Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

в «Хогуортс»…»

— Сякаш някой запали огън в главата ми, който и дименторите не можеха

да загасят, и това… това не беше щастливо чувство… то ме преследваше… но ми

даваше сили и проясняваше мисълта ми. И така, една вечер, когато отвориха

вратата да ми внесат храна, аз се промъкнах покрай тях като куче… Много по-

трудно е да доловят животинските чувства и затова се объркаха… Аз бях слаб,

толкова слаб… достатъчно, че да се провра през решетките… Доплувах като

куче до сушата… придвижих се на север и се промъкнах до «Хогуортс» като

куче… Оттогава живея в Забранената гора… Освен когато идвам да погледам как

играете куидич, разбира се… Ти летиш така добре, както баща си, Хари…

И той погледна Хари, който не отмести очите си.

— Повярвай ми — каза вече със съвсем дрезгав глас Блек, — повярвай ми,

аз никога не съм предавал Джеймс и Лили. По-скоро бих умрял, отколкото да

направя това…

Тогава Хари най-сетне му повярва. Гърлото му бе толкова свито, че не

можеше да издаде звук, и той само кимна.

— Не!

Петигрю бе паднал на колене, сякаш кимването на Хари бе смъртната му

като за молитва.

— Сириус… това съм аз… Питър съм… твоят приятел… ти не би…

Блек понечи да го ритне и Петигрю отскочи встрани.

— Дрехите ми са достатъчно мръсни и без да ги докосваш — рече Блек.

— Ремус! — зацвърча пак Петигрю, като се обърна вече към Лупин,

гърчейки се умолително пред него. — Нали не вярваш на всичко това? Сириус

би могъл да ти каже, че планът е сменен…

— Не, Питър, не и ако е мислел, че шпионинът съм аз — отвърна Лупин. —

Предполагам, че затова не си ми казал, Сириус? — обърна се той към него

през главата на Петигрю.

— Прости ми, Ремус! — кимна утвърдително Блек.

— Няма нищо, Лап, стари приятелю! — каза Лупин, навивайки вече

ръкавите си. — А ти на свой ред ще ми простиш ли, че мислех теб за шпионин?

— Разбира се! — рече Блек и някаква след от усмивка премина по

изпитото му лице. Той също започна да навива ръкавите си. — Заедно ли ще го

убием?

— Да, така е по-добре — мрачно се съгласи Лупин.

После запълзя към Рон.

— Рон, не ти ли бях добър приятел… добро плъхче? Нали няма да позволиш

да ме убият!… Нали си на моя страна, Рон?

Ала Рон го гледаше с безкрайно отвращение.

— А аз те пусках да спиш в леглото ми! — каза той.

— Мило момче… мили господарю… — Питър пълзеше към Рон. — Нали няма да

им позволиш да го направят… аз бях твой плъх… бях добър…

— Ако си бил по-добър като плъх, отколкото като човек, няма какво да

се хвалиш, Питър — остро го прекъсна Блек.

Рон, пребледнял още повече от болка, изтръгна счупения си крак от

хватката на Петигрю, който се извъртя, все още на колене, залитна напред и

се вкопчи в края на наметалото на Хърмаяни.

— Мило момиче… умно момиче… ти… ти нали няма да позволиш… Помогни ми…

Хърмаяни дръпна наметалото и ужасена отстъпи към стената.

Петигрю коленичи, неистово разтреперан, и бавно обърна глава към Хари.

— Хари… Хари… толкова приличаш на баща си… точно като него…

— КАК СМЕЕШ ДА ГОВОРИШ НА ХАРИ?! — ревна Блек. — КАК СМЕЕШ ДА ГО

ГЛЕДАШ В ОЧИТЕ… КАК СМЕЕШ ДА СПОМЕНАВАШ ДЖЕЙМС ПРЕД НЕГО?!

— Хари… — зашепна Петигрю, влачейки се към него с протегнати ръце. —

Хари, Джеймс не би желал да ме убият… Той би разбрал, Хари… Той би проявил

милост…

хвърлиха на пода. Той остана там, потръпвайки от ужас, вперил очи в тях.

— Ти продаде Лили и Джеймс на Волдемор — рече Блек, който също вече

трепереше. — Отричаш ли това?

Петигрю избухна в сълзи. Представляваше ужасна гледка. Приличаше на

оплешивяващо бебе гигант, свито на пода от страх.

— Сириус… Сириус, какво можех да сторя? Черният лорд… ти не знаеш… Той

има оръжия, каквито не можеш да си представиш… Бях уплашен, Сириус… Никога

не съм бил силен като теб, Ремус и Джеймс. Никога не съм искал да стане

така… Онзи-който-не-бива-да-се-назовава ме принуди…

— НЕ ЛЪЖИ! — изкрещя Блек. — ТИ СИ МУ ПРЕДАВАЛ ИНФОРМАЦИЯ ЦЯЛА ГОДИНА,

ПРЕДИ ЛИЛИ И ДЖЕЙМС ДА УМРАТ! ТИ СИ БИЛ НЕГОВ ДОНОСНИК!

— Той… имаше власт върху всичко! — задъхваше се Петигрю. — К-какво щях

да спечеля, ако му бях отказал?

— Какво можеше да спечелим, като се борим с най-злия магьосник,

съществувал някога? — почти повтори въпроса Блек със страховит израз на

лицето. — Само да спасим живота на невинни хора, Питър!

— Ти не разбираш! — подсмърчаше Петигрю. — Той щеше да ме убие,

Сириус!

— ТОГАВА ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕШ! — изрева Блек. — ПО-ДОБРЕ ДА УМРЕШ,

Блек и Лупин застанаха рамо до рамо с вдигнати пръчки.

— Трябваше още тогава да разбереш — започна тихо Лупин, — че ако

Волдемор не те бе убил, ние щяхме да го направим. Сбогом, Питър!

Хърмаяни покри лице с ръцете си и се обърна към стената.

— НЕ! — изкрещя Хари, втурна се напред и застана пред Петигрю с лице

към пръчките. — Как така ще го убивате?! — задъхваше се той. — Не бива.

Блек и Лупин останаха като потресени.

— Хари, този жалък паразит тук е причина ти да нямаш родители —

сърдито рече Блек. — Този мазник би гледал и теб как умираш, без да му

мигне окото. Нали го чу? Вонящата му кожа му е по-скъпа, отколкото цялото

ти семейство.

— Знам — дишаше тежко Хари. — Ще го заведем в замъка и ще го предадем

на дименторите. Нека да отиде в Азкабан… Не го убивайте сега.

— Хари! — викна Петигрю и обгърна коленете му. — Ти… благодаря ти…

дори не заслужавам това… Благодаря ти!…

— Пусни ме! — Хари плю и ритна с отвращение ръцете на Петигрю. — Не го

правя заради теб. Правя го, защото предполагам, че моят баща не би искал

най-добрите му приятели да станат убийци заради теб.

Никой не помръдна, нито издаде звук, освен Петигрю, който хриптеше и

притискаше гърдите си. Блек и Лупин се спогледаха и едновременно свалиха

пръчките.

— Ти единствен имаш правото да решаваш, Хари — каза Блек. — Но

помисли… помисли какво е сторил той…

— Тогава да върви в Азкабан! — повтори Хари. — Ако някой наистина

заслужава да лежи там, това е той.

Петигрю продължаваше да хрипти зад гърба му.

— Добре тогава — каза Лупин. — Отдръпни се, Хари.

Хари се колебаеше.

— Ще го завържа — каза Лупин. — Само това, кълна се.

Хари направи крачка встрани. От пръчката на Лупин този път изскочиха

тънки върви и след миг Петигрю се гърчеше на пода, вързан и със запушена

уста.

— Но ако се трансфигурираш, Питър — изръмжа Блек, също насочил

Хари погледна към жалкото същество на пода и кимна в знак на съгласие,

така че Петигрю да го види.

— Добре тогава… — рече Лупин някак по-енергично. — Рон, не мога да

лекувам счупени кости като Мадам Помфри, затова е най-добре да превържем

крака ти, докато те отнесем до болничното крило.

Той бързо се приближи до Рон, наведе се, почука крака му с пръчката и

каза тихо: «Ферула!» Около крака на Рон се увиха бинтове и го привързаха

към една шина. Лупин му помогна да се изправи на крака, а Рон предпазливо

стъпи, без да усети болка.

— Така е по-добре — каза той. — Благодаря!

— Ами професор Снейп? — тихичко се обади Хърмаяни, гледайки проснатото

на земята тяло.

— Няма му нищо сериозно… — каза Лупин, като се наведе над него и

провери пулса му. — Просто му дойде малко в повече. Още е в безсъзнание. А

и… май ще е по-добре да не го свестяваме, докато не стигнем необезпокоявани

до замъка. Може да го носим и така.

Професорът тихичко каза: «Мобиликорпус!»

Повдигнат сякаш от невидими въжета за китките, шията и коленете, Снейп

бе изправен с грозно люшкаща се глава, като голяма и гротескна кукла.

Висеше на десетина сантиметра над пода и безжизнените му крака се

клатушкаха. Лупин сгъна мантията невидимка и я прибра в джоба си.

— А двама от нас трябва да бъдат вързани към това нещо. — Блек побутна

с върха на крака си Петигрю. — За всеки случай.

— Ами… единият съм аз — каза Лупин.

— И аз — ядно се обади Рон, като изкуцука напред.

Блек направи с магия от въздуха тежки окови и скоро Петигрю бе

изправен, с лявата си ръка окован за дясната на Лупин, а с дясната — за

лявата на Рон. Лицето на Рон бе като вкаменено. Той явно приемаше като

лична обида измамата с истинската същност на Скабърс. Крукшанкс леко

подскочи от кревата и пръв излезе от стаята, бодро вдигнал рижавата си

опашка.

ГЛАВА ДВАЙСЕТА
ЦЕЛУВКАТА НА ДИМЕНТОРИТЕ

Хари никога не бе попадал в по-странно обкръжение. Крукшанкс ги поведе

надолу по стълбите, следваха го Лупин, Петигрю и Рон като състезатели по

ходене на шест крака. След тях бе професор Снейп, който се носеше над

земята и удряше всяко стъпало с върховете на обувките си. Сириус го крепеше

със собствената му магическа пръчка, която бе насочил към него. Хари и

Хърмаяни бяха последни.

Влизането в тунела бе особено трудно. Лупин, Петигрю и Рон трябваше да

се обърнат странично, а Лупин държеше Петигрю под прицела на пръчката си.

Хари ги гледаше как напредват с мъка през тунела в редичка по един.

Крукшанкс бе далеч напред. Хари следваше Сириус, който караше Снейп да се

носи пред тях, а главата му се люшкаше в ниския таван. Хари имаше

чувството, че Сириус не прави никакво усилие да спре ударите.

— Знаеш ли какво означава за мен всичко това? — внезапно се обърна

Сириус към Хари, докато напредваха бавно през тунела. — След като предам

Петигрю…

— Точно така… — потвърди Сириус. — Но освен това аз съм… не знам дали

изобщо някой ти го е казвал… аз съм твой кръстник.

— Да, знам — каза Хари.

— Е… твоите родители ме избраха за твой наставник — смутено каза

Сириус. — Та ако нещо стане с тях…

Хари изчака. Дали Сириус мислеше същото, което и той?

— Ще те разберат, естествено, ако предпочетеш да останеш със своите

леля и вуйчо. Но… Е, помисли си… Когато името ми се изчисти от… ако

поискаш… друг дом…

Сякаш някъде дълбоко в стомаха на Хари стана експлозия.

— Какво… да живея с теб?! — каза той и неволно удари глава в

издадената от тавана на тунела скала. — Да се махна от Дърсли?

— Аз, естествено, допусках, че няма да искаш — побърза да каже Сириус.

— Разбирам те. Просто си представих, че…

— Да не си полудял? — каза Хари задавено почти като Сириус. — Разбира

се, че искам да напусна Дърсли! Ти имаш ли къща? Кога мога да се пренеса

там?

по тавана, но беглецът не обръщаше внимание.

— Искаш ли? — каза той. — Наистина ли?

— Да, наистина! — отвърна Хари.

По изпитото лице на Блек се появи първата истинска усмивка досега. То

се промени неузнаваемо, сякаш зад измъчената маска грейна лицето на десет

години по-млад човек. За миг Хари разпозна в него мъжа, който се усмихваше

на сватбата на неговите родители.

Не проговориха повече, докато не стигнаха до края на тунела. Крукшанкс

се втурна пръв навън и явно натисна с лапа издадения чвор в ствола, защото

Лупин, Петигрю и Рон се измъкнаха, без да се чуе и звук от свирепите клони.

Сириус преведе Снейп през дупката и отстъпи на Хари и Хърмаяни да

минат. най-сетне всички излязоха навън.

Поляните вече бяха съвсем тъмни, светлина струеше само от прозорците

на замъка горе. Тръгнаха без да говорят. Петигрю още проскимтяваше или

подсмърчаше от време на време. В главата на Хари всичко бучеше. Ще се махне

от Дърсли! Ще живее със Сириус Блек, най-добрия приятел на родителите му!

Чувстваше се зашеметен. Какво ли щеше да стане, като каже на Дърсли, че ще

живее със затворника, когото бяха видели по телевизията?

— Само още една погрешна стъпка, Питър, и… — заплашително предупреди

Лупин, а пръчката му още бе насочена към гърдите на Петигрю.

Те вървяха бавно по хълма и светлините на замъка ставаха все по-големи

и по-големи. Снейп се носеше причудливо пред Сириус и брадичката му се

удряше в гърдите. И точно в този момент… един облак се измести. Внезапно по

земята се появиха неясни сенки. Цялата група бе окъпана в лунна светлина.

Снейп се блъсна в Лупин, Петигрю и Рон, които бяха спрели на място.

Сириус замръзна и разпери ръце настрани, за да накара Хари и Хърмаяни да

спрат.

започнаха да се тресат.

— О, не! — ахна Хърмаяни. — Той не си е изпил отварата тази вечер.

Става опасен!

— Бягайте! — прошепна Сириус. — Бягайте, бягайте! Бързо!

Но Хари не можеше да бяга. Рон бе привързан с вериги за Петигрю и

Лупин. Хари се втурна натам, но Сириус го улови през гърдите и го отхвърли

назад.

Разнесе се страховито ръмжене. Главата на Лупин се удължаваше. Същото

ставаше и с тялото му. Раменете му се изкривиха в зловещи лапи с остри

нокти. Козината на Крукшанкс настръхна отново, той отстъпваше…

Върколакът с дълги тракащи челюсти се отдалечаваше, а Сириус вече не

стоеше до Хари. Той се бе трансфигурирал. Огромното като мечка куче се

втурна напред. Щом върколакът се изтръгна от веригата, кучето го прихвана

през врата и го задърпа назад по-далеч от Рон и Петигрю. Двете животни се

бяха вкопчили челюст до челюст, забили нокти едно в друго.

Хари бе изумен от гледката и понеже цялото му внимание бе насочено към

схватката, не забелязваше нищо друго. Стресна го писъкът на Хърмаяни.

Петигрю се бе хвърлил и бе грабнал изпуснатата пръчка на Лупин. Рон

залитна на вързания си крак и падна. Чу се трясък, нещо светна ослепително

и Рон остана неподвижен на земята. Нов трясък — и Крукшанкс излетя във

въздуха, после се строполи като купчинка на земята.

— Експелиармус! — викна Хари и насочи пръчката към Петигрю. Пръчката

на Лупин излетя високо от ръцете на предателя и изчезна.

— Не мърдай! — викна Хари, като се втурна напред.

Но беше твърде късно. Петигрю се бе трансфигурирал. Хари успя да види

само как плешивата му опашка се шмугва през веригата върху протегнатата

ръка на Рон и се чу как прошумоля през тревата.

Разнесоха се вой и ръмжене. Като се обърна, Хари видя върколака да

бяга в галоп и да се скрива в гората.

— Сириус, той изчезна! Петигрю се трансфигурира! — провикна се Хари.

Сириус бе окървавен. По муцуната и по гърба му имаше отворени рани, но

при думите на Хари отново се надигна и след миг шумът от лапите му се чу

откъм далечния край на поляната.

Хари и Хърмаяни се хвърлиха към Рон.

— Какво ли е направил с него? — прошепна момичето. Очите на Рон бяха

полузатворени, челюстта му бе увиснала, той несъмнено бе жив, защото го

чуваха как диша, но като че ли не ги познаваше…

— И аз не знам…

Хари отчаяно се огледа. И Блек, и Лупин ги нямаше… Останал бе само

Снейп, висящ все още в безсъзнание във въздуха.

— Да се опитаме да стигнем с тях до замъка и да кажем на някого —

предложи Хари, отмахна косата от очите си и се замисли. — Ела…

Точно тогава откъм тъмнината чуха скимтене и вой на ранено куче…

— Сириус… — промълви Хари, вперил очи в мрака.

За момент той се поколеба, но така или иначе за Рон не можеха да

направят нищо в момента, а ако се съдеше по звука, Блек беше в беда… Хари

хукна, Хърмаяни го последва. Скимтенето идваше някъде откъм езерото. Те се

втурнаха натам и Хари, както се беше засилил — усети, че го облъхва студ,

без да си дава сметка какво означава това.

Скимтенето изведнъж престана. Щом стигнаха до брега на езерото, те

разбраха защо — Сириус се бе превърнал отново в човек. Стоеше още наведен,

закрил глава с ръцете си.

— Нееее… — стенеше той. — Неее… моля ви!

Едва тогава Хари ги видя. Дименторите, най-малко сто на брой, се

приближаваха като черни сенки покрай езерото към тях. Хари се завъртя,

познатият смразяващ студ проникваше в тялото му, мъгла започна да закрива

всичко пред очите му, все повече и повече сенки излизаха от мрака, от

всички страни… обкръжаваха ги…

— Хърмаяни, мисли за нещо весело! — викна Хари, вдигнал пръчката си,

мигайки яростно, за да вижда по-добре и клатейки глава, за да прогони

писъка, който вече се надигаше в нея.

Ще живея с моя кръстник! Ще напусна дома на Дърсли!

Той се опитваше да мисли за Сириус и само за Сириус, дори започна да

си тананика: «Експекто Патронум! Експекто Патронум!»

Блек потръпна силно, претърколи се и остана да лежи неподвижен на

земята, блед като смъртник.

Той ще се оправи. Аз ще отида да живея при него.

— Експекто Патронум! Хърмаяни, помогни ми! Експекто Патронум!

— Експекто… — шепнеше Хърмаяни — Експекто…

Но тя не можеше да го направи. Дименторите бяха вече на почти три

метра от тях. Образуваха плътна стена около Хари и Хърмаяни и се

приближаваха…

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — викаше Хари и се мъчеше да заглуши писъците в

ушите си. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Тънка сребърна струйка излезе от пръчката му и започна да се носи пред

него като лека мъглица. В същия момент Хари разбра, че Хърмаяни е

припаднала. Той беше сам… съвсем сам…

— Експекто… Експекто Патронум!

Хари усети как колената му се удариха в студената трева. Мъгла се

спусна пред очите му. С огромно усилие той се мъчеше да си спомни… Сириус е

невинен… невинен… Ние ще се справим. Ще живея с него…

— Експекто Патронум! — с последни сили рече той.

На слабата светлина от безформения му покровител той видя как един

диментор спира съвсем близо до него, защото не можеше да премине през

облачето сребриста мъгла, което Хари бе омагьосал. Мъртвешка слузеста ръка

се протегна изпод наметката и замахна да отмести покровителя.

— Не… не… — задъхваше се Хари. — Той е невинен… Експекто… Експекто

Патронум!

Той усещаше, че го наблюдават, чуваше хриптящото им дишане като зловещ

вятър наоколо. Най-близкият диментор се бе насочил към него, вдигна и двете

си ръце и свали качулката.

Вместо очи се виждаше сива сбръчкана ципа, опъната върху празни очни

ями. Имаше само уста… зинала безформена дупка, издаваща мъртвешки хрипове,

докато засмукваше въздуха.

Заслепяваше го бяла мъгла. Трябваше да се бори… Експекто Патронум… Не

виждаше нищо… А от далечината започна да чува познатите писъци… Експекто

Патронум… Опипом потърси в мъглата Сириус и намери ръката му… те нямаше да

му го отнемат…

Но две силни лепкави ръце изведнъж се впиха в гърлото на Хари,

извиваха лицето му нагоре, той вече усещаше дъха… Щяха да го унищожат…

Лъхна го противна миризма… Майка му пищеше в ушите му… Нейният глас щеше да

е последното, което е чул…

И тогава му се стори, че през мъглата, която го давеше, вижда

сребриста светлина, все по-ярка и по-ярка… Усети, че пада напред в тревата…

Както бе захлупен по очи и нямаше сили да мръдне, цял трепереше и му

се повдигаше, Хари успя да отвори клепачи. Ослепителна светлина огряваше

тревата наоколо. Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше.

Нещо тласкаше дименторите назад… То обкръжи и него, и Сириус, и

Хърмаяни… Гъргоренето и свистенето, с които дименторите засмуква въздуха

наоколо си, бяха стихнали. Те си тръгваха… Въздухът отново бе станал топъл.

С последни сили Хари повдигна на няколко сантиметра глава и видя едно

животно, озарено от светлина, да се отдалечава в галоп над езерото. През

потта, стекла се в очите му, Хари се опита да различи какво е то… блестящо

като еднорог… Мъчейки се да запази съзнание, Хари видя как то спря, щом

стигна отсрещния бряг. За миг момчето забеляза в светлината как някой го

посреща… вдига ръка да го погали… някой, който му се стори странно познат…

но не бе възможно…

Хари не проумяваше. Не можеше и да мисли повече. Усети как и

последните сили го напускат, как главата му се удря в земята и… припадна.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

— Потресаваща история… потресаваща… Истинско чудо е, че никой от тях

не е умрял. Невероятно… Гръм и мълния, какво щастие, че сте били там,

Снейп!

— Орден на Мерлин, най-малко втора степен. Ако мога, ще издействам и

първа степен!

— Много ви благодаря, господин министър!

— Неприятна рана имате там… Работа на Блек предполагам?

— Всъщност на Потър, Уизли и Грейнджър…

— Не!

— Блек ги беше заблудил, веднага разбрах. Използвал бе заклинанието

възможно той да е невинен. Не бяха отговорни за действията си. От друга

страна обаче, тяхната намеса можеше да позволи на Блек да избяга… Те

очевидно са мислели, че могат да заловят Блек с голи ръце. Доста пъти се

бяха оттървавали леко досега… което, боя се, ги е главозамаяло, имат високо

мнение за себе си… особено Потър, който винаги се е ползвал с

благоволението на директора.

— Е, да, Снейп… нали разбирате, Хари Потър… всички ние сме доста

чувствителни, щом стане дума за него.

— И все пак… дали е толкова полезно за самия него да му се отдава

толкова специално внимание? Лично аз се опитвам да се отнасям с него като с

всички други ученици. Всеки друг ученик би бил изключен най-малкото за

това, че е изложил приятелите си на такъв риск. Само си помислете, господин

министър — нарушени са всички училищни правила… след толкова предпазни

мерки, въведени за неговата сигурност… извън училището, нощем, в компанията

на един върколак и един убиец… Аз имам основание да смятам, че е посещавал

Хогсмийд незаконно…

— Добре, добре… Ще видим, Снейп, ще видим… Без съмнение момчето е

постъпило глупаво.

Хари лежеше и слушаше с плътно затворени очи. Беше съвсем отпаднал.

Думите, които чуваше, проникваха много бавно през ушите в съзнанието му,

така че му беше трудно да ги разбере. Ръцете и краката си чувстваше като

оловни, клепачите му бяха твърде тежки, за да ги вдигне… Искаше само да

лежи там, на това удобно легло, завинаги…

— Най-много съм изненадан от поведението на дименторите. Наистина ли

нямате представа какво ги е накарало да отстъпят, Снейп?

— Не, господин министър. Но когато дойдох на себе си, те вече се

връщаха към постовете си…

— Невероятно! При това Блек, Хари и момичето бяха в безсъзнание,

когато стигнах до тях. Аз, разбира се, вързах Блек и му запуших устата,

измагьосах носилки и върнах всички тук в замъка.

Настъпи мълчание. Мозъкът на Хари като че ли започна да работи малко