Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

— Примамва пътници към тресавищата — обясни професор Лупин, докато те

си водеха бележки. — Забелязвате ли фенерчето, което виси от ръката му?

Подскача напред и свети с него… хората тръгват подир светлинката… и после…

Хинкипънкът издаде отвратителен писклив звук по стъклото.

Щом чуха звънеца, всички си събраха нещата и се запътиха към вратата,

Хари също, но…

— Изчакай за момент, Хари — извика го Лупин, — искам да поговорим.

Хари отстъпи назад и видя как професор Лупин покри хинкипънка с парче

плат.

— Научих за мача — каза Лупин, като се върна на писалището си и

Има ли възможност да се поправи?

— Не — отвърна Хари. — Върбата я направи на трески.

Лупин въздъхна.

— Посадиха Плашещата върба през годината, когато аз постъпих в

«Хогуортс». Измислихме си дори игра да се приближаваме до нея толкова,

колкото да докоснем стъблото. Докато едно момче на име Дейви Гъджън едва не

остана без око и тогава ни забраниха да се въртим около нея. Какво остава

за една метла…

— Чухте ли и за дименторите? — едва успя да изрече Хари.

Лупин му хвърли бърз поглед.

— Да, чух. Не помня някой от нас да е виждал професор Дъмбълдор

толкова разгневен. Те загубили търпение от известно време насам… беснеели,

че той не им позволява да влязат в района на училището… Предполагам, че

заради тях си паднал, нали?

— Да — отговори Хари, поколеба се, но въпросът, който толкова отдавна

искаше да зададе, изхвърча от устата му, преди да успее да я затвори. — Но

защо? Защо ми действат така? Да не би да съм…

— Това не е от слабост — категорично отвърна професор Лупин, сякаш бе

прочел мислите на Хари. — Дименторите ти влияят по-зле, отколкото на

другите, защото си преживял ужаси, каквито те не познават.

Един лъч от зимното слънце влезе в стаята и освети посребрелите коси

на Лупин и бръчките по иначе младежкото му лице.

— Дименторите са едни от най-противните същества, които може да се

намерят на този свят. Те обитават най-тъмните и мръсни места, тържествуват

от разрухата и отчаянието, изсмукват спокойствието, надеждата и радостта от

пространството около себе си. Дори мъгълите усещат присъствието им, макар

че не ги виждат. Приближиш ли се до диментор, всяко добро чувство, всеки

щастлив спомен ще бъде изсмукан от теб. Стига да може, дименторът ще се

храни от теб, докато те превърне в нещо като себе си — бездушно и зло. Ще

ти останат само неприятните преживявания в живота. А най-неприятното, което

е станало с теб, Хари, е достатъчно да събори когото и да е от метлата му.

Няма от какво да се срамуваш.

— Като се приближат до мен… — Хари бе вперил очи в писалището на Лупин

със свито гърло, — чувам как Волдемор умъртвява майка ми.

Внезапно Лупин посегна с ръка да хване Хари за рамото, но се отказа.

За момент настана мълчание, после…

— Защо всъщност дойдоха точно на мача? — попита Хари с горчивина.

— Започват да изгладняват — хладно отвърна Лупин и затръшна капака на

куфарчето си. — Дъмбълдор не ги пуска в училището и запасите им от човешка

плячка са се изчерпали… Предполагам, че не са устояли на такава голяма

тълпа около игрището. Такова оживление… толкова емоции… Точно това е

тяхното пиршество…

— В Азкабан сигурно е ужасно — промълви Хари.

Лупин кимна мрачно в знак на съгласие.

— Крепостта се намира върху малък остров навътре в морето, но няма

нужда от стени и вода, за да не бягат затворниците. Те са пленници в

собствените си глави, неспособни да имат и едничка щастлива мисъл. Повечето

полудяват само след няколко седмици.

— Но Сириус Блек все пак е избягал от тях — бавно рече Хари. — Успял е

да им се изплъзне.

Куфарчето на Лупин се хлъзна от писалището и той бързо се наведе да го

подхване.

— Да — каза той и се изправи, — Блек сигурно е намерил начин да се

пребори с тях. Не мога да повярвам, но явно е успял… Дименторите лишават

магьосниците от силата им, ако останат твърде дълго в тяхно присъствие…

— Вие как успяхте да отблъснете онзи диментор във влака? — внезапно

попита Хари.

— Има някои… защити, които могат да се използват — отвърна Лупин. — Но

във влака имаше само един диментор. Колкото повече са те, толкова по-трудно

е да им се противостои.

— Какви защити? — настоя Хари. — Можете ли да ме научите?

— Нямам претенциите да съм специалист по борба с дименторите, Хари,

дори напротив…

— Но ако дойдат и на следващия куидичен мач, трябва да знам как да ги

отблъсна!

Лупин видя решимостта по лицето на Хари, поколеба се и рече:

— Е, добре, ще се опитам да ти помогна. Но ще трябва да почакаш до

следващия срок, боя се. Имам много работа преди ваканцията. Доста

неподходящ момент избрах да се разболея.

няма вече да чува предсмъртните викове на майка си, както и след пълната

загуба на «Хафълпаф» от «Рейвънклоу» в края на ноември настроението на Хари

определено се подобри. Отново имаше надежда «Грифиндор» да се класира, но

не можеха да си позволят да загубят още един мач. Ууд отново бе обзет от

маниакалната си енергия и караше отбора да тренира по-усилено отвсякога и

през дъжделивия мразовит декември. Хари не забелязваше и следа от диментори

от училището. Навярно гневът на Дъмбълдор ги задържаше на позициите им пред

входовете.

Две седмици преди края на срока небето изведнъж грейна в ослепителна

матова белота и разкаляната земя около замъка осъмна една сутрин под пелена

от искрящ скреж. Вътре в замъка магията на Коледа като че витаеше из

въздуха. Професор Флитуик, учителят по вълшебство, вече бе украсил своята

класна стая с блещукащи светлинки, които се оказаха истински пърхащи

феички. Учениците оживено обсъждаха плановете си за ваканцията. И Рон, и

Хърмаяни бяха решили да останат в «Хогуортс». Макар Рон да твърдеше, че не

би могъл да издържи две седмици с Пърси у дома, а Хърмаяни да настояваше,

че има работа в библиотеката, Хари не можеше да бъде така лесно залъган —

двамата искаха да му правят компания, за което той им беше много

благодарен.

За голяма радост на всички, освен на Хари, в последната събота от

срока щеше да има още едно посещение в Хогсмийд.

— Там ще направим всичките си покупки за Коледа! — каза Хърмаяни. —

Майка и татко много ще се зарадват на ония зъбопочистващи ментови дъвки от

«Меденото царство».

Примирил се с перспективата да бъде пак единственият останал

третокурсник, Хари взе от Ууд един брой на «Летящи метли» и реши цял ден да

се занимава с различните марки метли. Той тренираше сега с една много стара

училищна «Метеор», която бе твърде бавна и нестабилна, но вече му трябваше

собствена нова метла.

В събота сутринта Хари пожела приятно прекарване на Рон и Хърмаяни,

като излизаха, увити в наметала и шалове, после изкачи самотен мраморното

стълбище и се отправи пак към кулата на «Грифиндор». През прозорците се

виждаше как вали сняг, а в замъка бе тихо и спокойно.

— Пссст!… Хари!

По средата на коридора на третия етаж той се обърна и забеляза Фред и

Джордж да надничат към него иззад една статуя на гърбава едноока вещица.

— Какво правите? — изненада се Хари. — Защо не отивате в Хогсмийд?

— Решихме първо и теб да зарадваме с нещо — каза Фред и намигна

загадъчно. — Влез тук…

Той кимна към една празна класна стая отляво на статуята. Хари

последва близнаците вътре. Джордж затвори тихо вратата и се обърна сияещ

към Хари:

— Имаме един малко предварителен коледен подарък за теб — обяви той.

С тържествен жест Фред измъкна нещо изпод мантията си и го сложи на

един от чиновете. Беше голямо правоъгълно силно протрито парче пергамент

без никакви надписи по него. Хари подозираше, че това е поредната шега на

Фред и Джордж, и гледаше с недоумение.

— Какъв е този пергамент?

— Това е тайната на нашия успех, Хари — отвърна Джордж и нежно потупа

пергамента.

— Едва ни се откъсна от сърцето — добави Фред, — но снощи решихме, че

ти имаш повече нужда от него, отколкото ние.

— И без това вече знаем всичко наизуст — продължи Джордж. — Завещаваме

ти го. Вече не ни трябва.

— И за какво ми е това парче стар пергамент? — попита Хари.

— Парче стар пергамент ли?! — възкликна Фред и затвори очи с такава

гримаса, сякаш Хари му беше нанесъл смъртна обида. — Обясни му, Джордж.

— Когато бяхме в първи курс, Хари… млади, безгрижни и невинни…

Хари изсумтя. Съмняваше се Фред и Джордж някога да са били невинни.

— …е, поне доста по-невинни, отколкото сме сега… си навлякохме веднъж

гнева на Филч.

— Взривихме в коридора една торова бомбичка и това кой знае защо го

ядоса.

— …наказание…

— …изкормване…

— …а ние не можехме да не забележим надписа на едно от чекмеджетата в

неговата картотека, който гласеше Конфискувани и извънредно опасни.

— Започвам вече да разбирам… — засмя се Хари.

— Е, ти как би постъпил, а? — продължи Фред. — Джордж му отклони

вниманието, като пусна още една бомбичка, аз дръпнах чекмеджето и грабнах…

ей това нещо.

— Не беше чак толкова голямо престъпление — поясни Джордж. — Не

вярвахме Филч изобщо да е разбрал как да го използва. Вероятно е подозирал

какво е и затова го е конфискувал.

— А вие знаете ли как да го използвате?

— О, разбира се! — самодоволно отговори Фред. — Това малко съкровище

ни научи на повече неща от всичките учители в училището.

— Умирам от любопитство — каза Хари, гледайки оръфания стар пергамент.

— Нима? — каза Джордж.

Той извади магическата си пръчка, докосна леко пергамента и изрече:

«Тържествено се кълна, че ще върша пакости!»

Внезапно тънки мастилени чертички плъзнаха като паяжина във всички

посоки от точката, където се бе докоснала пръчката. Те се събираха,

кръстосваха се и стигаха до всеки ъгъл от пергамента. После в горната му

част се появиха думи с големи зелени завъртени букви, които обявяваха:

Господата Лун, Опаш, Лап и Рог,

Доставчици на помагала за пакостливи магьосници

с гордост представят:

ХИТРОУМНАТА КАРТА

На картата се виждаха всички кътчета от замъка и парка наоколо. Но най-

чудноватото нещо бяха малките мастилени точици, които се движеха по нея, а

до всяка имаше име, изписано със съвсем ситен шрифт. Изумен, Хари се наведе

над картата. Точицата в горния ляв ъгъл показваше, че професор Дъмбълдор

крачи в своя кабинет. Според други точици котката на пазача, Госпожа Норис

се подвизаваше на втория етаж, а Пийвс правеше лупинги из Трофейната зала.

Хари обходи с поглед познатите коридори и забеляза още нещо.

На картата бяха означени няколко тунела, през които Хари изобщо не бе

минавал. Много от тях явно водеха…

— Право в Хогсмийд — поясни Фред, като проследи с показалец един от

тях. — Общо са седем. Филч знае за тези четири — посочи той, — но ние сме

сигурни, че другите са известни само на нас. Не се занимавай с тунела зад

огледалото на четвъртия етаж. Използвахме го миналата зима, но се срути и

сега е напълно затворен. А пък този не е използван никога, вероятно защото

Плашещата върба е израсла точно на входа му. Но ето този тук води право в

подземието на «Меденото царство». Използвали сме го стотици пъти. Както

може би си забелязал, входът е точно пред тази стая, като се влезе през

гърбицата на Еднооката вещица.

— Ех, тези доставчици на помагала! — въздъхна Джордж и погали имената

написани на картата. — Толкова много им дължим…

— Какви благородни хора, работили неуморно да помогнат на новото

поколение закононарушители! — тържествено изрече Фред.

— Точно така — съгласи се Джордж, — но не забравяй да изтриеш всичко,

след като си си послужил с картата.

— …защото иначе всеки ще може да я разчете — предупреди Фред.

— Достатъчно е да я докоснеш с магическата пръчка и да кажеш: «Пакост

извършена!» и всичко ще изчезне.

— Хари — каза Фред, успешно имитирайки Пърси, — гледай да се държиш

прилично.

— Ще се видим в «Меденото царство» — смигна му Джордж.

Двамата близнаци напуснаха стаята, доволно ухилени.

Хари продължи да гледа чудодейната карта. Видя как мъничката мастилена

Госпожа Норис сви наляво и спря да подуши нещо на пода. Ако Филч наистина

не знаеше всичко това… Хари можеше изобщо да не минава покрай дименторите…

Но докато стоеше, обзет от вълнение, Хари си спомни какво бе чул

веднъж господин Уизли да казва: «Никога не се доверявай на нещо, което

мисли, ако не знаеш къде е скрит мозъкът му.»

Явно картата бе един от ония опасни магически предмети, за които го бе

предупреждавал Пърси… Помагала за пакостливи магьосници… Но нали —

разсъждаваше Хари — я използваше само за да иде до Хогсмийд, не че щеше да

открадне нещо или да нападне някого… И нали Фред и Джордж си бяха служили с

нея години наред, без да се случи нищо страшно!

Хари проследи с пръст тайния тунел до «Меденото царство».

После изведнъж, сякаш по заповед, нави картата, пъхна я под мантията

си и забърза към вратата на класната стая. Открехна я на няколко

сантиметра. Навън нямаше никого. Много предпазливо той се измъкна от стаята

и се скри зад статуята на Еднооката вещица.

Какво трябваше да направи сега? Отново извади картата и за своя

изненада откри, че на нея се бе появила мъничка мастилена фигурка с надпис

«Хари Потър». Фигурката се намираше точно там, където стоеше той в момента,

почти на средата на коридора на третия етаж. Хари се вгледа внимателно.

Неговото малко изображение като че ли почука по статуята на вещицата с

миниатюрната си магическа пръчка. Хари извади истинската си пръчка и чукна

по статуята. Нищо не стана. Той пак погледна картата. Сега до фигурката му

се беше появило мъничко балонче като в комикс и в него — думата

«Дисендиум».

— Дисендиум! — прошепна Хари, като почука пак по каменната вещица.

Изведнъж гърбицата на статуята се отвори, колкото да пропусне

сравнително слаба фигура. Хари бързо огледа коридора, прибра пак картата,

вмъкна се в дупката с главата напред и се отблъсна надолу.

След като се плъзга доста време по нещо като каменна пързалка, най-

после стъпи на студена влажна земя. Изправи се и се огледа. Беше тъмно като

в рог. Той вдигна магическата пръчка, прошепна «Лумос!» и забеляза, че се

намира в много нисък и тесен тунел под земята. Извади картата, докосна я с

връхчето на пръчката си и промърмори: «Пакост извършена!». Картата изведнъж

изчезна. Той сгъна внимателно пергамента, прибра го под дрехата си и с

разтуптяно сърце, колкото нетърпелив, толкова и изплашен, тръгна напред.

Тунелът се виеше и криволичеше като в дупка на огромен заек. Хари

крачеше бързо, препъваше се от време на време в неравния под и здраво

държеше пръчката пред себе си.

Пътят му се стори безкраен, но мисълта за «Меденото царство» му даваше

сили. След около час, както му се струваше, тунелът започна да се изкачва.

Задъхан, Хари бързаше нагоре с разгорещено лице и замръзнали крака.

Десетина минути по-късно стигна до долния край на поизтрита каменна стълба,

която се губеше някъде нагоре пред очите му. Като внимаваше да не вдига

никакъв шум, Хари започна да се изкачва. Сто стъпала… Двеста стъпала…

Престана да ги брои и само се изкачваше, гледайки в краката, докато

изневиделица главата му се удари в нещо твърдо.

Приличаше на капак в под — като за скривалище. Хари спря да разтрие

главата си и да се ослуша. Не долови никакви звуци отгоре. Съвсем бавно

открехна капака и надникна през процепа.

Беше стигнал до изба, пълна с дървени щайги и сандъци. Хари се провря

през капака и го затвори отново, а той така се сля с прашния под, че бе

невъзможно да се познае къде е. Бавно се прокрадна по дървена стълба, която

водеше нагоре. Сега вече различи гласове, че дори и звъна на камбанка при

отваряне и затваряне на врата.

Докато се чудеше какво да прави, той изведнъж чу скърцане на врата

съвсем близо до себе си — някой се канеше да слиза по стълбата.

— И донеси още една кутия желирани плужеци, миличък, че те почти ги

изядоха… — каза женски глас.

Чифт крака заслизаха по стълбите. Хари отскочи зад една огромна щайга

и изчака да се отдалечат стъпките. Чу как един мъж разместваше сандъци

покрай отсрещната стена. Едва ли щеше да има друг такъв сгоден случай…

Бързо и безшумно Хари се измъкна от скривалището си, изкачи се по

стълбата и като се обърна назад, видя нечий огромен гръб и плешива глава,

приведени над един сандък. Хари стигна до вратата в края на стълбата,

вмъкна се през нея и се озова зад тезгяха на «Меденото царство»… Сниши се,

изпълзя встрани и се изправи.

Сладкарницата бе така претъпкана с ученици от «Хогуортс», че никой не

обърна внимание на Хари. Той се промъкна между тях, огледа се, и едва се

сдържа да не се разсмее, като си представи изражението на прасешкото лице

на Дъдли, ако можеше да види къде бе братовчед му в този момент.

От пода до тавана бяха наредени неустоими сладки лакомства. Блокчета

«Нуга халва» със сметана, съблазнителни розови кубчета кокосов сладолед,

карамелени бонбони, стотици различни видове шоколади в редички. Имаше и

голяма делва с всякаквовкусови бобчета и още една с летящи лимонадени

пчелички, същите онези газирани топчици, за които Рон бе разправял, че те

вдигат във въздуха. Една от стените бе отделена само за сладкишите със

специални ефекти: най-еластичните дъвки за балончета «Друбъл» (те можеха да

изпълнят цяла стая със синкави мехурчета, които не се пукаха с дни),

зъбопочистващата ментова дъвка с форма на клечки за зъби, ситните черни

пиперени топчета («Огнедишащи изненади за приятели!»), сладоледени мишлета

(«За смразяващ дъх!»), ментолов дропс във формата на жаби («Направо

подскачат в стомаха!»), хрупкави дълги захарни пера и избухливи бонбонки.

Хари си проправи път през тълпата шестокурсници и видя в най-

отдалечения ъгъл на магазина табела «Необичайни вкусове». Рон и Хърмаяни

седяха точно под нея и опитваха от един поднос близалки с вкус на кръв.

Хари се промъкна незабелязано зад тях.

— Брррр, не, на Хари няма да му харесат, те са за вампири, предполагам

— каза Хърмаяни.

— Ами тези? — попита Рон и побутна към носа на Хърмаяни стъкленица с

карамелизирани хлебарки.

— Определено не! — бе отговорът на Хари.

Рон едва не изпусна стъкленицата.

— Хари! — изписка Хърмаяни. — Какво правиш тук? Как дойде…

— Олеле! — успя само да каже Рон, силно впечатлен. — Кога се научи да

се магипортираш?

— Нищо подобно! — каза Хари. Той сниши глас, за да не го чуят

шестокурсниците, и после им разказа всичко за Хитроумната карта.

— А защо Фред и Джордж не са я дали на мен? — вбеси се Рон. — Нали съм

им брат!

обратното бе немислима. — Той ще я предаде на професор Макгонъгол, нали?

— Изключено! — каза Хари.

— Да не си луд! — подкрепи го Рон и се облещи срещу Хърмаяни. — Да

предадеш нещо толкова ценно!

— Ако я предам, ще трябва да кажа откъде я имам. Филч сигурно знае, че

Фред и Джордж са му я задигнали.

— Ами Сириус Блек? — почти изсъска Хърмаяни. — Може би и той използва

някой от тунелите на тази карта, за да се промъкне в замъка. Учителите

трябва да са наясно.

— Не е възможно да се промъкне през такъв тунел — веднага възрази

Хари. — На картата има седем тайни прохода, нали така? Фред и Джордж са

убедени, че Филч вече знае за четири от тях. Колкото до другите три,

единият се е срутил и е непроходим. На входа на другия е посадена Плашещата

върба, така че и оттам не може да се мине. А онзи, през който току-що

дойдох… ами… много е трудно да се намери входът към него там долу, в

подземието… Та ако не знае, че го има…

Хари се поколеба. Ами ако Блек знаеше за тунела? Рон обаче се изкашля

многозначително и посочи едно съобщение, залепено от вътрешната страна на

вратата на сладкарницата:

Напомняме на клиентите, че до второ нареждане дименторите ще

патрулират по улиците на Хогсмийд всяка вечер след залез. Мярката е

въведена за безопасност на жителите на Хогсмийд и ще бъде отменена едва

след залавянето на Сириус Блек. Затова ви съветваме да приключвате с

пазаруването преди свечеряване.

Весела Коледа!
— Виждаш ли? — тихо каза Рон. — Ще ми се да видя как Блек ще се опита

да влезе в «Меденото царство», докато селото гъмжи от диментори. Освен

това, Хърмаяни, съдържателите на «Меденото царство» биха чули всеки опит за

проникване с взлом, защото живеят точно отгоре.

— Да, но… но… — Хърмаяни сякаш се мъчеше да намери друг проблем. — Виж

какво, Хари все пак не бива да идва в Хогсмийд, защото няма подписано

разрешително. Ако някой го открие, ще си изпати здравата. А сега още не е и

вечер… Ами ако Сириус Блек дойде точно днес? Ей сега?

— Трудничко ще му е да забележи Хари точно тук — каза Рон и кимна към

прозорците, замрежени от гъстите летящи снежинки. — Хайде, хайде, Хърмаяни,

Коледа е и Хари заслужава да си отдъхне.

Хърмаяни прехапа устни с много разтревожен вид.

— Ще ме издадеш ли? — попита я Хари засмян.

— О, разбира се, че не… Но честно казано, Хари…

— Видя ли как летят лимонадените пчелички, Хари? — попита Рон, като го

сграбчи за ръка и го поведе към делвата. — Ами желираните плужеци? Ами…

киселинните дражета? Фред ми беше дал едно такова още като бях на седем

години и то ми прогори дупка в езика. Спомням си как мама го натупа

хубавичко с метлата си. — Рон се загледа умислено в киселинните дражета. —

Предполагам, че и Фред би хапнал от карамелизираните хлебарки, ако му кажа

че са фъстъци.

Рон и Хърмаяни платиха всичките си сладкиши и тримата излязоха от

Меденото царство в снежната буря навън.

Хогсмийд приличаше на коледна картичка — къщурките със сламени покриви

и магазинчетата бяха сгушени в пухкав сняг, на вратите им висяха коледни

венци, а дърветата бяха окичени с гирлянди от вълшебни свещички.

Хари потрепера, защото за разлика от двамата си приятели, той не

носеше наметало. Тръгнаха по улицата с наведени срещу вятъра глави, а Рон и

Хърмаяни трябваше да крещят през шаловете си:

— Това е пощата…

— Ей там е Магазинчето за шегички на Зонко…

— Можем да отидем и до Къщата на крясъците…

— Вижте какво — каза Рон с тракащи зъби, — да идем в «Трите метли» за

по един бирен шейк.

Хари бе очарован от идеята. Вятърът бе свиреп и ръцете му премръзнаха.