Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

Слънцето вече залязваше.

— Да се махнем оттук — каза Хари, обмисляйки обстоятелствата. — Трябва

отнякъде да виждаме Плашещата върба, за да знаем какво става.

— Добре — съгласи се Хърмаяни и стисна още по-здраво въжето на Бъкбийк

— Но трябва и да внимаваме никой да не ни види, Хари, не забравяй.

Те тръгнаха покрай гората, мракът постепенно ги обгръщаше и скоро

стигнаха до няколко дървета, през които се виждаше Плашещата върба.

— Ето го Рон! — извика Хари.

Тъмна фигура тичаше през поляната и викове пронизваха тихия нощен

въздух

Тогава от тъмното изникнаха още две фигури. Хари видя себе си и

Хърмаяни да се втурват след Рон, а после — Рон да се хвърля на земята.

— Хванах те! Марш, мръсен котарак!

— Ето го Сириус! — рече Хари.

Едрият силует на кучето бе изскочил откъм корените на върбата. Видяха

как то събаря Хари, след това склещва Рон…

— Оттук изглежда още по-страшно, нали? — обади се Хари, докато гледаше

как кучето дърпа Рон към корените. — Уф… видя ли как ме шибна дървото… Ето

те и теб… Колко странно…

Плашещата върба скърцаше и размахваше ниските си клони, а двамата се

гледаха как тичат насам-натам, опитвайки се да стигнат до основата на

ствола. После изведнъж дървото се вцепени.

— Крукшанкс вече е натиснал чвора — каза Хърмаяни.

— А сега влизаме… — прошепна Хари. — Вече сме вътре.

Щом изчезнаха, дървото отново започна да размахва клони. След няколко

секунди чуха стъпки, които минаха доста наблизо. Дъмбълдор, Макнеър, Фъдж и

старецът от комисията вървяха към замъка.

— Тъкмо като сме влезли в тунела! — каза Хърмаяни. — Ако Дъмбълдор

беше дошъл с нас!

— Тогава биха дошли и Макнеър, и Фъдж — с горчивина каза Хари. —

Обзалагам се на каквото искаш, че Фъдж би наредил на Макнеър да убие Сириус

на място.

Те проследиха четиримата мъже, докато стигнаха до замъка и се изгубиха

от очите им. Няколко минути наоколо бе пусто. После…

— Ето го Лупин! — каза Хари и двамата видяха как някой тича надолу по

каменната стълба и се насочва право към върбата.

Хари вдигна очи към небето. Облаците плътно закриваха луната.

Те видяха как Лупин взе един счупен клон от земята и натисна чвора в

ствола. Дървото спря да размахва клони и Лупин също се вмъкна през дупката

в корените му.

— Да беше взел със себе си мантията — каза Хари. — Ето я къде е… — Той

се обърна към Хърмаяни. — Ако изтичам сега бързо да я грабна, Снейп няма да

може да влезе вътре и тогава…

— Хари, не бива да ни видят!

— Как издържаш на всичко това? — попита той ядосано. — Как можеш да

стоиш тук и да гледаш какво се случва? — Той се поколеба. — Отивам да взема

мантията!

— Хари, не!

Хърмаяни го сграбчи за дрехите тъкмо навреме. След миг чуха звук от

песен. Беше Хагрид, който крачеше към замъка и пееше с цяло гърло,

клатушкайки се леко. В ръката си размахваше голяма бутилка.

— Видя ли? — прошепна Хърмаяни. — Видя ли какво можеше да стане?!

Трябва да стоим скрити! Не, Бъкбийк!

Хипогрифът яростно се мъчеше да тръгне към Хагрид. Хари и Хърмаяни

дърпаха въжето с всички сили, за да го задържат. Те гледаха как Хагрид,

подпийнал, върви на зиг-заг към замъка. После и той изчезна. Бъкбийк спря

да се дърпа и главата му тъжно клюмна.

Не бяха минали и две минути, и вратата на замъка отново се отвори.

Снейп се втурна навън и затича към върбата.

Хари сви юмруци, като видя как Снейп спря изведнъж до дървото и я

вдигна.

— Шшшт!

чвора и изчезна от очите им, намятайки мантията.

— Това е — отбеляза Хърмаяни. — Сега всички сме там долу… и само

трябва да изчакаме, докато отново излезем…

Тя завърза здраво около най-близкото дърво края на въжето на Бъкбийк,

седна на сухата земя и обгърна колене с ръцете си.

— Хари, има нещо, което не разбирам… Защо дименторите не стигнаха до

Сириус? Помня как се приближиха и после струва ми се, съм припаднала… Бяха

толкова много…

Хари също седна. Той й разказа какво е видял — как щом най-близкият до

него диментор бе навел устата си към него, нещо голямо и сребристо се бе

появило в галоп откъм езерото и бе накарало дименторите да отстъпят.

Хърмаяни го слушаше с леко отворена уста.

— Но какво е било това?

— Само едно нещо е могло да накара дименторите да се махнат — отвърна

Хари. — Истински покровител. При това много силен.

— Но кой го е призовал?

Хари не отговори. Той си спомни за онзи, който бе видял на другия край

на езерото. Знаеше за кого го бе помислил… Но нима би било възможно?

— Не видя ли някого? — нетърпеливо попита Хърмаяни. — Да не е бил

някой от учителите?

— Не — отвърна Хари. — Не беше учител.

— Но все пак трябва да е бил някой истински силен магьосник, за да

успее да отблъсне всичките диментори. Щом покровителят е греел толкова

ярко, не успя ли да го видиш?

— Даа, видях го — бавно каза Хари. — Но… може би съм си въобразил…

мислите ми не бяха… а и веднага след това припаднах…

— Кой е бил според теб?

— Мисля… — Хари преглътна, съзнавайки колко странно ще прозвучат

думите му. — Мисля, че беше баща ми.

Той погледна Хърмаяни и видя, че го беше зяпнала. Тя го гледаше със

смесица от страх и съчувствие в очите.

— Хари, баща ти е… ъъъ… мъртъв — тихо каза тя.

— Знам — бързо отвърна Хари.

— Мислиш, че си видял неговия призрак ли?

— Не знам… не… изглеждаше като от плът и кръв…

— Ами тогава…

— Може би ми се е привидяло — каза Хари. — Но… доколкото успях да

видя… много приличаше на него… Виждал съм го на снимки…

Хърмаяни още го гледаше така, сякаш се тревожеше за разума му.

— Знам, че звучи безумно — изведнъж каза Хари и се обърна към Бъкбийк,

който ровеше с клюн пръстта и сигурно търсеше червейчета.

Но той всъщност не гледаше Бъкбийк. Мислеше за баща си и за тримата му

най-добри приятели… Лун, Опаш, Лап и Рог… Не бяха ли и четиримата събрани

тук тази вечер? Опаш се бе появил точно сега, след като всички го смятаха

за мъртъв. Защо и баща му да не бе направил същото? Дали наистина бе видял

някого там, отвъд езерото? Фигурата бе твърде далеч, за да я различи ясно…

но бе сигурен за миг, преди да загуби съзнание…

Листата над главите им прошумоляваха от ветреца. Луната ту се

появяваше, ту се скриваше зад плуващите облаци. Хърмаяни седеше, загледана

във върбата, и чакаше.

И най-сетне, след повече от час…

— Вече излизаме! — прошепна Хърмаяни.

Тя и Хари скочиха на крака. Бъкбийк вдигна глава. Двамата видяха как

Лупин, Рон и Петигрю изпълзяха с мъка от дупката в корените. След тях

излезе Хърмаяни… после Снейп в безсъзнание, носещ се към въздуха. Следваха

Хари и Блек. Всички поеха към замъка.

Сърцето на Хари заби много бързо. Той вдигна очи към небето. Всеки миг

онзи облак щеше да се придвижи и да открие луната…

— Хари — прошепна Хърмаяни, сякаш знаеше точно какво мисли той, —

трябва да стоим тук. Не бива да ни видят. Нищо не можем да направим…

— Значи да оставим Петигрю да се измъкне отново… — тихо каза Хари.

— Как смяташ да намерим плъх в тъмното? — леко му се сопна Хърмаяни. —

Нищо не можем да направим! Върнахме се тук да помогнем на Сириус! Не бива

да правим нищо друго…

— Добре, добре!

Луната се показа иззад облака. Те видяха как малките фигури на

поляната спряха. После забелязаха раздвижване.

— Ето го Лупин — прошепна Хърмаяни. — Той се трансформира.

— Хърмаяни! — рече Хари рязко. — Трябва да се махаме!

— Не бива, нали ти казах…

— Няма да се намесваме! Но ако Лупин избяга в гората, ще попадне право

на нас…

Хърмаяни ахна.

ще идем? Къде да се скрием? Дименторите ще дойдат всеки момент…

— Връщаме се у Хагрид! — каза Хари. — Там няма никого… Хайде!

Те хукнаха с всички сили, а Бъкбийк препускаше зад тях. Вече чуваха

върколака да вие зад гърбовете им…

Стигнаха до колибата, Хари се втурна към вратата, дръпна я и Хърмаяни

и Бъкбийк влязоха на бегом покрай него. Хари се шмугна вътре след тях и

залости вратата. Хрътката Фанг излая силно.

— Шшшт, Фанг, ние сме! — каза му Хърмаяни, изтича при него и започна

да го чеше по ушите, за да го укроти. — Оттървахме се на косъм! — обърна се

тя към Хари.

— Май да…

Хари гледаше през прозореца. Оттук почти не се виждаше какво става.

Бъкбийк явно бе много щастлив, че се е върнал в дома на Хагрид. Той си

легна пред огъня, сви доволно крила и се приготви за дълга дрямка.

— Мисля, че е по-добре пак да излезем отвън — предложи Хари. — Не

виждам какво става… Няма да разберем кога е дошло време…

Хърмаяни го погледна с известно недоверие.

— Няма да се опитвам да се намесвам — бързо я успокои той. — Но ако не

виждаме какво става, как ще разберем кога е дошъл моментът да спасим

Сириус?

— Е… Добре тогава… Аз ще чакам тук с Бъкбийк… Само че, Хари, внимавай…

Хари излезе и се промъкна покрай колибата. От далечината се носеха

жални викове. Значи дименторите вече се доближаваха до Сириус. Той и

Хърмаяни всеки миг щяха да изтичат при него…

Хари се взираше към езерото, а сърцето му направо се мяташе в гърдите.

Онзи, който беше изпратил покровителя, щеше да се появи всеки момент.

За части от секундата той се поколеба пред вратата. Не трябваше да го

видят. Той не искаше да го видят. Искаше той да види… трябваше да узнае…

Ето ги и дименторите. Изникнали в мрака от всички посоки, те се носеха

по брега на езерото… Отдалечаваха се от мястото, където стоеше Хари и се

насочваха към отсрещния бряг… Нямаше да му се наложи да се приближава до

тях.

беше той… Трябваше да знае… Трябваше да разбере… Езерото се приближаваше

все повече и повече, но нямаше и следа от никого. На отсрещния бряг виждаше

леки сребристи отблясъци… неговите собствени слаби опити да призове

покровителя…

До водата имаше храстовидно дърво. Хари се хвърли зад него, взирайки

се отчаяно през листата му. На отсрещния бряг сребърното сияние изведнъж

изгасна. Обзеха го ужас и вълнение… Сега всеки момент…

— Хайде! — шепнеше той, взирайки се. — Къде си? Татко, хайде, ела…

Но никой не идваше. Хари проточи шия да погледне кръга от диментори

отвъд езерото. Един от тях вече сваляше качулката. Време беше да се появи

спасителят. Но никой не идваше на помощ този път…

И тогава изведнъж му стана ясно… Той разбра… Не беше видял баща си… бе

видял самия себе си…

Хари отскочи назад от храста и измъкна пръчката си.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — извика той.

От връхчето на пръчката лумна не безформен облак сребриста мъгла, а

ослепително светло сребърно животно. Хари присви очи да види какво е то.

Приличаше на кон. Отдалечаваше се от него безмълвно в галоп през черната

повърхност на езерото. Видя го как наведе глава и се хвърли срещу

скупчените диментори… Галопираше в кръг около черните силуети, а

дименторите отстъпваха назад, разпръскваха се, изчезваха в мрака… Те си

отиваха.

Покровителят се обърна и хукна в тръст обратно назад към Хари през

гладката повърхност на водата. Не беше кон. Не беше и еднорог. Беше млад

елен. Светеше ярко като луната горе… Приближаваше се към него…

Спря на брега. Копитата му не оставяха следи в меката земя, а големите

му сребристи очи се впериха в Хари. После бавно сведе красивите си рога. И

Хари осъзна.

— Рог! — прошепна той.

Но когато протегна треперещите си ръце към създанието, то изчезна.

Хари остана така с протегнати ръце. Сърцето му подскочи, когато чу шум

от копита зад гърба си. Извърна се и видя Хърмаяни да тича към него,

дърпайки Бъкбийк.

— Какво направи? — гневно му каза тя. — Нали обеща да стоиш на пост?

— Току-що спасих живота на всички ни… — каза Хари. — Иди там… зад

храста… ще ти обясня.

Хърмаяни изслуша какво бе станало и пак зяпна.

— Видя ли те някой?

— Да, не ме ли слушаше? Аз съм видял самия себе си, но тогава си

помислих, че е баща ми. Сега всичко е наред!

— Хари, не мога да повярвам!… Ти си направил магия за покровител,

който е прогонил всичките онези диментори! Това е много, много сложна

магия…

правил… Разбираш ли ме?

— Не съм сигурна… Хари, виж Снейп!

Двамата насочиха погледи покрай храста към другия бряг. Снейп бе дошъл

в съзнание. Той измагьосваше носилки и поставяше безжизнените тела на Хари,

Хърмаяни и Блек върху тях. Четвъртата носилка, без съмнение с Рон, вече

плуваше във въздуха до него. След това с насочена напред магическа пръчка

той ги подкара към замъка.

— Така, наближава моментът — каза Хърмаяни напрегнато и погледна

часовника си. — Остават ни още четиресет и пет минути, докато Дъмбълдор

заключи вратата на болничното крило. Трябва да спасим Сириус и да се върнем

там, преди някой да разбере, че ни няма.

Те почакаха, гледайки как се движат отраженията на облаците в езерото,

а храстът до тях шепнеше на лекия ветрец. Отегчен, Бъкбийк отново си

търсеше червеи.

— Мислиш ли, че вече е горе? — попита Хари.

Погледна часовника си, вдигна очи към замъка и започна да брои

прозорците отдясно на Западната кула.

— Виж! — прошепна Хърмаяни. — Кой е този? Някой излиза от замъка!

Хари се взря през мрака. Човекът тичаше през поляната към един от

входовете. На кръста му проблясваше нещо.

— Макнеър! — каза Хари. — Екзекуторът! Отива да вика дименторите! Сега

е моментът, Хърмаяни!

Хърмаяни сложи ръце върху гърба на Бъкбийк и Хари й помогна да го

яхне. После стъпи с единия си крак върху един от по-ниските клони на

храстовидното дръвче и се покатери пред нея. Преметна въжето на Бъкбийк

през шията му и го превърза за другата страна на каишката като юзда.

— Готова ли си? — прошепна той. — Дръж се здраво за мен…

Хари смушка с пети Бъкбийк от двете страни.

Хипогрифът се издигна право нагоре в тъмното. Хари го притисна с

колене и усети как големите му крила мощно се размахват под тях. Хърмаяни

бе прихванала Хари през кръста и той я чуваше да си шепне: «О, не… не ми

харесва… Ооо, изобщо не ми харесва…» Хари пришпорваше Бъкбийк. Издигаха се

плавно към горните етажи на замъка. След силно дръпване на въжето отляво

Бъкбийк зави. Хари се мъчеше да брои прозорците, покрай които бързо

прелитаха…

— Стой! — каза той и дръпна въжето с всичка сила.

Бъкбийк спря. Останаха на едно място, ако не се смятаха лекото

издигане и снишаване, защото Бъкбийк махаше с крила, за да се задържи във

въздуха.

прозореца му.

Той протегна ръка и когато Бъкбийк сви крилата си надолу, успя да

почука силно върху стъклото.

Блек вдигна очи. Хари видя как челюстта му увисна от изненада. Сириус

скочи, втурна се към прозореца и се опита да го отвори, но той бе заключен.

— Дръпни се назад! — викна му Хърмаяни и извади пръчката си с лявата

ръка, а с дясната се вкопчи още по-здраво в дрехите на Хари.

— Алохомора!

Прозорецът изведнъж се отвори.

— Как… как… — едва изрече Блек, вперил поглед в хипогрифа.

— Мятай се… няма време — подкани го Хари и прихвана Бъкбийк за

гладките пера по шията, за да го задържи на едно място. — Трябва да се

махаш оттук… Дименторите идват… Макнеър отиде да ги доведе.

Блек се хвана за рамката на прозореца и измъкна главата и раменете си.

Добре, че беше твърде слаб! За секунди успя да преметне единия си крак през

гърба на Бъкбийк и яхна хипогрифа зад Хърмаяни.

— Хайде, Бъкбийк, нагоре! — каза Хари и раздруса въжето. — Нагоре към

кулата!… Давай!

Хипогрифът замахна със силните си крила и те отново се понесоха нагоре

към върха на Западната кула. Бъкбийк кацна тежко върху бойницата и Хари и

Хърмаяни веднага се смъкнаха от гърба му.

— Сириус, ти продължавай… бързо! — задъхано изрече Хари. — Всеки

момент ще влязат в кабинета на Флитуик и ще открият, че те няма.

Бъкбийк нетърпеливо потропваше с крака и мяташе тежката си глава.

— Какво стана с другото момче? С Рон? — тревожно попита Сириус.

— Ще се оправи… още е зле, но Мадам Помфри казва, че ще успее да го

излекува. Бързо… Хайде!

Ала Блек не можеше да отмести поглед от Хари.

— Как ще мога да ти се отблагодаря…

— ТРЪГВАЙ! — викнаха Хари и Хърмаяни в един глас.

Блек обърна Бъкбийк нагоре към небето.

— Пак ще се видим — каза той. — Ти си… истински син на баща си, Хари!

Той притисна Бъкбийк с крака. Хари и Хърмаяни отскочиха назад, когато

огромните крила отново се разпериха. Хипогрифът излетя нагоре. Той и

ездачът му все повече се смаляваха, докато Хари ги изпращаше с поглед.

Тогава един облак закри луната… и те изчезнаха.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

— Хари! Хари!

Хърмаяни го дърпаше за ръкава и гледаше часовника си.

— Имаме точно десет минути да слезем до болничното крило без никой да

ни види… преди Дъмбълдор да заключи стаята…

— Добре — съгласи се Хари и едва откъсна очи от небето, — да вървим…

Те се вмъкнаха през вратата зад тях и слязоха по тясната спираловидна

каменна стълба. Като стигнаха до най-долното стъпало, чуха гласове.

Прилепиха се към стената и се заслушаха. Изглежда говореха Фъдж и Снейп,

докато крачеха бързо по коридора.

— …дано само Дъмбълдор не създава трудности — каза Снейп. — Целувката

ще бъде положена незабавно, нали?

— Веднага щом Макнеър се върне с дименторите. Цялата тая история с

Блек вече много се усложни. Нямате представа с какво нетърпение чакам да

уведомя «Пророчески вести», че вече е заловен… Предполагам, че ще искат да

интервюират и вас, Снейп… а щом младият Хари се опомни, сигурно ще изрази

готовност да сподели за вестника как точно сте го спасили…

Хари стисна зъби. Той мерна самодоволната усмивка на Снейп, когато

двамата с Фъдж минаха покрай скривалището им. Стъпките заглъхнаха. Хари и

Хърмаяни изчакаха малко да се уверят, че наистина няма никого, и едва

тогава хукнаха в обратната посока. Надолу по стълбите, после по други

стълби, по един друг коридор… и там чуха познат гърлен кикот.

— Пийвс! — измърмори Хари и хвана Хърмаяни за китката. — Влизай тук!

Те се вмъкнаха в една празна класна стая отляво точно навреме. Пийвс

като че ли се мяташе насам-натам из коридора в страхотно настроение и се

заливаше от смях.

— Уф! Ужасен е! — прошепна Хърмаяни, допряла ухо до вратата. —

Обзалагам се, че умира от радост, задето дименторите ще довършат Блек… — Тя

погледна часовника си. — Три минути, Хари!

Изчакаха да заглъхне злорадия смях на Пийвс, измъкнаха се от стаята и

пак хукнаха презглава.

— Хърмаяни… а какво ще стане, ако не се върнем… преди Дъмбълдор да

заключи вратата? — едва дишаше Хари.

— Не искам и да мисля за това! — простена Хърмаяни и пак погледна

часовника си. — Една минута!

Бяха стигнали началото на коридора, който водеше до вратата на

болничното крило.

— Ето… чувам Дъмбълдор — нервно каза Хърмаяни. — Хайде, Хари! — Те се

промъкнаха по коридора. Вратата се отвори. Появи се гърбът на Дъмбълдор.

— Аз ще ви заключа — чуха го да казва. — Сега е… пет минути преди

полунощ… Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!

Дъмбълдор излезе заднишком от стаята, затвори вратата и понечи да я

заключи с магическата си пръчка. Хари и Хърмаяни в паника се втурнаха към

него. Дъмбълдор вдигна очи и под дългите му сребристи мустаци се разля

широка усмивка.

— Е? — попита тихо той.

— Успяхме! — отвърна Хърмаяни. — Сириус избяга с Бъкбийк…

Дъмбълдор ги погледна със светнали очи.

— Браво на вас! Мисля, че… — Той напрегнато се вслуша дали нещо се

движи в болничното крило. — Да, мисля че и вие… избягахте. Хайде, влизайте…

ще ви заключа.

Хари и Хърмаяни се вмъкнаха в стаята. Там беше само Рон, все още

неподвижен, на последното легло. Щом ключалката щракна зад тях, Хари и

Хърмаяни се пъхнаха в леглата си, а Хърмаяни отново скри времевърта под

наметалото си. В следващия момент се чуха стъпките на Мадам Помфри, която

идваше от кабинета си.

— Директорът отиде ли си? Сега мога ли да се погрижа най-сетне за

пациентите си?

Тя беше в много лошо настроение. Хари и Хърмаяни решиха, че е най-

добре да приемат шоколада си безропотно. Мадам Помфри се надвеси над тях,

за да се увери, че го изяждат, но Хари едва преглъщаше. Двамата с Хърмаяни

се ослушваха в очакване, с опънати нерви. И точно когато и двамата лапнаха

четвърто парче от шоколада на Мадам Помфри, чуха яростен рев от далечината,

който проехтя някъде над тях…

— Какво беше това? — стресна се Мадам Помфри.

Вече по-силно и по-силно кънтяха разярени гласове. Мадам Помфри

фиксираше с очи вратата.

— Безобразие!… Ще събудят всички! Не знаят ли къде се намират?!

Хари се опита да различи какво казват гласовете. Те приближаваха…

— Сигурно се е магипортирал, Сивиръс, трябваше да оставим някой да го

пази в стаята му. Когато се изясни…

— ТОЙ НЕ СЕ Е МАГИПОРТИРАЛ! — ревеше Снейп, вече съвсем близо. — НИКОЙ

НЕ МОЖЕ ДА СЕ МАГИПОРТИРА ВЪТРЕ И ВЪН ОТ ТОЗИ ЗАМЪК! В ТАЯ… РАБОТА… ИМА

ПРЪСТ… ПОТЪР!

— Сивиръс, какво говориш? Та Хари беше заключен…

БАМ!

Фъдж, Снейп и Дъмбълдор влязоха заедно. Само Дъмбълдор изглеждаше

спокоен. Всъщност дори изглеждаше доволен. Фъдж явно беше ядосан, а Снейп

просто не беше на себе си от ярост.

— ПРИЗНАЙ СИ, ПОТЪР! — ревна той. — КАКВО НАПРАВИ?

— Професор Снейп! — разписка се Мадам Помфри. — Овладейте се!

— Вижте какво, Снейп, бъдете разумен — каза Фъдж. — Тази врата беше

заключена, нали току-що видяхме…

— ТЕ СА МУ ПОМОГНАЛИ ДА ИЗБЯГА, СИГУРЕН СЪМ! — не млъкваше Снейп, като

сочеше Хари и Хърмаяни. Лицето му бе изкривено, от устата му хвърчаха

слюнки.

— Успокойте се, човече! — скара му се Фъдж. — Говорите глупости!

ЗНАМ ГО АЗ…

— Достатъчно, Сивиръс — кротко каза Дъмбълдор. — Внимавайте какво

говорите! Тази врата бе заключена, откакто излязох от стаята преди десет

минути. Мадам Помфри, тези ученици напускали ли са леглата си?

— Разбира се, че не! — наежи се старшата сестра. — Аз съм при тях,

откакто излязохте.

— Ето, виждате ли, Сивиръс — спокойно каза Дъмбълдор. — Няма смисъл да