Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

по-бързо и тогава го обзе мъчително усещане. Отвори очи. Всичко наоколо бе

леко размазано. Някой бе свалил очилата му. В края на отделението забеляза

Мадам Помфри, с гръб към него, наведена над едно легло. Хари присви очи.

Под лакътя на Мадам Помфри се виждаше червеникавата коса на Рон.

Хари извърна глава върху възглавницата. В леглото отдясно лежеше

Хърмаяни. Лунни лъчи огряваха главата й. И нейните очи бяха отворени.

Изглеждаше изумена, а когато отбеляза, че и Хари беше буден, допря пръст

към устните си, после посочи към вратата на болничното крило. Тя бе

открехната и оттам се чуваха гласовете на Корнелиус Фъдж и Снейп, които се

приближаваха по коридора.

След малко Мадам Помфри дойде до леглото на Хари. Той се извърна към

нея. Старшата сестра държеше в ръцете си най-големия шоколад, който бе

виждал през живота си — приличаше на малка канара.

— Ааа, ти си буден! — забеляза тя, остави шоколада на нощното му

шкафче и се зае да го разчупва с малко чукче.

— Как е Рон? — попитаха Хари и Хърмаяни в един глас.

— Ще оживее — мрачно отвърна Мадам Помфри. — А вие двамата… ще стоите

тук, докато аз реша, че… Потър, какво правиш?

Хари бе седнал в леглото, наместваше си очилата и си взимаше пръчката.

— Трябва да отида при директора.

— Потър — опита се да го успокои Мадам Помфри, — всичко е наред. Блек

е заловен. Заключен е горе. Всеки момент дименторите ще му положат

Целувката.

— КАКВО?

навън в коридора и в следващия миг Корнелиус Фъдж и Снейп влязоха в

отделението.

— Хари, какво значи това? — разтревожи се Фъдж. — Трябва да лежиш…

Дадохте ли му шоколад? — обърна се той притеснено към Мадам Помфри.

— Господин министър, чуйте! — каза Хари. — Сириус Блек е невинен!

Питър Петигрю само се е направил на мъртъв! Ние го видяхме тази вечер! Не

позволявайте на дименторите да направят това на Сириус… той е…

Ала Фъдж клатеше глава с лека усмивчица.

— Хари, Хари, ти си съвсем объркан, минал си през ужасно изпитание…

Лежи си спокойно сега, щом вече всичко е в наши ръце…

— НЕ Е! — викна Хари. — НЕ СТЕ ХВАНАЛИ КОГОТО ТРЯБВА!

— Господин министър, чуйте ме, моля ви! — каза Хърмаяни, която побърза

да застане до Хари и умолително гледаше Фъдж. — И аз го видях. Той беше

плъхът на Рон, всъщност е зоомаг, Петигрю, искам да кажа, и…

— Виждате ли? — обади се Снейп. — Заблудени са и двамата… Блек

здравата ги е обработил…

— НИЕ НЕ СМЕ ЗАБЛУДЕНИ! — викаше Хари.

— Господин министър! Професоре! — обади се разгневена Мадам Помфри. —

Трябва да ви помоля да напуснете. Потър е мой пациент и не бива да го

разстройвате.

— Не съм разстроен, само се опитвам да им обясня какво се случи —

настояваше Хари. — Ако просто ме чуят…

Но Мадам Помфри напъха голямо парче шоколад в устата му. Момчето се

задави и тя се възползва от възможността да го бутне назад в леглото.

— А сега ви моля, господин министър, тези деца имат нужда от грижи.

Моля да напуснете…

Вратата отново се отвори. Беше Дъмбълдор. С голяма уста Хари преглътна

шоколада, напълнил устата му, и отново се изправи.

— Професор Дъмбълдор, Сириус Блек…

— Това е безобразие! — вече изкрещя Мадам Помфри. — Това болнично

отделение ли е или какво? Директоре, настоявам да…

— Извинявам се, Попи, но трябва да поговоря с господин Потър и

госпожица Грейнджър — спокойно й каза Дъмбълдор. — току-що разговарях със

Сириус Блек.

— Предполагам, че ви е разказал същите врели-некипели, които е налял и

в главата на Потър — пренебрежително рече Снейп. — Нещо за някакъв плъх и,

че Петигрю бил жив…

— Точно това ми разказа Блек — каза Дъмбълдор и изгледа Снейп през

стъклата на очилата си с формата на полумесеци.

— Значи моите показания нямат значение? — ядно попита Снейп. — Питър

Петигрю не беше в Къщата на крясъците, не видях и следа от него навън.

— Защото бяхте в безсъзнание, професоре! — много сериозно каза

Хърмаяни. — Не се съвзехте навреме, за да чуете…

— Госпожице Грейнджър, ДРЪЖТЕ СИ ЕЗИКА…

— Недейте, Снейп — каза Фъдж изненадан, — госпожицата е объркана и

трябва да бъдем снизходителни…

— Искам да говоря с Хари и Хърмаяни насаме — рязко повтори Дъмбълдор.

— Корнелиус, Сивиръс, Попи… моля ви да ни оставите.

— Но те имат нужда от лечение, директоре! — загрижи се Мадам Помфри. —

Трябва да ги лекувам. Трябва да си почиват…

— Спешно е — не отстъпваше Дъмбълдор. — Настоявам.

Мадам Помфри сви устни и се прибра в своя кабинет в края на

отделението, като затръшна вратата зад гърба си. Фъдж погледна големия

златен джобен часовник, който висеше от жилетката му.

— Дименторите сигурно са пристигнали вече — рече той. — Отивам да ги

посрещна. Ще се видим горе, Дъмбълдор.

Той отиде до вратата, отвори я широко и направи път на Снейп, който

обаче не помръдна от мястото си.

— Не допускам, че вярвате и думичка от историята на Блек — просъска

Снейп, без да отмества очи от лицето на Дъмбълдор.

— Бих искал да говоря с Хари и Хърмаяни насаме — отново каза

Дъмбълдор.

Снейп направи крачка към него.

— Сириус Блек доказа, че е способен да убива, още когато беше на

шестнайсет — задъхваше се той от ярост. — Не сте забравил това, нали,

директоре? Не сте забравил че веднъж той се опита да убие и мен?

— Паметта ми е по-свежа отвсякога, Сивиръс — тихо каза Дъмбълдор.

Снейп се извъртя на пети и излезе през вратата, която Фъдж още държеше

отворена. Щом тя се затвори, Дъмбълдор се обърна към Хари и Хърмаяни, които

се заеха да му обясняват в един глас:

— Блек казва истината, професоре… ние видяхме Петигрю…

— …той избяга, когато професор Лупин се превърна във върколак…

— …той е плъх…

— …предната лапа на Питър Петигрю, искам да кажа, пръста му… отрязал

го е…

Ала Дъмбълдор вдигна ръка да спре потока от обяснения

— Сега е ваш ред да слушате и моля да не ме прекъсвате, защото имаме

съвсем малко време — тихо каза той. — Няма друго доказателство в подкрепа

на твърденията на Блек, освен вашата дума… А думата на тринайсетгодишен

магьосник не ще убеди никого. Цяла улица очевидци са се заклели, че са

видели как Сириус убива Петигрю. Самият аз дадох в министерството

показания, че Сириус наистина е бил Пазител на тайната на двамата Потър.

— Професор Лупин ще ви каже… — не можеше да спре Хари.

— Професор Лупин сегае е някъде дълбоко в гората и не е в състояние да

направи каквото и да е било. Докато отново се превърне в човек, ще е твърде

късно и за Сириус ще бъде по-зле, отколкото да умре. А и ще ти кажа, че в

нашите среди гледат на върколаците с такова недоверие, че неговата подкрепа

няма да натежи много… Освен това се знае, че с Блек са приятели от едно

време…

— Ама…

съгласите, че разказът на професор Снейп за случилото се е много по-

убедителен от вашите.

— Той мрази Сириус — обади се с отчаяние Хърмаяни. — Само защото

Сириус му скроил на времето глупава детинска шега…

— А и Сириус не действаше като съвсем невинен човек. Нападението срещу

Дебелата дама… нахлуването му в кулата на «Грифиндор» с нож… Така че без

Петигрю, жив или мъртъв, нямаме никакви шансове да отменим присъдата на

Сириус…

— Но нали вие ни вярвате!

другите да видят истината, нито да се противопоставя на Министерството на

магията…

Хари впери очи в сериозното му лице и се почувства така, сякаш земята

под краката му изведнъж е рухнала. Той бе свикнал да мисли, че Дъмбълдор

може да реши всички проблеми. Бе очаквал, че директорът ще измъкне някакво

невероятно решение ей така, от въздуха. Но не… И последната им надежда бе

загубена.

— Това, от което се нуждаем — бавно започна Дъмбълдор и светлосините

му очи се преместиха от Хари към Хърмаяни — е повече време.

— Само че… — опита се да възрази Хърмаяни, но изведнъж очите й се

разшириха: — Аха!

— А сега внимайте — заговори Дъмбълдор много тихо и отчетливо. —

Сириус е заключен в кабинета на професор Флитуик на седмия етаж,

тринайсетия прозорец отдясно на Западната кула. Ако всичко върви добре,

тази нощ ще успеете да спасите повече от един невинен живот. Но запомнете и

двамата — не бива да ви видят. Госпожице Грейнджър, вие знаете законите…

съзнавате какъв е рискът… Само не… бива… да… ви… видят.

Хари изобщо не разбираше какво става. На излизане Дъмбълдор се обърна

назад към тях.

— Аз ще ви заключа. Сега е… — и той погледна часовника си — пет минути

преди полунощ. Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!

— Успех ли? — повтори Хари, щом вратата се затвори зад Дъмбълдор. —

Три превъртания… За какво говореше? Какво очаква от нас да направим?

Хърмаяни търсеше нещо под якичката на наметалото си и скоро измъкна

оттам много дълга и много тънка златна верижка.

— Хари, ела тук — припряно каза тя. — Бързо!

Хари се приближи до нея в пълно недоумение. Тя опъна верижката и Хари

забеляза, че от нея виси мъничък искрящ пясъчен часовник.

— Ето сега… — тя преметна верижката и около неговата шия. — Готов ли

си? — попита тя задъхано.

— Какво ще правим? — попита Хари, без да разбира абсолютно нищо.

Хърмаяни превъртя три пъти пясъчния часовник.

Тъмната болнична стая се разми и изчезна. Хари имаше чувството, че се

носи много бързо назад. Покрай него летяха цветни петна и неясни форми.

Ушите му заглъхнаха. Опита се да извика, но не можеше да чуе собствения си

глас.

После изведнъж усети твърда земя под краката си и всичко отново си

Той стоеше до Хърмаяни в празната входна зала, чиято врата бе леко

отворена и сноп златни слънчеви лъчи се вмъкваха и огряваха пода. Хари се

извърна в паника към Хърмаяни и верижката на пясъчния часовник се впи в

кожата му.

— Хърмаяни, какво…

— Ето там!

Хърмаяни грабна ръката на Хари и го затегли през входната зала към

вратата на един килер за метли, отвори я, бутна го вътре между кофите и

четките, вмъкна се след него и хлопна вратата зад гърба си.

— Какво… как… Хърмаяни, какво става?

— Върнахме се назад във времето — пошепна му Хърмаяни и свали

верижката от врата му в мрака. — Три часа назад сме…

Хари напипа крака си и силно го ощипа. Заболя го, което изключваше

вероятността да сънува небивалици.

— Ама…

Хърмаяни беше притиснала ухо до вратата на килера.

— Чувам стъпки във входната зала… да, мисля, че това сме ние и отиваме

към Хагрид!

— Искаш да ми кажеш — прошепна Хари, — че ние сме тук в килера, но и

там навън по едно и също време?

— Да — отвърна Хърмаяни, без да отлепва ухо от вратата на килера. —

Сигурна съм, че сме ние… По стъпките изглежда, че сме не повече от трима, а

вървим бавно, защото сме под мантията невидимка…

Тя изведнъж замълча, напрегнато заслушана.

— Ето, слязохме по стълбите…

Хърмаяни поседна върху една преобърната кофа. Крайно напрегнат, Хари

умираше да чуе отговорите на някои от въпросите си.

— Откъде го взе този пясъчен часовник?

— Нарича се времевърт — тихо каза Хърмаяни. — Имам го от професор

Макгонъгол, която ми го даде още в първия учебен ден. Цяла година връщах с

него времето назад, за да посещавам всичките си часове. А професор

Макгонъгол ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого. Тя беше

изпратила какви ли не писма до Министерството на магията, за да ми го

отпуснат. Уверявала ги, че съм примерна ученичка и че никога, ама никога

няма да го използвам за друго, освен за учението. Превъртах го, за да

влизам в няколко часа едновременно, ето как присъствах на различни места по

едно и също време. Но… Хари, не разбирам Дъмбълдор какво иска да направим.

Защо ни каза да се върнем с три часа назад? Как ще помогне това на Сириус?

Хари се мъчеше да види лицето й в мрака.

— Сигурно иска да променим нещо от онова, което се случи през това

време — рече той бавно. — Какво всъщност се случи? Преди три часа ние

отивахме към къщата на Хагрид…

— Сега е точно преди три часа и ние отиваме към къщата на Хагрид —

потвърди Хърмаяни. — Нали току-що чухме как излизаме…

Хари се намръщи. Напрягаше до болка ума си да се съсредоточи.

— Дъмбълдор каза… каза, че можем да спасим повече от един невинен

живот… — И тогава се сети. — Хърмаяни, ние можем да спасим и Бъкбийк!

— Ама как ще помогне това на Сириус?

— Нали Дъмбълдор каза… каза ни кой е прозорецът… прозорецът на

кабинета на Флитуик. Там е заключен Сириус! Трябва да накараме Бъкбийк да

долети до прозореца и да спаси Сириус. Сириус може да литне на Бъкбийк…

Така и двамата ще избягат заедно!

Доколкото можеше да види лицето на Хърмаяни, Хари разбра, че тя е

ужасена.

— Ами трябва да опитаме, няма как — каза Хари, изправи се и също

долепи ухо до вратата.

— Не чувам никого навън… Хайде да вървим…

Хари бутна вратата и я отвори. Входната зала бе празна. Двамата

изскочиха от килера и хукнаха надолу по каменните стъпала. Сенките вече се

удължаваха, а върховете на дърветата в Забранената гора отново бяха

позлатени от залеза.

— Ами ако някой ни забележи през прозореца си? — изписка Хърмаяни и

обърна очи към замъка зад тях.

— Давай да бягаме! — решително каза Хари. — Право към гората, нали?

Там ще се скрием зад някое дърво или нещо друго и ще наблюдаваме.

— Добре, но тогава трябва да бягаме и зад оранжериите! — задъха се

Хърмаяни. — Не бива да се виждаме от предната врата на колибата на Хагрид,

иначе ще ни забележат! Вече трябва почти да сме стигнали до колибата му.

Опитвайки се да разбере какво има предвид тя, Хари хукна да бяга,

следван от Хърмаяни. Покрай зеленчуковата градина те стигнаха до

оранжериите и спряха за миг зад тях. После пак тръгнаха, колкото може по-

бързо, заобикаляйки Плашещата върба, устремени към прикритието на гората…

Почувствал се в безопасност сред дърветата, Хари се обърна назад и

след няколко секунди Хърмаяни се изравни с него, задъхвайки се.

— Дотук добре — каза тя. — Сега трябва да се промъкнем до Хагрид.

Сниши се, Хари…

Мълчаливо вървяха между дърветата, като гледаха да се движат до самия

край на гората. После, като впериха поглед в къщата на Хагрид, чуха силно

чукане на вратата. Бързо преминаха зад ствола на стария дъб и надникнаха от

лявата и от дясната му страна. Хагрид се бе появил на входа, разтреперан и

побледнял, оглеждайки се да види кой е почукал. Тогава Хари чу собствения

си глас.

— Ние сме. Под мантията невидимка сме. Пусни ни вътре да я свалим.

— Не биваше да идвате — отвърна им Хагрид шепнешком, отстъпи назад и

бързо хлопна вратата.

— Никога не ми се е случвало по-странно нещо — трескаво рече Хари.

— Хайде да се преместим, за да сме по-близо до Бъкбийк — прошепна

Хърмаяни.

Те се промъкнаха между дърветата и зърнаха в лехата с тикви на Хагрид

хипогрифа вързан и неспокоен.

— Сега ли? — шепнешком попита Хари.

— Не! — каза Хърмаяни. — Ако го отвлечем сега, ония от комисията ще си

помислят, че Хагрид го е освободил. Трябва да поизчакаме, докато те го

видят вързан навън.

— Значи ще имаме около шейсет секунди — каза Хари. Започваше да му се

струва невъзможно.

В този момент от колибата на Хагрид се чу трясък от счупен порцелан.

— Ето, Хагрид счупи каната за мляко — прошепна Хърмаяни. — След малко

ще намеря Скабърс…

И, естествено, пет минути по-късно те чухя как Хърмаяни изпищя от

изненада.

— Хърмаяни — тихо рече Хари, — ами ако просто… се втурнем вътре и

хванем Петигрю.

— Не! — каза Хърмаяни с ужас в гласа. — Не разбираш ли? Ще нарушим

един от най-важните магически закони. Никой няма право да променя времето.

Никой! Чу ли какво каза Дъмбълдор… ако ни видят…

— Ще се видим само ние самите и Хагрид.

— Хари, как мислиш, че ще постъпиш, ако се видиш, че се втурваш в

къщата на Хагрид? — попита Хърмаяни.

— Ами… ще помисля, че съм полудял — отвърна Хари, — или ще си помисля,

че е направена черна магия.

— Точно така! И понеже няма да разбереш, може дори сам да се нараниш.

Вярвай ми! Професор Макгонъгол ми разказа какви страховити неща са ставали,

когато магьосници са си играли с времето… Много от тях стигали дотам, че по

грешка убивали своето сегашно и бъдещо АЗ.

— Добре де… — отвърна Хари. — Просто ми хрумна…

Но Хърмаяни го смушка и посочи към замъка. Хари отмести глава малко

встрани, за да вижда по-добре входните врати в далечината. През тях сега

минаха и заслизаха по стълбите Фъдж, старецът от комисията и екзекуторът

Макнеър.

— Скоро ще трябва да излизаме. — И разбира се, няколко секунди по-

късно задната врата на колибата се отвори и той видя себе си, Рон и

Хърмаяни да излизат през нея заедно с Хагрид. Толкова странно не се бе

чувствал никога в живота си — да стои зад едно дърво и да наблюдава себе си

в лехата с тикви.

— Няма нищо, Бийки. Няма нищо… — говореше Хагрид на Бъкбийк. После се

обърна към Хари, Рон и Хърмаяни. — Вървете… Не се мотайте…

— Хагрид, не можем…

— Нека им разкажем какво всъщност стана…

— Не може да го убият…

— Вървете! Не ми стига другото, ами и вий да загазите!

Хари видя как в лехата с тиквите Хърмаяни метна мантията невидимка

върху него и Рон.

— Бързо изчезвайте! Не слушайте…

На предната врата на колибата се почука. Групата за екзекуцията беше

пристигнала. Хагрид се обърна и влезе в колибата, оставяйки задната врата

отворена. Хари гледаше как тревата около стената се сляга и чу три чифта

крака да се отдалечават. Той, Рон и Хърмаяни си бяха тръгнали… но Хари и

Хърмаяни, скрити между дърветата, чуваха сега през входната врата какво

става в колибата.

— Къде е звярът? — разнесе се леденият глас на Макнеър.

— Вън… Навън е — задавено изрече Хагрид.

Хари отмести главата си, когато на прозореца се появи лицето на

Макнеър — той търсеше с поглед Бъкбийк. Тогава чуха гласа на Фъдж:

— Ние… ъъъ… ще ти прочетем официалното решение за екзекуцията, Хагрид.

Ще го направя бързо. После ти и Макнеър трябва да го подпишете. Макнеър,

слушайте и вие, такава е процедурата.

Лицето на Макнеър изчезна от прозореца. Сега или никога!

— Чакай тук — прошепна Хари на Хърмаяни. — Аз ще го направя.

Щом гласът на Фъдж се разнесе отново, Хари се втурна към оградката

край лехата с тикви. Прескочи я и се доближи до Бъкбийк.

— По решение на Комисията за унищожаване на опасни създания хипогрифът

Бъкбийк, отсега нататък наричан «осъденият» ще бъде екзекутиран на шести

юли по залез слънце.

Като внимаваше да не мига, Хари впери както първия път поглед в

неумолимото оранжево око на Бъкбийк и му се поклони. Бъкбийк подгъна

птичите си колене и после пак се изправи. Хари се зае с въжето му, вързано

за оградата.

— …чрез обезглавяване, което ще извърши назначеният от комисията

екзекутор Уолдън Макнеър…

— Хайде, Бъкбийк! — прошепна Хари. — Хайде, ние ще ти помогнем.

Тихичко, тихичко…

— …в присъствието на свидетели. Хагрид, ти се подпиши тук…

Хари дръпна въжето с всичка сила, но Бъкбийк бе запънал в земята

предните си крака.

— Е, да свършваме тогава — чу се хриптящият глас на стареца от

комисията в колибата на Хагрид. — Хагрид, може би е по-добре да си останеш

вътре…

— Не, аз… Аз искам да съм при него… Не ща да го оставям сам…

— Бъкбийк, тръгвай! — шепнеше настойчиво Хари.

Той дръпна още по-силно въжето около шията на Бъкбийк. Хипогрифът

тръгна, шумолейки непредпазливо с крилата си. Бяха все още на цели три

метра от гората и лесно можеха да бъдат забелязани откъм задната врата на

Хагрид.

Дъмбълдор. — Вие също трябва да се подпишете.

Стъпките спряха. Хари продължаваше да дърпа въжето. Бъкбийк щракна с

клюн и закрачи малко по-бързо.

Пребледнялата Хърмаяни надничаше иззад дървото.

— Хари, бързо! — беззвучно го подкани тя.

Хари още чуваше Дъмбълдор да говори в колибата. Той пак дръпна рязко

въжето. Бъкбийк неохотно премина в тръст. Бяха стигнали вече до дърветата…

— Бързо! — простена Хърмаяни, скочи напред, хвана въжето и дръпна и тя

с всички сили, за да накара Бъкбийк да се движи по-бързо. Хари погледна

през рамо — вече нямаше да ги видят, а и те не можеха да видят градината на

Хагрид.

Задната врата на колибата се трясна. Хари, Хърмаяни и Бъкбийк

притихнаха и дори хипогрифът като че ли слушаше напрегнато.

Тишина… и изведнъж…

— Къде е той? — изхриптя старецът от комисията. — Къде е звярът?

— Беше вързан там! — яростно се обади екзекуторът. — Видях го! Там

беше!

— Колко интересно! — обади се Дъмбълдор. В гласа му се долавяше нотка

— Бийки… — рече Хагрид дрезгаво.

Разнесе се свистене и тъп удар от секира. Екзекуторът навярно я беше

забил в оградата от гняв. Тогава пак се чу вой, но сега вече и думите на

Хагрид между хлипанията.

— Няма го! Няма го! Славна човчица, избягал е! Ще да се е откъснал!

Бийки, умното ми момче!

Бъкбийк започна да се дърпа от въжето, опитвайки се да се се върне към

Хагрид. Хари и Хърмаяни го хванаха здраво и забиха пети в земята на

Забранената гора, за да го спрат.

— Някой го е отвързал! — ядосваше се екзекуторът. — Трябва да

претърсим наоколо и в гората…

— Макнеър, ако Бъкбийк наистина е бил откраднат, да не мислиш, че

крадецът ще се разхожда с него? — каза Дъмбълдор, все още леко развеселен.

— По-добре претърсете небето… Хагрид, би ли ми направил един чай? Или ми

налей голямо бренди.

— Ей… ей сегичка, професоре — отмалял от щастие каза Хагрид. — 'Айде

влезте…

екзекутора, хлопването на вратата и после пак настана тишина.

— Ами сега? — каза Хари и се огледа.

— Трябва да се скрием тук — каза Хърмаяни, силно развълнувана. — Ще

чакаме, докато се приберат в замъка, а после трябва да се уверим, че няма

да ни видят, като летим с Бъкбийк към прозореца на Сириус. Той ще бъде там

едва след около два часа… Оох, колко трудно ще бъде…

Тя погледна боязливо през рамо към глъбините на Забранената гора.