Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

отколкото ти да си жив и здрав. Само защото й заявих, че ми е все едно дали

метлата ще те хвърли, стига преди това да си уловил снича. — Ууд клатеше

глава в недоумение. — Честно ти казвам, така ми се разкрещя, като че съм

казал нещо ужасно. Тогава я попитах колко дълго още ще задържи метлата… —

Тук той разкриви лице и се опита да подражава на строгия глас на професор

Макгонъгол: — «Колкото е необходимо, Ууд!»… Май е крайно време да си

поръчаш нова метла, Хари. Попълваш талона на последната страница на «Летящи

метли»… Можеш да си вземеш една «Нимбус две хиляди и едно», като на Малфой…

— Не купувам нищо, което харесва Малфой! — отсече Хари.

отиде. Мачът срещу «Рейвънклоу» наближаваше с всеки изминал ден, а Хари още

не си беше поръчал метла. След всеки час по трансфигурация питаше

нетърпеливо професор Макгонъгол какво става със «Светкавицата», докато Рон

надничаше нетърпеливо зад рамото му, а Хърмаяни профучаваше край тях с

извърнато лице.

— Не, Потър, още не можем да ти я върнем — каза му професор

Макгонъгол, когато я попита вече за дванайсети път. — Проверихме я за

повечето обичайни черни магии, но професор Флитуик смята, че може да е

прокълната да хвърля ездача си във въздуха. Ще те уведомя веднага, щом

проверим и това. А дотогава те моля да ме оставиш на мира.

Но още по-лошото е, че уроците на Хари по противодействие срещу

диментори изобщо не вървяха така добре, както очакваше. Няколко пъти поред

беше успял да получи неоформена сребриста сянка, но покровителят му се

оказваше твърде слаб, за да прогони диментора. Най-многото, което успяваше

да стори бе да се рее като полупрозрачен облак, изчерпвайки енергията на

Хари, докато той се мъчеше да го задържи там. Хари се ядосваше на себе си —

чувстваше се виновен, че все още тайничко му се иска да чуе гласовете на

родителите си.

— Твърде много искаш от себе си — упрекна го професор Лупин на

четвъртата седмица от упражненията. — За тринайсетгодишен магьосник и

мъглявият покровител е постижение. А и вече не припадаш.

— Аз очаквах, че покровителят ще се нахвърли върху диментора и ще… —

каза обезкуражен Хари, — …го прогони…

— Истинският покровител може да направи това — каза Лупин, — но ти

постигна много за толкова кратко време. Ако дименторите се появят и на

следващия куидичен мач, ще успееш да ги държиш на разстояние, докато слезеш

на земята.

— Нали казахте, че ще е по-трудно, ако са повече на брой? — плахо

попита Хари.

— Имам пълно доверие в теб — засмя се Лупин. — Ето… заслужи си едно

питие. Нещо от «Трите метли», което със сигурност не си опитвал.

И той извади от куфарчето си две бутилки.

— Бирен шейк! — възкликна Хари, без да помисли. — Да, много го обичам!

Лупин учудено вдигна вежди.

— Ааа… Рон и Хърмаяни ми донесоха веднъж от Хогсмийд — веднага излъга

Хари.

— Аха — каза Лупин, но продължи да го гледа с леко подозрение. — Е, да

нямам правото да взимам страна… — побърза да добави той.

Изпиха бирения шейк в мълчание, което Хари наруши с въпрос, таен доста

дълго.

Професор Лупин замислено остави бутилката.

— Хм… който знае, не е в състояние да ни каже. Дименторът сваля

качулката си само когато трябва да използва последното си и най-страшно

оръжие.

— Какво е то?

— Прилагат я когато искат да унищожат всичко у някого. Предполагам, че там

някъде има нещо като уста, защото те прилепват челюсти към устата на

жертвата си и… и изсмукват душата й.

Без да иска, Хари блъвна навън глътката си бирен шейк.

— Какво… Те убиват?

— О, не — каза Лупин. — Много по-лошо. Продължаваш да съществуваш без

душа, разбираш ли, докато мозъкът и сърцето ти все още действат. Но

преставаш да усещаш, нямаш памет, нямаш… нищо. Нямаш никакъв шанс да се

възстановиш. Просто… съществуваш. Като празна черупка. Ала душата ти вече я

няма… загубена е.

Лупин отпи малко от бирения шейк и добави:

— Такава съдба чака и Сириус Блек. Пишеше го тази сутрин в «Пророчески

вести». Министерството е разрешило на дименторите да направят това, щом го

открият.

Хари остана потресен, като си представи, че може да изсмучат душата на

някого през устата. Но щом си помисли за Блек…

— Заслужава си го — каза той изведнъж.

— Така ли мислиш? — попита Лупин. — Наистина ли мислиш, че някой може

да заслужава това?

— Да — отвърна Хари почти предизвикателно. — Заради… заради някои

неща…

метли» как Блек предал майка му и баща му. Но щеше да се издаде, че е ходил

в Хогсмийд без разрешение, а знаеше, че Лупин няма да остане във възторг от

това. Затова просто допи бирения си шейк, благодари на професора и напусна

кабинета по история на магията.

На Хари му се щеше да не беше питал какво има под качулката на

диментора, защото отговорът бе толкова ужасен, че той бе напълно обзет от

тягостната мисъл какво ли е да ти изсмучат душата. По средата на стълбището

се сблъска с професор Макгонъгол.

— Гледай къде вървиш, Потър!

— Извинете, професоре…

— Тъкмо те търсих в общата стая на «Грифиндор». Е, ето ти я,

проверихме всичко, за което можахме да се сетим и май наистина нищо й няма…

Ти явно имаш много добър приятел някъде, Потър…

Хари зина от изненада. Тя му подаваше «Светкавицата», която изглеждаше

все така великолепно.

— Мога ли да си я взема? — едва промълви Хари. — Ама сериозно?

— Съвсем сериозно — увери го професор Макгонъгол, почти усмихната. —

Съветвам те да я изпробваш още преди мача в събота. И… Потър, опитай се да

спечелиш този път, моля те! Иначе първото място ще ни се изплъзне за осма

поредна година, както професор Снейп любезно ме уведоми снощи…

Онемял, Хари отнесе метлата обратно в кулата на «Грифиндор». Като зави

зад един ъгъл, Рон се втурна към него, ухилен до уши.

— Тя ти я е върнала? Страхотно! Виж какво, може ли все пак да я

опитам? Какво ще кажеш за утре?

— Да, да… когато искаш… — отвърна Хари, а на сърцето му бе така леко,

както не се беше чувствал от месеци. — Знаеш ли какво… трябва да се сдобрим

с Хърмаяни. Тя просто се е опитвала да помогне…

— Ами… добре — съгласи се Рон. — Тя е в общата стая сега… Учи, какво

друго!…

Кадоган, който явно не искаше да го пусне.

— Бях си ги записал — обясняваше през сълзи Невил, — но някъде съм

изпуснал листчето!

— Измишльотини! — боботеше сър Кадоган. Но като забеляза Хари и Рон… —

Добра вечер, храбри войни! Ето, оковете този негодник, дето иска да нахлуе

в достолепните покои!

— О, я млъквай! — отвърна Рон, като стигнаха до Невил.

— Загубил съм паролите! — жално им се оплака Невил. — Бях го накарал

да ми каже всичките пароли, които ще използва тази седмица, защото нали все

ги променя, и сега не знам къде съм ги дянал!

— Чревца и дреболии! — каза Хари на сър Кадоган, който изглеждаше

крайно разочарован и неохотно се отмести да им отвори път към общата стая.

Внезапно се разнесе оживен шепот, няколко глави се извърнаха и в

следващия момент всички наобиколиха Хари и възклицаваха оживено за

«Светкавицата».

— Откъде я взе, Хари?

— Ще ми дадеш ли едно кръгче?

— Яхна ли я вече, Хари?

— «Рейвънклоу» вече нямат шансове, та те всички са на «Чистометка

седем»!

— Може ли само да я подържа, Хари?

огледана с възхищение от вси страни, тълпата се разпръсна. Хари и Рон

можаха най-сетне да видят къде седи Хърмаяни, забола глава над работата си.

Тя единствена не бе дошла при тях, дори се стараеше да не срещне и

погледите им.

Двете момчета се приближиха към масата й и едва тогава тя вдигна очи.

— Върнаха ми я — съобщи й с усмивка Хари и вдигна метлата.

— Видя ли, Хърмаяни! Нищо й нямаше! — каза Рон.

— Е, да, ама… можеше да й има! — проговори Хърмаяни. — Сега поне сте

сигурни, че е безопасна!

— Е, да, така е — съгласи се Хари. — Я по-добре да я прибера горе…

— Аз ще я занеса! — нямаше търпение Рон. — Трябва да дам и на Скабърс

от тоника му.

Той пое «Светкавицата» и я понесе нагоре по стълбите към стаята на

момчетата така внимателно, сякаш бе от стъкло.

— Може ли да седна тук? — поиска Хари разрешение.

— Защо не — отвърна Хърмаяни и отмести голяма купчина пергаменти от

стола.

още мокро мастило, още по-дългото съчинение по мъгълознание («Обяснете защо

мъгълите се нуждаят от електричество») и превод на рунически текст над

който се взираше Хърмаяни.

— Как се справяш с всичко това? — попита я Хари.

— О, ами… виж… като работиш здравата…

Като седна по-близо до нея, Хари установи, че тя изглежда уморена

почти колкото Лупин.

— Защо не се откажеш от някои предмети? — попита я Хари, като я

гледаше как повдига дебелите томове да търси руническия речник.

— За нищо на света! — възкликна Хърмаяни, направо възмутена.

— Аритмантиката май е ужасна — отбеляза Хари, като взе една много

сложна на вид диаграма.

— Съвсем не, чудесна е! — искрено каза Хърмаяни. — Тя е любимият ми

предмет! Тя е…

Но какво й бе чудесното на аритмантиката Хари така и не можа да

разбере. Точно в този момент по стълбището на момчетата отекна задавен вик.

Цялата обща стая притихна и всички погледи се впериха с ужас във вратата.

Чуха се забързани стъпки, все по-шумни и по-шумни и… Рон се втурна,

влачейки след себе си един чаршаф.

— ПОГЛЕДНИ! — кресна той, стигайки на две крачки до масата на

Хърмаяни. — ВИЖ ТУК! — продължаваше да вика той, размахвайки ръката си с

чаршафа пред лицето й.

— Рон, какво…

— СКАБЪРС! ВИЖ! ТОВА Е ОТ СКАБЪРС!

Хърмаяни се дърпаше от Рон в пълно недоумение. Хари се вгледа в

чаршафа, там, където Рон го държеше. Забеляза нещо червено по него. Нещо,

което ужасно приличаше на…

— КРЪВ! — ревна Рон в напрегнатата тишина. — НЕГО ГО НЯМА! А ЗНАЕШ ЛИ

КАКВО НАМЕРИХ НА ПОДА?

— Н-н-не — отвърна Хърмаяни с разтреперан глас.

Рон хвърли нещо върху превода на Хърмаяни. И тя, и Хари се наведоха

над него. Върху причудливите заострени букви видяха няколко дълги рижави

котешки косъма.

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Това като че ли сложи край на приятелството между Рон и Хърмаяни.

Всеки от тях бе толкова ядосан на другия, че Хари изобщо не можеше да си

представи как ще се сдобрят.

Рон беснееше, че Хърмаяни отказва да погледне сериозно на опитите на

Крукшанкс да изяде Скабърс — не само не си правеше труда да го следи по-

внимателно, ами отгоре на всичко се опитваше да го изкара невинен, като

съветваше Рон да търси плъха си под всички легла в спалнята на момчетата!

През цялото време Хърмаяни разгорещено твърдеше, че Рон всъщност няма

никакви доказателства Крукшанкс да е изял Скабърс и рижавите косми може да

са си били там още от Коледа, а пък Рон изпитвал подозрения към котарака й

още откакто той се бе стоварил върху главата му в «Магическата менажерия».

Хари бе сигурен, че Крукшанкс е изял Скабърс, но когато се опита да

убеди Хърмаяни, че всички улики водят до това заключение, тя се разсърди и

на Хари.

— Добре, взе страната на Рон… Знаех си, че така ще постъпиш! — каза тя

с изтънял от раздразнението глас. — Първо за «Светкавицата», сега за

Скабърс — все аз съм виновна, нали? Остави ме най-сетне на мира, Хари, и

без това си имам много работа.

Рон наистина понасяше много тежко загубата на плъха си.

— Хайде стига, Рон, нали все се оплакваше колко досаден бил Скабърс —

окуражаваше го Фред. — Пък и откога бе залинял, никакъв го нямаше вече.

Може би по-добре за него, че е свършил набързо. Само са го глътнали… и

сигурно нищо не е усетил.

— Фрееед! — възмути се Джини.

— Нали само ядял и спял, както сам разправяше! — обади се и Джордж.

— Той ухапа веднъж Гойл заради нас! — каза Рон, много нажален. — Нали

помниш, Хари?

— Даа, така беше — потвърди Хари.

— Е, това е бил звездният му час — отбеляза Фред, като едва сдържаше

смеха си. — Нека белегът върху пръста на Гойл да пази завинаги паметта му.

Престани, Рон, ами се вдигни и иди до Хогсмийд и си купи нов плъх. Каква

полза да хленчиш?

В отчаян опит да поразвесели приятеля си Хари го покани да го придружи

на последната тренировка, която отборът на «Грифиндор» щеше да има преди

мача с «Рейвънклоу», та да може да изпробва и «Светкавицата». Това явно

отклони за момент вниманието на Рон от Скабърс («Великолепна идея! Нали

може да опитам и няколко гола от нея?») и двамата тръгнаха заедно от

куидичното игрище.

Мадам Хууч, която още надзираваше тренировките на «Грифиндор», за да

държи под око Хари, бе впечатлена от «Светкавицата» не по-малко от всички

останали. Тя я взе в ръка преди първия й полет и се впусна да коментира

достойнствата й като специалист.

— Забележете само колко добре е балансирана! Сериозна слабост на

серията «Нимбус» е провисването им към края на опашката, което след няколко

години води до провлачване. Усъвършенствали са и дръжката, ето, малко по-

източена от тази на «Чистометка»… Напомня ми на «Сребърната стрела»… Жалко,

че престанаха да ги произвеждат, аз съм се учила точно на една от тях и

трябва да ви кажа, че старата метла си беше много добра…

Тя продължи в същия дух още известно време, докато Ууд й напомни:

— Ъъъ… Мадам Хууч? Може ли Хари да си вземе метлата? Нали трябва да

тренираме…

— Ооо, да… точно така… Заповядай, Потър! — сепна се Мадам Хууч. — Аз

пък ще поседя ей тук с Уизли…

Двамата с Рон напуснаха игрището и отидоха да седнат на трибуните, а

отборът на «Грифиндор» се скупчи около Ууд за последните му наставления по

предстоящия мач.

— Хари, току-що разбрах кой ще е търсачът на «Рейвънклоу». Казва се Чо

Чан. Тя е четвъртокурсничка и била доста добра… Много се надявах да не се е

оправила напълно, че имаше някакви проблеми с една травма, ама… — Ууд

направи гримаса на огорчение, че Чо Чан все пак ще играе, но каза: — За

сметка на това обаче тя лети на една «Комета двеста и шейсет», която ще

изглежда направо смешна до «Светкавицата». — И като погледна още веднъж

метлата на Хари с нескрито възхищение, каза: — Така, сега да тръгваме.

Едва тогава Хари се метна на своята метла и се отблъсна от земята.

Дори не беше си и мечтал за нещо подобно. «Светкавицата» се завърташе

и при най-лекото докосване, сякаш се подчиняваше на мислите, а не на

движенията му. Тя се носеше над игрището с такава скорост, че целият

стадион се превърна в сиво-зелено петно, а когато Хари зави рязко, Алиша

Спинет изпищя, след което той напълно овладя посоката и скоростта, сниши се

и докосна с връхчетата на обувките си затревеното игрище, преди да се

издигне отново на девет, петнайсет, почти двайсет метла над земята.

— Хари, пускам снича! — провикна се Ууд.

Хари се обърна и подгони един блъджър към головите стълбове, подмина

го бързо, видя снича да се стрелва нагоре иззад Ууд и само след десетина

секунди го стискаше здраво в дланта си.

Целият отбор се разкрещя от радост. Хари пак пусна снича, даде му

минутка преднина и се стрелна след него, заобикаляйки на осморки другите

играчи отпред и отзад, а щом го забеляза до коляното на Кейти Бел, описа

светкавично цял кръг около нея и пак го улови.

Не бяха имали досега такава хубава тренировка. Въодушевени от

участието на бързата метла в отбора, всички изпълняваха безупречно най-

добрите си трикове и като стъпиха отново на земята, Ууд нямаше нито една

забележка — което се случвало за първи път, както отбеляза Джордж Уизли.

— Не виждам какво може да ни попречи утре! — обяви Ууд. — Освен ако…

Хари, ти разреши ли вече проблема с дименторите?

— Ами да… — смънка Хари, като си спомни колко слаб бе покровителят му

и си пожела от все сърце да можеше да е по-силен.

— Дименторите няма да се появят отново, Оливър, защото този път

Дъмбълдор съвсем ще се ядоса — уверено каза Фред.

— Дано не се стигне дотам — каза Ууд. — Така или иначе — браво на

всички! Хайде сега да се връщаме в кулата, че да си легнем по-рано.

— Аз ще поостана малко, че Рон иска да опита «Светкавицата» — обади се

Хари.

Рон, който бе прескочил оградката пред трибуните и го пресрещаше. Мадам

Хууч бе заспала на мястото си.

— Хайде, давай! — каза Хари, като подаде на Рон «Светкавицата».

Рон цял засия, яхна метлата и изфуча в сгъстяващия се мрак, а Хари

тръгна по края на игрището да го гледа. Ноща бе паднала, когато Мадам Хууч

се стресна, сгълча Хари и Рон, че не са я събудили по-рано, и ги подбра да

се връщат в замъка.

Хари нарами «Светкавицата» и докато се отдалечаваха с Рон от

притъмнения стадион, обсъждаха изключително плавния ход, феноменалното

ускорение и невероятната повратливост на метлата. Бяха на половината път до

замъка, когато Хари погледна вляво и видя в мрака нещо, от което дъхът му

спря — две светещи в мрака очи.

Хари замръзна на мястото си, а сърцето му заби лудо в гърдите.

— Какво ти стана? — попита Рон.

Хари посочи нататък. Рон извади магическата си пръчка и прошепна:

«Лумос!»

Лъчът прекоси тревата, спря се в ствола на едно дърво и после освети

короната му, където свит между напъпилите клони, се таеше Крукшанкс.

— Марш оттам! — провикна се Рон, наведе се и грабна един камък, но

преди да успее да го запрати, дългата рижава опашка на Крукшанкс изсвистя и

котаракът се изпари.

— Видя ли? — кипна Рон и ядно хвърли камъка в тревата. — Тя пак го

оставя да скитосва където му хрумне… Сигурно си е подсладил с няколко

птички след Скабърс…

Хари не каза нищо. Той си пое дълбоко въздух с облегчение, защото за

миг му се бе сторило, че светещите очи са на Злия Грим. Двамата продължиха

към замъка. Малко позасрамен от моментната си слабост, Хари не сподели

страховете си с Рон, но вече не смееше да гледа нито наляво, нито надясно,

докато не влязоха в добре осветената входна зала.

спалнята, които явно смятаха, че «Светкавицата» заслужава да бъде

придружавана от почетна гвардия. Когато Хари влезе в Голямата зала,

повечето глави се обърнаха към «Светкавицата» и се разнесе възбудено

шушукане. С огромно задоволство Хари забеляза, че отборът на «Слидерин» бе

като ударен от гръм.

— Видя ли му лицето? — злорадстваше Рон, като гледаше през рамо към

Малфой. — Направо не му се вярва! Страхотно!

Ууд също сякаш се грееше на отразената от «Светкавицата» светлина.

— Постави я тук, Хари — каза той и внимателно положи метлата така, че

да се вижда името й.

От масите на «Рейвънклоу» и «Хафълпаф» идваха да я разглеждат. Седрик

Дигъри дойде да поздрави Хари за превъзходната заместителка на счупената

«Нимбус», а Пенелопи Клиъруотър, приятелката на Пърси, попита дали може да

я подържи малко.

— Хей, Пени, без саботажи! — намеси се Пърси, този път в добро

настроение, докато тя разглеждаше внимателно метлата. — Пенелопи и аз сме

се басирали на десет галеона за резултата от мача! — съобщи той на отбора.

Пенелопи остави «Светкавицата» на мястото й, благодари на Хари и се

върна на масата си.

— Хари… гледай да спечелиш — настойчиво му прошепна Пърси. — Защото

нямам десет галеона. Да, идвам, Пени! — И разбута тълпата да стигне при

нея, за да си разделят препечената филийка.

— Сигурен ли си, че можеш да си служиш с такава метла, а, Потър? — чу

се студен провлачен глас.

Драко Малфой, следван плътно от Краб и Гойл, бе дошъл да хвърли поглед

по-отблизо.

— Май да — небрежно отвърна Хари.

— Сигурно има доста специални джаджи в нея — продължи да любопитства

Малфой със злостни пламъчета в очите. — Жалко, че не я продават с парашут…

в случай, че се доближиш твърде много до някой диментор.

Краб и Гойл се разхихикаха.

— Жалко, че ти пък не можеш да си монтираш резервна ръка до твоята, че

да ти лови снича — отвърна му Хари.

Целият отбор на «Грифиндор» прихна. Воднистите очи на Малфой се

присвиха, а той се отдалечи с наперена походка. Като стигна при отбора на

«Слидерин», всички видяха как главите им се скупчиха около неговата. Явно

слидеринци го питаха дали метлата на Хари е от клас «Светкавица».

В единайсет без четвърт отборът на «Грифиндор» се отправи към

съблекалните. Времето нямаше нищо общо с онова, което беше на мача с

«Хафълпаф». Беше ясен студен ден с много лек ветрец. Този път нямаше да

имат проблеми с видимостта и Хари, колкото и да бе напрегнат, започваше да

усеща вълнението, което само куидичен мач можеше да породи у него. Чуваше

се как цялото училище се изнася надолу към стадиона. Хари съблече черното

училищно наметало, извади магическата пръчка от джоба и я мушна във

фланелката с къс ръкав, която щеше да носи под куидичния екип. Надяваше се

да не му потрябва. Изведнъж се запита дали професор Лупин няма да дойде

сред множеството да го гледа.

— Знаете си какво трябва да направим — каза им Ууд на излизане от

съблекалнята. — Загубим ли този мач, оставаме извън класацията… Летете,

просто летете като на тренировката вчера и всичко ще бъде наред!

Излязоха на терена под бурни овации. Състезателите от «Рейвънклоу»,

облечени в синьо, се бяха подредили вече в центъра на игрището. Търсачката

Чо Чан бе единственото момиче в отбора им. Беше с една глава по-ниска от

Хари и колкото да бе притеснен, той забеляза, че е невероятно красива.

Когато двата отбора застанаха един срещу друг зад гърбовете на капитаните

си, тя се усмихна на Хари и той усети лека тръпка някъде около стомаха,

която според него нямаше нищо общо с опънатите му нерви.

— Ууд, Дейвис, стиснете си ръце — подкани ги Мадам Хууч и Ууд се

ръкува с капитана на «Рейвънклоу».

— Яхнете метлите… След сигнала на свирката ми… три… две… едно…

Хари се оттласна от земята и «Светкавицата» набра височина по-бързо от

която и да е друга метла. После закръжи над стадиона и Хари започна да се

взира за снича, като през цялото време се вслушваше в коментара, поверен на

Лий Джордън, приятел на близнаците Уизли.

— Всички са вече във въздуха. Голямата сензация на този сезон е

«Светкавицата», на която лети Хари Потър от «Грифиндор». Според «Летящи

метли» националните отбори за тазгодишния световен шампионат също са

предпочели тази марка…

— Джордън, ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш какво става на мача? —

прекъсна го професор Макгонъгол.

— Простете, професор Макгонъгол… Просто за да дам малко обща

информация… Впрочем «Светкавицата» разполага с вградена ръчна спирачка и…

— Джордън!

— Добре, добре, води «Грифиндор» и Кейти Бел от този отбор се е

устремила към гол…

Хари профуча покрай Кейти в обратната посока, оглеждайки се за блясъка

на нещо златно, но забеляза, че Чо Чан го следва плътно. Нямаше съмнение,

че тя летеше много добре и непрекъснато му пресичаше пътя, за да го

принуждава да сменя посоката.

— Покажи й ускорението си, Хари — провикна се Фред, който профуча

покрай него, преследвайки един блъджър, насочен към Алиша.

Хари ускори «Светкавицата», докато заобикаляха головите стълбове на

«Рейвънклоу», и остави Чо зад себе си. Тъкмо когато Кейти успя да вкара

първия гол на мача и трибуната на «Грифиндор» полудя от радост, той го видя

— сничът пърхаше ниско над земята до една от преградите.

Хари се гмурна надолу. Чо Чан също забеляза снича и се устреми към

него. Хари увеличаваше скоростта, все по-разгорещен — нали гмуркането

надолу бе неговият специалитет. Беше вече на три метра…

Точно в този момент кой знае откъде дофуча един блъджър, пратен явно

от някой бияч на «Рейвънклоу». Хари рязко зави и успя да го избегне на

сантиметри, но за тези решаващи няколко секунди сничът бе изчезнал.

Чу се едно дълго и разочаровано «Оооо!» от привържениците на

«Грифиндор», а тези на «Рейвънклоу» бурно изръкопляскаха на своя бияч.

Джордж Уизли даде израз на чувствата си, като шибна друг блъджър право към

отличилия се бияч, който трябваше да направи салто във въздуха, за да го

избегне.

— «Грифиндор» води с осемдесет на нула. Погледнете на какво е способна

тази метла. Хари здравата я е пришпорил… вижте само как завива. Старата

«Комета» на Чан изобщо не може да се мери с нея. Фината настройка на

«Светкавицата» наистина си личи в тези дълги…

— ДЖОРДЪН, ДА НЕ ТИ ПЛАЩАТ ДА РЕКЛАМИРАШ «СВЕТКАВИЦАТА»? Я СИ ГЛЕДАЙ

КОМЕНТАРА!

Сега «Рейвънклоу» се връщаха на позициите си — те вече бяха вкарали

три гола, което остави «Грифиндор» само с петдесет точки преднина, и ако Чо

успееше да грабне снича преди Хари, «Рейвънклоу» ставаха победители. Хари

се смъкна по-ниско, като едва избегна един гончия на «Рейвънклоу» и

трескаво заоглежда цялото игрище. Ето го златистия отблясък, пърхащ на

малки крилца — сничът кръжеше около головите стълбове на «Грифиндор».

Хари се засили, без да отмества очи от златното петънце, но в

следващата секунда Чо се появи кой знае откъде и му препречи пътя…

— ХАРИ, НЕ СЕ ПРАВИ НА ДЖЕНТЪЛМЕН! — разкрещя се Ууд, когато Хари

рязко зави, за да не се сблъска с нея. — СЪБОРИ Я ОТ МЕТЛАТА, АКО ТРЯБВА!

Хари се извърна и забеляза Чо, която се бе усмихнала широко. Сничът

обаче пак бе изчезнал. Хари насочи нагоре «Светкавицата» и скоро се озова

на шест-седем метра над другите играчи. С ъгълчето на окото си забеляза, че

Чо го следва. Явно бе решила да не изпуска него от поглед вместо сама да

търси снича. Добре тогава… Щом иска да е по петите му, ще си носи

последствията…

Той се гмурна отново и Чо, мислейки че е видял снича, се опита да го

последва. След миг обаче Хари остро смени посоката рязко нагоре, а Чо

продължи да се носи надолу. Той се издигна пак бързо като куршум и тогава

го видя за трети път — сничът блещукаше високо над игрището откъм страната

на «Рейвънклоу».

Хари ускори, далеч някъде долу се засили и Чо. Ето сега щеше да

спечели, с всяка секунда се приближаваше към снича и изведнъж…

— Ооо! — изпищя Чо и посочи нещо.

Стреснат Хари погледна надолу.

Трима диментори, трима черни качулати диментори гледаха нагоре към

него.

измъкна оттам магическата си пръчка и силно извика «Експекто Патронум!»

Нещо сребристобяло и огромно изскочи от върха на пръчката му. Той беше

сигурен, че го е насочил право към дименторите и дори не спря да се увери.

Като по чудо останал с все още бистро съзнание, погледна пред себе си…

Почти беше стигнал. Протегна ръката, в която държеше пръчката, и едва успя

да сключи пръсти над мъничкия съпротивяващ се снич.

След миг се чу свирката на Мадам Хууч, Хари рязко зави във въздуха и

само успя да види как го връхлитат шест яркочервени петна. В следващия миг

целият отбор го грабна в прегръдките си и едва не го събори от метлата. Над

множеството долу се носеше възторжения рев на грифиндорци.

— Браво, момчето ми! — викаше с цяло гърло Ууд.

Алиша, Анджелина и Кейти направо разцелуваха Хари, а силната прегръдка

на Фред му създаде усещането, че ще му отхвръкне главата. В пълен

безпорядък отборът успя някак да слезе на земята. Хари се смъкна от метлата

и като вдигна очи, видя как цяла тумба грифиндорци начело с Рон спринтират

към игрището. Преди да се опомни, беше погълнат от ликуващата тълпа.

— Браво! — ревеше Рон, вдигнал нагоре ръката на Хари. — Браво!

Шампион!

— Поздравявам те, Хари! — възторжено го похвали Пърси. — Спечелих

десетте галеона! Сега ще трябва да намеря Пенелопи, извини ме…

— Страхотен си, Хари! — провикна се Шеймъс Финигън.

— Успя бе, дявол да го 'земе! — избоботи Хагрид над кълбото от

грифиндорци.

— Това се казва покровител! — чу Хари глас до ухото си.

Като се обърна, видя професор Лупин, едновременно разтреперан и

доволен.

— Дименторите изобщо не успяха да ме разстроят! — на един дъх изрече

Хари. — Нищичко не почувствах!

— Сигурно защото… не бяха диментори — каза професор Лупин. — Ела да

видиш…

Той изведе Хари от тълпата и двамата тръгнаха към края на терена.

Хари се ококори. Скупчени един върху друг, на земята все още лежаха

Малфой, Краб, Гойл и Маркъс Флинт, които се мъчеха да се измъкнат от дълги

черни качулати мантии. Явно Малфой бе стоял върху раменете на Гойл. Над тях

сега бе надвесена професор Макгонъгол, по чието лице бе изписана неукротима

ярост.

саботират търсача на «Грифиндор»! Всички са наказани със задължителна

работа след часовете, а «Слидерин» глобявам с петдесет точки! И не си

въобразявайте, че няма да кажа на професор Дъмбълдор. А, ето го и него

самият…

Не би могло да има по-многозначителен печат върху победата на

превиваше от смях, гледайки как Малфой се бори да махне от себе си черния

плат, а главата на Гойл още бе забулена.

— Идвай, Хари! — подкани го Джордж, едва стигнал до него. — Да

празнуваме! Оттук — веднага в общата стая на «Грифиндор»!

— Чудесно! — каза Хари, щастлив, както не се беше чувствал кой знае

откога, и пое към замъка с отбора си — все още в яркочервени екипи.
* * *
Празнуваха целия ден до късно през нощта, все едно, че бяха спечелили

вече Купата по куидич. Фред и Джордж Уизли изчезнаха за няколко часа и се

върнаха натоварени с бутилки бирен шейк, тиквено шампанско и няколко плика,

пълни със сладкиши от меденото царство.

— Как успяхте? — изписка от възторг Анджелина Джонсън, когато Джордж

започна да мята и ментолови жабки сред учениците.

— С малко помощ от Лун, Опаш, Лап и Рог — прошепна Фред в ухото на

Хари.

Хърмаяни седеше в единия ъгъл и се мъчеше да чете от грамаданска книга със

заглавие «Бит и обществен живот на британските мъгъли». Хари напусна

масата, където Фред и Джордж бяха започнали да жонглират с празни бутилки

от бирен шейк, и отиде при нея.

— Дойде ли изобщо да гледаш мача? — попита я той.

— Разбира се, че го гледах! — отвърна Хърмаяни с необичайно тънък

гласец, без да вдига поглед от четивото си. — Много се радвам, че

спечелихме и… ти се справи чудесно, но аз трябва да прочета това до

понеделник.

— Хайде, ела, Хърмаяни, хапни нещо — подкани я Хари и потърси с очи

Рон да разбере дали е в настроение да зарови томахавката.

— Не мога, Хари, остават ми още четиристотин двайсет и две страници за

четене! — каза Хърмаяни вече с леко истеричен тон. — Освен това… — тя също

хвърли поглед към Рон — той няма да ме иска там при вас.

Нямаше как да я разубеди, още повече че точно в този момент Рон каза

на висок глас:

— Ако Скабърс не беше изяден, можеше да си хапне една от тези

карамелизирани мухи… Толкова ги обичаше!

Хърмаяни избухна в сълзи. Преди още Хари да каже или да направи нещо,

тя пъхна дебелата книга под мишница, побягна, хълцайки, към стълбището за

спалнята на момичетата и се изгуби от погледа му.

— Защо не я оставиш на мира? — кротко попита той Рон.

— Никога! — твърдо заяви Рон. — Поне да беше показала, че съжалява, но

тя никога не си признава, като сгреши. Такава си е. Държи се, като че

Скабърс е отишъл на почивка или нещо подобно.

Веселбата на грифиндорци приключи едва когато професор Макгонъгол се

появи в един часа след полунощ по кариран халат и с мрежичка на косата да

им напомни, че трябва да си лягат. По стълбите към спалнята си Хари и Рон

продължиха да обсъждат мача. Най-сетне, изтощен, Хари се добра до леглото,

дръпна завесите на балдахина, за да не му свети един лунен лъч, отпусна се

на възглавницата и усети как веднага се унася.

Яви му се много странен сън. Вървеше през гора със «Светкавицата» през

рамо, следвайки нещо сребристобяло. То се провираше между дърветата напред

и Хари едва го виждаше тук-там през листата. Жадувайки да го настигне, той

се забърза, но заедно с него ускоряваше движението си и преследваният

обект. Хари започна да тича и до слуха му достигна все по-бърз тропот на

копита. Вече бягаше с всички сили, а пред себе си чуваше галопиране. И

тъкмо когато свърна към една полянка…

ААААААААУУУУУРРРРРРГГГГХХХХХХ!

НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Хари се събуди рязко, сякаш някой му бе ударил шамар. Като не можеше

да се ориентира в дълбокия мрак, той се зае опипом да отвори завесите…

После чу движение наоколо и гласа на Шеймъс Финигън от другия край на

стаята:

— Какво става?

после краищата на завесите, той ги дръпна със замах и в същия момент Дийн

Томас запали лампата.

Рон бе седнал на леглото си, по лицето му бе изписан неподправен ужас,

а едната завеса край него бе разкъсана.

— Блек! Сириус Блек! С нож!

— Какво?

— Ей тук… току-що… Раздра завесата! Събуди ме!

— Сигурен ли си, че не си сънувал, Рон? — попита Дийн.

— Погледни завесата! Казвам ти — тук беше!

Всички наскачаха по леглата си — Хари пръв стигна до вратата на

спалнята — и вкупом хукнаха надолу по стълбата. Зад тях се отваряха врати и

се провикваха сънливи гласове.

— Кой вика?

— Какво правите?

Общата стая бе осветена от гаснещия огън и се виждаше, че е осеяна с

какви ли не отпадъци от празненството. Беше пуста.

— Сигурен ли си, че не си сънувал, Рон?

— Сериозно ви казвам, видях го!

— Каква е тази врява?

— Нали професор Макгонъгол каза да си лягаме!

Няколко от момичетата бяха слезли по тяхната стълба и загръщаха

халати, прозявайки се. Появиха се и още момчета.

— Чудесно! Значи продължаваме? — зарадва се Фред.

— Всички обратно горе! — развика се Пърси, втурвайки се в общата стая,

докато забождаше на пижамата си значката «Отличник».

— Пърс… Сириус Блек! — каза Рон с отпаднал глас. — В нашата спалня… с

нож… Събуди ме!

Общата стая се смълча.

— Глупости! — отсече Пърси стъписан. — Преял си, Рон… и си сънувал

кошмар.

— Сериозно ти казвам…

Професор Макгонъгол се бе върнала. Тя шумно затвори портрета зад себе

си, пристъпи в общата стая и гневният й поглед обиколи всички ученици.

— И аз се радвам, че «Грифиндор» спечели мача, но това тук на нищо не

прилича! Пърси, не очаквах от теб…

— Не съм им разрешавал аз, професоре! — отговори Пърси и се наду от

възмущение. — Тъкмо им казвах на всичките да се връщат в леглата! Брат ми

Рон сънувал кошмар…

— НЕ БЕШЕ КОШМАР! — изкрещя Рон. — СЪБУДИХ СЕ И СИРИУС БЛЕК СЕ БЕ

НАДВЕСИЛ НАД МЕН С НОЖ В РЪКА!

Професор Макгонъгол го погледна с недоумение.

— Не ставай смешен, Уизли, как си представяш, че е минал през

портрета?

— Питайте него! — отвърна Рон и посочи с треперещ пръст гърба на

картината на сър Кадоган. — Питайте го не е ли виждал…

Като погледна Рон с гняв и подозрение, професор Макгонъгол бутна

отново портрета да се отвори и излезе през него. Цялата обща стая се

заслуша с притаен дъх.

— Сър Кадоган, да сте пускали преди малко някого в кулата «Грифиндор»?

— Разбира се, благородна лейди! — провикна се сър Кадоган.

Последва стъписване както вътре, така и извън общата стая.

— Вие… вие го пуснахте? — попита пак професор Макгонъгол. — Но… ами

паролата!

— Знаеше, как не! — гордо отвърна сър Кадоган. — За цялата седмица,

милейди! Прочете ми ги всичките от една малка хартийка.

Професор Макгонъгол прекрачи обратно през рамката и се изправи срещу

онемялата група. Беше пребледняла като тебешир.

— Кой е този кръгъл глупак — започна тя с треперещ глас, — дето е

написал паролите за тази седмица и после ги е запилял някъде наоколо?

Настана дълбока тишина, която бе нарушена от най-тънкия възможен

уплашен гласец. Разтреперан от главата до носовете на пухкавите си чехли,

Невил Лонгботъм бавно вдигна ръка.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Никой не спа тази нощ в кулата на «Грифиндор». Всички знаеха, че

замъкът отново се претърсва, и грифиндорци будуваха цяла нощ в общата стая,

очаквайки да научат дали е заловен Блек. На разсъмване пак дойде професор

Макгонъгол и им съобщи, че той се е изплъзнал.

Където и да отидеха на следващия ден, забелязваха признаци на засилени

мерки за сигурност. Професор Флитуик учеше входните врати да разпознават

Сириус Блек по една голяма снимка. Филч изведнъж се беше разшетал нагоре-

надолу по коридорите, запълвайки всички отвори от най-тесните пукнатини в

стените до мишите дупки. Сър Кадоган беше уволнен. Портретът му бе окачен

обратно над пустото стълбище на седмия етаж, а на негово място се върна

Дебелата дама. Тя бе умело реставрирана, но още не се бе успокоила и се

съгласи да поеме отново задълженията си само при условие, че й осигурят

допълнителна защита. Няколко трола от охраната бяха наети да я пазят. Те

крачеха по коридора в застрашителна група, разговаряйки с гърлени звуци и

сравнявайки дължината на палките си.

Хари не можеше да не забележи, че статуята на Еднооката вещица на

третия етаж остана без пазач и без защита. Изглежда Фред и Джордж бяха

прави като мислеха, че само те — а вече и Хари, Рон и Хърмаяни — единствени

знаят за скрития в нея вход към тунела.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим на някого? — обърна се Хари към Рон.

— Със сигурност знаем, че няма да се вмъкне през «Меденото царство» —

спокойно отвърна Рон. — Щяхме да чуем, ако магазинът е бил разбит.

Хари остана доволен, че Рон сподели неговото мнение. Ако Еднооката

вещица също беше охранявана по някакъв начин, той никога нямаше да може

отново да иде в Хогсмийд.

За нула време Рон се превърна в звезда. За пръв път в целия му живот

някой му обръщаше повече внимание, отколкото на Хари, и Рон не криеше, че

му е приятно. Макар все още разтърсен от преживяното през ноща, той с

удоволствие разказваше на всеки, който го попита, какво се е случило,

отдавайки голямо значение на подробностите.

— Бях заспали, когато чух шум от съдиране на нещо и си помислих, че

сънувам, нали разбирате? Но после стана течение… Аз се събудих и завесите

от едната страна на леглото ми бяха дръпнати и свалени… Обърнах се на

другата страна и го видях надвесен над мен като скелет с увиснали кичури

мръсна коса да държи големия си дълъг нож — трябва да беше към трийсет

сантиметра… и ме погледна, и аз го погледнах, и после изкрещях, а той

избяга…

групата второкурснички, дошла да чуе историята. — Защо всъщност избяга?

И Хари се чудеше същото. Защо, попаднал на друго легло, Блек не бе

накарал по някакъв начин Рон да млъкне и не се бе насочил към Хари? Та

преди дванайсет години Блек бе доказал, че не го е грижа дали ще убие

невинни хора! А този път имаше само пет невъоръжени момчета, четири от

които спящи.

— Сигурно си е дал сметка, че ще му е трудно да избяга от замъка, след

като си се разкрещял и си събудил другите — размишляваше Хари. — Трябваше

да избие всички грифиндорци, за да мине отново през портрета… А след това

щеше да срещне учителите…

Невил бе в пълна немилост. Професор Макгонъгол му бе толкова ядосана,

че му забрани да ходи вече до Хогсмийд, възложи му извънредна работа за

наказание и забрани на другите да му казват паролата за кулата.

Горкият Невил бе принуден всяка вечер да чака пред общата стая някой

да го пусне вътре, докато троловете му се плезеха. Но никое от тези

наказания не може да се сравнява с онова, което му бе приготвила баба му.

Два дена след нахълтването на Блек тя изпрати на Невил най-лошото писмо,

което ученик в «Хогуортс» би могъл да получи на закуска — плик с конско.

Училищните сови влетяха в Голямата зала с поща в човките, както обикновено

и Невил чак се задави, когато огромна забулена сова кацна пред него и пусна

червен плик. Хари и Рон веднага познаха, че това е конско, защото Рон бе

получавал такова от майка си предишната година.

— Вземи го, Невил, и бягай навън! — подкани го Рон.

Невил не дочака да му се повтаря. Той хвана плика и държейки го като

бомба, хукна навън от залата, а масата на «Слидерин» избухна в смях, като

го видя. Чу се как конското експлодира във входната зала и гласът на бабата

на Невил, магически усилен стократно, занарежда, че той бил посрамил цялото

семейство.

Хари бе толкова обзет от съчувствие към Невил, че не забеляза писмото,

което самият той бе получил. Хедуиг привлече вниманието му, като го клъвна

по китката.

— Ох! Ооо… Благодаря ти, Хедуиг!

Той разкъса плика, докато совата се почерпи от кашата на Невил. В

плика имаше бележка, на която пишеше:
Мили Хари и Рон,

Айде да пием заедно чай днес следобед към шест. Ще дойда да ви зема от

замъка. И ДА МЕ ЧАКАТЕ ВЪТРЕ ВЪВ ВХОДНАТА ЗАЛА, ЧЕ НЕ БИВА ДА ИЗЛИЗАТЕ

САМИ!

Хагрид
— Сигурно иска да му разкажем всичко за Блек — предположи Рон.

И така, в шест часа следобед Хари и Рон слязоха от кулата на

«Грифиндор», минаха бегом покрай троловете и се отправиха към главния вход.

Там вече ги чакаше Хагрид.

— Е, Хагрид — каза Рон, — сигурно ти се иска да чуеш всичко за събота

през ноща, нали?

— Че аз вече го чух — отвърна Хагрид и им отвори вратата да минат.

— Ооо… — каза Рон, леко разочарован.

Първото, което видяха, щом влязоха в колибата, беше Бъкбийк, опънал се

върху пъстрата покривка на леглото, прибрал огромни крила плътно до тялото

си и доволно похапващ мъртви порчета от голяма чиния. Като отвърна очи от

неприятната гледка, Хари забеляза, че зад вратата на гардероба на Хагрид

висят гигантски мъхнат костюм в кафяво и една направо ужасна жълто-оранжева

вратовръзка.

— За какво са ти, Хагрид? — попита Хари.

— За явяването на Бъкбийк пред Комисията по унищожаване на опасни

създания — отвърна Хагрид. — Тоя петък ще бъде. Двамата с него отиваме

заедно в Лондон. Запазил съм две легла в «Среднощния рицар»…

Хари бе обзет от силно чувство за вина. Напълно бе забравил — както

впрочем и Рон, ако се съдеше по гузния му поглед — че процесът срещу

Бъкбийк бе наближил. Бяха забравили обещанието си да му помогнат в

подготовката за защитата за Бъкбийк. Връщането на «Светкавицата» бе

изместило всичко останало от съзнанието му.

Хагрид им наля чай и им предложи цяла чиния с кифлички по рецепта от

Бат*, но те не посмяха да ги вземат, защото вече си бяха патили от

готварските способности на Хагрид.

[* Прочут морски курорт в Англия, където сладкарството е на почит. —

Б.пр.]

— Имам нещо да поприказвам с вас — започна Хагрид като седна помежду

— Какво е то? — попита Хари.

— За Хърмаяни — отвърна Хагрид.

— Какво за нея? — бързо попита Рон.

— Нещо я мъчи, трябва да ви кажа. Все ме наобикаля от Коледа насам.

Чувствала се самотна. Отпърво не сте й говорели зарад «Светкавицата», сега

пък сте й мълчали заради котката…

— …която изяде Скабърс! — ядно го прекъсна Рон.

— Ами нейната котка прави к'вото всички други котки! — продължи Хагрид

унило. — Много пъти ми плака момичето, да знаете. Много й е тежко

напоследък. Май е лапнала по-голям залък, отколкото може да сдъвче, ако

питате мен. С цялата таз работа, дето иска да свърши, пак намери време да

ми помогне с делото на Бъкбийк, представете си… Прочете сума ти полезни

неща вместо мен… Та се надявам Бъкбийк да оттърве кожата…

— Хагрид, и ние трябваше да ти помогнем. Много извинявай… — отвърна

Хари смутено.

— Не ви обвинявам! — махна с ръка Хагрид. — Всеки знае колко много ви

се струпа и на вас. Гледах Хари как тренира куидич денем и нощем… Ама едно

ще ви кажа — мислех, че вий двамата държите повече на приятелката си,

отколкото на някакви там метли и плъхове. Е, т'ва е…

Хари и Рон се спогледаха смутени.

— Много бе разстроена, милата, когато Блек едва не те намушкал, Рон.

Голямо сърце има таз Хърмаяни, пък вий двамата да не й приказвате…

— Ако изхвърли оная котка, пак ще й говоря! — сърдито каза Рон. — Ама

тя още упорства. Побъркано е това животно, а тя не ще и дума да чуе против

него.

животни — мъдро каза Хагрид.

Зад гърба му Бъкбийк изплю няколко кости от пор върху възглавницата.

До края на посещението си тримата обсъждаха нарастналите шансове на

«Грифиндор» да спечели Купата по куидич. В девет часа Хагрид ги изпрати до

замъка.

таблото за съобщения.

— Следващата седмица пак сме в Хогсмийд! — съобщи Рон, проточил шия

над главите, за да прочете написаното. — Какво мислиш, а? — попита той

тихичко Хари, като седнаха.

— Ами… Филч не е правил нищо около входа на тунела за «Меденото

царство»… — отвърна Хари още по-тихо.

— Хари! — чу глас отдясно.

Хари се стресна и видя Хърмаяни, която седеше до масата точно зад тях

и отваряше процеп в стената от книги, която я скриваше от погледите им.

— Хари, ако пак идеш в Хогсмийд, ще кажа на професор Макгонъгол за

оная карта! — каза Хърмаяни.

— Чу ли нещо, Хари? — изръмжа Рон, без да поглежда към Хърмаяни.

— Рон, как смееш да го насърчаваш? След онова, което Блек едва не

стори с теб! Сериозно ви казвам, ще кажа…

— А сега искаш да изгонят Хари от училище! — разяри се Рон. — Не ти ли

стигат другите поразии, дето сътвори тази година?

Хърмаяни отвори уста да му отвърне, но Крукшанкс скочи в скута й с

меко съскане. Тя погледна уплашена изражението по лицето на Рон, прибра

Крукшанкс и забърза към спалнята на момичетата.

— Е, какво ще кажеш? — повтори Рон въпроса си към Хари, сякаш въобще

не са го прекъсвали. — Хайде де, като беше последният път, не успя да видиш

нищо. Дори още не си ходил в Магазинчето на Зонко!

Хари се огледа да се увери, че Хърмаяни не може да чуе.

— Добре, само че този път ще взема мантията невидимка.
* * *
В събота сутринта Хари пъхна мантията в чантата си, мушна Хитроумната

карта в джоба и слезе на закуска с всички останали. Хърмаяни непрестанно

мяташе подозрителни погледи към него, но той избягваше да срещне очите й и

се погрижи тя да го види как се връща нагоре по мраморното стълбище, докато

всички други излизаха през предната врата.

— Чао! — извика Хари на Рон. — Ще се видим довечера.

Рон се ухили и му смигна.

Хари стигна почти тичешком до третия етаж, като извади в движение

Хитроумната карта от джоба си. Клекнал зад Еднооката вещица, той разгърна

картата на пода. Малка точица се движеше към него. Хари се взря в нея. В

ситните буквички прочете «Невил Лонгботъм».

Хари бързо извади магическата си пръчка, каза тихичко «Дисендиум!» и

мушна в чантата си в статуята, но преди да успее и той да се пъхне в нея,

Невил се появи иззад ъгъла.

— Хари, бях забравил, че и ти не отиваш в Хогсмийд!

— Здрасти, Невил! — поздрави го Хари, отдръпна се бързо от статуята и

мушна картата обратно в джоба си. — Какво си намислил?

— Нищо — вдигна рамене Невил. — Хайде да поиграем на избухващи карти,

а?

— Ъъъ… не сега… тъкмо отивах до библиотеката да напиша онова съчинение

— Ще дойда с теб! — весело каза Невил. — И аз не съм го писал.

— Ъъъ… я чакай… Да, забравих, че го свърших снощи!

— Чудесно! Тъкмо ще ми помогнеш! — зарадва се още повече Невил и по

кръглото му лице се изписа надежда. — Онова с чесъна хич не го разбирам.

Ядат ли го… или какво?

Невил изведнъж млъкна и ахна, гледайки през рамото му.

Беше Снейп. Невил побърза да се скрие зад гърба на Хари.

— И какво правите двамата тук? — каза Снейп, като спря и взе да

оглежда ту единия, ту другия. — Странно място за срещи.

За голяма тревога на Хари черните очи на Снейп засвяткаха към вратите

от двете им страни, а оттам — и към Еднооката вещица.

— Ние нямахме… среща — обади се Хари. — Ние просто… се видяхме тук.

— О, така ли? — попита Снейп. — Ти имаш навика да изникваш на

неочаквани места, Потър, и то рядко без причина… Веднага да се връщате и

двамата в кулата на «Грифиндор», където ви е мястото.

Хари и Невил тръгнаха без повече приказки. Като свиха зад ъгъла, Хари

се обърна да погледне назад. Снейп прокарваше ръка по главата на Еднооката

вещица и я оглеждаше внимателно.

Едва при Дебелата дама Хари успя да се откъсне от Невил, като му каза

паролата, престори се, че е забравил вампирското съчинение в библиотеката и

хукна обратно. Като изгуби от поглед троловете пазачи, той пак измъкна

картата и я приближи до носа си.

Коридорът на третия етаж изглеждаше пуст. Хари внимателно огледа

картата и въздъхна с облегчение, когато видя малката точица, която

показваше, че Сивиръс Снейп се намира в кабинета си.

Той стигна бегом до Еднооката вещица, отвори гърбицата й, преметна се

вътре и се спусна надолу при чантата си на дъното на каменната шахта.

Заличи Хитроумната карта и се затича.
* * *
Напълно скрит под мантията невидимка, Хари се появи посред бял ден

пред «Меденото царство» и мушна Рон в гърба.

— Аз съм — прошепна той.

— Защо се забави? — попита го по същия начин Рон.

— Снейп се навърташе наоколо.

Тръгнаха по главната улица.

— Къде си? — Рон продължаваше да приказва с половин уста. — Тук ли си?

Чувствам се особено…

Отидоха до пощата и Рон се направи, че проверява колко струва да се

прати сова до Бил в Египет, за да може Хари добре да разгледа наоколо. Най-

малко триста сови бяха накацали и кротко издаваха своето «Ху-ху!» — от

големите уралски улулици до най-дребните чухалчета («За местна поща»),

които бяха толкова мънички, че биха се събрали в дланта на Хари.

После посетиха и Магазинчето на Зонко, така претъпкано с ученици, че

Хари трябваше да бъде нащрек да не настъпи някого и да не предизвика

паника. Там се продаваха такива тарикатски артикули, които можеха да

сбъднат и най-дръзките мечти на Фред и Джордж. Хари даваше шепнешком

поръчки на Рон и протегна ръка с малко злато изпод мантията невидимка. Като

излязоха от Зонко, кесийките им бяха поолекнали, но джобовете на всички се

бяха издули от торни бомбички, хълцащи бонбони, сапун от жабешки хайвер и

чаени чаши, които хапеха.

Денят бе хубав, с лек ветрец и на никого не му се седеше на затворено,

затова тръгнаха да се разхождат покрай «Трите метли» и се изкачиха по

склона да посетят Къщата на крясъците, най-призрачната сграда в цяла

Великобритания. Тя се намираше малко извън селото и дори денем те полазваха

тръпки от закованите й с летви прозорци и мрачната обрасла градина.

— Дори призраците в «Хогуортс» я избягват — каза Рон, като се

облегнаха на оградата и впериха очи в колибата. — Питах Почтибезглавия Ник…

Той чувал, че вътре се навъртали жестоки типове. Никой не може да проникне

там. Фред и Джордж се опитвали, естествено, но всички входове са здраво

залостени.

Хари, сгорещен от стръмния път, тъкмо си мислеше да свали мантията

невидимка за малко, когато съвсем близо се чуха гласове. Някой се качваше

от другата страна на хълма и след няколко минути се появи Малфой, плътно

следван от Краб и Гойл. Значи гласът бе на Малфой.

— Чакам сова от татко всеки момент. Трябваше да иде в съда да им

разкаже за ръката ми… че не можах да я използвам три месеца…

Краб и Гойл се разхилиха.

— Много ми се ще да чуя грамадния космат слабоумник как се опитва да

се защити. «Ми той е съвсем безвреден!»… Смятайте онзи хипогриф за мъртъв!

В този миг Драко забеляза Рон. Бледото му лице цъфна в злобна усмивка.

— Какво правиш тук, Уизли?

Малфой вдигна очи към полусрутената къща.

— Май ти се ще да живееш тук, а, Уизли? Хем ще си имаш собствена

спалня, дето все си мечтаеш… Чувам, че цялата ви фамилия спяла в една стая,

вярно ли е?

Хари се вкопчи в мантията на Рон, за да му попречи да се нахвърли

върху Малфой.

— Остави го на мен — изсъска той.

По-добър случай едва ли щеше да му се удаде друг път. Хари тихичко се

промъкна зад гърба на Малфой, Краб и Гойл и загреба голяма шепа кал от

пътеката.

— Тъкмо обсъждахме твоя приятел Хагрид — каза Малфой. — Просто се

опитахме да си представим какво ще измисли за пред Комисията за унищожаване

на опасни създания. Дали ще ревне, като резнат главата на неговия…

ПЛЯК!