Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

вещица.

— …и ако Снейп пак ме забележи някъде там, здравата ще си изпатя —

— Вярно е — каза Хърмаяни и се изправи. — Ако те види… Как се отваря

гърбицата на вещицата?

— Достатъчно е… да я почукаш с магическата си пръчка и да кажеш

«Дисендиум!» — обясни Хари. — Но…

Хърмаяни не го изчака да завърши изречението. Тя излезе от стаята,

бутна портрета на Дебелата дама и се изгуби от погледите им.

— Да не би да отиде да я донесе? — сякаш не повярва Рон, гледайки след

нея.

Точно това бе направила. След четвърт час Хърмаяни се върна със

— Хърмаяни, не знам какво те е прихванало напоследък — каза Рон

изумен. — Първо удари плесница на Малфой, после напусна часовете на

професор Трелони…

Хърмаяни явно се почувства поласкана.
* * *
Отидоха да вечерят заедно с всички останали, но се върнаха след това в

кулата «Грифиндор». Хари бе скрил мантията невидимка под наметалото си и

трябваше да държи ръката си притисната отпред, за да прикрива издутината.

Те се спотаиха в една празна стая встрани от входната зала и се заслушаха,

докато се увериха, че там няма никого. Чуха и последните двама ученици да

излизат през вратата, която се затръшна след тях. Хърмаяни надникна навън.

— Хайде — прошепна тя, — няма никой… Мятай мантията…

Като вървяха плътно един до друг, за да не ги види никой, те преминаха

на пръсти през входната зала, скрити под мантията, после слязоха по

каменната стълба към поляната. Слънцето вече залязваше над Забранената гора

и позлатяваше върховете на дърветата.

Стигнаха до колибата на Хагрид и почукаха. Той се забави една минутка

и когато най-сетне им отвори, пребледнял и разтреперан, се заоглежда

наоколо.

вътре да я свалим.

— Не биваше да идвате! — отвърна им също с шепот Хагрид, но се

отдръпна да влязат, бързо затвори вратата и Хари смъкна мантията.

Хагрид не плачеше, нито ги прегръщаше. Приличаше на човек, който не

знае нито къде е, нито какво прави. Тази негова безпомощност бе по-

покъртителна от сълзите.

— Да ви направя малко чай? — рече той.

Големите му ръце се тресяха, като посегна за чайника.

— Къде е Бъкбийк, Хагрид? — колебливо попита Хърмаяни.

— Аз… изведох го навън — отвърна Хагрид и разплиска млякото върху

масата, докато пълнеше каната. — Вързал съм го сред тиквите в лехата. Рекох

си — да погледа дърветата и… и да подиша чист въздух… преди да…

Ръцете на Хагрид трепереше така неудържимо, че каната с мляко се

изплъзна и се разби на пода.

— Аз ще почистя, Хагрид — бързо каза Хърмаяни и се втурна да изчисти

разляното мляко.

— В шкафа има още — каза Хагрид и като седна, взе да бърше чело с

ръкава си.

Хари погледна към Рон, но не срещна в очите му особена надежда.

— Може ли да се направи нещо, Хагрид? — разпалено попита Хари, като

седна до него. — Дъмбълдор…

— Той вече опита — каза Хагрид. — Няма власт да отмени решението на

комисията. Казал им, че на Бъкбийк му няма нищо, ама те са се уплашили.

Нали знаете какъв е Луциус Малфой… Заплашил ги е според мен… пък и

екзекуторът, оня Макнеър, е отколешен приятел на Малфой… ама поне щяло да

бъде бързо и чисто… пък и аз ще съм до него…

Хагрид преглътна. Очите му тревожно се озъртаха из стаята, сякаш

търсеха надеждица или утеха.

— И Дъмбълдор щял да дойде… да присъства. Писа ми тая сутрин. Каза, че

искал да… да бъде до мен. Голяма работа е тоя Дъмбълдор…

Хърмаяни, която ровеше из шкафа на Хагрид за още мляко, изхлипа

сподавено. Като се изправи с шишето в ръце, личеше, че едвам сдържа сълзите

си.

поклати глава.

— Вий веднага си отивате в замъка. Нали ви казах, че не ща да гледате.

То и сега не трябваше да идвате… че ако Фъдж или Дъмбълдор ви заловят по

това време без разрешение, ще си изпатиш най-много ти, Хари.

По лицето на Хърмаяни вече се стичаха сълзи, но тя се опитваше да ги

скрие от Хагрид, като се суетеше наоколо да приготви чай. Изведнъж, както

вдигаше бутилката с мляко, за да отсипе в каната, тя нададе вик.

— Рон, аз… не мога да повярвам… Ето го Скабърс!

Рон я зяпна.

— Какви ги говориш?

Хърмаяни занесе каната за мляко до масата и я обърна с дъното нагоре.

С панически писък и яростно драскане плъхът се изтърколи върху масата.

— Скабърс! — не повярва Рон. — Скабърс, как се озова тук?

Момчето грабна борещия се плъх и го вдигна към светлината. Скабърс бе

в плачевно състояние. Беше отслабнал неимоверно, козината му бе опадала на

кичури, оставяйки плешиви петна. Той се мяташе в ръцете на Рон, сякаш

искаше да избяга на всяка цена.

— Не бой се, Скабърс! — каза му Рон. — Няма котки! Никой няма да ти

стори зло.

Хагрид изведнъж се изправи, вперил очи в прозореца. Загорялото му лице

бе добило цвета на пергамент.

— Те идват…

Хари, Рон и Хърмаяни веднага го наобиколиха. По стълбите на замъка в

далечината слизаха група мъже. Най-отпред вървеше Албус Дъмбълдор и

сребристата му брада проблясваше под последните лъчи на слънцето. До него

крачеше Корнелиус Фъдж. Следваха ги немощният стар член на комисията и

екзекуторът Макнеър.

— Трябва да си вървите — каза Хагрид. Той вече целият трепереше. — Не

бива да ви открият тук… тръгвайте, хайде.

Рон напъха Скабърс в джоба си, а Хърмаяни грабна мантията невидимка.

— Ще ви изведа отзад — каза Хагрид.

Те го последваха през вратата към задния двор. На Хари всичко му се

струваше някак недействително, особено след като забеляза Бъкбийк на

няколко метра встрани, вързан за едно дърво зад лехата с тиквите на Хагрид.

Хипогрифът сякаш усещаше, че нещо става. Той люшкаше заострената си глава

насам-натам и нервно риеше земята.

— Няма нищо, Бийки — нежно му заговори Хагрид. — Няма нищо… — После се

обърна към тримата приятели. — Вървете… Не се мотайте.

Но те не помръдваха.

— Хагрид, не можем…

— Нека им разкажем какво всъщност стана…

— Не може да го убият…

— Вървете! — каза заплашително Хагрид. — Не ми стига другото, а вий да

загазите!

Нямаха друг избор. Тъкмо когато Хърмаяни метна мантията невидимка

върху Хари и Рон, от предната страна на колибата се чуха гласове. Като още

гледаше към мястото, където стояха, преди да станат невидими, Хагрид

продължи да им говори.

— Бързо изчезвайте! — Гласът му звучеше дрезгаво. — Не слушайте…

Хагрид тъкмо влезе обратно в дома си и на предната врата се почука.

Бавно, като замаяни от ужас, Хари, Рон и Хърмаяни безмълвно

заобиколиха къщата на Хагрид и преди да се отдалечат, чуха как предната

врата се затръшна.

— Нека да побързаме, моля ви — прошепна Хърмаяни. — Не мога да го

понеса, не издържам…

Те поеха по стръмния склон към замъка. Слънцето вече бързо потъваше,

небето бе станало светлосиво с виолетови отблясъци, но далеч на запад още

се виждаше рубинено червено сияние.

Рон изведнъж замръзна на място.

— Заради Скабърс… не ще да… мирува…

Рон се беше навел, мъчейки се да задържи Скабърс в джоба си, но плъхът

сякаш беше подивял. Цвърчеше неистово, гърчеше се и се мяташе, опитваше се

да забие зъби в ръката на Рон.

— Скабърс, това съм аз, идиотче, аз съм Рон — шепнеше през зъби Рон.

Някъде зад тях се отвори врата и се разнесоха мъжки гласове.

— О, Рон, нека да вървим! Ей сега ще го направят! — хълцаше Хърмаяни.

— Добре… Скабърс, мирувай…

Пак тръгнаха. И Хари като Хърмаяни се опитваше да не слуша глъчката

зад тях. Рон спря отново.

— Не мога повече да го удържам… Скабърс, млъкни, всички ще ни чуят…

Плъхът яростно скимтеше, но не успяваше да заглуши звуците, които

идваха от градината на Хагрид. Чу се неразбираема врява от различни мъжки

гласове, после настана тишина и тогава, без никакво предизвестие, просвистя

секира и последва тъп удар.

Хърмаяни се олюля и спря.

— Направиха го! — прошепна тя на Хари. — Н-н-не мога да повярвам… Те

го направиха!

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

Хари бе изтръпнал от ужас. Тримата стояха като вцепенени под мантията

невидимка. Прощалните лъчи на залязлото слънце пръскаха кървава светлина

върху дългите сенки по поляните. Изведнъж зад тях се разнесе див стон.

— Хагрид — промълви Хари.

Без да мисли какво прави, той понечи да се върне назад, но Рон и

Хърмаяни го сграбчиха за ръцете.

— Не бива — каза Рон, пребледнял като лист хартия. — Ще му влошим

положението, ако разберат, че сме ходили при него…

Хърмаяни дишаше учестено и неравномерно.

— Как… можаха… — едва изрече тя със свито гърло. — Как можаха да го

направят?

— Да вървим — каза Рон, чиито зъби вече тракаха.

Те тръгнаха пак към замъка с малки крачки, за да бъдат всички под

мантията. Светлината вече бързо гаснеше. До края на пътя им мракът се

спусна наоколо като прокоба.

— Скабърс, мирувай! — шъткаше Рон и притискаше ръка върху гърдите си.

Плъхът се мяташе като обезумял. Рон спря изведнъж, опитвайки се да го

напъха в джоба си. — Какво ти става, глупаво плъхче? Кротувай… ОУХ! Ухапа

ме.

миг…

Очевидно Скабърс бе много уплашен от нещо. Мяташе се с всички сили и

се опитваше да се освободи от прегръдката на Рон.

— Ама всъщност какво му става?

Но Хари току-що бе забелязал как, снишил се до земята, с жълти очи,

светещи в мрака, към тях се прокрадваше Крукшанкс. Не беше ясно дали ги е

забелязал, или е привлечен от цвърченето на Скабърс.

— Крукшанкс! — простена Хърмаяни. — Не, махни се, Крукшанкс! Махай се!

Но котаракът се приближаваше все повече.

— Скабърс… НЕДЕЙ!

Бе твърде късно — плъхът се изплъзна между свитите пръсти на Рон,

скочи на земята и драсна нанякъде. С един скок Крукшанкс се хвърли след

него и преди Хари и Хърмаяни да успеят да го спрат, Рон отметна мантията

невидимка от себе си и хукна с всички сили в тъмното.

— Рон! — почти се разплака Хърмаяни.

Двамата с Хари само се спогледаха и се втурнаха след него. Ала не

можеха да тичат под мантията невидимка, затова я отметнаха и тя остана да

се развява зад тях като знаме, докато се мъчеха да настигнат Рон. Чуваха

само стъпките и виковете му:

— Пусни го… пусни го… Скабърс, ела тук…

После нещо силно тупна.

— Хванах те! Марш, мръсен котарак!

Хари и Хърмаяни едва не се стовариха върху Рон — все пак успяха да

спрат точно до него. Той лежеше по очи на земята, но Скабърс бе напъхан

обратно в джоба му.

— Рон… хайде… бързо под мантията… — задъхваше се Хърмаяни. —

Дъмбълдор… и министърът… всеки момент ще се появят…

Но преди още да успеят да се покрият, преди да си поемат въздух дори,

чуха меко тупкане на гигантски лапи. Нещо се приближаваше към тях откъм

мрака… Това бе огромно светлооко катраненочерно куче.

Хари посегна към пръчката си, но бе твърде късно — кучето направи

гигантски скок, удари го с лапи в гърдите и Хари падна назад под снопове от

косми, усети в лицето си горещия му дъх и видя над себе си оголени зъби,

дълги като пръсти…

От устрема на скока си кучето се претърколи зад Хари, който се опита

да стане, силно замаян, усещайки ребрата си като счупени, но чу ръмжене и

тропот от ново нападение.

До него Рон вече се бе изправил. При следващия скок на кучето той

блъсна Хари настрани и кучешките челюсти се склещиха върху протегнатата му

ръка. Хари се хвърли отгоре му и се вкопчи в козината на звяра, който

повлече Рон леко, сякаш бе парцалена кукла…

После, съвсем изневиделица, нещо шибна Хари така силно през лицето, че

го събори. Той чу как Хърмаяни изпищя от болка и също падна. Хари затърси

опипом магическата си пръчка, примигвайки през кръвта, стичаща се в очите

му…

— Лумос! — прошепна той.

Скабърс до сянката на Плашещата върба, чиито клони скърцаха като при буря и

се вееха насам-натам, за да не им позволят да се приближат.

А там, в основата на дървото, се виждаше кучето, което дърпаше Рон

заднишком през голяма дупка между корените… Рон яростно се съпротивяваше,

но главата и горната част на тялото му бързо изчезнаха от погледите им.

— Рон! — изкрещя Хари, но един дебел клон го удари жестоко и той

политна назад.

Двамата с Рон и Хърмаяни виждаха вече само единия от краката на Рон,

който той бе заклещил в корените на върбата, за да не го изтегли кучето

съвсем под земята. Ала ужасен пукот раздра въздуха като изстрел, кракът на

Рон се счупи и след миг нямаше и следа от него.

— Хари… трябва да тичаме за помощ… — извика Хърмаяни, която също бе

разкървавена — върбата бе разкъсала рамото й.

— Не! Това голямо нещо ей сега ще го изяде… Нямаме никакво време…

— Няма да успеем да влезем без помощ…

Още един клон ги шибна с вейки като кокалести пръсти.

— Щом това голямо куче можа да влезе, и ние ще успеем — задъхваше се

вече Хари, като се луташе насам-натам, търсейки начин да се провре между

разярените свистящи клони, ала не можеше да се приближи и на сантиметър към

корените, без да попадне в обсега на ударите.

— Ооо! Помощ! Помощ! — неистово шепнеше Хърмаяни, като подскачаше и се

въртеше безпомощно на едно място. — Ооох… моля…

Крукшанкс се стрелна покрай нея, провря се като змия между шибащите

клони и постави предна лапа върху един изпъкнал чвор на ствола.

Дървото тутакси престана да се движи, сякаш се вкамени. Не трепваше

дори и листенце.

— Крукшанкс! — прошепна Хърмаяни изумена и сграбчи ръката на Хари

силно до болка. — Откъде е знаел?

— Той е приятел на кучето — мрачно каза Хари. — Видях ги заедно.

Хайде… и си приготви магическата пръчка…

За няколко секунди бяха до ствола, но преди да стигнат отвора между

корените, успяха да видят само как Крукшанкс се шмугна вътре и заметна

връхчето на опашката си като дълга четка. Хари го последва, като запълзя с

главата напред и се спусна по пръстта до дъното на възнисък тунел.

Крукшанкс бе малко по-напред и очите му блестяха на светлината от пръчката

на Хари. След секунда се смъкна и Хърмаяни.

— Къде е Рон? — прошепна тя с ужас в гласа.

— Насам — отвърна Хари и тръгна, приведен на две, подир Крукшанкс.

— Къде ли извежда този тунел? — почти без дъх попита Хърмаяни зад

него.

— Не знам… отбелязан е на Хитроумната карта, но Фред и Джордж ми

води до Хогсмийд…

Движеха се колкото се може по-бързо, все така наведени, а пред тях

опашката на Крукшанкс ту се появяваше, ту изчезваше. Тунелът продължаваше и

на Хари му се струваше, че е дълъг почти колкото онзи до «Меденото

царство». Докато си поемаше въздух рязко и с мъка, Хари си мислеше само за

Рон и какво ли правеше с него гигантското куче.

По едно време тунелът започна да се издига, а след малко зави и

Крукшанкс изчезна. Вместо него Хари видя светлинка през малък отвор.

Двамата с Хърмаяни спряха да отдъхнат и вдигнаха пръчките си да видят

какво има нататък.

Беше стая, потънала в прах и в пълен безпорядък. По стените висяха

отлющени парчета хартия, по целия под имаше петна, всичките мебели бяха

изпочупени, сякаш някой беше блъскал нарочно. Прозорците бяха заковани с

дъски.

Хари погледна към Хърмаяни, която изглеждаше много уплашена, но му

Той се промъкна през дупката и се огледа внимателно. Стаята беше

пуста, но вдясно имаше отворена врата, която водеше към полутъмно

коридорче. Изведнъж Хърмаяни сграбчи Хари за китката. Широко отворените й

очи обхождаха закованите прозорци.

— Хари… — прошепна тя. — Май сме в Къщата на крясъците.

Хари се огледа и забеляза съвсем близо дървен стол, от който бяха

отчупени цели парчета, а един от краката му липсваше.

— Това не е работа на призраци — бавно каза Хари.

В този момент чуха скърцане над главите си. Горе нещо се движеше. И

двамата вдигнаха очи към тавана. Хърмаяни стискаше така силно Хари за

китката, че той престана да усеща пръстите си. Даде й да разбере това с

поглед, тя му кимна и го пусна.

Колкото можеха по-тихо, двамата се промъкнаха в коридорчето и поеха

нагоре по порутената стълба. Дебелият слой прах беше изтрит само в една

широка ивица по пода, явно излъскана от нещо, влачено нагоре.

Стигнаха до тъмната горна площадка.

— Нокс! — прошепнаха те едновременно и светлинките от върховете на

пръчките им изгаснаха.

Имаше само една открехната врата. Докато пристъпваха към нея, чуха

стъпки, тихо стенание, после звучно дълбоко мъркане. Спогледаха се и си

кимнаха.

На великолепно легло с балдахин, чиито завеси бяха много прашни, се бе

изтегнал Крукшанкс, който замърка още по-силно, щом ги видя. Долу на пода

бе Рон, притиснал крака си, извит под много странен ъгъл.

Хари и Хърмаяни се втурнаха към него.

— Рон… добре ли си?

— Къде е кучето?

— Не е куче — простена Рон и стисна зъби от болка. — Хари, това е

капан…

— Какво?

Рон впери поглед зад гърба на Хари и той се извърна. От сянката излезе

мъж и шумно захлопна вратата след тях.

Мръсна сплъстена коса висеше на кичури до лактите му. Ако след тях не

блестяха очите му, хлътнали дълбоко, можеха да го вземат за труп. Восъчната

му кожа бе опъната по скулите като на череп. Жълтите зъби бяха оголени в

нещо като усмивка. Беше Сириус Блек.

— Експелиармус! — прегракнало изрече той, насочвайки пръчката на Рон

срещу тях.

Магическите пръчки на Хари и Хърмаяни изхвръкнаха от ръцете им, Блек

ги улови и се приближи с една крачка. Очите му бяха приковани върху Хари.

— Предполагах, че ще дойдеш да помогнеш на приятеля си — каза той

дрезгаво. Гласът му звучеше така, като че отдавна бе загубил навика да си

служи с него. — Баща ти би направил същото за мен. Много смело, че не хукна

да викаш учител. Благодарен съм ти… така всичко ще бъде по-лесно…

Предизвикателното споменаване на баща му отекна в ушите на Хари, сякаш

Блек бе изкрещял. В гърдите на момчето заклокочи омраза, която прогони

всякакъв страх. За пръв път в живота му се прииска да има в ръцете си

магическа пръчка не за да се защитава, а да напада… да убива. Без да

съзнава какво прави, той се устреми напред, но два чифта ръце го сграбчиха

от двете страни и го дръпнаха назад.

— Не, Хари! — ужасено прошепна Хърмаяни, а Рон се обърна към Блек:

— Ако си решил да убиеш Хари, ще трябва да убиеш и нас! — заговори му

той с ярост, но от усилието да се надигне бе пребледнял още повече и се

олюля, докато говореше.

Нещо трепна в почти невидимите очи на Блек.

— Лягай там — каза той тихо, — че ще ти се влоши кракът.

— Чу ли какво ти казах? — почти без сили продължи Рон, като се държеше

здраво за Хари, за да стои прав. — Ще трябва да убиеш и трима ни!

— Тази нощ тук ще стане само едно убийство — рече Блек и оголи зъби в

още по-широка усмивка.

— Защо така? — изсъска насреща му Хари, мъчейки се да се изтръгне от

Рон и Хърмаяни. — Предишния път бяха повече, нали? Не ти е мигнало окото да

избиеш всичките онези мъгъли, за да се добереш до Петигрю… Как така не са

те поукротили в Азкабан?

— Хари! — изхленчи Хърмаяни. — Мълчи!

— ТОЙ Е УБИЛ МАМА И ТАТКО! — закрещя Хари и като се изтръгна най-сетне

от Хърмаяни и Рон, се засили напред…

Бе забравил и за магиите, бе забравил, че е нисък, слабичък и едва на

тринайсет, докато Блек бе висок възрастен човек. Хари искаше само едно — да

причини на Блек колкото може по-силна болка, без да мисли какво ще трябва

сам да изтърпи след това…

Може би изненадан от такава глупава постъпка, Блек не вдигна навреме

магическите пръчки. С едната си ръка Хари се вкопчи в кокалестата му китка

и успя да наклони пръчката настрани, докато юмрукът на другата му ръка

попадна точно в слепоочието на Блек и двамата се стовариха назад в стената.

Хърмаяни се разпищя, Рон се разкрещя… Ослепителна светкавица изскочи

от пръчките в ръката на Блек и цял сноп искри мина на сантиметри от лицето

на Хари. Кльощавата ръка, стегната в пръстите на Хари, яростно се извиваше,

но той не я пускаше, а с юмрука си налагаше Блек където свари.

Ала свободната ръка на Блек успя да намери гърлото на Хари.

— Не — хриптеше той. — Твърде дълго чаках…

Пръстите му се стегнаха. Хари взе да се дави, очилата му се смъкнаха.

Тогава забеляза, че отнякъде се стрелна кракът на Хърмаяни, и Блек го

пусна, като изръмжа от болка. Рон се бе метнал върху ръката, в която

затворникът държеше пръчките, и Хари чу как те изтропаха…

Успя да се измъкне от кълбото вкопчени тела, проследи с поглед

пръчката си, която се изтърколи върху пода, и се хвърли към нея.

— Ааааааррргх!

Крукшанкс бе скочил сред боричкащите се и ноктите на предните му лапи

се забиха в ръката на Хари. Той успя да го отметне настрани, но котаракът

се стрелна към пръчката му.

— НЕ, НЕ СМЕЙ! — изрева Хари и така изрита Крукшанкс, че той отскочи

настрани, съскайки.

Хари грабна пръчката си и се обърна.

— Махнете се от пътя ми! — викна той на Рон и Хърмаяни.

Нямаше нужда да им повтаря. Хърмаяни, почти без дъх, с окървавена

устна, изпълзя настрани, като успя да се добере до другите две пръчки. Рон

се довлече до една от дървените колони на кревата и се отпусна до него,

дишайки тежко, с позеленяло лице, притиснал с две ръце счупения си крак.

Блек още лежеше проснат на пода до стената. Хлътналите му гърди се

издигаха и спускаха учестено, докато гледаше как Хари бавно се приближава,

прицелил се с пръчката точно в сърцето му.

— Ще ме убиеш ли, Хари? — прошепна той.

Хари спря над него, гледайки го, без да отклонява върха на пръчката си

от гърдите му. Около лявото око на Блек се образуваше мораво петно, а от

носа му течеше кръв.

— Ти си убил моите родители — каза Хари с леко разтреперан глас, но

ръката, в която бе пръчката, остана неподвижна.

Блек впери в него хлътналите си очи.

— Не го отричам — каза той много тихо. — Но ако знаеше цялата история…

— Цялата история ли? — повтори Хари и в ушите му се надигна онова

силно туптене. — Ти си ги продал на Волдемор, повече не искам да знам!

— Трябва да ме изслушаш — каза Блек с настойчива нотка в гласа. —

Иначе ще съжаляваш… ти не разбираш…

— Разбирам много по-добре, отколкото мислиш — каза Хари и гласът му