Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

Тримата прекосиха улицата и след няколко минути влязоха в малка кръчма.

Вътре бе топло, задушно и пълно с народ. Една красива жена с хубава

фигура сервираше на шумна група магьосници на бара.

— Това е мадам Розмерта — каза Рон. — Аз ще ви донеса питиетата —

добави той и леко се изчерви.

Хари и Хърмаяни се насочиха към отдалечения край на помещението,

където се виждаше свободна масичка между прозореца и красивата коледна

елха, изправена до камината. Рон се върна след пет минути с три димящи

халби горещ бирен шейк.

— Весела Коледа! — поздрави ги той радостно, вдигайки чаша.

Хари отпи дълга глътка. Това бе най-превъзходната напитка, която бе

вкусвал някога, и като че ли го загря целия отвътре.

Внезапен полъх на вятъра разроши косата му. Вратата на «Трите метли»

се отвори отново. Хари погледна натам над очилата си и се задави.

Професор Макгонъгол и професор Флитуик влизаха в заведението сред

вихър от снежинки, следвани по петите от Хагрид, който бе унесен в разговор

с представителен мъж с яркозелен цилиндър и мантия на тънки райета. Това бе

самият министър на магията Корнелиус Фъдж.

В следващата секунда Рон и Хърмаяни едновременно сложиха длани върху

главата на Хари и го натиснаха, за да се пъхне под масата. Окапан с бирен

шейк, клекнал на скрито, Хари стискаше празната халба и гледаше как краката

на учителите и министъра се приближават към бара, спират, после се обръщат

и тръгват право към него.

Някъде над главата му Хърмаяни прошепна:

— Мобилиарбус!

Коледната елха се вдигна с няколко сантиметра над земята, премествайки

се встрани и меко кацна точно пред масата им, скривайки ги от погледите на

другите. През гъстите долни клони Хари видя как край съседната маса краката

на четири стола се отместват назад, после чу как учителите и министърът

сядат с пъшкане и въздишки.

След малко видя друг чифт крака в обувки с искрящи тюркоазени токове и

чу женски глас:

— Малката розова вода беше за…

— За мен — каза професор Макгонъгол.

— Четири големи греяни медовини…

— Дай ги тук, Розмерта — каза Хагрид.

— Черешов сироп и сода с лед и чадърче…

— Ммм — каза професор Флитуик и примлясна.

— За вас остава ром от касис, господин министър.

— Благодаря, Розмерта, миличка! — чу се гласът на Фъдж. — Радвам се да

те видя отново, наистина, пийни и ти едно. Ела, седни при нас…

— О, много ви благодаря, господин министър!

Хари проследи как лъскавите токчета се отдалечиха и пак се върнаха.

Сърцето му сякаш се бе качило в гърлото. Как не се сети, че и за учителите

това бяха последните почивни дни преди края на срока! И колко ли дълго ще

седят тук? А и му трябваше време да се промъкне най-напред до «Меденото

царство», за да успее да се прибере в училището до вечерта… Кракът на

Хърмаяни нервно потропваше до него.

— Е, какво ви води в този край на гората, господин министър? — чу се

гласът на мадам Розмерта.

Хари видя как тялото на Фъдж се завъртя в стола — вероятно той се

оглеждаше да не го подслушват. Чак тогава заговори с тих глас:

— Какво друго, мила, освен Сириус Блек? Не се съмнявам, че си чула

какво стана в училището в Деня на Вси светии.

— Дочух някаква мълва — призна мадам Розмерта.

— Успя ли да разгласиш из цялата кръчма, Хагрид? — сърдито попита

професор Макгонъгол.

— Мислите ли, че Блек все още се върти наоколо? — прошепна мадам

Розмерта.

— Сигурен съм — отсече Фъдж.

— Знаете ли, че дименторите на два пъти претърсваха заведението ми? —

каза мадам Розмерта с леко огорчение в гласа. — Подплашиха всичките ми

клиенти… Зле се отрази това на бизнеса ми.

— Розмерта, миличка, и на мен са ми толкова противни, колкото и на теб

— каза Фъдж с известно неудобство. — Необходими са предпазни мерки за

съжаление, това е… току-що срещнах няколко от тях. Беснеят срещу Дъмбълдор,

че не иска да ги пусне да припарят до замъка.

— Има право — намеси се остро професор Макгонъгол. — Как да

преподаваме с такива ужасни създания по петите ни?

— Да, да… — намеси се с тъничък глас дребничкият професор Флитуик,

чиито крака не стигаха до пода.

— Така или иначе — замисли се Фъдж, — те са тук, за да пазят всички ни

от нещо много по-лошо… Знаем на какво е способен Блек.

— Вижте какво, аз все още не мога да повярвам — сериозно каза мадам

Розмерта. — От всички онези, които преминаха на страната на Тъмните сили,

най-малко бих очаквала това от Сириус Блек. Та аз го помня още като беше

момче в «Хогуортс»! Ако тогава ми бяхте казали какъв ще стане, бих ви

отговорила, че сте попрекалили с медовината.

— Много неща не знаеш, Розмерта — хладно отвърна Фъдж. — най-голямото

му злодеяние не е известно на обществеността.

— Злодеяние ли? — попита мадам Розмерта с нескрито любопитство. — Че

какво по-лошо от убийството на всички ония клети хора?

— Има и по-лошо — отвърна Фъдж.

— Не мога да повярвам. Какво ли може да е то?

— Нали каза, че си го спомняш още от «Хогуортс», Розмерта — намеси се

с тих глас професор Макгонъгол. — А помниш ли кой беше най-добрият му

приятел?

другият, нали така беше? А колко пъти са идвали тук… охооо… и все ме

разсмиваха. Вечният дует — Сириус Блек и Джеймс Потър!

Хари изпусна халбата си, която шумно издрънча. Рон го срита.

— Точно така — потвърди професор Макгонъгол. — Блек и Потър.

Главатарите на малката им банда. И двамата много будни момчета, разбира се,

дори изключително умни… Но едва ли някога сме имали такава двойка

размирници…

— Мен ако питате — намеси се Хагрид, като се смееше, — Фред и Джордж

Уизли не им отстъпват.

— Човек можеше да ги помисли за братя… Блек и Потър! — обади се

професор Флитуик. — Неразделни бяха.

— Така беше — потвърди Фъдж. — Потър вярваше на Блек повече, отколкото

на когото и да е било другиго от приятелите си. Отношенията им не се

промениха и като завършиха училище. Блек кумуваше на Потър на сватбата му с

Лили, после го избраха за кръстник на Хари. Хари не знае това, разбира се.

Можете да си представите колко би се измъчвал, ако разбере.

— Защото Блек се оказа съюзник на Вие-знаете-кой ли? — вече шепнеше

мадам Розмерта.

— Още по-лошо, мила моя… — Фъдж сниши глас и продължи да говори като

че с корема си. — На малцина е известно следното — семейство Потър бяха

осведомени, че Вие-знаете-кой е по петите им. Дъмбълдор, който неуморно

действаше срещу Вие-знаете-кой, разполагаше с неколцина способни шпиони.

Един от тях му бе пошушнал това и той веднага предупреди Джеймс и Лили.

Посъветва ги да се скрият някъде. Да, но беше много трудно да се скриеш от

Вие-знаете-кой. Дъмбълдор им препоръча да използват заклинанието

«Фиделиус».

— Как действа то? — попита мадам Розмерта, затаила дъх от любопитство.

Професор Флитуик се покашля.

— Това е много сложна магия — започна той с пискливия си глас, — която

се състои в заклинателно скриване на някаква тайна в една-единствена жива

душа. Информацията се скрива у някого, когото предварително сте избрали, и

той става вашият Пазител на тайната. Оттам нататък тя изобщо не може да

бъде открита, освен, ако разбира се, избранникът сам не реши да я издаде.

Докато Пазителят на тайната си държи устата затворена, Вие-знаете-кой може

да претърсва цялото село, където Джеймс и Лили да се крият с години, и

никога да не ги намери, дори да наднича през прозореца в стаята им.

— Значи Блек е бил Пазителя на тайната на двамата Потър? — попита

шепнешком мадам Розмерта.

— Както можете да предполагате — обясни професор Макгонъгол, — Джеймс

Потър увери Дъмбъллдор, че приятелят му по-скоро би умрял, отколкото да

издаде къде се намират, както и че самият Блек се канел да минава в

нелегалност… Но въпреки всичко Дъмбълдор си остана някак тревожен. Спомням

си, че предложи той самият да стане Пазителя на тайната на двамата Потър.

— Той е подозирал Блек? — ахна мадам Розмерта.

— Беше сигурен, че някой близък на семейство Потър постоянно

осведомява Вие-знаете-кой за тяхното движение — мрачно продължи професор

Макгонъгол. — Дори известно време подозираше, че някой от нас е станал

предател и редовно донася на Вие-знаете-кой.

— Самият Джеймс Потър ли настояваше да се довери на Блек?

— Именно — потвърди тежко Фъдж. — И по-малко от седмица след

заклинанието «Фиделиус»…

— Блек ги е предал? — досети се мадам Розмерта.

— Точно така. На Блек явно му е омръзнало да играе ролята на двоен

агент и бил готов да обяви открито, че поддържа Вие-знаете-кого, като

вероятно е планирал да го направи точно, когато умират двамата Потър. Но

както е известно на всички ни, самият Вие-знаете-кой се провалил пред

силата на малкия Хари Потър. Тогава, загубил моща си, останал почти без

сили, той побягнал. Така Блек изпаднал в крайно неизгодно положение —

господарят му се провалил точно в момента, когато той разкрил истинската си

същност на предател. На Блек не му оставало друго, освен да се спасява с

бягство…

притихнаха.

— Шшшшт! — сгълча го професор Макгонъгол.

— Аз го видях, бе! — ръмжеше Хагрид. — Сигурно съм бил последният,

дето го е мернал преди да утрепе сичките ония хорица! Че нали аз спасих

Хари от къщата на Лили и Джеймс, като ги убиха! Измъкнах го изпод

развалините, клетото мъниче с ей такваз грамадна рана на челото, без майка

и бащица… И кой мислите се появява — Сириус Блек, яхнал оня летящ

мотоциклет, дето си го караше. Ама как да се сетя защо е дошъл? От'де да

знам, че бил Пазителя на тайната на Лили и Джеймс? Рекох си, че е чул за

нападението на Вие-знаете-кой и е пристигнал да види к'во може да се

направи. Беше бял като платно и трепереше като лист. И к'во мислите, че

сторих аз? ЗАПОЧНАХ ДА УТЕШАВАМ ТОЗИ ПРЕДАТЕЛ И УБИЕЦ! — изкрещя вече

Хагрид.

— Можех ли да знам, че е разстроен не от смъртта на Лили и Джеймс, а

заради Вие-знаете-кой? После ми разправя: «Дай Хари на мен, Хагрид, аз съм

му кръстник, ще се грижа за него!» Виж го ти! Ама аз нали имах заповед от

Дъмбълдор, та му викам на Блек — не, Дъмбълдор каза, че Хари трябва да иде

при леля си и вуйчо си. Блек продължи да настоява, ама накрая се отказа.

Рече ми да 'зема мотоциклета му да закарам Хари дотам. «Няма повече да ми

трябва» — вика. Ама и аз да не се сетя, че е имало нещо гнило. Той си

обичаше мотоциклета, защо да ми го дава, а? Как тъй нямало да му трябва

вече? А работата си била от ясна по-ясна. Дъмбълдор го знаел като Пазителя

на тайната на семейство Потър. Блек е разбрал, че още същата нощ трябва да

си спасява кожата, 'щото Министерството на магията е щяло да го погне само

след няколко часа. Ами ако му бях дал Хари? Бас държа, че е щял да го бутне

в морето по средата на пътя. Сина на най-добрия си приятел! Тъй е то — кат'

премине един магьосник към Тъмната страна, вече за нищо и за никого не го е

грижа…

проговори мадам Розмерта с известно задоволство:

— Само че не успя да избяга, нали? Министерството на магията го залови

още на следващия ден!

— Уви! Не успяхме — поправи я с горчивина Фъдж. — Не го заловихме ние.

Заслугата е на оня дребничкия Питър Петигрю, другия приятел на семейство

Потър. Обезумял от скръб, без съмнение и знаейки, че Блек е бил Пазителя на

тайната на Джеймс и Лили, той сам го подгонил.

— Петигрю… Онова дебело ниско момченце, което все ходеше по петите им

в «Хогуортс»? — попита мадам Розмерта.

— Той направо се прекланяше пред Блек и Потър — каза професор

Макгонъгол, — макар че изобщо не беше от тяхната категория по способности.

Често бях доста остра с него. Не можете да си представите колко… колко

съжалявам сега за това… — Гласът й прозвуча така, сякаш внезапно я бе

хванало хрема.

— Недей, Минерва — опита се да я успокои Фъдж. — Петигрю умря като

герой. Според мъгъли очевидци — впоследствие ние го заличихме от паметта

им, разбира се — Петигрю хванал натясно Блек и му казал, ридаейки: «Как

можа, Сириус! Лили и Джеймс!» И посегнал към магическата си пръчка. Ала

Блек, естествено, бил по-бърз и взривил Петигрю на парченца…

Професор Макгонъгол си издуха носа и заговори по-дрезгаво:

— Такова глупаво… наивно момче… Беше безнадеждно непохватен в

дуелирането… Защо не е оставил на министерството…

— Кълна се, че ако бях сварил да спипам Блек преди оня малкия Петигрю,

нямаше изобщо да си играя с пръчици… ами ей така… къс по къс щях да го… —

настървяваше се Хагрид.

— Изобщо не можеше да си представите какво всъщност ставаше, Хагрид —

остро го прекъсна Фъдж. — Единствено специално обученият Вълшебнически

отряд за бързо реагиране от Силите за спазване на магическите закони можеше

да се справи с Блек, след като най-сетне беше притиснат в ъгъла. По онова

време като помощник-министър в Отдела за магически бедствия аз бях един от

първите, озовали се на местопроизшествието, след като Блек уби цялото онова

множество хора. Никога… никога няма да го забравя! Още го сънувам понякога.

Един огромен кратер по средата на улицата, толкова дълбок, че се бе

пропукала дори подземната канализация. Навсякъде разпръснати тела… Мъгълите

пищят… А Блек стои там и се смее над останките на Петигрю в краката си —

окървавената му мантия и няколко… парченца.

Фъдж изведнъж млъкна. Чу се как пет души издухаха носовете си.

— Е, сега вече знаеш, Розмерта — дрезгаво продължи Фъдж. — Блек бе

отведен от двайсет членове на Патрула за охрана на магическия ред, а

Петигрю получи Ордена на Мерлин първа степен, което според мен бе поне една

малка утеха за майка му. Оттогава Блек е затворен в Азкабан.

Мадам Розмерта въздъхна дълбоко.

— Вярно ли е, че е полудял?

— Бих желал да мога да го потвърдя — бавно отвърна Фъдж. — Сигурен

съм, че поражението на господаря му го е разстроило за известно време.

Убийството на Петигрю и на толкова много мъгъли е отчаяна постъпка на

някой, който е изпаднал в безизходица… Това беше… безсмислена жестокост. Но

при последната си инспекция в Азкабан пак видях Блек. Знаете ли, повечето

затворници там просто седят и си мърморят нещо в мрака, просто са

обезумели… Но бях шокиран колко нормален изглеждаше Блек. Разговаряше

съвсем разумно с мен. Беше много изнервящо. Създаваше впечатление, че е

просто отегчен… Най-хладнокръвно ме попита дали съм приключил с четенето на

вестника си, че го сърбели ръцете да решава кръстословици. Да, наистина

останах изненадан, че дименторите почти не са му повлияли… При това той бе

един от най-строго охраняваните затворници там, както знаете. Пред вратата

му денонощно имаше диментори.

— Но с каква цел е избягал според вас? — попита пак мадам Розмерта. —

Само да не кажете, министре, че сега пак се опитва да се присъедини към Вие-

знаете-кого?

— Бих казал, че това е… крайната му цел — малко неопределено отвърна

Фъдж. — Но ние се надяваме да заловим Блек, преди да успее. По мое мнение,

докато е сам и без приятели, Вие-знаете-кой е безсилен, ала допуснем ли да

го намери най-верният му слуга… Тръпки ме побиват само при мисълта колко

бързо би надигнал глава…

Чу се леко дрънване на чаши в дърво. Някои явно си бяха изпили вече

питиетата.

— Корнелиус, щом сте поканен на вечеря с директора, време е да поемаме

обратно към замъка — подсети го професор Макгонъгол.

Един по един няколкото чифта крака пред погледа на Хари поеха отново

теглото на притежателите си, люшнаха се полите на четири мантии, а

лъскавите токчета на мадам Розмерта се скриха зад бара. Вратата на «Трите

метли» пак се отвори, пропусна отново малко от снежната вихрушка отвън и

учителите изчезнаха.

— Хари?

Рон и Хърмаяни надникнаха под масата. И двамата го гледаха облещени,

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Хари дори не разбра как успя да стигне до избата на «Меденото царство»

и оттам през тунела да се прибере обратно в замъка. Едно бе сигурно —

обратният път трая несравнимо по-кратко, а и той почти не усещаше какво

прави, защото главата му още бе размътена от разговора, който току-що бе

чул.

господин Уизли, нито Корнелиус Фъдж… Защо никой дори не беше споменал

факта, че родителите на Хари бяха умрели, защото най-добрият им приятел ги

бе предал?

През цялата вечер Рон и Хърмаяни наблюдаваха Хари с голямо

безпокойство, но не смееха да разговарят, защото Пърси седеше близо до тях.

Като се качиха горе, установиха, че Фред и Джордж бяха взривили поне

половин дузина торови бомбички в изблик на радост, че срокът е свършил.

Хари искаше да избегне въпроса на близнаците дали е стигнал до Хогсмийд и

тихомълком се прибра в празната още спалня, където се насочи право към

нощното си шкафче. Там той избута настрани учебниците и веднага намери

каквото търсеше — албума с кожена подвързия, който Хагрид му бе подарил

преди две години, пълен с магически снимки на баща му и майка му. Седна на

кревата си, спусна завесите и заобръща страница след страница, търсейки…

Спря на снимката от сватбата на родителите си. Ето го баща му — той му

махаше сияещ, с щръкнала на всички посоки непокорна черна коса, която Хари

бе наследил. Ето я и майка му, грейнала от щастие, хванала за ръка баща му.

А ето и… това трябва да е той. Техният кум… Хари никога досега не си бе

задавал въпроса кой е той.

Ако не знаеше, че става дума за един и същи човек, нямаше да познае

Блек на старата фотография. Лицето му не бе хлътнало и восъчнобледо, а

красиво и широко засмяно. Дали вече е бил на страната на Волдемор, когато е

била направена снимката? Дали е кроял вече смъртта на двамата до себе си?

Давал ли си е сметка, че го чакат дванайсет години в Азкабан — дванайсет

години, които щяха да го променят до неузнаваемост?

«Само че дименторите нямат влияние върху него — размишляваше Хари,

докато гледаше красивото усмихнато лице. — Той не чува писъците на моята

майка, когато се приближи някой от тях…»

Хари затвори албума, пресегна се и го напъха в шкафчето, свали

наметалото и очилата и се мушна в леглото, като остави завесите спуснати —

да не го вижда никой.

Вратата на спалнята се отвори.

— Хари? — повика го Рон колебливо.

Но Хари не отговори, правейки се на заспал. Изчака Рон да излезе,

обърна се по гръб и остана така с широко отворени очи.

Непозната досега омраза плъзна по тялото му като отрова. Блек му се

смееше през мрака, сякаш някой бе залепил върху очите му снимката от

албума. Като на филм, прожектиран пред него виждаше как Сириус Блек

взривява на хиляди късчета Питър Петигрю, който много приличаше на Невил

Лонгботъм. Макар да не знаеше как точно звучи гласа на Блек, чуваше трескав

гърлен шепот: «Готово, господарю… Семейство Потър ме обявиха за свой

Пазител на тайната…» След това се разнесе друг смях, който пронизително се

смееше — това бе същият смях, който звучеше в главата на Хари, щом се

приближаха дименторите…

Хари бе заспал едва на зазоряване. Като се събуди, в спалнята вече

нямаше никого, той се облече и слезе по спираловидната стълба до общата

стая, където бяха само Рон, който ядеше ментолови жаби и се гладеше по

корема, и Хърмаяни, която бе разпростряла домашното си върху три маси.

— Къде са другите? — попита Хари.

— Заминаха! Нали е първият ден от ваканцията, забрави ли? — отвърна

Рон и се вгледа изпитателно в Хари. — Наближава време за обяд, тъкмо щях да

идвам да те будя.

Хари се отпусна в едно кресло до камината. През прозореца видя, че

продължава да вали сняг. Крукшанкс се бе изпънал пред огъня като дебело

рижаво килимче.

— Наистина не изглеждаш добре, знаеш ли? — обади се Хърмаяни и

тревожно се взря в лицето му.

— Нищо ми няма — отвърна Хари.

— Виж какво — поде Хърмаяни, като размени поглед с Рон, — сигурно си

много разстроен от онова, което чухме вчера. Работата е там, че не бива да

вършиш глупости.

— Какви глупости? — попита Хари.

На Хари му стана ясно, че двамата са се уговорили за този разговор,

докато той бе спал. Не им каза нищо.

— Нали няма да го правиш, Хари? — настоя Хърмаяни.

— Защото Блек не заслужава да умреш — присъедини се Рон.

Хари ги погледна. Те май нищо не разбираха.

— Случайно да знаете какво виждам и чувам всеки път, когато към мен се

приближи диментор? — Рон и Хърмаяни поклатиха отрицателно глави, но бяха

нащрек. — Чувам как мама пищи и умолява Волдемор. Бихте ли могли да

забравите току-така писъците на майка си от минутите, преди да я убият? И

ако откриете, че някой, когото тя е мислила за приятел, я е предал и е

изпратил Волдемор по следите й…

— Нищо не можеш да направиш! — каза Хърмаяни, видимо съкрушена. —

Дименторите ще заловят Блек и ще го върнат в Азкабан… и така му се пада!

— Нали чухте какво каза Фъдж. Престоят в Азкабан не се отразява на

Блек така, както на другите. За него това не е такова наказание, каквото е

за другите.

— Е, и какво искаш да кажеш? — попита Рон, много напрегнат. — Да не

смяташ ти да… убиеш Блек или какво?

— Не говори глупости! — стресна се Хърмаяни. — Хари не е тръгнал да

убива никого, нали, Хари?

Хари пак не отговори. Не можеше да определи как точно иска да постъпи.

Ясно му беше само едно — че не може да се примири да бездейства, докато

Блек е на свобода.

— Малфой знае всичко — изведнъж обяви той. — Помните ли какво ми каза

в часа по отвари? «Ако бях аз, щях да искам отмъщение. Сам щях да го

заловя.»

— Значи ще слушаш съветите на Малфой, а не нашите, така ли? — разгневи

се Рон. — Слушай… знаеш ли какво получила майката на Петигрю, след като

Блек се разправил с него? Татко ми е разказвал — Орден на Мерлин първа

степен и пръста на Петигрю в кутийка. Това било най-голямото късче от него,

което успели да открият. Блек е луд, Хари, и е много опасен…

— Бащата на Малфой сигурно му е казал — продължи Хари, без да обръща

внимание на Рон. — Той е бил сред най-приближените на Волдемор…

— Казвай Вие-знаете-кой, чуваш ли! — ядосано го прекъсна Рон.

— …в такъв случай семейството на Малфой е знаело, че Блек работи за

Волдемор…

— …и Драко най-много от всичко ще се радва да те види разкъсан на

малки парченца — като Петигрю! Разбери, че Малфой просто се надява да си си