм цял котел — продължи Снейп. — Ако ти потрябва…

— Може би ще е добре да пийна още малко утре. Много ти благодаря,

Сивиръс!

— Няма за какво — отвърна Снейп, но Хари не хареса погледа му.

Снейп излезе заднишком от стаята, нащрек, без да се усмихва. Хари

погледна чашата с любопитство, а Лупин се засмя.

— Професор Снейп беше любезен да ми направи една отвара — каза той. —

Никога не ме е бивало особено по отварите, а тази е особено сложна. — Той

взе чашата и помириса течността. — Жалко е, че ако сложа захар, тя ще

загуби силата си — добави той, отпи и потръпна.

— А защо… — започна Хари.

Лупин го погледна и отговори на недовършения въпрос:

— Напоследък се чувствам малко отпаднал. Само тази отвара ми действа

добре. Имам късмет, че работя заедно с професор Снейп. Малко са

магьосниците, които умеят да я правят.

Лупин отпи още веднъж, а Хари изпита безумно желание да избие чашата

от ръцете му.

— Професор Снейп много се интересува от Черните изкуства — не се

сдържа той.

— Така ли? — попита Лупин без особен интерес, като отпи още една

глътка.

— Някои смятат… — Хари се поколеба, после реши да каже каквото мисли.

преподавател по защита срещу Черните изкуства.

Лупин изпи отварата от чашата и направи гримаса.

— Отвратително! — каза той. — Е, Хари, аз трябва да се връщам към

работата си. Ще се видим на тържеството довечера.

— Разбира се — каза Хари и остави празната си чаша.

От чашата на Лупин все още излизаше пара, макар че беше празна.
* * *
— Това е за теб — каза Рон. — Не можехме да носим повече.

В скута на Хари се изсипа дъжд от пъстроцветни лакомства. Беше се

смрачило и в общата стая току-що бяха нахълтали Рон и Хърмаяни, поруменели

от студения вятър, но си личеше, че са прекарали великолепно.

— Благодаря ви! — каза Хари, като си взе едно пакетче с малки черни

пиперени дяволчета. — Как е в Хогсмийд? Къде ходихте?

Както изглежда, бяха ходили навсякъде — в «Дервиш и Банджис», магазин

за магически инструменти и други пособия, в Магазинчето за шегички на

Зонко, в «Трите метли» за по чаша горещ бирен шейк.

— Само да беше видял местната поща, Хари! Почти двеста сови, накацали

в редици и обозначени с кодове в различен цвят в зависимост от срока, за

който искаш да ти доставят пратката.

— А в «Меденото царство» рекламираха нов вид бонбони и ни дадоха без

пари, ето, вземи…

— Видяхме един… май че беше великан, всякакви ги има в «Трите метли»…

— Жалко, че не можехме да ти донесем малко бирен шейк! Ако знаеш как

затопля…

— А ти какво прави? — загрижено попита Хърмаяни. — Успя ли да свършиш

някаква работа?

— Не — призна си Хари. — Лупин ме покани на чай в кабинета си. После

дойде и Снейп…

Той им разказа всичко за чашата с отвара. Рон зяпна от изумление.

— И Лупин я изпи? — не можеше да повярва той. — Да не е луд?

Хърмаяни погледна часовника си.

— Хайде да слизаме, че тържеството започва…

И те минаха през портрета, после се вляха в тълпата, като през цялото

време говореха само за Снейп.

— Ами ако той… искам да кажа… — Хърмаяни сниши глас и се огледа

внимателно, — ако се е опитал да… отрови Лупин, не би го направил пред

Хари.

насочиха надясно към Голямата зала.

Тя бе украсена със стотици издълбани тикви със запалени в тях

свещички, а във въздуха се носеха ято прилепи и множество яркооранжеви

ленти, които изглеждаха като светещи водни змии на фона на буреносния

таван.

сладкиши в «Меденото царство», си сипаха по два пъти от всичко. Хари

непрекъснато поглеждаше към Височайшата маса. Професор Лупин изглеждаше

весел и не по-зле от обикновено, докато разговаряше оживено с дребничкия

професор Флитуик, учителя по вълшебство. Хари отмести очи натам, където

седеше Снейп. Дали си въобразяваше, или Снейп наистина мяташе погледи към

Лупин по-често, отколкото е нормално?

Празничната вечеря завърши с представление, устроено от призраците на

«Хогуортс». Те изникнаха от стените и масите и кръжаха известно време из

залата, строени в най-различни фигури. Почтибезглавия Ник, духът-бродник на

«Грифиндор», събра овациите, като изигра собственото си недовършено

обезглавяване.

Цялата вечер бе толкова приятна, че доброто настроение на Хари не бе

помрачено дори от Малфой, който се провикна през тълпата на излизане от

залата:

— Много поздрави от дименторите, Потър!

кулата, но като стигнаха до коридора, който свършваше с портрета на

Дебелата дама, видяха, че там са се струпали много ученици.

— Защо не минава никой? — учуди се Рон.

Хари надникна над главите пред себе си. Портретът изглежда не се

отместваше.

— Направете ми път, моля! — разнесе се гласът на Пърси, а после той

самият разблъска тълпата важно-важно. — Какво става там? Не може всички да

са забравили паролата… извинете, аз съм отговорникът тук…

Глъчката утихна, първи се умълчаха тези най-отпред, сякаш хлад повя

през коридора. Чу се как Пърси нареди с рязък тон:

— Някой да доведе професор Дъмбълдор! Бързо.

Всички се заоглеждаха, а последните се повдигнаха на пръсти.

— Какво се е случило? — попита Джини, която току-що бе пристигнала.

След малко се появи професор Дъмбълдор, който се насочи към портрета,

докато грифиндорци се отдръпваха по-плътно към стената да му направят път,

а Хари, Рон и Хърмаяни се промъкнаха напред да разберат какъв е проблемът.

— Олеле, майчице! — възкликна Хърмаяни и сграбчи Хари за ръката.

Дебелата дама бе изчезнала от портрета, който бе раздран така жестоко,

че от него липсваха цели големи парчета и по пода се търкаляха ивици от

платното му.

Дъмбълдор хвърли бърз поглед към съсипаната картина и се обърна с

много сериозно изражение назад, откъдето вече идваха професор Макгонъгол,

Лупин и Снейп.

— Трябва да я намерим — каза Дъмбълдор. — Професор Макгонъгол, идете,

моля, веднага при Филч и му кажете да претърси всички картини в замъка за

Дебелата дама.

— Ама няма да я намери! — изкикоти се някой.

Беше училищният полтъргайст Пийвс, който се носеше над тълпата, винаги

много доволен, щом някъде има беля или беда.

— Какво искаш да кажеш, Пийвс? — спокойно попита Дъмбълдор и злорадата

усмивка на Пийвс поувяхна.

Той не смееше да се подиграва с Дъмбълдор, затова продължи с мазен

глас, не по-приятен от хилотенето му:

— Засрамила се е, ваша милост. Не иска да се показва. На нищо не

прилича. Видях я, като тичаше през оня пейзаж горе на четвъртия етаж, сър,

и се затулваше зад дърветата, крещейки страхотии — изпя Пийвс доволен и

добави лукаво: — Горката…

— Не каза ли кой го е сторил? — тихо попита Дъмбълдор.

— Как не, Ваше професорство, сър! — отвърна Пийвс, все едно че криеше

под мишница голяма бомба. — Много се вбесил, като не го пуснала, разбирате

ли… — Пийвс се стрелна надолу, превъртя се и се ухили на Дъмбълдор почти

между петите му. — Ама че нрав имал тоя Сириус Блек!

ГЛАВА ДЕВЕТА

Професор Дъмбълдор изпрати всички грифиндорци обратно в Голямата зала,

където десетина минути по-късно пристигнаха и учениците от «Хафълпаф»,

«Рейвънклоу» и «Слидерин».

— Налага се учителите и аз да претърсим внимателно замъка — каза

професор Дъмбълдор, докато Макгонъгол и Флитуик затваряха всички врати към

залата. — Боя се, че заради вашата сигурност ще трябва да прекарате нощта

тук. Искам префектите да пазят при всички входове в залата, а отличниците

сред момчетата и момичетата поставям за отговорници. Всяка нередност да ми

се съобщава незабавно — добави той към Пърси, който се оглеждаше много

гордо и важно наоколо. — Уведомявай ме по някой от призраците.

Професор Дъмбълдор тръгна да излиза от залата, но се сети нещо и каза:

— О, да, ще ви трябват и…

Махна небрежно с магическата си пръчка и дългите маси в залата

полетяха към краищата й и се изправиха към стените. След още едно леко

замахване подът се покри със стотици набръчкани пурпурни спални чували.

— Приятни сънища! — пожела професор Дъмбълдор и затвори вратата след

себе си.

какво се бе случило.

— Всички в спалните чували! — провикна се Пърси. — Хайде, хайде, без

повече разговори! Светлините угасват след десет минути!

— Хайде! — подкани Рон, тримата приятели хванаха по един спален чувал

и ги задърпаха към ъгъла.

— Мислиш ли, че Блек може да е още в замъка? — тревожно попита

Хърмаяни.

— Очевидно Дъмбълдор смята, че не е изключено — отвърна Рон.

— Добре поне, че е избрал точно тази вечер — каза Хърмаяни, като се

пъхнаха с дрехите в спалните си чували и се подпряха на лакти да си

приказват. — Единствената вечер, когато не сме в кулата…

— Предполагам, че е загубил представа за времето, щом все бяга — каза

Рон. — Не е разбрал, че е Денят на Вси светии. Иначе щеше да нахълта

направо тук.

Хърмаяни потръпна.

Всички наоколо си задаваха един и същи въпрос: «Как е влязъл?»

— Може би знае как да изчезва и да се появява — обади се някой от

«Рейвънклоу» на няколко крачки от тях. — Да изниква от въздуха, нали

разбирате.

— Ами ако се преобразява? — предположи един петокурсник от «Хафълпаф».

— Може да е прелетял — обади се Дийн Томас.

— Нима аз съм единственият човек тук, който си е направил труда да

прочете «История на «Хогуортс»! — троснато каза Хърмаяни.

— Сигурно — отвърна Рон. — Защо?

— Защото не знаете, че замъкът е защитен не само със стени — каза

Хърмаяни. — Има какви ли не магии и заклинания, които да не допускат някой

да се промъкне тайно и незабелязано. Тук никой не може да се магипортира.

Ще ми се да видя под какво ли прикритие би могъл някой да измами ония

диментори. Те пазят всеки възможен вход към парка наоколо. Биха го видели и

ако прелети. А Филч познава всички тайни входове и щяха да ги завардят…

— Светлините изгасват! — провикна се Пърси. — Всички да са в чувалите

и да няма повече приказки!

Свещите изведнъж угаснаха. Остана сиянието на сребристите призраци,

които се рееха докато разговаряха много сериозно с префектите, а

омагьосания като небосклон таван бе осеян със звезди досущ като небето

навън. Заради това, а и защото залата бе изпълнена с шепот, на Хари му се

стори, че ще нощуват навън на лекия ветрец.

На всеки час в залата влизаше някой преподавател да провери дали

всичко е спокойно. Около три сутринта, когато повечето ученици най-после

бяха заспали, дойде професор Дъмбълдор. Хари го наблюдаваше как търси

Пърси, който пък обикаляше между спалните чували и сгълчаваше бъбривците.

Пърси беше съвсем близо до Хари, Рон и Хърмаяни, които веднага се

престориха на заспали, щом стъпките на Дъмбълдор се приближиха.

— Някакви следи от него, професоре? — попита шепнешком Пърси.

— Не. Тук всичко наред ли е?

— Всичко е под контрол, сър.

— Добре. Но няма смисъл да ги местим сега. Намерих заместник на

Дебелата дама за портрета, който пази «Грифиндор». Утре ще се приберете.

— Ами Дебелата дама, сър?

— Скрила се е в една карта на графство Аргилшър на втория етаж. Явно е

отказала да пусне Блек без парола и той се е нахвърлил върху нея. Още е

много разстроена, но щом се успокои, ще помоля господин Филч да я

реставрира.

Хари чу как вратата на залата отново се отваря със скърцане,

последвано от стъпки.

— Господин директоре… — беше Снейп. Хари още повече напрегна слух. —

Претърсен е целият трети етаж. И там го няма. Филч пък обходи подземията.

Нито следа.

— Ами астрономическата обсерватория? Стаята на професор Трелони?

Соварника?

— Навсякъде…

— Добре, Сивиръс. Не съм и очаквал Блек да се задържи дълго тук.

— Имате ли някакви предположения как може да е влязъл, професоре? —

попита Снейп.

Хари леко повдигна глава от ръката си, за да чува и с другото ухо.

— Много, Сивиръс, и то кое от кое по-невероятни.

Хари лекичко отвори очи, присви клепачи и се взря там, където стояха

двамата — Дъмбълдор бе с гръб към него, но се виждаше лицето на Пърси,

затаил дъх в захлас, както и профилът на Снейп с гневно изражение.

— Нали помните, директоре, какво говорехме още преди… хм… началото на

срока? — попита Снейп, почти без да си отваря устата, за да изолира Пърси

от разговора.

— Спомням си, Сивиръс — отвърна Дъмбълдор с някаква заплашителна нотка

в гласа.

— Струва ми се… почти невъзможно… Блек да е влязъл в училището без

помощ отвътре. Аз изразих тревогата си, когато вие назначихте…

— Не смятам, че някой в замъка тайно е помогнал Блек да влезе вътре —

заяви Дъмбълдор и с тона си така недвусмислено приключи разговора, че Снейп

не отговори. — Сега трябва да сляза долу при дименторите. Обещах да ги

уведомя, като приключим с търсенето.

— Не пожелаха ли да помагат, сър? — попита Пърси.

— Пожелаха, разбира се — хладно отвърна Дъмбълдор. — Само че докато аз

съм директор, диментор не ще прекрачи прага на този замък.

Пърси го погледна с известно недоумение. Дъмбълдор напусна залата с

бързи и тихи стъпки. Снейп остана още миг, загледан в Дъмбълдор с дълбока

омраза, после също си тръгна.

Хари погледна встрани към Рон и Хърмаяни. И двамата лежаха с отворени

очи, загледани в звездното небе.

— За какво ли си говореха? — промълви Рон.

Блек. Предположенията как може да е влязъл в замъка ставаха все по-безумни,

а през по-голямата част от следващия час по билкология Хана Абът от

«Хафълпаф» обясняваше на всички, които искаха да слушат, как Блек можел да

се превръща в цъфтящ храст.

Раздраното платно на Дебелата дама бе свалено и заменено с портрет на

сър Кадоган, яхнал закръгленото сиво пони. Никой не му се радваше. През

половината време сър Кадоган предизвикваше всекиго на дуел, а през

останалото време съчиняваше нелепи сложни думи за парола и ги сменяше поне

два пъти на ден.

— Този е луд за връзване! — гневеше се Шеймъс Финигън пред Пърси. — Не

може ли да бъде заменен?

— Никоя от другите картини не желае да върши тая работа — обясни

Пърси. — Плашат се от случилото се с Дебелата дама. Сър Кадоган бе

единственият смелчага, който доброволно си предложи услугите.

Сър Кадоган обаче беше последната грижа на Хари. Сега всички

наблюдаваха него. Учителите все намираха повод да го придружават по

коридорите, а Пърси Уизли (по заръка на майка си, както предполагаше Хари)

го следваше навсякъде по петите като наперено куче пазач. На всичкото

отгоре професор Макгонъгол извика Хари в кабинета си с твърде мрачно

изражение, като че ли някой е умрял.

— Няма смисъл повече да крием от теб, Потър — започна тя със сериозен

глас. — Предполагам, че ще ти подейства като шок, но Сириус Блек…

— Знам, че ме преследва — каза Хари с досада. — Чух бащата на Рон да

го казва на майка му. Нали господин Уизли работи в Министерството на

магията.

Хари известно време, после каза:

— Ясно. Е, в такъв случай, Потър, ще разбереш защо не смятаме за

разумно да излизаш вечер на тренировки по куидич. Много си уязвим на

игрището само с отбора си наоколо…

— Ама първият ни мач е в събота! — не скри гнева си Хари. — Трябва да

тренирам, професоре!

Професор Макгонъгол го гледаше замислено. Хари знаеше колко държи тя

на отбора на «Грифиндор». И нали в края на краищата точно тя го бе

предложила за търсач още в самото начало! Той чакаше със затаен дъх.

— Хм… — Професор Макгонъгол се изправи и впери очи през прозореца към

игрището за куидич, което едва се виждаше в дъжда. — Ех, повярвай ми, и на

мен ми се иска най-после да спечелим Купата по куидич… Така или иначе,

Потър, бих била по-спокойна, ако присъства и някой учител. Ще помоля Мадам

Хууч да наглежда тренировките ви.
* * *
Времето непрекъснато се влошаваше, а денят на мача наближаваше.

Отборът на «Грифиндор» невъзмутимо и усилено тренираше под погледа на Мадам

Хууч. Но на последната им тренировка преди мача в събота Оливър Ууд съобщи

на отбора си неприятна новина.

— Няма да играем срещу «Слидерин»! — каза той, видимо ядосан. — току-

що Флинт дойде да ми каже. Ще играем срещу «Хафълпаф».

— Защо? — попита в хор отборът.

— Флинт се оправда с това, че ръката на търсача им още не била

заздравяла — каза Ууд, ядно скърцайки със зъби. — Съвсем ясно ми е защо го

правят. Не искат да играят в такова време. Страх ги е да не им намали

шансовете…

През целия ден бе валяло и духаше силен вятър, а докато Ууд говореше,

се чуваше далечен тътен на буря.

— Нищо й няма на ръката на Малфой! — вбеси се Хари. — Преструва се!

— Знам само, че не можем да го докажем — каза Ууд огорчен. — А ние

тренирахме всичките тия ходове, за да играем срещу слидеринци. Сега пък ще

излезем срещу «Хафълпаф», които имат съвсем друг стил. Имат и нов капитан и

търсач — Седрик Дигъри…

Анджелина, Алиша и Кейти изведнъж се разкикотиха.

— Какво има? — намръщи се Ууд на това лекомислено поведение.

— Не е ли един такъв висок и хубавец, а? — попита Анджелина.

— Силен и мълчалив — добави Кейти и трите пак избухнаха в смях.

— Мълчалив ами, като не може да върже две думи — каза Фред с

пренебрежение. — Не разбирам защо се безпокоиш, Оливър, хафълпафци са

слабаци. Миналия път като играхме с тях, Хари улови снича още на петата

минута, не помниш ли?

— Тогава беше съвсем друго! — викна Ууд, та чак очите му изпъкнаха. —

Дигъри е събрал много силен отбор! Самият той е отличен търсач! Боях се, че

точно така ще приказвате! Не бива да се отпускаме! Трябва да се стегнем!

Слидеринци се опитват да ни подхлъзнат! Ние сме длъжни да победим!

— Успокой се, Оливър! — каза Фред, който вече се беше изплашил за

него. — Разбира се, че приемаме «Хафълпаф» съвсем сериозно. Сериозно.

като из ведро. В коридорите и класните стаи бе толкова тъмно, че се наложи

да поставят допълнителни свещи и факли. Всички от отбора на «Слидерин»

злорадстваха и особено Малфой:

— Ах, защо не ми беше по-добре ръката! — въздишаше той, докато халата

навън се блъскаше в прозорците.

Хари не се притесняваше за нищо друго, освен за мача на следващия ден.

Оливър Ууд все дотичваше при него между часовете да му даде по още някой

съвет. На третия път Ууд се разприказва твърде много. Хари установи, че е

закъснял с десет минути за часа по защита срещу Черните изкуства, затова

хукна натам, докато Ууд все още викаше след него: «Дигъри завива

светкавично, така че може би ти трябва с лупинг…»

Хари едва се спря пред стаята, където имаха защита срещу Черните

изкуства, рязко отвори вратата и влетя вътре.

— Съжалявам, че закъснях, професор Лупин, но…

Но от учителската катедра го гледаше не професор Лупин, а Снейп.

— Часът започна преди десет минути, Потър, така че ще лишим

«Грифиндор» от десет точки. Седни си.

Но Хари не помръдна.

— Къде е професор Лупин? — попита той.

— Ами, чувствал се е твърде зле днес, за да влезе в час — отвърна

Снейп с крива усмивка. — Казах ти, струва ми се, да си седнеш.

Ала Хари пак остана на мястото си.

— Какво му е?

Черните очи на Снейп засвяткаха: