Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

сребристорусата му коса потече тиня.

— Какво по дя…

Рон се хвана за оградата да не падне от смях. Малфой, Краб и Гойл

глуповато се заоглеждаха наоколо като обезумели, докато Малфой се опитваше

да изчисти косата си.

— Какво беше това? Кой го направи?

— Наоколо гъмжи от призраци… — каза Рон, сякаш съобщаваше прогнозата

за времето.

Краб и Гойл гледаха уплашено. Надутите им мускули не помагаха срещу

призраци. Малфой се оглеждаше тревожно в безлюдния пейзаж.

Хари се промъкна по пътеката до една особено блатиста локва, покрита с

воняща зелена плесен.

ЦОП!

място, мъчейки се да се отърве от калта по малките си очички.

— Оттам някъде дойде! — каза Малфой, като триеше лице и гледаше право

в локвата на около два метра вляво от Хари.

Краб залитна напред, разперил дългите си ръце като зомби. Хари се

шмугна зад гърба му, грабна една пръчка, метна я по гърба на Краб и се

запревива от безмълвен смях, когато здравенякът направи нещо като пирует

във въздуха, опитвайки се да види кой го замеря. Тъй като само Рон беше

наблизо, тръгна натам, но Хари протегна крак пред него, Краб се спъна и…

Голямото му плоско ходило закачи долния край на мантията невидимка. Хари

почувства силно дръпване и мантията се смъкна от лицето му.

За части от секундата Малфой впери очи в него.

— УААААА! — ревна той, сочейки главата на Хари.

После се сви като ударен и хукна с главоломна бързина надолу по хълма,

а Краб и Гойл го следваха по петите.

Хари отново се покри с мантията, но белята вече беше станала.

— Хари! — каза Рон, като направи крачка напред като се взря безпомощно

в мястото, където бе изчезнал. — Я по-добре бягай. Ако Малфой каже на

някого… Затова трябва да се прибереш обратно в замъка, бързо…

— Доскоро! — извика Хари и без повече приказки хукна надолу по

пътеката към Хогсмийд.

Щеше ли Малфой да повярва на онова, което беше видял? Щеше ли някой да

повярва на Малфой? Никой не знаеше за мантията невидимка, никой освен

Дъмбълдор. На Хари сякаш му се обърна стомахът — Дъмбълдор щеше да разбере

какво точно се е случило, ако Малфой споменеше нещо…

Обратно в «Меденото царство», пак надолу по стъпалата на избата, по

каменния под и през капака на пода… Хари свали мантията, скрия я под

мишница и хукна с всички сили по подземния тунел…

Малфой щеше да пристигне пръв… Колко ли време щеше да му трябва,

докато срещне някой учител? Изплезил език, с остра болка в ребрата, Хари не

намали скоростта, докато не стигна до каменния улей. Той трябваше да свали

мантията веднага и да я остави където и да е, защото тя можеше да го

издаде, ако Малфой бе подшушнал на някой учител. Затова той я скри в един

тъмен ъгъл и веднага започна да се катери колкото се може по-бързо, а

потните му ръце се плъзгаха от двете страни на тунела. Стигна до вътрешната

страна на гърбицата на вещицата, почука с пръчката си, пъхна глава през

отвора и се издигна на мускули, докато се подаде навън. После затвори

гърбицата и точно когато се канеше да скочи от статуята, отново чу да се

приближават бързи стъпки.

Пак бе Снейп, който на две крачки стигна до Хари. Черната мантия

прошумоля, той спря и просъска:

— Така значи…

Личеше, че едва сдържа усещането за триумф. Хари се опита да изглежда

колкото може по-невинен, съзнавайки прекрасно, че лицето му е потно, а

ръцете му кални, та поне ги скри набързо в джобовете.

— Хайде с мен — нареди Снейп.

Хари го последва надолу, като тайничко триеше ръце във вътрешната

страна на мантията си. Слязоха по стълбите до подземието и отидоха в

кабинета на Снейп.

Хари бе влизал тук само веднъж — и тогава пак бе загазил здравата.

Оттогава Снейп бе добавил още няколко отвратителни слузести твари в

стъкленици към колекцията си по рафтовете зад писалището, които отразяваха

пламъците на огъня и правеха атмосферата още по-ужасяваща.

— Седни — каза Снейп.

Хари седна, но Снейп остана прав.

— Малфой току-що ми разказа доста странна история, Потър — започна

Снейп.

Хари мълчеше.

на пръв поглед сам.

Хари продължаваше да мълчи.

— Малфой твърди, че както си седял и разговарял с Уизли, върху тила му

се изсипало голямо количество кал. Имаш ли представа как може да е станало

това?

— Не знам, професоре.

Погледът на Снейп беше пронизващ — сякаш срещу Хари се бе изправил

хипогриф — и той се опита да не мига.

— Тогава Малфой видял невероятен призрак. Можеш ли да си представиш

какъв е бил той, Потър?

— Не — отвърна Хари с изиграно невинно любопитство.

— Ами твоята глава, Потър. Висяла във въздуха.

Настана дълго мълчание.

— Той сигурно трябва да отиде при Мадам Помфри — каза Хари. — Щом му

се привиждат такива неща…

— Какво ли би могла да прави твоята глава в Хогсмийд, Потър? — почти

любезно попита Снейп. — Твоята глава няма разрешение да бъде в Хогсмийс! На

никоя част от тялото ти не е позволено да се намира в Хогсмийд!

— Знам това — каза Хари, като правеше всичко възможно по лицето му да

не се изпише вина или страх. — Изглежда Малфой е имал халюци…

— Малфой не е имал халюцинации! — озъби се Снейп и се наведе над Хари,

опрял ръце на облегалките от двете страни на стола, та между лицата им не

останаха повече от трийсетина сантиметра. — Щом главата ти е била в

Хогсмийд, там си бил и ти целият.

— Бях в кулата на «Грифиндор» — заяви Хари. — Както казахте…

— Може ли някой да го потвърди?

Хари не отговори. Тънките устни на Снейп се изкривиха в отвратителна

усмивка.

министъра на магията се мъчат да опазят прочутия Хари Потър от Сириус Блек.

Но прочутият Хари Потър си има собствени правила. Нека обикновените хора се

притесняват за безопасността му! Прочутият Хари Потър си ходи, където си

иска без да го е грижа за последиците.

Хари продължаваше да мълчи. Снейп се опитваше да го предизвика да каже

истината, само че той нямаше да се подддаде. Снейп не разполагаше с

доказателство… поне засега.

— Как изумително приличаш на баща си, Потър! — каза изведнъж Снейп и

очите му засвяткаха. — И той беше крайно надменен. Имаше малка дарба да

играе куидич и мислеше, че стои по-високо от всички ни. Само се перчеше

наоколо сред приятелите и почитателите си… Та приликата помежду ви е

направо обезпокоителна.

— Баща ми не се е перчел — сам не разбра как изрече Хари. — Нито аз…

— Баща ти не зачиташе никакви правила — продължи Снейп, използвайки

положението си, а изражението на изпитото му лице преливаше от омраза. —

Правилата важаха за простосмъртните, не и за победителите на куидич.

Толкова си бе навирил носа, че…

— МЛЪКНЕТЕ!

Хари изведнъж скочи. У него бушуваше гняв, какъвто не бе изпитвал от

последната си вечер на «Привит Драйв». Изобщо не го бе грижа, че лицето на

Снейп замръзна, а черните му очи засвяткаха заплашително.

— Какво каза, Потър?

— Казах да млъкнете! Да не говорите за баща ми! — кресна Хари. — Да не

мислите, че не знам истината! Той ви е спасил живота! Дъмбълдор ми каза!

Нямаше изобщо да сте тук, ако е е бил баща ми!

Жълтеникавата кожа на Снейп доби цвета на вкиснало мляко.

— А разказа ли ти директорът за обстоятелствата, при които баща ти ми

спаси живота? — попита той почти шепнешком. — Или е сметнал подробностите

за твърде неприятни за нежните уши на скъпия Потър?

Хари прехапа устната си. Не искаше да признае, че наистина не му бе

известно какво се е случило… Но Снейп явно позна.

— Няма да е справедливо да останеш с погрешна представа за баща си,

Потър — започна той с лице, изкривено в противна усмивка. — Сигурно си си

представял някаква героична постъпка. Нека тогава да те разочаровам — твоят

недосегаем баща и неговите приятели ми скроиха една доста забавна шега,

която би причинила смъртта ми, ако в последния момент баща ти не бе

изтръпнал от страх. Така че постъпката му изобщо не беше храбра, защото той

спасяваше собствената си кожа толкова, колкото и моята. Ако бяха стигнали

докрай с шегата си, щяха да ги изключат от «Хогуортс».

Неравните жълтеникави зъби на Снейп бяха оголени.

— Извади каквото имаш в джобовете си, Потър! — изсъска внезапно той.

Хари не помръдна. В ушите му сякаш удряха чукове.

— Изпразни си джобовете или отиваме направо при директора! Обърни ги

навън, Потър!

Изстинал от ужас, Хари бавно извади торбичката с шегички от Зонко и

Хитроумната карта.

Снейп взе торбичката на Зонко.

— Рон ми ги даде — каза Хари, надявайки се да успее да предупреди Рон,

преди Снейп да го попита. — Донесе ми ги от Хогсмийд предишния път…

— Така ли? И оттогава ги носиш със себе си? Колко трогателно… А това

какво е?

и мускулче по лицето му.

— Някакво парче пергамент — вдигна той рамене.

Снейп обръщаше картата, без да отмества очи от Хари.

— Сигурно не ти трябва едно чак толкова старо парче пергамент —

говореше той. — Я чакай да взема да го… изхвърля.

Ръката му се насочи към огъня.

— Не! — спря го бързо Хари.

— Аха! — каза Снейп и дългите му ноздри потръпнаха. — Да не би и това

да е скъп дар от Уизли? Или е… нещо друго? Може би писмо, написано с

невидимо мастило? Или… упътване как се стига до Хогсмийд, без да се минава

покрай дименторите?

Хари мигаше. Очите на Снейп святкаха.

— Я да видя, я да видя… — мърмореше професорът, докато извади

магическата си пръчка и разпъна картата на писалището. — Разкрий си

тайната! — изрече той и докосна пергамента с пръчката.

Нищо не стана. Хари стисна ръцете си в юмруци, за да спрат да

треперят.

— Покажи се! — каза пак Снейп, удряйки по-силно по картата.

Тя не се появи. Хари дишаше дълбоко, за да се успокои.

— Професор Сивиръс Снейп, преподавател в това училище, ти заповядва да

разкриеш информацията, която съдържаш! — каза Снейп и удари силно

пергамента с пръчката.

Тогава по гладката повърхност започнаха да се появяват думи, изписвани

сякаш от невидима ръка.

Господин Лун поднася почитанията си на професор Снейп и го моли да не

си пъха ненормално дългия нос в работата на другите.

Снейп замръзна. Изумен, Хари гледаше написаното. Но картата не спря

дотам. Надолу се появиха нови редове.

Господин Рог изразява съгласието си с господин Лун и би искал само да

добави, че професор Снейп е грозилище.

Това щеше да е много смешно, ако цялата ситуация не беше толкова

сериозна. Но имаше и още…

Господин Лап би желал да изрази недоумението си, че такъв идиот изобщо

е станал професор.

Хари затвори очи от ужас. Когато ги отвори, картата бе казала и

последната си дума.

Господин Опаш желае приятен ден на професор Снейп и го съветва да си

измие косата.

Хари очакваше да падне гръм.

— Така… — тихо каза Снейп. — Ще видим тая работа…

Той отиде до камината, загреба шепа блестяща пудра от някакъв съд и я

хвърли в пламъците.

— Лупин! — викна Снейп към огъня. — Искам да си поговорим!

В пълно недоумение Хари впери очи в пламъците. Над тях се появи едър

силует, който бързо се въртеше. След няколко секунди професор Лупин се

измъкна от камината, изтупвайки пепелта от протритите си одежди.

— Ти ли ме извика, Сивиръс? — любезно попита Лупин.

— Точно така — каза Снейп с изкривено от ярост лице и се върна до

писалището си. — Току-що накарах Потър да си изпразни джобовете. Ето какво

имаше там.

Снейп посочи пергамента, върху който още светеха думите на господата

Луп, Рог, Опаш и Лап. По лицето на Лупин се изписа странно съсредоточено

изражение.

— Е? — каза Снейп.

Лупин продължаваше да гледа втренчено картата. Хари имаше усещането,

че той иска да спечели време.

— Е? — повтори Снейп. — Този пергамент явно е натъпкан с черни магии.

Би трябвало да са в областта на твоите знания, Лупин. Откъде според теб

Хари се е сдобил с това нещо?

Лупин вдигна очи и поглеждайки за части от секундата към Хари, го

предупреди да не го прекъсва.

— Пълен с черни магии ли? — повтори той меко. — Наистина ли мислиш

така, Сивиръс? На мен ми изглежда просто като парче пергамент, готово да

обиди всеки, който се опита да го разчете. Детинско, но със сигурност

безопасно. Предполагам, че Хари го има от Магазина за шегички…

— Нима? — каза Снейп. Челюстта му се беше сковала от гняв. — И ти

мислиш, че в такъв магазин може да се намери подобно нещо? Не ти ли минава

през ума, че е по-вероятно да го е получил направо от създателите?

Хари не разбираше за какво говори Снейп. Явно не го разбираше и Лупин.

— Искаш да кажеш — от господин Лун или някой от тези другите? — каза

той. — Хари, ти познаваш ли тези хора?

— Не — бързо отговори Хари.

— Видя ли, Сивиръс? — каза Лупин и пак се обърна към Снейп. — Ето защо

ми заприлича на артикул от Зонко…

Като по даден знак точно в този момент се втурна Рон. Беше останал

съвсем без дъх и спря едва пред писалището на Снейп. Като се държеше за

гърдите, се опита да говори.

— Аз… дадох… на Хари… това нещо — задъхваше се той. — Купих го… от

Зонко… много отдавна…

— Ето! — рече Лупин, като плясна с длани и се огледа весело наоколо. —

Това обяснява всичко! Сивиръс, аз ще го прибера, нали? — Той сгъна картата

и я пъхна под мантията си. — Хари, Рон, елате с мен, искам да поговорим

относно онова съчинение за вампирите. Извини ни, Сивиръс.

Хари не смееше да погледне към Снейп, докато напускаха кабинета му.

Той, Рон и Лупин вървяха, без да продумат, чак до входната зала. Там Хари

се обърна към Лупин.

— Професоре, аз…

— Не желая да слушам обяснения — кратко му каза Лупин. Той се огледа в

пустото помещение и сниши глас. — Известно ми е, че тази карта е

конфискувана от господин Филч преди много години. Да, знам, че е карта —

беше отговорът му на изумените погледи на Рон и Хари. — Не искам да ми

казвате как сте се сдобили с нея. Удивен съм обаче, че не сте я предали.

Особено след онова, което се случи, когато Невил бе попилял паролите за

влизане. Но не мога да ти я върна, Хари.

Хари очакваше да стане така, но не възрази, защото имаше много

въпроси.

— Защо Снейп каза, че съм я получил от създателите й?

— Защото… — поколеба се Лупин, — защото тези картографи може би искат

да те примамят вън от училището. — Сигурно мислят, че е много забавно.

— Вие познавате ли ги? — Хари беше поразен.

— Срещали сме се — бе краткият отговор на Лупин. Той погледна Хари по-

сериозно от когато и да е било. — Не очаквай от мен пак да те прикривам,

Хари. Не мога да те накарам да приемеш сериозно Сириус Блек, но

предполагах, че по-силно ти е въздействало онова, което си чувал, когато

дименторите се приближаваха към теб. Твоите родители дадоха живота си, за

да запазят твоя, Хари. Лошо им се отплащаш… залагайки тяхната жертва за

торбичка магически играчки.

Той се отдалечи, а Хари се почувства по-зле, отколкото през целия си

престой в кабинета на Снейп. Двамата с Рон бавно тръгнаха нагоре по

стълбището. Като минаха край Еднооката вещица, Хари си спомни за мантията

невидимка, която остана там долу, но той не смееше да отиде и да си я

прибере.

— Аз съм виновен — каза изведнъж Рон. — Аз те навих да дойдеш. Лупин е

прав — беше глупаво, не трябваше да го правим…

Той изведнъж млъкна — бяха стигнали до коридора, охраняван от

троловете, а насреща им идваше Хърмаяни. Още от пръв поглед Хари се убеди,

че тя вече е чула какво се е случило. Сърцето му подскочи… Дали бе казала

на професор Макгонъгол?

— Да ни се подиграваш ли идваш? — жестоко попита Рон, когато тя спря

пред тях. — Или току-що си ходила да ни наклеветиш?

— Не — отвърна Хърмаяни. В ръцете си държеше някакво писмо, а долната

й устна трепереше. — Просто исках да ви съобщя. Хагрид загуби делото.

Бъкбийк ще бъде екзекутиран…

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Хърмаяни им подаде писмото и каза:

— Той… ми изпрати ето това…

Хари го взе. Пергаментът беше влажен, а на места тежки сълзи бяха

размазали мастилото и едва се четеше.
Мила Хърмаяни,

Загубихме. Позволиха ми да го върна в «Хогуортс». Датата на

екзекуцията ще бъде обявена по-късно.

На Бийки много му хареса в Лондон.

Винаги ще съм ти благодарен за помоща, която ни оказа.

Хагрид
— Не могат да го направят! — каза Хари. — Не може! Бъкбийк не е

опасен.

— Бащата на Малфой е наплашил членовете на комисията — каза Хърмаяни,

старци, дето се страхуват от всичко. Е, ще има обжалване, разбира се, както

винаги в такива случаи. Само че аз не виждам надежда… Нищо няма да се

промени.

вършиш цялата работа, Хърмаяни. Аз ще ти помогна.

— О, Рон!

Хърмаяни обви ръце около врата на Рон и неудържимо избухна в сълзи.

Почти ужасен, Рон я потупваше доста непохватно по главата, докато накрая тя

го пусна.

— Рон, аз… много, много съжалявам за Скабърс… — хлипаше момичето.

— О… ами… той беше доста стар — отвърна Рон, видимо доволен, че е

освободен. — А и за нищо не ставаше. Току-виж мама и татко ми подарили сега

някоя сова.

При мерките за сигурност, наложени на учениците след второто

нахълтване на Блек, за Хари, Рон и Хърмаяни бе немислимо да посещават

Хагрид вечер. Единствената възможност да разговарят с него бе в часа по

грижа за магически създания.

Той бе толкова потресен от присъдата, че изглеждаше като скован.

— 'Сичко е заради мен. Върза ми се езикът. Те 'сичките седяха там в

черни роби, а аз взех да си изтървавам бележките и да забравям датите, дето

ми ги бе проверила, Хърмаяни. После стана Луциус Малфой, каза си словото и

комисията направи точно к'вото им е заръчал…

— Нали все още можеш да обжалваш! — разпалено говореше Рон. — Не

всичко е изгубено. Ние ще ти помогнем!

Връщаха се към замъка с целия клас. Някъде напред се виждаше как

Малфой крачи, обграден от Краб и Гойл, и се обръща от време на време,

подигравателно ухилен.

— Няма никакъв смисъл, Рон — тъжно каза Хагрид, като стигнаха до

стълбището на замъка. — Луциус Малфой дърпа конците на тая комисия. Ама ще

гледам да направя последните дни на Бийки най-щастливите в живота му. Поне

това му дължа…

Хагрид бързо се обърна и тръгна към дома си, закрил очи с кърпата си.

— Я го вижте как циври! — Малфой, Краб и Гойл още стояха до входа и се

ослушваха. — Не съм очаквал, че ще имаме такъв лигльо за учител! — не

млъкваше Малфой.

Хари и Рон едновременно се насочиха заплашително към него, но Хърмаяни

ги изпревари.

ПЛЯС!

Тя бе зашлевила плесница на Малфой с всичката си сила. Драко залитна.

— Да не си посмял да наричаш Хагрид лигльо, ти подъл… злобен…

— Хърмаяни! — едва изрече Рон и понечи да улови ръката й точно когато

тя замахваше отново.

— Пусни ме, Рон!

Хърмаяни измъкна магическата си пръчка. Малфой се дръпна назад. В

пълно недоумение Краб и Гойл чакаха да им даде нареждания.

— Да вървим — смънка той и в следващия момент и тримата се изгубиха по

коридора към подземието.

— Хърмаяни! — не се стърпя Рон, едновременно потресен и възхитен.

— Хари, непременно да го биеш на финала по куидич! — почти извика

Хърмаяни. — На всяка цена, защото няма да понеса «Слидерин» да спечели!

— Трябваше вече да сме в час по вълшебство — напомни Рон, все още

смаян от Хърмаяни.

Те хукнаха нагоре по мраморното стълбище към кабинета на професор

Флитуик.

отвори вратата на стаята. — Влизайте бързо и пригответе магическите пръчки.

Днес ще упражняваме развеселителна магия. Вече сме се разделили на двойки…

Хари и Рон бързо се настаниха на един чин най-отзад и отвориха чантите

си. Рон се обърна.

— Къде отиде Хърмаяни?

Хари също се огледа. Хърмаяни не беше влязла в стаята, а той бе

сигурен, че я видя точно зад себе си, когато отвори вратата.

— Странна работа! — И той учудено погледна Рон. — Да не би… да не би

да е отишла до тоалетната или нещо подобно?

Но Хърмаяни не се появи до края на часа.

— Една развеселителна магия никак нямаше да й се отрази зле — отбеляза

Рон, широко усмихнат, на излизане от стаята на път за обяда.

Всички бяха в много добро настроение от урока.

Хърмаяни не дойде и на обяда. Докато приключат и с ябълковия сладкиш,

ефектът от развеселителната магия отслабна и двамата започнаха леко да се

тревожат.

— Нали не допускаш, че Малфой може нещо да й е направил? — попита Рон

боязливо, докато бързаха нагоре по стълбите към кулата на «Грифиндор».

Минаха покрай троловете охранители, казаха паролата («Перушанковци!»)

на Дебелата дама и се вмъкнаха през дупката в портрета в общата стая.

Хърмаяни се бе захлупила на масата и спеше дълбоко, положила глава

върху отворения учебник по аритмантика. Двете момчета седнаха от двете й

страни. Хари я побутна да се събуди.

— К-какво? — сепна се Хърмаяни и трескаво се заоглежда. — Време ли е?

К-какъв час имаме сега?

— Пророкуване, но чак след двайсет минути — успокои я Хари. —

Хърмаяни, защо не беше в час по вълшебство?

— Какво? О, не! — изпищя Хърмаяни. — Забравих да ида на вълшебство!

— Ама как така си забравила? — недоумяваше Хари. — Та ти дойде с нас

до вратата на стаята!

— Не мога да повярвам! — едва не се разплака Хърмаяни. — Сърди ли се

професор Флитуик? О, да, заради Малфой. Мислех за него и забравих какво

трябва да правя.

— Знаеш ли, Хърмаяни… — каза Рон, гледайки към огромния учебник по

аритмантика, превърнат във възглавница. — Струва ми се, че вече не

издържаш. Прекалено много си се натоварила…

— Ами, не съм! — отрече Хърмаяни, като отметна косата от очите си и

заоглежда отчаяно за чантата си. — Просто допуснах грешка и толкова! Сега

ще ида да се извиня на професор Флитуик… Ще се видим в часа по пророкуване.

Много разстроена, Хърмаяни ги завари двайсет минути по-късно все още в

основата на стълбата, която водеше до кабинета на професор Трелони.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала развеселителната магия!