Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

обаче му подаде ръка тържествено, сякаш двамата с Хари никога не се бяха

срещали, и каза:

— Радвам се да те видя, млади Хари!

— Здрасти, Пърси! — отвърна Хари, като се мъчеше да не се разсмее.

— Надявам се, че си добре — важно каза Пърси и двамата се ръкуваха,

сякаш Хари се представяше на кмета.

— Много добре, благодаря!

— Хари! — провикна се Фред, като избута Пърси с лакът и се поклони

дълбоко. — Очарован съм да те видя, стари приятелю…

— Великолепно! — добави Джордж, изтика Фред и грабна на свой ред

ръката на Хари. — Направо зашеметяващо!

Пърси се намръщи.

— Стига! — намеси се госпожа Уизли.

— О, мамо! — възкликна Фред, сякаш току-що я бе забелязал и хвана и

нейната ръка. — Страхотно е, че те виждам…

— Казах да престане! — повтори госпожа Уизли, като остави покупките на

един свободен стол. — Здрасти, Хари, миличък! Нали чу каква вълнуваща

новина си имаме? — Тя посочи лъскавата нова значка на гърдите на Пърси. —

Втори отличник в семейството! — обяви тя, преливаща от гордост.

— И последният… — измърмори Фред под носа си.

— Не се и съмнявам! — смръщи се госпожа Уизли. — Забелязах, че не са

направили префект никого от двама ви…

— За какво ни е да ставаме префекти? — попита Джордж, който изглеждаше

възмутен от самата идея. — Да ни се стъжни животът ли?

Джини се разкикоти.

— Можехте да дадете по-добър пример на сестра си! — сопна се госпожа

Уизли.

— Добре, че Джини има други братя за пример, мамо — каза високомерно

Той излезе и Джордж въздъхна.

— Опитахме се да го затворим в една пирамида — довери той на Хари, —

но мама ни видя…

трапезарията и седмината Уизли заедно с Хари и Хърмаяни трябваше да се

справят с цели пет вкусни ястия.

— Как ще стигнем утре до гара Кингс Крос, татко? — попита Фред, като

се заеха с вълшебния шоколадов пудинг.

— Министерството е осигурило два автомобила.

Всички вдигнаха очи към него.

— Защо? — полюбопитства Пърси.

— Заради теб, Пърс — сериозно отговори Джордж. — А на калниците ще има

малки флагчета с буквите ПО…

— …което значи Пърси Отличителния — допълни Фред.

Всички с изключение на Пърси и госпожа Уизли се разхилиха, навели

глави над пудинга си.

— Защо министерството дава колите, татко? — попита този път Пърси

особено вежливо.

— Ами понеже ние нямаме вече кола и тъй като аз работя там, правят ми

услуга…

Каза го като нещо обикновено, но Хари не можа да не забележи, че ушите

— Толкова по-добре — побърза да се намеси госпожа Уизли. — Представяте

ли си колко багаж ще носите общо? Хубава гледка бихте представлявали в

мъгълското метро… Нали сте си приготвили вече всичко?

— Рон още не си е прибрал новите неща в куфара — каза Пърси със

страдалчески глас. — Нахвърлял ги е върху леглото ми.

— Иди и си приготви куфара, Рон, че няма да имаме време сутринта —

каза госпожа Уизли.

Рон погледна Пърси изпод вежди.

След обилната вечеря на всички им се доспа. Един по един се качиха по

стълбите в стаята да подготвят багажа си за следващия ден. Рон и Пърси бяха

в стаята до Хари. Той тъкмо бе затворил и заключил куфара си, когато чу зад

стената гневни викове и отиде да види какво става.

Вратата на номер дванайсет бе широко отворена, а вътре викаше Пърси.

— Беше тук на нощното ми шкафче, свалих я да я излъскам…

— Не съм я докосвал, разбра ли! — изкрещя Рон.

— Какво става? — попита Хари.

— Няма я значката ми «Отличник» — оплака се Пърси.

— Няма го и моят тоник за плъхове! — обяви Рон и започна да изхвърля

нещата от куфара си, за да го търси. — Дали не го оставих в бара?

— Никъде няма да ходиш, докато не ми намериш значката! — викна още по-

силно Пърси.

— Ще ида да намеря лекарството на Скабърс, понеже багажът ми е готов —

предложи Хари и тръгна надолу.

По средата на съвсем тъмния вече коридор към бара долови два други

нервни гласа, които се носеха от салона. След секунда разпозна, че те са на

господин и госпожа Уизли. Той се поколеба, защото не искаше да разберат, че

ги е чул да се карат, но този път те споменаха името му. Хари спря и

приближи до вратата на салона.

— Не виждам смисъл да крием от него — разгорещено настояваше господин

Уизли. — Хари има право да знае. Опитах се да кажа на Фъдж, но министърът

държи да се отнасяме към Хари като към дете. А той е на тринайсет години и

вече…

— Артър, истината ще го ужаси! — възбудено говореше с писклив глас

това? Не разбираш ли, че той ще е по-щастлив, ако не знае?

— Разбира се, че не желая да го правя нещастен, а просто да го накарам

да бъде нащрек! — не й остана длъжен господин Уизли. — Нали знаеш какви са

Хари и Рон — обичат да се скитат сами… Два пъти вече са се озовавали в

Забранената гора! А Хари не бива да го прави тази година! Само като си

помисля какво е можело да стане с него, когато е избягал от дома си… Ако не

беше го взел нощният автобус, бас ловя, че щеше да е мъртъв, преди

министерството да го намери.

— Но той не е мъртъв, добре е и точно там е работата…

— Моли, разправят, че Сириус Блек е луд, и може би наистина е такъв,

но явно е и достатъчно умен, за да избяга от Азкабан, което се смяташе за

невъзможно. Оттогава са минали вече три седмици и никой няма ни вест, ни

кост от него, та каквото и да разправя Фъдж пред «Пророчески вести»,

вероятността да заловим Блек е все още не по-голяма от тази да изобретим

самоомагьосващи се магически пръчки. Със сигурност знаем само кого търси

Блек.

— Но Хари е в пълна безопастност в «Хогуортс»!

избяга от Азкабан, ще може да се промъкне и в «Хогуортс».

— Но никой не е съвсем сигурен, че Блек е по следите на Хари…

Чу се тъп удар върху дърво и Хари можеше да се обзаложи, че господин

Уизли е ударил с юмрук по масата.

— Моли, колко пъти трябва да ти казвам? Не го съобщиха в печата,

защото Фъдж не искаше да се вдига шум, но той лично отиде в Азкабан през

ноща, когато Блек избяга. Пазачите разказали на министъра, че от известно

време насам Блек говорел насън, и то все едни и същи думи: «Той е в

«Хогуортс»… той е в «Хогуортс»…» Блек е побъркан, Моли, и иска да убие

Хари. Мен ако питаш, той смята, че ако Хари е мъртъв, Ти-знаеш-кой ще се

върне на власт. Блек загуби всичко през нощта, когато Хари отне силата на

Ти-знаеш-кой, и дванайсет години сам в Азкабан той мисли само за това…

Настъпи мълчание. Хари се прилепи още по-плътно до вратата да не

пропусне някоя дума.

— Е, Артър, постъпи както смяташ за добре. Но ти забравяш Албус

Дъмбълдор. Не допускам нещо лошо да се случи с Хари, докато Дъмбълдор е

директор. Предполагам, че той знае всичко, нали?

— Разбира се. Наложи се да го попитаме има ли нещо против пазачите от

Азкабан да бъдат поставени около входовете към целия район на училището. Не

му беше приятно, но се съгласи…

— Не му е приятно ли? Защо да не му е приятно, щом те са там, за да

заловят Блек?

— Дъмбълдор не харесва пазачите от Азкабан — отвърна с въздишка

господин Уизли. — И аз не ги харесвам, ако става въпрос… но щом си имаме

работа с магьосник като Блек, понякога трябва да се съюзиш с тези, които би

предпочел да избягваш.

— Ако те спасят Хари…

— …няма никога да кажа една дума срещу тях — мрачно довърши господин

Уизли. — Стана късно, Моли, хайде да се прибираме…

Хари чу да се разместват столове. Колкото можеше по-тихо той тръгна

към бара и се скри. Вратата на салона се отвори и след няколко секунди

позна по стъпките, че господин и госпожа Уизли се качват по стълбите.

Шишенцето с тоник за плъхове си беше под масата, където бяха седнали.

Хари изчака да се затвори вратата на стаята на господин и госпожа Уизли и

едва тогава се качи и той с лекарството.

Фред и Джордж се бяха стаили в сянката на стълбището и се заливаха от

безмълвен смях, като слушаха как Пърси обръща надолу с главата стаята,

търсейки значката си.

— У нас е — прошепна Фред на Хари. — Направихме й малка корекция.

На значката сега пишеше Отличителен.

Хари се засмя насила, отиде да даде тоника на Рон, после се прибра в

стаята и си легна.

Значи него преследвал Сириус Блек! Това обясняваше всичко. Фъдж прояви

такова снизхождение, защото се е зарадвал, че го намира жив. Накара го да

обещае, че няма да напуска «Диагон-али», където е пълно с магьосници — да

им е под око. И изпращаше две от колите на министерството да ги откарат до

гарата, за да могат Уизли да се грижат за Хари, докато го качат на влака.

Хари лежеше, заслушан в глухите викове в съседната стая и се чудеше

защо всичко това не го плаши. Сириус Блек бе убил тринайсет души с едно

проклятие, а господин и госпожа Уизли явно очакваха Хари да изпадне в

паника, ако разбере истината. Но той самият бе напълно съгласен с госпожа

Уизли, че най-сигурното място на земята е там, където се намира Албус

Дъмбълдор. Нали всички казваха, че и Лорд Волдемор се бои единствено от

Дъмбълдор! Сигурно и Блек, ако е дясната ръка на Волдемор, ще има страх от

него.

навсякъде. Щом всяват толкова страх, колкото изглежда, и обикалят около

училището, шансовете на Блек да проникне вътре са въображаеми.

Ако изобщо нещо тревожеше Хари в този момент, то бе, че неговите

собствени шансове да посети Хогсмийд вече изглеждаха нулеви. Никой не би се

съгласил Хари да изостави сигурността на замъка, докато не бъде заловен

Блек. Нещо повече, щяха да следят внимателно всяка негова крачка, докато не

отмине опасността. Той се намръщи, загледан в тъмния таван. Толкова ли не

вярваха, че може да се грижи сам за себе си?! Бе успял да се спаси от Лорд

Волдемор три пъти, следователно не беше съвсем безпомощен.

Точно тогава образът на звяра в сянката на площадчето «Магнолия» мина

неканен през ума му. Какво да правим, когато разберем, че идва най-лошото…

— Няма да се оставя да ме убият! — каза си Хари на глас.

— Съвсем правилно, драги… — сънливо му отвърна огледалото.

ГЛАВА ПЕТА

На следващата сутрин Том събуди Хари с чаша чай и обичайната си

беззъба усмивка. Момчето бързо се облече и тъкмо убеждаваше негодуващата

Хедуиг да се прибере в кафеза, когато Рон нахълта в стаята му с много

раздразнен вид, намъквайки пуловер през главата си.

— Колкото по-бързо се качим на влака, толкова по-добре — заяви той. —

Поне в «Хогуортс» да се оттърва от Пърси. Сега пък ме обвинява, че съм

покапал чай по снимката на Пенелопи Клиъруотър. Нали я знаеш — Рон направи

гримаса, — приятелката му. Криела вече лицето си под рамката, защото носът

й бил на петна…

— Имам да ти казвам нещо — започна Хари, но го прекъснаха Фред и

Джордж, които се отбиха да поздравят Рон, че пак е успял да вбеси Пърси.

После слязоха на закуска, където господин Уизли вече четеше със

свъсено чело първата страница на «Пророчески вести», а госпожа Уизли

разказваше на Хърмаяни и Джини какъв любовен еликсир направила като малко

момиче. И трите се кикотеха тихичко.

— Какво искаше да ми кажеш? — обърна се Рон към Хари, като седнаха на

масата.

В хаоса около заминаването Хари не успя да поговори нито с Рон, нито с

Хърмаяни. Всички бързаха да смъкнат куфарите си по тясното стълбище на

«Продънения котел» и да ги струпат близо до вратата. Най-отгоре кацнаха с

клетките си Хедуиг и Хермес, бухалът на Пърси. От една малка тръстикова

кошница до купчината куфари се чуваше яростно съскане.

— Не бой се, Крукшанкс — изгука Хърмаяни през плетката на кошницата, —

във влака ще те пусна.

— Не може! — сопна й се Рон. — А горкия Скабърс, а?

И посочи към гърдите си, където голяма подутина издаваше, че Скабърс

се е свил в джоба му.

Господин Уизли, който стоеше отвън да чака колите на министерството,

подаде глава.

— Пристигнаха — рече той. — Идвай, Хари.

Господин Уизли поведе Хари по тесния тротоар към първата от двете

старомодни тъмнозелени коли, управлявани от двама странни магьосници с

униформени мантии от смарагдово кадифе.

— Хайде сядай — покани го пак господин Уизли, като се огледа наляво и

надясно по многолюдната улица.

Хари се настани на задната седалка, а скоро дойдоха и Хърмаяни, Рон и…

Пърси, за голямо разочарование на Рон.

Пътуването до гара Кингс Крос бе направо скучно в сравнение с

пътешествието на Хари със «Среднощния рицар». Колите на Министерството на

магията изглеждаха съвсем обикновени, но Хари забеляза, че можеха да се

провират там, където новата служебна кола на вуйчо Върнън със сигурност

нямаше да успее. Пристигнаха на Кингс Крос двайсет минути по-рано.

Шофьорите на министерството им намериха колички за багажа, разтовариха го,

после докоснаха шапки за поздрав към господин Уизли и подкараха количките,

като успяха някак си да се озоват в началото на неподвижната опашка от

превозни средства пред светофара.

През целия им път през гарата господин Уизли вървеше плътно до Хари,

докосвайки лакъта му.

— Стигнахме — каза той, като се огледа наоколо. — Ще преминаваме по

двама, защото сме много. Аз съм пръв с Хари.

Той тръгна бавно към бариерата между пероните девет и десет, явно

много заинтригуван от Интерсити 125*, който току-що бе пристигнал на перон

девет. Като отправи към Хари многозначителен поглед, той небрежно се

облегна на бариерата. Момчето направи същото.

[* Съвременен високоскоростен влак между големите градове. — Б.пр.]

В следващия момент вече бяха преминали странично през твърдото желязо

и се намериха на перон Девет и три четвърти. Точно пред тях бе експрес

«Хогуортс» с яркочервения си парен локомотив, който бълваше дим над главите

на вещици и магьосници, дошли да изпратят децата си до влака.

Пърси и Джини изникнаха внезапно зад Хари. Те явно бяха преминали на

бегом през бариерата, защото едва си поемаха въздух.

— А, ето я и Пенелопи! — каза Пърси, като приглади косата си и

поруменя.

Джини улови погледа на Хари и двамата извърнаха глави, за да прикрият

смеха си, а Пърси закрачи към едно момиче с дълги къдрици, изпъчил гърди

така, че по-добре да се вижда лъскавата му значка.

Щом се събраха и останалите от семейство Уизли заедно с Хърмаяни,

всички последваха Хари и господин Уизли към края на влака. Минаха покрай

вагони с претъпкани купета, докато стигнаха до вагон, който изглеждаше

почти празен. Там натовариха първо куфарите си, настаниха Хедуиг и

Крукшанкс, после пак слязоха долу да се сбогуват с господин и госпожа

Уизли.

Хари, който се смути, но остана много доволен, когато тя го задържа в

прегръдките си.

— Моля те, Хари, пази се! — заръча му тя, а като се изправи, в очите й

имаше някакъв особен блясък. После отвори грамадната си ръчна чанта и каза:

— Направила съм сандвичи. Ето за теб, Рон… не, не са с филе… Фред? Къде е

Фред? Ето и на тебе, момчето ми…

— Хари — тихо го повика господин Уизли, — ела за момент.

Той кимна към една от колоните и Хари го последва натам, а другите

останаха скупчени около госпожа Уизли.

— Трябва да ти кажа нещо преди да тръгнеш — започна господин Уизли с

напрегнат глас.

— Всичко е наред, господин Уизли, аз вече знам.

— Знаеш ли? Откъде знаеш?

— Аз… ъъъ… ви чух, като разговаряхте снощи с госпожа Уизли, нямаше как

да не чуя — побърза да обясни Хари. — Съжалявам, че…

— Не по този начин бих искал да узнаеш — притесни се господин Уизли.

— Нищо… Честно ви казвам, всичко е наред. Пък и така не нарушихте

обещанието си към Фъдж, а аз съм осведомен какво става.

— Хари, сигурно си много уплашен…

— Не съм — искрено възрази Хари. — Вярвайте ми — добави той, защото

господин Уизли го погледна с известно недоумение. — Не че се правя на

герой, но все пак Сириус Блек не може да е по-страшен от Волдемор, нали?

Господин Уизли трепна при споменаването на това име, но се направи, че

не го е чул.

— Хари, знаех, че си по-издръжлив, отколкото предполага Фъдж и съм

твърде доволен, че не те е страх, но…

— Артър! — извика госпожа Уизли, която водеше вече останалите към

влака. — Артър, какво правите? Ще тръгне!

— Идваме, Моли! — отвърна господин Уизли, но пак се обърна към Хари и

продължи да му говори по-тихо и забързано. — Виж какво, искам да ми

обещаеш…

Хари.

досега не го бе виждал. — Хари, закълни ми се, че няма да ходиш да търсиш

Блек.

— Какво? — широко отвори очи Хари.

всички врати.

— Обещай ми, Хари — повтори господин Уизли вече по-забързано, — че

каквото и да се случи…

— Защо ще търся някого, за когото знам, че иска да ме убие? —

недоумяваше Хари.

— Закълни ми се, че каквото и да чуеш…

— Артър, бързайте! — викаше госпожа Уизли.

Над локомотива вече се носеше пара. Влакът леко бе започнал да се

движи. Хари изтича до вратата на вагона, Рон се отдръпна да го пропусне.

После двамата се надвесиха през прозореца и замахаха на господин и госпожа

Уизли, докато влакът зави и повече не ги виждаха.

— Трябва да поговорим насаме — прошепна Хари на Рон и Хърмаяни, когато

влакът набра скорост.

— Остави ни, Джини — каза Рон.

— Много мило! — нацупи се Джини и се отдалечи наперено.

Тримата приятели тръгнаха по коридора да търсят свободно купе, но

всички бяха пълни, освен едно в самия край на вагона.

Единственият пътник в него бе потънал в дълбок сън до прозореца. Хари,

Рон и Хърмаяни спряха до вратата. Експрес «Хогуортс» бе запазен само за

ученици и досега те не бяха виждали в него възрастен, освен вещицата, която

буташе количката за закуски.

Непознатият бе облечен в доста износени магьоснически одежди, кърпени

на няколко места. Изглеждаше болен и изтощен. Макар и млад,

светлокестенявата му коса беше прошарена със сиво.

— Някой от вас познава ли го? — прошепна Рон, като влязоха, затвориха

плъзгащата се врата и заеха най-отдалечените от прозореца места.

— Професор Лупин — веднага отвърна Хърмаяни шепнешком.

— Откъде знаеш?

— Там пише — каза Хърмаяни и посочи багажника над главата му, където

имаше малък олющен сандък, опасан с множество върви. При един от ъглите се

четеше полуизтритото име «Професор Р. Лупин».

— Интересно какво преподава — каза Рон, като се взря изпод вежди в

бледия профил на професор Лупин.

— То е ясно — продължи да шепне Хърмаяни. — Липсва само един учител,

нали? По защита срещу Черните изкуства.

Те бяха имали вече двама преподаватели по защита срещу Черните

изкуства, но и двамата бяха изкарали само по една година. Носеха се

слухове, че предметът бил омагьосан.

— Е, дано поне той се справи — каза Рон със съмнение в гласа. — Както

го гледам, и една магия ще му дойде много, а? Оставете това — обърна се той

към Хари. — Какво имаше да ни кажеш?

Хари им разказа всичко за спора между господин и госпожа Уизли, както

и за предупреждението на господин Уизли. Като свърши, Рон гледаше като

ударен от гръм, а Хърмаяни бе затиснала устата си с длани. Но все пак ги

махна оттам, за да каже:

— Сириус Блек е избягал, за да преследва теб? О, Хари, трябва много,

много да внимаваш! Не си търси белята…

— Аз никога не си търся белята — отвърна Хари настръхнал. — Обикновено

белята сама ме намира.

— Хари не е чак толкова глупав, че да тръгне подир някой луд, дето

иска да го убие — каза Рон с треперещ глас.

Хари не бе очаквал вестта да ги разтревожи толкова много. И Рон, и

Хърмаяни явно се плашеха от Блек повече от самия него.

— Никой още не знае как е успял да избяга от Азкабан — каза Рон

притеснен. — Друг затворник не е успявал досега. А той е бил и под

свръхстрога охрана.

— Ама ще го заловят, нали? — много сериозно попита Хърмаяни. — Нали и

всички мъгъли го търсят…

— Какъв е този шум? — внезапно попита Рон.

Отнякъде се чуваше слаб тъничък звук като от свирка. Тримата се

заоглеждаха из купето.

— От твоя куфар е, Хари — каза Рон, стана и се пресегна към багажа над

главата им.

След миг измъкна между дрехите на Хари джобния опасноскоп. Върху

дланта на Рон той се въртеше бързо — бързо и светеше.

— Това опасноскоп ли е? — полюбопитства Хърмаяни, като се вдигна на

пръсти, за да вижда по-добре.

— Аха… само че от евтините — каза Рон. — Например полудя, докато го

връзвах към крака на Ерол, за да го изпратя на Хари.

— Да не си правил нещо нередно в тоя момент?

— Не! Ъъъ… не биваше да използвам Ерол. Нали знаете, той не може да

издържа на дълги разстояния. Ама как иначе Хари щеше да си получи

подаръка?!

— Пъхни го обратно в куфара, че ще го събуди — каза Хари и кимна към

професор Лупин, защото опасноскопът пищеше пронизително.

Рон напъха опасноскопа в чифт от най-ужасните стари чорапи на вуйчо

Върнън, които заглушиха звука, после затвори куфара.

— Ще го дадем да го проверят в Хогсмийд — каза Рон и пак седна на

мястото си. — Продават такива неща в «Дервиш и Банджис», магазин за

магически инструменти и други пособия. Фред и Джордж ми разправяха за него.

— Сигурно знаеш много неща за Хогсмийд? — попита заинтригувано

Хърмаяни. — Чела съм, че е единственото абсолютно не-мъгълско селище във

Великобритания.

— Май е така — отвърна Рон безразлично, — но не затова искам да ида

там. Само да ми стъпи кракът в «Меденото царство»!

— Какво е това?

— Една сладкарничка — отвърна Рон и придоби замечтано изражение, — в

която има всичко… И пиперени дяволчета, дето карат устата ти да задими, и

големи шоколадови топки, пълни с ягодов крем и гъста сметана, и страхотни

захарни пера, които можеш да си смучеш в час, давайки си вид, че просто

мислиш какво да напишеш.

— Но Хогсмийд е забележително селище, нали? — настояваше Хърмаяни. — В

«По следите на магическите събития» пише, че в страноприемницата е бил

щабът на Бунта на таласъмите през 1612 година, а Къщата на крясъците е

свърталище на най-много духове в страната…