Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

опашката на «Светкавицата» и я дърпаше назад.

— Ах, ти…

Хари бе толкова разгневен, че щеше да удари Малфой, но не можеше да го

стигне. Малфой се задъхваше от усилието да се задържи за «Светкавицата» и

очите му святкаха злобно. Беше постигнал точно каквото искаше — сничът

изчезна!

виждала досега такава тактика — почти се разпищя Мадам Хууч и се стрелна до

Малфой, който вече отстъпваше назад със своята «Нимбус две хиляди и едно».

— Подъл измамник такъв! — ревна Лий Джордън в мегафона и се изплъзна

на професор Макгонъгол. — АХ ТИ, МРЪСЕН И ИЗМАМЕН ПОД…

Професор Макгонъгол вече дори не си направи труда да го сгълчи.

Шапката й се беше смъкнала, тя клатеше заканително пръст към Малфой и също

крещеше неистово.

Алиша би наказателния удар за «Грифиндор», но беше толкова вбесена, че

топката подмина обръча с цял метър. Отборът на «Грифиндор» явно се

разконцентрира и слидеринци възхитени от подлия ход на Малфой срещу Хари,

се стегнаха за нова атака.

— «Слидерин» води, «Слидерин» в головото пространство на «Грифиндор»…

Монтегю вкарва гол… — простена Лий. — Седемдесет на двайсет за «Грифиндор»…

Хари летеше сега толкова близо до Малфой, че колената им се удряха от

време на време. Нямаше никакво намерение да пусне Малфой близо до снича.

— Махни се, Потър! — ревеше като обезумял Малфой, като се опита да

завие, но Хари му препречи пътя.

— Анджелина Джонсън хвана куофъла за «Грифиндор»… Давай, Анджелина,

ДАВАЙ!

пазачът им, се бяха насочили през игрището към Анджелина и се готвеха да й

препречат пътя…

Хари рязко изви «Светкавицата», сниши се така, че почти легна на

дръжката, и я пришпори напред. Полетя като куршум към слидеринци.

АУУУУУУУГРРРРР!

Те се пръснаха, когато «Светкавицата» се вряза между тях и пътят на

Анджелина се изчисти.

— ТЯ ВКАРА ГОЛ! ГОЛ! «Грифиндор» води с осемдесет на двайсет!

В стремглавия си полет Хари едва не се блъсна в трибуните, успя да се

спре във въздуха, даде на заден ход и се озова над центъра на игрището.

Тогава видя нещо, от което сърцето му замря. Малфой се бе гмурнал

надолу с тържествуващо лице, а там, на малко повече от метър над тревата се

забелязваше малък златист отблясък.

Хари насочи «Светкавицата» надолу, но Малфой беше далеч напред.

— Давай, давай, давай! — пришпорваше Хари метлата си.

Ето, че настигаше Малфой… Хари се залепи на дръжката, защото Боул

запрати към него един блъджър… Вече стигаше глезените на Малфой, изравниха

се…

Хари се хвърли напред, пуснал и двете си ръце от метлата, отметна

ДААА!

избухна. Хари се извиси над тълпата, а ушите му странно пищяха. Юмрукът му

стискаше малката златна топчица, която отчаяно пърхаше с крилца между

пръстите му. Ууд вече летеше към него, полузаслепен от сълзи, и като го

обгърна през шията, се разрида неудържимо върху рамото му. После Хари усети

два силни удара от юмруците на Фред и Джордж и чу гласовете на Анджелина,

Алиша и Кейти: «Спечелихме купата, спечелихме купата!» Вплетен в многоръка

прегръдка, отборът на «Грифиндор» се спусна с прегракнали викове на земята.

Вълни от запалянковци в аленочервено се изляха през ниската ограда

върху терена. Дъжд от ръце валеше по гърбовете на играчите. Хари имаше

чувството, че тела и гласове минават като валяк през него. После той и

съотборниците му бяха понесени върху раменете на тълпата. Като се озова на

светло, видя Хагрид, цял в алени гирлянди — «Ти ги помля, Хари, помля ги!

Ей сега ще разкажа на Бъкбийк!» Дори Пърси скачаше на едно място като

побъркан, забравил да си придава важност. Професор Макгонъгол ридаеше по-

силно и от Ууд и триеше очи в грамадно грифиндорско знаме. И ето, че към

Хари вече си пробиваха път Рон и Хърмаяни. Те просто нямаха думи. Само

гледаха със светнали очи как носят Хари към трибуните, където стоеше

Дъмбълдор и чакаше с голямата Купа по куидич.

А когато Хари пое от хлипащия Ууд купата и я вдигна във въздуха, усети

дълбоката увереност, че ако му се яви наоколо някой диментор, би бил в

състояние да призове най-силния покровител на света.

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Почти седмица след мача Хари ходеше като замаян от радост, че най-

сетне са спечелили купата. Дори и времето сякаш празнуваше с тях.

Наближаваше юни, дните ставаха безоблачни и все по-горещи и на всички им се

искаше само да могат да се разхождат по поляните, да се изтягат някъде по

тревата с няколко бутилки леден тиквен сок, да поиграят от време на време

на наплюващи топчета или да погледат как гигантската сепия лениво се носи

по повърхността на езерото.

Но не можеше… Изпитите чукаха на вратата и вместо да мързелуват навън,

учениците трябваше да стоят в замъка и да накарат някак си мозъците си да

се съсредоточат, докато през прозорците нахлуваха мамещите ухания на

лятото. Дори Фред и Джордж Уизли бяха забелязани да учат. Те се канеха да

вземат изпитите си за степента СОВА (Специалист по особена вълшебническа

активност). Пърси пък се готвеше да се яви на всичките ТРИТОН-и (Тежки

разнородни изпити по тясноспециализирано и общомагическо ниво) — най-

високата професионална квалификация, която се получаваше в «Хогуортс». Тъй

като се надяваше да постъпи на работа в Министерството на магията, Пърси

трябваше да има отличен успех. Той ставаше все по-раздразнителен и налагаше

все по-строги наказания на онези, които нарушаваха тишината в общата стая.

Само Хърмаяни бе по-амбицирана от него.

Хари и Рон се бяха отказали да я питат как успява едновременно в

няколко часа, но не се въздържаха, когато видяха програмата й за изпитите,

които сама си беше направила. Още в първата колонка прочетоха:
ПОНЕДЕЛНИК

9 ч. — аритмантика

9 ч. — трансфигурация

Обяд.

13ч. — руни.

ако някой я прекъснеше тия дни. — Ъъъ… сигурна ли си, че си преписала

правилно тези часове?

— Какво? — сопна се Хърмаяни, като грабна програмата и впери очи в

нея. — Да, естествено.

— Има ли смисъл да те питам как смяташ да се явиш на два изпита

едновременно?

— Няма — кратко отвърна Хърмаяни. — Случайно някой от вас двамата да е

виждал учебника ми «Нумерология и граматика»?

— Ами да, взех го да си чета преди сън — пошегува се Рон, но съвсем

тихо.

Хърмаяни се зае да размества купищата пергаменти по масата, търсейки

в човката.

— От Хагрид е — каза Хари, като скъса плика. — Обжалването на

присъдата на Бъкбийк… е насрочено за шести.

— На този ден свършват и изпитите — каза Хърмаяни, като продължаваше

да рови за учебника по аритмантика.

— Щели да дойдат тук за процедурата — продължи Хари да чете от

писмото. — Някой си от Министерството на магията и… един екзекутор.

Хърмаяни стреснато вдигна поглед.

— Как така! Ще водят екзекутор на обжалването?! Тогава изглежда вече

са стигнали до окончателно решение…

— Да, така е — бавно каза Хари.

— Не може така! — възмути се Рон. — От толкова време чета разни неща

за обжалването, а те изведнъж го пренебрегват!

Хари обаче имаше ужасното чувство, че Комисията за унищожаване на

опасни създания вече е взела своето решение под влиянието на господин

Малфой. Драко, който бе видимо потиснат след победата на «Грифиндор» на

финала по куидич, като че ли бе възвърнал обичайната си наперена походка в

последните няколко дни. Ако се съдеше по откъслечни подигравателни

забележки, дочути от Хари, Малфой бе сигурен, че Бъкбийк ще бъде

екзекутиран, и бе много доволен от себе си, че е спомогнал за това. В

такива моменти Хари с голямо усилие се въздържаше да не постъпи като

Хърмаяни и да зашлеви шамар на Драко. Но най-лошото е, че нямаха нито

време, нито възможност да отидат при Хагрид, защото старите строги мерки не

бяха отменени, а Хари не смееше да иде да си прибере мантията невидимка от

тунела под Еднооката вещица.

понеделник третокурсниците излязоха от изпита по трансфигурация изтощени и

с пепелявосиви лица. Веднага се заеха да сравняват резултатите и да се

оплакват от трудните задачи, които им се били паднали. Хърмаяни подразни

останалите, като разправяше как нейната уж сухоземна костенурка приличала

повече на водна, което бе последна грижа за останалите.

— А чучурът на чайника си остана за опашка на моята, какъв кошмар!

— Да не би да трябваше костенурките да изпускат пара?

— Пък корубата на моята си запази шарките на чайника… Дали ще ми

намали бележката?

След като обядваха набързо, отново се качиха горе за изпита по

вълшебство. Хърмаяни беше познала — професор Флитуик наистина ги изпитва за

развеселителна магия. Хари леко пресили своята от притеснение, а Рон, който

му помагаше, получи пристъпи на истеричен смях и трябваше да бъде отведен в

една тиха стая за около час, докато бъде в състояние на свой ред да направи

магията. След вечеря учениците бързо се прибраха в общите си стаи, но не за

почивка, а за да преговарят по грижа за магически създания, отвари и

астрономия.

На следващата сутрин Хагрид изпитваше по грижа за магически създания и

имаше наистина много угрижен вид, а мисълта му изобщо не беше в това, което

правеше. Беше осигурил един голям съд с пихтиести червеи за учениците и ги

предупреди, че за да изкарат изпита, техните червеи трябва да изкарат поне

час. Тъй като пихтиестите червеи вирееха най-добре оставени на мира, това

бе най-лесният им изпит изобщо, а Хари, Рон и Хърмаяни имаха достатъчно

добра възможност да разговарят с Хагрид.

— Бийки е малко потиснат — съобщи им той, като се наведе ниско, под

предлог да провери дали пихтиестите червеи на Хари са още живи. — Твърде

дълго стои на затворено. Но все пак… поне ще узнаем другиден.

Същия следобед имаха изпит по отвари, който се оказа същинска

катастрофа. Колкото и да се мъчеше, Хари не можеше да сгъсти своя

заблудителен еликсир, а Снейп стоеше и го гледаше със задоволството на

отмъстител, после, преди да продължи нататък, надраска в тефтерчето си

нещо, което подозрително приличаше на нула.

После дойде ред на астрономията — в полунощ на най-високата кула.

История на магията бе в сряда сутринта и Хари написа всичко, което Флориан

Фортескю му бе разказал за средновековните преследвания на вещици, но много

му се щеше да има и една от неговите шоколадови мелби с ядки на изпита в

задушната стая. Следобедът бе посветен на билкологията в оранжериите под

изгарящото слънце, откъдето пак се върнаха в общата стая със загар по шиите

и с копнеж за следващия ден по същото време, когато изпитите щяха да бъдат

минало.

Предпоследният им изпит в четвъртък сутринта беше по защита срещу

който някой от тях изобщо се бе явявал — нещо като преодоляване на

препятствия на открито. Трябваше да прегазят през дълбоко езеро, обитавано

от гриндилоу, да преминат през поредица от локви, пълни с червеношапковци,

да прекосят блато, без да се поддадат на опитите на един хинкипънк да ги

заблуди, после да влязат в един сандък и да се борят с богърт.

— Браво, Хари! — тихичко му каза Лупин, докато Хари излизаше от

сандъка засмян. — Отлична оценка!

Зачервен от това внимание, Хари се позавъртя наоколо да гледа Рон и

Хърмаяни. Рон се справи много добре, докато стигна до хинкипънка, който

успя да го обърка така, че момчето в края на краищата потъна до кръста в

тресавището. Хърмаяни изпълни всичко блестящо — до срещата си с богърта в

сандъка. След няколко минути прекарани в него, тя изскочи, пищейки.

— Хърмаяни! — изненада се Лупин. — Какво се е случило?

— П-п-професор Макгонъгол! — едва си поемаше дъх Хърмаяни и сочеше

сандъка. — Тя каза, че съм скъсана по всичко.

Момичето не можа да се успокои веднага. Когато най-сетне се посъвзе,

тримата с Хари и Рон се прибраха в замъка. Рон още го досмешаваше, като се

сетеше за богърта на Хърмаяни, но опасността от нов спор помежду им се

изпари, щом стигнаха на най-горната площадка…

Там стоеше Корнелиус Фъдж, поизпотен в официалната си мантия на тънки

раенца и загледан към поляните наоколо. Той премести поглед върху Хари.

— Охо, здравей, Хари! — поздрави министърът. — Тъкмо излизаш от изпит,

предполагам… Не свършиха ли?

— Почти — отвърна Хари.

Рон и Хърмаяни, които не познаваха министъра, за да си говорят с него,

изчакваха неловко малко встрани.

— Прекрасен ден! — заяви Фъдж и погледна към езерото. — Жалко, жалко…

— Той въздъхна тежко и се обърна към Хари. — Тук съм по неприятен повод,

Хари. Комисията по унищожаване на опасни създания иска да има свидетел на

екзекуцията на един луд хипогриф. И тъй като аз трябваше да посетя

«Хогуортс» във връзка със случая Блек, бях натоварен и с тази мисия.

— Това значи ли, че вече са разгледали молбата за обжалване? — намеси

се Рон, пристъпвайки напред.

— Не още, заседанието е насрочено за днес следобед — отвърна Фъдж,

поглеждайки с любопитство Рон.

— Тогава може изобщо да не се наложи да бъдете свидетел на екзекуция!

— бодро каза Рон. — Хипогрифът може да бъде оправдан!

Преди Фъдж да успее да отговори, през вратата на замъка зад него

излязоха двама магьосници. Единият бе толкова древен, че сякаш щеше да се

разпадне пред очите им. Другият бе едър здравеняк с тънки черни мустачки.

Хари реши, че са представители на Комисията за унищожаване на опасни

създания, тъй като старият магьосник присви очи към колибата на Хагрид и

рече с немощен глас:

— Брех, брех, май съм остарял за това… Точно в два часа, нали, Фъдж?

Мустакатият ровеше нещо из пояса си и като се вгледа, Хари разбра, че

той прокарва дебелия си палец по острието на лъскава секира. Рон отвори

уста да каже нещо, но Хърмаяни го смушка силно в ребрата и му кимна да

тръгват към входа.

— Защо ме спря? — сърдито попита Рон, като влязоха в Голямата зала за

обяд. — Не ги ли видя? Те са приготвили вече и секирата. Това не е

правосъдие!

— Рон, баща ти работи в министерството. Не можеш да приказваш такива

неща на неговия началник! — каза Хърмаяни, но и тя изглеждаше разстроена. —

Ако Хагрид запази самообладание този път и изложи позицията си както

трябва, няма да екзекутират Бъкбийк.

Но Хари усещаше, че Хърмаяни сама не вярваше на думите си. Всички

наоколо им разговаряха оживено, докато се хранеха, щастливи от наближаващия

край на изпитите този следобед. Само тримата приятели, загрижени за Хагрид

и Бъкбийк, не се включиха в разговорите.

Последният изпит на Хари и Рон беше по пророкуване, а на Хърмаяни — по

мъгълознание. Те тръгнаха заедно нагоре по мраморното стълбище. Хърмаяни ги

остави на горния етаж, а Хари и Рон продължиха до седмия, където по-

голямата част от съучениците им седяха по витата стълба към кабинета на

професор Трелони и се опитваха да преговорят нещо в последния момент.

— Тя ще изпитва всекиго поотделно — уведоми ги Невил, като седнаха до

него. Беше отворил в скута си «Разбулване на бъдещето» на страниците,

където пишеше за гадаене по кристално кълбо. — Някой от вас двамата да е

виждал изобщо нещо в кристално кълбо? — попита ги той тъжно.

— Изобщо не — отвърна Рон безгрижно.

Той постоянно поглеждаше ръчния си часовник и Хари знаеше, че смята

колко време остава, докато започне обжалването за Бъкбийк.

Опашката от ученици намаляваше много бавно. Колкото пъти някой слезеше

по сребристата стълбичка, останалите от класа го посрещаха с въпроси:

«Какво те пита? Добре ли мина?»

Но всички отказваха да отговарят.

— Тя каза, че кристалната топка я предупредила — ако издам нещо, ще ми

се случи ужасно нещастие! — чу се тънкото гласче на Невил, докато се

смъкваше надолу по стълбичката към Хари и Рон, чийто ред бе вече дошъл.

— Много удобно! — изпръхтя Рон, вече на стълбата. — Знаеш ли, започвам

да си мисля, че Хърмаяни имаше право за нея (той бутна с палец над главата

си, който служеше за врата), че е просто хитра измамница.

— Май да — каза Хари и погледна часовника си. Вече беше два часът. —

Дано не те забави много…

Парвати слезе, преливаща от гордост.

— Тя каза, че имам всички данни за истинска ясновидка. Можах да видя

купища неща… Е, успех!

И тя забърза към Лавендър.

— Роналд Уизли — чу се познатият хрипкав глас над главите им.

Рон направи гримаса към Хари и изчезна зад капака. Хари остана да го

изпитват последен. Той седна на пода, облегна се на стената и се заслуша в

мухата, която бръмчеше по осветения от слънцето прозорец, но мислите му

бяха чак отвъд поляните при Хагрид.

Най-сетне след двайсетина минути на стълбите се появиха големите крака

на Рон.

— Как мина? — попита го Хари и стана.

работи. Едва ли съм я убедил обаче…

— Ще се видим в общата стая — смотолеви Хари, а отгоре се чу как

професор Трелони го извика: — Хари Потър!

В малката стая в кулата бе по-горещо отвсякога, завесите бяха

спуснати, в камината гореше огън и обичайната сладникава миризма задави

Хари, докато се препъваше през хаоса от столове и маси до мястото, където

професор Трелони седеше и го чакаше до голямо кристално кълбо.

— Добър ден, миличък! — любезно го поздрави тя. — Би ли се взрял в

тази сфера… Не бързай, хайде… и ми кажи какво виждаш в нея…

Хари се наведе и се вгледа колкото се може по-втренчено, като очакваше

да види нещо повече от кълбяща се бяла мъгла, но нищо не се случи.

— Е? — професор Трелони го подкани грижовно. — Какво виждаш?

Жегата го задушаваше, усещаше дразнене в ноздрите си от благовонията,

лъхащи откъм камината. Той си спомни какво му беше казал Рон току-що и реши

да се преструва.

— Ъъъ… тъмен силует — нещо…

— На какво ти прилича? — шепнеше вече професор Трелони. — Помисли,

хайде…

Хари пусна на воля мислите си и те го насочиха към Бъкбийк.

— Наистина ли?! — развълнува се професор Трелони, докато грижливо

записваше нещо върху пергамента на коленете си. — Моето момче, ти може би

виждаш изхода от проблемите на клетия Хагрид с Министерството на магията!

Погледни по-отблизо… Прилича ли хипогрифът… там ли е все още главата му?

— Да — отвърна Хари твърдо.

— Сигурен ли си? — настояваше професор Трелони. — Съвсем сигурен ли

си, миличък? И всъщност не го ли виждаш да се гърчи на земята, а някаква

тъмна фигура да издига секира над него?

— Не! — каза Хари, на когото вече започваше да му се повдига.

— И няма кръв? Хагрид не ридае?

— Не — повтори Хари, като повече от всичко искаше да се махне от тази

стая и жегата в нея. — Изглежда чудесно, той тъкмо… излита…

Професор Трелони въздъхна.

— Е, миличък, мисля че стига… Малко съм разочарована… но съм сигурна,

че ти положи всички усилия.

Хари се изправи с облекчение, взе си чантата и се обърна да си върви,

но в този момент чу зад гърба си силен дрезгав глас.

— Ще се случи тази нощ.

Хари се извърна рязко. Професор Трелони седеше като скована в креслото

си, погледът й не бе фокусиран, а челюстта й беше увиснала.

— М-моля? — рече Хари.

Професор Трелони изглежда не го чу. Очите й започнаха да се въртят.

Хари стоеше, обзет от паника. Тя изглеждаше, като че ли ще изпадне в транс.

Той се поколеба дали да не изтича до болничното крило… и тогава професор

Трелони заговори отново със същия остър глас, който нямаше нищо общо с

нейния:

— Черния лорд е сам и без приятели, изоставен от привържениците си.

ще се освободи и ще се присъедини към господаря си. Черния лорд ще се

издигне отново с помоща на своя слуга и ще бъде по-велик и по-зловещ

отвсякога. Тази нощ… Преди полунощ… слугата… ще се освободи… и ще се върне…

при своя господар…

Главата на професор Трелони клюмна върху гърдите й. Тя издаде някакви

нечленоразделни звуци, после изведнъж рязко изправи глава и каза сънливо.

— Съжалявам, мило момче! От жегата… Май се унесох…

Хари стоеше като втрещен.

— Какво има, миличък?

— Вие… вие току-що ми казахте, че… Черния лорд щял отново да се

надигне… и че слугата му щял да се върне при него…

Професор Трелони изглеждаше напълно изненадана.

— Черния лорд ли? Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? Мило момче, с

това шега не бива… Да се надигне отново?! Нима…

— Но вие току-що го казахте! Казахте, че Черния лорд…

— Сигурно и ти си задрямал, миличък! — рече професор Трелони. — Не бих

си позволила да предсказвам нещо толкова невероятно!

Хари се смъкна по подвижната стълбичка и после по витата стълба, като

се чудеше дали това, което току-що бе чул да изрича професор Трелони, бе

истинско предсказание. Или просто бе решила да му направи впечатление в

края на изпита?

Пет минути по-късно той вече тичаше покрай охраната от тролове пред

входа към кулата «Грифиндор», а думите на професор Трелони все още кънтяха

в ушите му. Покрай него минаваха ученици в обратната посока, смееха се и се

шегуваха на път за поляните — радваха се на дългоочакваната си свобода.

Когато стигна до портрета и влезе в общата стая, тя бе почти пуста. Само

Рон и Хърмаяни седяха в един ъгъл.

— Професор Трелони… — задъхваше се Хари — току-що ми каза…

Но изведнъж млъкна, като видя лицата им.

— Бъкбийк е загубил — едва изрече Рон. — Хагрид току-що изпрати това.

Този път писмото на Хагрид бе сухо, без петна от сълзи, но явно ръката

му толкова бе треперила, докато е пишел, че то едва се четеше.
Обжалването загубено. Ще го екзекутират по залез. Нищо не можете да

направите. Не идвайте. Не искам да гледате.

Хагрид
— Трябва да отидем веднага — каза Хари. — Не можем да го оставим да

седи сам и да чака екзекутора.

— Да, ама е по залез — обади се Рон, гледайки през прозореца със

замъглени очи. — Няма да ни пуснат… Особено теб, Хари…

Хари захлупи глава в дланите си и се замисли.

— Поне да имахме мантията невидимка…

— Къде е тя? — попита Хърмаяни.

Хари й разказа как я е оставил в началото на тунела под Еднооката