Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

със сериозен поглед и никой не посмя да мръдне или да издаде звук.

— А сега нещо по-приятно — продължи той. — С радост приветствам двама

нови учители, дошли при нас тази година. Най-напред професор Лупин, който

бе така любезен да заеме мястото на преподавател по защита срещу Черните

изкуства.

Чуха се откъслечни, не особено ентусиазирани ръкопляскания. Само

онези, които бяха пътували в едно купе с професор Лупин, пляскаха силно,

особено Хари. Професор Лупин имаше доста окаян вид спрямо всички останали

учители, облечени в най-хубавите си мантии.

— Погледни към Снейп! — изсъска Рон в ухото на Хари.

Професор Снейп, учителят по отвари, бе вперил поглед в професор Лупин

покрай масата. Не беше тайна, че Снейп много искаше да преподава защита

срещу Черните изкуства, но дори и Хари, който ненавиждаше Снейп, се

изненада от гримасата, разкривила слабото му изпито лице. Беше нещо повече

от гняв. Бе истинска омраза. Хари твърде добре познаваше това изражение,

защото то се появяваше по лицето на Снейп всеки път, когато погледнеше към

Хари.

— Колкото до втория нов преподавател — продължи Дъмбълдор, след като

кажа, че професор Кетълбърн, нашият учител по грижа за магически създания,

се пенсионира в края на миналата година, за да може по-дълго да се радва на

недотам здравите си крайници. Със задоволство обаче ви съобщавам, че

неговото място ще бъде заето не от друг, а от Рубиъс Хагрид, който прие да

добави и задълженията на преподавател към досегашните си отговорности като

пазач на дивеча.

Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха удивени. После се присъединиха към

аплодисментите, които бяха най-бурни от масата на «Грифиндор». Хари се

надигна да види Хагрид, който бе почервенял като рубин в лицето и бе забил

поглед в грамадните си ръце, скрил широка усмивка в буйната си черна брада.

— Трябваше да се сетим! — възторжено възкликна Рон, тропайки на

масата. — Кой друг би могъл да включи в списъка ни и хапеща книга?!

Хари, Рон и Хърмаяни ръкопляскаха най-дълго и когато професор

Дъмбълдор заговори отново, те забелязаха, че Хагрид бърше очите си в

покривката на масата.

— И така, мисля че ви казах всичко — обяви Дъмбълдор. — Нека празникът

да започне!

Златните чинии и бокали пред тях тутакси се изпълниха с храна и

напитки. Хари, внезапно усетил вълчи глад, си сипа от всичко, до което

можеше да стигне, и започна да се храни. Край масата беше много весело и

залата забръмча от разговори, смях и тракането на ножици и вилици. Хари,

Рон и Хърмаяни обаче с нетърпение очакваха всичко да свърши, за да си

поговорят с Хагрид. Знаеха какво голямо значение за него е фактът, че е

станал учител. Хагрид не беше пълноправен магьосник, защото го бяха

изключили от «Хогуортс» през третата година от обучението му за

престъпление, което всъщност не беше извършил. Именно Хари, Рон и Хърмаяни

бяха успели предишната година да изчистят това петно от честта му.

Най-сетне, когато и последните хапки тиквен пай бяха изчезнали от

златните подноси, Дъмбълдор даде знак, че е време да си лягат и тримата

веднага скочиха.

— Поздравления, Хагрид! — изчурулика Хърмаяни, щом стигна до

височайшата маса.

— Само зарад' вас тримата — каза Хагрид и изтри лъсналото си лице със

салфетка преди да ги погледне. — Дойде ми изневиделица… Страшен човек е тоя

Дъмбълдор! Пристигна право при мен в колибата, щом професор Кетълбърн

казал, че му стига толкова… А пък аз нали все за това съм си мечтал…

Вълнението го задави, той зарови лице в салфетката и професор

Макгонъгол дойде да ги отпрати към спалните.

Хари, Рон и Хърмаяни се включиха в потока грифиндорци нагоре по

мраморната стълба, вече много уморени. Извървяха още няколко коридора,

изкачиха нови и нови стъпала до скрития вход на кулата «Грифиндор». От един

голям портрет дебела дама в розова рокля ги попита:

— Парола?

— Идвам, идвам! — провикна се Пърси най-отзад на групата. — Новата

парола е Фортуна майор.

— О, не!… — жално се обади Невил Лонгботъм.

Толкова му беше трудно да запомня паролите!

Като минаха през портрета и прекосиха общата стая, момичетата и

момчетата се разделиха и поеха към своите стълбища. Хари изкачи витата

стълба, мислейки си само колко е щастлив, че отново е тук. Стигнаха до

познатата спалня с пет кревата с по четири колони и балдахин, Хари се

огледа наоколо и най-сетне се почувства у дома си.

ГЛАВА ШЕСТА

Като слязоха на закуска в Голямата зала, Хари, Рон и Хърмаяни веднага

съзряха как Драко Малфой забавлява голяма група слидеринци с някаква много

смешна история. Щом тримата минаха покрай тях, Малфой се престори, че

припада, което бе последвано от гръмогласен смях.

— Не му обръщай внимание — каза Хърмаяни, която вървеше точно зад

Хари. — Все едно че го няма, не заслужава…

— Хей, Потър! — провикна се Панси Паркинсън, момиче от «Слидерин» с

физиономия на куче. — Потър! Дименторите идват, Потър! Аууууууууу!

Хари почти се свлече на мястото си до Джордж Уизли край масата на

«Грифиндор».

— Ето новите програми на трети курс — каза Джордж и им ги подаде. —

Какво става с теб, Хари?

— Заради Малфой… — отвърна Рон, като седна от другата страна на Джордж

и хвърли гневен поглед към масата на «Слидерин».

Близнакът погледна натам точно, когато Малфой пак се правеше на

припаднал от ужас.

— Тоя устат хитрец — отбеляза той спокойно — не беше толкова наперен

снощи, когато дименторите бяха в нашия край на влака. Дотича да се скрие в

нашето купе, нали, Фред?

— Едва не се подмокри — потвърди брат му и погледна с пренебрежение

Малфой.

диментори…

— Като че те смразяват отвътре… — обади се Фред.

— Ама вие не припаднахте, нали? — тихо попита Хари.

— Не мисли за това, Хари — окуражи го Джордж. — Татко беше ходил

веднъж до Азкабан, нали помниш, Фред? И разправяше, че не бил виждал по-

ужасно място. Върна се изнемощял и разтреперан… Изсмукват чуждата радост

около себе си тия диментори. Повечето затворници направо полудявали.

— Добре де, ще видим как ще изглежда и Малфой след първия ни куидичен

мач — закани се Фред. — «Грифиндор» срещу «Слидерин», първата среща за

сезона, нали знаете?

Хари и Малфой се бяха срещнали един-единствен път в куидичен мач и

Малфой се беше оказал по-слабият. Поразвеселен от спомена, Хари се зае с

наденичките и пържените домати.

Хърмаяни изучаваше новата си програма.

— Ооо, колко хубаво, днес започваме някои от новите предмети! —

радваше се тя.

— Хърмаяни — надвеси се Рон над рамото й смръщен, — нещо са ти

объркали програмата. Я виж, писали са ти по десет предмета на ден. Че то

времето няма да ти стигне!

— Ще се справя. Уредила съм всичко с професор Макгонъгол.

— Но я виж — вече се смееше Рон, — погледни какво имаш тази сутрин! В

девет часа — пророкуване. Отдолу, пак в девет часа — мъгълознание. А тук —

и Рон се наведе по-близо до програмата, като не вярваше на очите си. — виж,

под това пише аритмантика, пак в девет часа. Е, знам, че си много добра

ученичка, Хърмаяни, но никой не е чак толкова способен. Как мислиш да

присъстваш в три часа едновременно?

— Не ставай глупав! — сряза го Хърмаяни. — Разбира се, че няма да бъда

в три часа едновременно.

— Ами тогава?

— Подай ми мармалада — отвърна Хърмаяни.

— Но…

сърдито го попита Хърмаяни. — Нали ти казах, че всичко съм уредила с

професор Макгонъгол.

В този момент в Голямата зала влезе Хагрид. Облечен бе в дългото си

палто от къртичи кожи и разсеяно люлееше един мъртъв пор с грамадната си

ръка.

Височайшата маса. — Вий сте в първия ми час! Веднага след обяда! От пет

сутринта съм на крак да приготвя всичко… ох, дано да е наред… аз — учител…

честна дума… — И като им се усмихна широко, се отправи към масата на

учителите, все още поклащайки пора.

— Какво ли е приготвил? — зачуди се Рон с нотки на тревога в гласа.

Залата постепенно опустяваше, тъй като всички се отправяха за първия

си час. Рон погледна програмата си.

— Хайде да вървим, че пророкуването е чак на върха на Северната кула.

Има десет минути път дотам.

Те бързо довършиха закуската си, сбогуваха се с Фред и Джордж и се

отправиха към изхода на залата. Като минаваха покрай масата на «Слидерин»,

Малфой пак се направи на припаднал и отново предизвика бурен смях, който

Хари чуваше чак до входната зала.

Дълго вървяха през замъка. За две години в «Хогуортс» още не бяха

успели да го обиколят целия и никога не бяха влизали в Северната кула.

— Сигурно… има… и по-къс път — едва си поемаше дъх Рон, като изкачиха

седмата дълга стълба и излязоха на непозната площадка, където на каменната

стена бе окачена една-единствена голяма картина с изобразена на нея гола

ливада.

вдясно.

вижда част от езерото…

Хари наблюдаваше картината. Едно охранено пони на сиви петна се бе

появило на поляната и пасеше невъзмутимо. Хари бе свикнал, че персонажите

от картините в «Хогуортс» се движат — напускат своите платна и си ходят на

гости, — но винаги ги наблюдаваше с интерес. След миг нисък широкоплещест

рицар изтрополи с бронята си в картината, следвайки понито. Зелени петна с

полепнала трева по металните му колене издаваха, че току-що е паднал от

седлото.

— Аха! — провикна се той, като видя Хари, Рон и Хърмаяни. —

Злосторници в неприкосновените ми владения! Дошли сте да се надсмеете може

би над моето падане от седлото? Извадете мечовете, жалки разбойници!

Тримата гледаха с изумление как нисичкият рицар измъкна меча си от

ножницата и ожесточено го заразмахва, подскачайки в яростта си. Ала мечът

се оказа твърде дълъг за него и при един особено ожесточен замах той загуби

равновесие, залитна и се просна по очи в тревата.

— Наранихте ли се? — попита Хари, като се приближи до картината.

— Назад, жалък самохвалко! Махни се, негоднико!

Рицарят пак хвана меча си, за да се подпре и да се изправи, но

острието потъна още по-дълбоко в земята и макар да дърпаше с всичка сила,

той не можа да го извади. Не му оставаше нищо друго, освен да се претърколи

по гръб на тревата и да бутне нагоре шлема си, за да избърше запотеното си

лице.

— Чуйте ме — възползва се Хари от изтощението на рицаря, — ние търсим

— О, на поход!

Гневът на рицаря като че се изпари начаса. Той подрънча, докато се

изправи на крака, и се провикна:

— Последвайте ме, драги приятели, и ние ще стигнем до целта или ще

загинем храбро в атака!

Опита се още веднъж да извади меча, после направи безуспешен опит да

яхне дебелото пони и тогава викна:

— След мен пеша, храбри господа и благородна лейди! Напред! Напред!

Рицарят прекоси тичешком, подрънквайки с оръжието от дясно на ляво

през картината, и се изгуби от погледа им.

Те се втурнаха след него по коридора, като се ориентираха по звъна на

бронята му. От време на време го забелязваха да преминава бегом през някоя

картина.

когато се появи пред група ужасени дами в кринолини, чийто портрет висеше

на стената покрай тясна вита стълба.

Хари, Рон и Хърмаяни се изкачиха с пухтене по тясната спирала, докато

съвсем им се зави свят, и точно тогава чуха приглушен говор над главите си.

Бяха стигнали до класната стая.

— Сбогом! — подвикна им рицарят, проврял глава от картина с някакви

зловещи на вид монаси. — Сбогом, приятели по оръжие! Ако някога ви дотрябва

помощ от благородна душа и железни мускули, потърсете сър Кадоган!

— Да-да, ще ви потърсим, ако ни притрябва някой смахнат — измърмори

Рон, и рицарят изчезна.

Те изкачиха последните стъпала и излязоха на малка площадка, където

класът вече се беше събрал. Наоколо нямаше никакви врати. Рон смушка Хари и

му посочи тавана, на който се виждаше кръгъл капак с медна табелка.

— Сибила Трелони, преподавателка по пророкуване — прочете Хари. — А

как се стига горе според теб?

Сякаш в отговор на този въпрос капакът изведнъж се отвори и една

сребриста стълбичка се спусна току до краката на Хари. Всички се смълчаха.

— След теб — ухили се Рон и приятелят му трябваше пръв да се качи по

стълбата.

Озова се в най-странната класна стая, която някога бе виждал. Дори не

приличаше на класна стая, а бе нещо средно между таванско ателие и

старовремска чайна. Вътре бяха сместени поне двайсет кръгли масички, а

покрай тях бяха подредени кресла с пъстри калъфи и тумбести възглавници за

табуретки. Всичко сияеше в лека пурпурна светлина, завесите бяха спуснати,

а множеството лампи бяха покрити с тъмночервени шалове. Беше задушаващо

топло, а откъм огъня, който гореше под претрупаната с какво ли не полица

над камината, се носеше тежко сладникаво ухание на нещо, което вреше в

голям меден казан. Лавиците, опасващи кръглите стени, бяха покрити с

прашасали пера, недогорели свещи, множество оръфани колоди карти, безброй

сребристи кристални топки и най-различни чаени чаши.

Рон се появи зад рамото на Хари и класът се скупчи около двамата,

разговаряйки шепнешком.

— Къде ли е тя? — питаше Рон.

Внезапно откъм сянката се чу мек загадъчен глас:

— Добре дошли! Радвам се да ви видя най-сетне и в материалният свят.

В първия миг на Хари му се стори, че се приближава голямо лъскаво

насекомо. Професор Трелони пристъпи в светлината от огъня и те видяха, че е

много слаба, а грамадните очила увеличаваха очите й няколко пъти над

естествената им големина. Заметната бе с надиплен воал, украсен с пайети.

На тънката й шия висяха безброй верижки и нанизи с мъниста, а ръцете й бяха

целите украсени в гривни и пръстени.

— Седнете, деца мои, настанете се — подкани ги тя и всички се

закатериха непохватно по креслата или потънаха във възглавниците.

Хари, Рон и Хърмаяни застанаха около една от кръглите масички.

— Добре дошли в часа по пророкуване! — каза преподавателката и седна в

крилато кресло пред камината. — Аз съм професор Трелони. Може и да не сте

ме виждали досега. Избягвам да слизам често в главната училищна сграда,

защото врявата и суетата там замъгляват моето Вътрешно око.

Никой не каза нищо в отговор на това странно изявление. Професор

Трелони преподреди замислено гънките на шала си продължи:

— Избрали сте да учите пророкуване — най-трудното от магическите

изкуства. Трябва да ви предупредя още в началото, че ако не умеете да

гледате с Вътрешното си око, няма да научите много от мен. В тази област

книгите помагат само донякъде…

При тези думи Хари и Рон едновременно погледнаха ухилено към Хърмаяни,

която бе видимо изненадана да чуе, че учебниците няма да са й от голяма

полза по този предмет.

— Има много магьосници, които талантливо си служат с шумови ефекти,

миризми и внезапни изчезвания, но са неспособни да разбулят загадките на

бъдещето — продължи професор Трелони, докато огромните й блестящи очи

неспокойно обхождаха лице след лице. — Това е дарба, отредена за малцина.

Ти, момче — внезапно се обърна тя към Невил, който едва не падна от

дебелата си възглавница, — мислиш ли, че баба ти е добре?

— Предполагам — отвърна Невил разтреперан.

— На твое място не бих била толкова сигурна — рече професор Трелони, а

дългите й смарагдови обици отразиха пламъците на огъня. С равен глас тя

продължи: — Тази година ще се занимаваме с основните методи в

пророкуването. През първия срок ще се учим как да гадаем по чаени листенца.

През следващия ще преминем към гледане на длан. Впрочем ти, миличка —

обърна се тя рязко към Парвати Патил, — трябва да се пазиш от червенокос

мъж.

поотдръпна стола си встрани.

— През летния срок ще минем и към кристалната сфера, ако, разбира се

сме приключили с огнените предзнаменования. За съжаление обаче през

февруари занятията ще бъдат прекъснати поради грипна епидемия, пък аз

самата ще загубя гласа си. А около Великден един от нас ще ни напусне

завинаги.

След тези думи настъпи пълна с напрежение тишина, но професор Трелони

като че ли не забеляза това.

— Питам се, мила — обърна се тя към Лавендър Браун, която бе най-

близо, но мигом се сви в стола си, — дали би ми подала най-големия сребърен

чайник?

един огромен чайник и го постави на масата пред професор Трелони.

— Благодаря ти, мила! Между другото, онова, от което така се боиш, ще

се случи в петък, на шестнайсети октомври.

Лавендър се разтрепери.

— А сега се разделете по двойки. Вземете по една чаша от полицата и

елате при мен да ви ги напълня. После седнете и пийте. Изпийте всичко,

докато остане само утайката. Завъртете чашите три пъти върху дъното с

лявата си ръка и ги захлупете върху чинийките. Изчакайте да се отцедят и

последните капки чай и дайте чашата на партньора си да гадае. За тълкуване

на фигурите, които ще видите, отворете на страница пета и шеста в

«Разбулване на бъдещето». Аз ще се движа между вас, за да ви помагам и

напътствам. О, а ти, миличък — и тя хвана Невил за ръката точно когато той

се опитваше да се изправи, — след като счупиш първата си чаша, бъди така

любезен да си избереш втората с мотив в синьо, тъй като аз предпочитам

розовите.

И разбира се, Невил едва бе стигнал до полицата с чаени чаши, когато

оттам се чу дрънчене на счупен порцелан. Професор Трелони се приближи с

лека стъпка до него, носейки четка и лопатка.

— А сега вземи една от сините, миличък, ако нямаш нищо против…

Благодаря ти… — подсети го тя.

Щом Трелони им напълни чашите, Хари и Рон се върнаха до масата си и се

опитаха да изпият бързо парещия чай. После завъртяха утайката, както им бе

поръчала професор Трелони, отцедиха последните капки и си размениха чашите.

— Дотук добре — каза Рон и двамата отгърнаха книгите си на страниците

пет и шест. — Какво виждаш в моята чаша?

— Мокра кафява купчинка — отвърна Хари.

Спареният въздух в стаята, примесен с тежък парфюм, го унасяше и му

пречеше да мисли.

— Дайте воля на фантазията си, милички, и насочете поглед отвъд

делничните неща! — обади се професор Трелони в мрака.

Хари опита да се съсредоточи.

— Ето тук виждам някакъв разкривен кръст… — започна той и погледна в

«Разбулване на бъдещето». — Това означава, че те чакат «изпитания и

страдания»… Много съжалявам. Ама ето тук има нещо като слънце… което значи

«голямо щастие»… тъй че ще страдаш, но ще бъдеш и много щастлив…

— Мен ако питаш, иди да ти прегледат Вътрешното око — каза Рон и

двамата трябваше да сподавят смеха си, защото професор Трелони гледаше

точно в тяхната посока.

— Мой ред е — надникна Рон в чашата на Хари, сбръчил чело от усилие. —

Тук има една буца като бомбе — започна той. — Може би ще работиш в

Министерството на магията. — Той завъртя чашата. — Това пък прилича повече

на жълъд… Какво ли може да е? — Той се зачете в своята книга. — «Неочакван

късмет, злато.» Чудесно, тъкмо ще ми заемеш малко! А тук има нещо — той пак

извъртя чашата, — което прилича на животно. Даа, ето тук е главата… като на

хипопо… не, на овца…

Хари се изсмя с леко пренебрежение и професор Трелони рязко се обърна.

— Нека аз да погледна, миличък — изрече тя с нотка на упрек и в

следващия момент бе до тях, грабнала чашата на Хари.

Всички млъкнаха, за да чуят какво ще каже.

— Този сокол… имаш някакъв смъртен враг, миличък…

— Това е всеизвестно — уж шепнешком каза Хърмаяни, но професор Трелони

впери очи в нея.

— Така е — повтори Хърмаяни. — Всички знаят за Хари и Вие-знаете-кой.

Хари и Рон я погледнаха едновременно с изумление и възхищение. Никога

не бяха чували Хърмаяни да говори така на учител. Професор Трелони

предпочете да не отговаря. Тя сведе огромните си очи над чашата на Хари и

продължи да я върти.

— Тук има бухалка… значи нападение. Ох, ох, колко беди има в тази

чаша!

— А този череп… опасности по пътя ти, миличък…

Всички гледаха професор Трелони като хипнотизирани, когато тя завъртя

за последно чашата, ахна и изпищя.

Последва звук от счупен порцелан. Невил бе изпуснал и втората си чаша.

Професор Трелони потъна в едно кресло, притиснала ръка към сърцето си и

стиснала клепачи.

— Мило мое момче… клето мое момче… не… по-добре е да не ти казвам… не,

не ме питай…

— Какво видяхте, професоре? — полюбопитства Дийн Томас.

Всички се изправиха и постепенно наобиколиха масата на Хари и Рон,

като се трупаха все по-близо до креслото на професор Трелони, за да

надникнат в чашата на Хари.

— Миличък — и очите на професор Трелони драматично се разшириха, —

тука има Грим.

— Какво има? — изненада се Хари.

Самият той бе в пълно неведение. Дийн Томас вдигна рамене, Лавендър

Браун го погледна озадачено, а почти всички останали просто захлупиха

устите си с длани от ужас.

— Грим, миличък, Злия Грим! — почти викаше професор Трелони, направо

потресена, че Хари не разбира. — Гигантското призрачно куче, което броди из

гробищата! То е поличба, миличък… най-злата поличба… за смърт!

Стомахът на Хари се сви. Онова куче на корицата на «Прокоби за смърт»

във «Флориш и Блотс»… Кучето в сянката на площадчето «Магнолия»… Лавендър

Браун също притисна длан към устата си. Всички бяха вперили очи в Хари —

всички с изключение на Хърмаяни, която бе станала от мястото си и надничаше

в чашата му зад гърба на професор Трелони.

— Според мен изобщо не прилича на куче — категорично заяви тя.

Професор Трелони я изгледа с нарастваща ненавист.

— Ще ме извиниш, че го казвам, мила, но не долавям почти никакво

излъчване около теб. Твърде слаба чувствителност към вибрациите на

бъдещето!

Шеймъс Финигън клатеше глава, гледайки в чашата ту отляво, ту отдясно.

— Прилича на куче, ако направиш така — каза той, като примижа, — но

оттук ми се вижда повече като магаре — продължи, гледайки отляво.

— Кога най-сетне ще решите веднъж завинаги дали ще умра или не! —