Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

— …да, и големи газирани топчета, които те вдигат на десетина

сантиметра от земята, докато ги дъвчеш — продължаваше Рон, който явно не

беше чул и дума от онова, което каза Хърмаяни.

Тогава тя се обърна към Хари.

— Нали ще е прекрасно да си починем малко от училище и да разгледаме

Хогсмийд?

— Сигурно — отвърна Хари. — После ще ми разкажете всичко.

— Какво значи това? — попита Рон.

— Не мога да дойда. Дърсли не ми подписаха разрешителното, а и Фъдж

отказа.

— Нямаш разрешение да дойдеш? Но… не, не може… Макгонъгол или някой

друг ще ти разреши…

Хари се изсмя глухо. Професор Макгонъгол, ръководителката на дома

«Грифиндор», беше изключително строга.

— А можем да попитаме Фред и Джордж, които познават всички тайни

тунели, извеждащи от замъка…

— Рон! — строго го прекъсна Хърмаяни. — Не смятам, че Хари трябва да

се измъква тайно от училище, докато Блек се разхожда наоколо…

— Да, така ще отговори и Макгонъгол, като я помоля за разрешение —

тъжно каза Хари.

— Но ако ние сме с него — Рон разпалено се зае да уверява Хърмаяни, —

Блек няма да посмее…

— О, Рон, не говори глупости! — прекъсна го Хърмаяни. — Блек вече е

убил цяла тълпа хора насред оживена улица. Да не мислиш, че ще се поколебае

да нападне Хари само защото ние сме там.

Докато говореше, тя си играеше с каишките на кошницата на Крукшанкс.

— Не пускай това нещо навън! — каза Рон, но бе твърде късно.

Крукшанкс се изплъзна със скок от кошницата, протегна се, прозина се и

скочи върху коленете на Рон. Издатината на джоба на момчето потрепери и той

раздразнено избута Крукшанкс встрани.

— Махай се оттук!

— Не така, Рон! — ядоса се Хърмаяни.

Рон тъкмо щеше да й отвърне, когато професор Лупин се размърда и

всички го погледнаха напрегнато, но той просто извърна глава и продължи да

спи с леко отворена уста.

Експрес «Хогуортс» се движеше право на север и през прозореца се

виждаше все по-дива природа с тъмнеещи гъсти облаци по небето. Покрай

вратата на купето им непрекъснато тичаха фигури в двете посоки, а Крукшанкс

се бе настанил на една празна седалка и бе обърнал плоската си муцуна към

Рон с вперени в горния му джоб жълти очички.

В един часа пред вратата на купето пристигна пълничката магьосница с

количката за закуски.

— Дали да не го събудим? — попита Рон колебливо и посочи с глава

професор Лупин. — Май има нужда да похапне нещо.

Хърмаяни се доближи предпазливо до професор Лупин.

— Ааа… професоре — започна тя, — извинете, професоре?

Той не помръдна.

— Не се притеснявай, миличка — каза жената, като подаде на Хари голям

пакет котелни сладкиши. — Ако е гладен, като се събуди, да ме потърси

отпред при машиниста.

— Дали наистина спи? — тихо попита Рон, щом магьосницата затвори

плъзгащата се врата. — Искам да кажа… не е умрял, нали?

— Не, не, диша си — шепнешком отвърна Хърмаяни, поемайки сладкиш от

Хари.

Макар да не беше кой знае колко забавен спътник, професор Лупин им

заваля и дъждът заличи очертанията на ниските хълмове, които се виждаха

доскоро през прозореца, по коридора пак се разнесоха стъпки и на вратата се

появиха най-непоносимите им съученици — Драко Малфой и неизменно следващите

го като сенки Винсънт Краб и Грегъри Гойл.

Драко Малфой и Хари бяха врагове още от първата си среща в експрес

«Хогуортс» преди две години. Малфой — бледолик, с остри черти и

подигравателна усмивка — бе разпределен в дома «Слидерин» и беше търсачът

на слидеринския отбор по куидич — същия пост, който имаше и Хари в отбора

на дома «Грифиндор». Краб и Гойл съществуваха сякаш само за да изпълняват

заповедите на Малфой. И двамата бяха широкоплещести и набити, като Краб

беше по-висок, дебеловрат и подстриган като с паница, а Гойл имаше къса

четинеста коса и дълги маймунски ръце.

— Я виж ти кои били тук — лениво провлачи глас както винаги Малфой,

като отвори вратата на купето. — Потли и Уизър…

Краб и Гойл се разкикотиха като чудовища.

— Чух, че това лято баща ти най-сетне бил докопал някакво злато, Уизли

— каза Малфой. — Майка ти не получи ли удар?

Рон скочи така внезапно, че събори на пода кошницата на Крукшанкс.

Професор Лупин изсумтя.

— А тоз кой е? — попита Малфой и инстинктивно отстъпи крачка назад,

като видя Лупин.

— Нов учител — отвърна Хари, който също се бе изправил, за да възпира

Рон, ако се наложи. — Та какво каза, Малфой?

Воднистите очи на Малфой се присвиха — не беше чак толкова глупав, че

да започва свада под носа на учител.

— Да се махаме — измърмори той злобно на Краб и Гойл и тримата

изчезнаха.

Хари и Рон седнаха отново, а Рон продължи да разтрива кокалчетата на

пръстите си.

— Тази година не смятам да простя нищо на Малфой — гневно обяви той. —

Сериозно ви казвам. Ако още веднъж си отвори устата за моето семейство,

хващам му главата и…

Рон направи заканителен жест във въздуха.

— Рон — почти изсъска Хърмаяни, като посочи с глава професор Лупин, —

внимавай…

Но професорът все още спеше дълбоко.

Колкото по на север се движеше влакът, толкова повече дъждовната

пелена се сгъстяваше и прозорците станаха плътносиви с отблясъци, докато

постепенно потъмняха и едно по едно затрепкаха пламъчетата на фенерите по

цялата дължина на коридора и над багажниците в купетата. Влакът тракаше,

дъждът барабанеше по прозорците, вятърът бучеше, но професор Лупин

продължаваше да спи.

— Сигурно вече наближаваме — каза Рон и се надвеси през професор Лупин

към прозореца, станал вече съвсем тъмен.

Едва беше изрекъл тези думи, и влакът започна да намалява ход.

— Великолепно — продължи Рон, стана и мина покрай професор Лупин да се

опита да види какво става навън. — Умирам от глад и искам по-скоро да

започва тържествената вечеря…

— Не може да сме пристигнали! — каза Хърмаяни, като погледна часовника

си. — Защо ли спираме тогава?

Влакът се движеше все по-бавно и по-бавно. Като стихна шумът от

буталата, плющенето на вятъра и дъжда по прозорците се чуваше вече по-

силно.

познаха, че са изпопадали багажи. После изведнъж и без предупреждение

всички лампи изгаснаха и навсякъде се възцари непрогледен мрак.

— Какво става? — чу се гласът на Рон зад гърба на Хари.

— Оооох! — извика Хърмаяни. — Рон, това беше моят крак!

Хари се върна с опипване на мястото си.

— Мислиш ли, че може да се е повредил влакът?

— Отде да знам…

Чу се тънко скърцане и Хари различи тъмния силует на Рон да трие ивица

по прозореца и да се взира навън.

— Там долу нещо се движи — каза Рон. — Струва ми се, че се качват

хора…

Хари.

— Здрасти, Невил! — отвърна Хари и като потърси с ръце из мрака,

придърпа Невил за наметалото.

— Хари, ти ли си? Какво става?

— Нямам представа. Сядай…

Последваха шумно съскане и сподавен вик от болка — Невил се бе опитал

да седне върху Крукшанкс.

— Отивам да разбера от машиниста какво става — чу се гласът на

Хърмаяни.

Хари я усети да минава покрай него, да отваря плъзгащата се врата,

после се чуха два-три глухи удара и силен писък от болка.

— Кой си ти?

— А ти кой си?

— Джини?

— Какво правиш?

— Търсех Рон…

— Влез и седни…

— Не тук! — бързо предупреди Хари. — Аз съм тук!

— Ооох! — изпъшка Невил.

— Тишина! — рязко се обади дрезгав глас.

Професор Лупин изведнъж се беше събудил. Хари чу как всички се

раздвижиха, но никой не проговори.

Чу се меко щракване и трепкаща светлина изпълни купето. Професор Лупин

като че държеше шепа пламъчета. Те осветяваха умореното му сиво лице, но

очите му гледаха зорко и бдително.

— Останете по местата си — каза той със същия дрезгав глас и бавно се

изправи с шепата пламъчета пред себе си.

Ала вратата се отвори още преди Лупин да стигне до нея.

На прага, осветена от трепкащата светлина в ръката на професора,

застана фигура с наметало, която се извисяваше до тавана, а лицето й бе

скрито под качулката. Очите на Хари се стрелнаха надолу. Изпод наметалото

стърчеше ръка — лъскава, сивкава, слузеста, крастава, като нещо мъртво,

разложено във вода…

Мерна се само за миг. Усетило сякаш погледа на Хари, съществото под

наметалото я бе дръпнало бързо под гънките на черния плат.

После онова, което беше под качулката, каквото и да бе то, си пое дъх

— дълго, бавно, гъргорещо, сякаш се опитваше да засмуче не само въздух от

заобикалящата го обстановка.

Силен хлад облъхна всички. Хари почувства как дъхът му спира в

гърдите. Студът проникна дълбоко под кожата му, изпълни дробовете му,

самото му сърце…

Очите на Хари се извъртяха нагоре. Той не виждаше нищо. Усещаше, че се

дави в студа. В ушите му се появи шум като във вода. Нещо го теглеше

надолу, грохотът ставаше все по-оглушителен.

И тогава някъде от далечината чу писък — ужасен, страховит, умолителен

писък. Хари искаше да помогне на онзи, който викаше, опита се да си

раздвижи ръцете, но не можа… Наоколо се вихреше гъста бяла мъгла и

нахлуваше в него…

— Хари! Хари! Какво ти е?

Някой го пляскаше по лицето.

— К-какво?

Хари отвори очи. Над него светеха фенери, а подът отдолу се тресеше —

експрес «Хогуортс» отново се движеше и светлините бяха запалени. Явно се бе

свлякъл от седалката на пода. Рон и Хърмаяни бяха коленичили до него, а над

тях се бяха надвесили Невил и професор Лупин. Хари се чувстваше много зле,

а като вдигна ръка да намести очилата си, усети ледена пот по лицето си.

Рон и Хърмаяни го вдигнаха да седне на мястото си.

— Добре ли си? — притеснено попита Рон.

— Аха — отвърна Хари и хвърли бърз поглед към вратата.

Съществото с качулката бе изчезнало.

— Какво става? Къде е онова… онова нещо? Кой изпищя?

— Никой не е пищял — отвърна Рон още по-нервно.

Хари огледа светлото купе. Джини и Невил, силно пребледнели, бяха

вперили очи в него.

— Ама аз чух писък…

Силен пукот накара всички да подскочат. Професор Лупин разчупваше на

парчета огромен блок шоколад.

— Вземи — каза той на Хари, подавайки му най-голямото парче. — Изяж

го. Ще ти помогне.

Хари взе шоколада, но не го изяде.

— Какво беше това нещо? — попита той професора.

— Диментор* — отвърна той, докато раздаваше шоколад и на останалите. —

Един от дименторите от Азкабан.

[* Някой или нещо, което подлудява (от англ.) — Б.пр.]

Всички се обърнаха към него. Професор Лупин смачка празната опаковка и

я пъхна в джоба си.

— Хапнете си — повтори той. — Ще ви подейства добре. Аз трябва да

поговоря с машиниста, извинете ме…

Той мина покрай Хари и изчезна в коридора.

— Сигурен ли си, че си добре, Хари? — попита Хърмаяни, гледайки го

тревожно.

— Нищо не разбирам… какво стана? — попита на свой ред Хари, като

избърса още пот от челото си.

— Ами… онова нещо… дименторът… стоеше там и ни оглеждаше… Поне така

мисля, защото не можех да видя лицето му… и ти… ти…

— Помислих, че припадна или нещо такова — продължи Рон, който още

изглеждаше уплашен. — Ти някак се вцепени, свлече се от седалката и започна

да трепериш…

— А професор Лупин те прескочи, приближи се до диментора и извади

магическата си пръчка — разказваше Хърмаяни. — После му рече: «Никой от нас

не крие Сириус Блек под наметалото си. Върви си.» Но дименторът не

помръдна. Тогава Лупин промърмори нещо и от пръчката му се стрелна едно

такова сребристо… А дименторът се обърна и изведнъж се изгуби от погледите

ни.

— Беше ужасно — обади се Невил с по-висок глас от обикновено. —

— Почувствах се много странно — каза Рон и неспокойно раздвижи рамене.

— Като че никога нямаше пак да изпитам радост…

Джини, която се беше свила в своя ъгъл и изглеждаше почти толкова зле,

колкото Хари, изхлипа тихичко. Хърмаяни отиде при нея и я прегърна да я

успокои.

— Не — отвърна Рон и пак го погледна тревожно. — Но Джини се тресеше

като обезумяла…

Хари не разбираше нищо. Чувстваше се слаб и разтреперан, сякаш бе

прекарал тежък грип, а започваше и да го хваща срам. Защо бе проявил такава

слабост, щом всички други се държаха?!

Професор Лупин се върна, спря на вратата, огледа се и каза с лека

усмивка:

Хари отхапа и за голяма изненада усети как изведнъж го облива топлина

чак до върха на пръстите на ръцете и краката.

— След десет минути сме в «Хогуортс» — каза професор Лупин. — Хари,

добре ли си вече?

Хари не попита откъде професорът знае името му.

— Добре съм — измънка той смутено.

До края на пътуването не разговаряха много. Най-сетне влакът спря на

гара Хогсмийд и на изхода настана голяма блъсканица — сови крещяха, котки

мяучеха, а жабата на Невил изкряка силно изпод шапката му. На малкия перон

бе мразовито, дъждът се изсипваше като ледена завеса.

— Първокурсниците насам! — провикна се познат глас.

Като се обърнаха, Хари, Рон и Хърмаяни видяха в другия край на перона

гигантската фигура на Хагрид, който събираше изплашените нови ученици за

традиционното прекосяване на езерото с лодки.

— Добре сте ли сте, вие тримата? — провикна се Хагрид през главите на

множеството.

Те му помахаха, но не можаха да му отговорят, понеже тълпата около тях

ги избутваше да вървят. Тримата последваха останалите ученици до разкаляния

път, където ги чакаха поне сто файтона, теглени, както предположи Хари, от

невидими коне, защото щом се качиха в единия и затвориха вратичката, той

тръгна от само себе си, подскачайки и люшкайки се в колоната.

Вътре леко миришеше на плесен и слама. Благодарение на шоколада, Хари

се чувстваше по-добре, но още бе слаб. Рон и Хърмаяни все го поглеждаха

скришом, сякаш се бояха, че може пак да припадне.

Файтонът изтрополи през голяма желязна порта с две великолепни ковани

врати на колони, украсени с крилати глигани, и Хари видя още двама качулати

великани диментори да пазят от двете страни. От ледената вълна пак му се

доповръща, той се отпусна назад в изтърбушената седалка и затвори очи,

докато минат през портата. Файтонът ускори ход нагоре по дългата стръмна

алея до замъка, а Хърмаяни се надвеси през прозорчето да гледа малките и

големите кули и бойници на училищния замък. Най-сетне файтонът се люшна и

спря и Хърмаяни и Рон веднага слязоха.

Щом стъпи на земята, Хари чу в ухото си провлачен и доволен глас.

— Ти май си припаднал, а, Потър? Истината ли казва Лонгботъм? Ти си

припаднал?

Малфой избута с лакът Хърмаяни, за да препречи пътя на Хари нагоре по

каменните стъпала на замъка. Лицето му бе изкривено в насмешка, а

воднистите му очи злобно святкаха.

— Изчезвай, Малфой! — каза Рон, стиснал зъби.

— Да не си припаднал и ти, Уизли? — още по-гласовито попита Малфой. —

Да не би да си се уплашил и ти от стария диментор, а, Уизли?

— Какво става? — попита някой с мек глас.

Професор Лупин тъкмо бе слязъл от следващия файтон.

Малфой погледна нахално професора и забеляза кръпките по мантията му и

оръфания му куфар. С едва забележим сарказъм в гласа той отвърна: «О, нищо…

ъъъ… нищо, професоре!» и като намигна на Краб и Гойл, ги поведе нагоре по

стълбите към замъка.

Хърмаяни смушка Рон в гърба да побърза и тримата се включиха в тълпата

по стълбите, минаха през гигантската дъбова входна врата и влязоха в

огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към приказното

мраморно стълбище за горните етажи.

Вдясно бе отворена вратата към Голямата зала и Хари последва другите

нататък, но едва бе мернал омагьосания таван, тази вечер черен и облачен,

когато един глас ги извика:

— Потър! Грейнджър! Искам да говоря с вас!

Хари и Хърмаяни се обърнаха изненадани. Професор Макгонъгол,

преподавателката по трансфигурация и ръководителка на дома «Грифиндор», ги

викаше над главата на другите ученици. Тя бе строга на вид магьосница, със

стегната на кок коса, а проницателните й очи гледаха иззад очила с

четвъртити рамки. Хари си проби път до нея с тягостно предчувствие.

Професор Макгонъгол винаги го караше да си мисли, че нещо е сбъркал.

— Не ме гледайте така уплашено, просто искам да си поговорим в моя

кабинет — каза тя. — Ти отивай при другите, Уизли.

Рон остана в недоумение, докато професор Макгонъгол отдели Хари и

Хърмаяни от бъбрещата тълпа. Те я последваха през входната врата нагоре по

мраморното стълбище и после по един коридор.

Като влязоха в кабинета й — малка стая с уютен огън в голямото огнище,

— професор Макгонъгол направи знак на Хари и Хърмаяни да седнат. Тя се

настани зад бюрото си и веднага започна:

— Професор Лупин изпрати сова с вестта, че ти е станало лошо във

влака, Потър.

Преди Хари да успее да отговори, на вратата се почука леко и Мадам

Помфри, старшата сестра влезе, без да чака отговор.

Хари усети, че целият почервенява — не му стигаше, че бе изгубил

съзнание или каквото там да се беше случило, ами сега всички се занимаваха

само с това.

— Нищо ми няма — каза той. — Нямам нужда от нищо…

— О, ти си значи! — каза Мадам Помфри, без да обръща внимание на

думите му, и се наведе да го огледа отблизо. — Сигурно пак си правил нещо

опасно, нали?

— От диментора е, Попи — каза й професор Макгонъгол.

Те си размениха мрачни погледи и Мадам Помфри зацъка неодобрително с

език.

назад и допря ръка до челото му да провери температурата му. — И няма да е

само той… и други ще припадат. Да, избила го е студена пот. Ужасни същества

са те и действат зле на хора, които са по-крехки.

— Аз не съм крехък! — възрази Хари.

— Разбира се, че не си — каза Мадам Помфри разсеяно, докато мереше

пулса му.

— Какво препоръчваш? — делово попита професор Макгонъгол. — Да полежи

в леглото си или може би да прекара тази нощ в болничното крило?

— Аз съм съвсем добре! — каза Хари и скочи.

Изпита ужас само като си помисли какво ще приказва Драко Малфой, ако

го изпратеха сега в болничното крило.

— Е, поне да хапне малко шоколад — препоръча Мадам Помфри, като се

опитваше да надникне в очите му.

— Аз вече ядох — съобщи Хари. — Професор Лупин ми даде. На всички

раздаде.

сетне имаме преподавател по защита срещу Черните изкуства, който си разбира

от работата.

— Сигурен ли си, че си добре, Потър? — строго попита професор

Макгонъгол.

— Да — отвърна Хари.

— Добре тогава. Почакай, ако обичаш, навън, докато разменя две думи с

госпожица Грейнджър за нейната програма и после заедно ще слезем на

вечерята.

Хари излезе в коридора заедно с Мадам Помфри, която тръгна към

болничното крило, мърморейки си. Беше чакал само няколко минути, когато се

появи Хърмаяни, видимо зарадвана, а след нея и професор Макгонъгол. Тримата

заслизаха по мраморното стълбище към Голямата зала.

Там се люлееше истинско море от островърхи черни шапки. Покрай дългите

маси седяха ученици, грейнали на светлината на хилядите свещи, които се

носеха във въздуха. Професор Флитуик, дребен на ръст магьосник с бял кичур

коса, изнасяше от залата една много стара шапка и четирикрако столче.

— Ооо! — тихо каза Хърмаяни. — Пропуснали сме разпределителната

церемония.

Новопостъпилите ученици в «Хогуортс» биваха разпределяни по различните

домове, като налагаха на главите си Разпределителната шапка, която им

казваше на ухо името на дома, за който са най-подходящи — «Грифиндор»,

«Рейвънклоу», «Хафълпаф» или «Слидерин». Професор Макгонъгол се запъти към

празното си място край Височайшата маса, а Хари и Хърмаяни се отправиха

колкото се може по-тихо в обратната посока — към масата на «Грифиндор».

Погледите се обръщаха към тях, докато минаваха покрай стената на залата, а

няколко души сочеха към Хари. Нима вестта за случката с припадъка му пред

диментора се бе разпространила толкова бързо?

Двамата с Хърмаяни седнаха от двете страни на Рон, който им бе запазил

места.

Хари се зае да му обяснява шепнешком, но в този момент директорът се

изправи да говори и той млъкна.

Професор Дъмбълдор, макар и вече на възраст, винаги излъчваше

невероятна енергия. Имаше сребриста коса и брада, дълги сигурно повече от

метър, очила с формата на полумесец и извънредно гърбав нос. Често казваха

за него, че е най-великият магьосник на своето време, но не само затова го

уважаваше Хари. Албус Дъмбълдор вдъхваше доверие на всички и като го

гледаше как се усмихва лъчезарно на учениците, Хари се почувства спокоен за

пръв път, откакто дименторът бе влязъл в купето на влака.

— Добре дошли! — каза Дъмбълдор и брадата му заискри на светлината на

свещите. — Добре дошли за новата учебна година в «Хогуортс»! Искам да ви

кажа няколко неща, а тъй като едното е много сериозно, мисля че е по-добре

да приключим с тях, преди да потънем във вихъра на това прекрасно

тържество…

Дъмбълдор се покашля и продължи:

— Както сигурно всички сте разбрали от претърсването на експрес

«Хогуортс», няколко диментори на Азкабан са изпратени в нашето училище по

искане на Министерството на магията.

Той замълча и Хари си спомни как господин Уизли му бе казал, че

Дъмбълдор не бил съгласен дименторите да пазят «Хогуортс».

— Те са разположени при всеки вход към територията на училището —

продължи Дъмбълдор — и докато са тук, трябва да сте наясно, че никой не

може да излиза без разрешение. Дименторите не могат да бъдат заблудени от

разни номера или прикрития, дори и от мантии невидимки — добави той

недвусмислено, а Хари и Рон се спогледаха. — По природа дименторите не

разбират от молби и извинения. Затова ви предупреждавам да не им давате

повод да ви навредят. Възлагам на префектите и на нашите нови двама

отличници сред момчетата и момичетата да внимават някой ученик да не си

навлече гнева на дименторите.

Пърси, който седеше няколко места по-встрани от Хари, отново изпъчи

гърди и се огледа важно наоколо. Дъмбълдор пак направи пауза, обходи залата