Джоан Роулинг хари потър и затворникът от азкабан

— Ааа… Господин министър, мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — усмихна се Фъдж.

— Ами нали третокурсниците вече имат правото да посещават Хогсмийд, но

леля ми и вуйчо ми не можаха да ми подпишат разрешителното. Дали не бихте

могли да го подпишете вие?

На Фъдж явно му стана неудобно.

— Хм — поколеба се той, — не! Не мога, Хари. Много съжалявам, но аз не

съм ти нито родител, нито настойник…

— Ама вие сте министър на магията! — настоя Хари. — Ако вие ми

разрешите…

— Не, съжалявам, Хари, но правилата са си правила — сухо каза Фъдж. —

Може би ще успееш да посетиш Хогсмийд догодина. Всъщност мисля, че е по-

добре да не… дааа. Е, тръгвам. Приятно прекарване тук, Хари!

И като се усмихна и раздруса ръката на Хари за последен път, Фъдж

излезе от стаята. Том пристъпи към момчето, широко усмихнат.

— Последвайте ме, ако обичате, господин Потър — подкани го той. — Аз

вече съм качил нещата ви горе…

Хари тръгна след Том по красиво дървено стълбище. Стигнаха до врата с

месингов номер единайсет, която Том отключи и отвори пред Хари.

Вътре имаше много удобно на вид легло, добре излъскани дъбови мебели,

весело припукващ огън, а на гардероба бе кацнала…

— Хедуиг! — ахна Хари.

Бялата полярна сова щракна с човка, изпърха и кацна на рамото на Хари.

— Много умна сова имате — подсмихна се Том. — Пристигна има-няма пет

минути след вас. Ако ви потрябва нещо, господин Потър, веднага ме

повикайте.

Той се поклони още веднъж и излезе.
* * *
Хари дълго седя на кревата и умислено галеше Хедуиг.

През прозореца небето бързо се променяше от тъмно кадифеносиньо в

студено стоманеносиво… После бавно порозовя с тук-там златни отблясъци. На

Хари просто не му се вярваше, че се е махнал от «Привит Драйв» едва преди

няколко часа, че не е изключен от училище и му предстоят цели две седмици

без следа от Дърсли.

— Каква странна нощ, а, Хедуиг! — каза той и се прозя.

И без дори да си свали очилата, полегна назад върху възглавницата и

веднага заспа.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На Хари му трябваха няколко дни, за да свикне с новата и непозната

свобода. Никога по-рано не бе имал възможност да става когато си пожелае и

да яде каквото му се яде. Можеше и да отиде където иска, стига да е на

«Диагон-али», а от двете страни на тази дълга калдъръмена улица бяха

събрани толкова много от най-примамливите магазини в магьосническия свят,

че Хари нямаше никаква причина да нарушава обещанието си пред Фъдж, като се

вмъкне обратно в света на мъгълите.

Докато закусваше сутрин в «Продънения котел», той обичаше да наблюдава

другите гости — чудати дребнички вещици от провинцията, дошли на пазар за

един ден, достолепни вълшебници, спорещи за някоя нова статия в «Съвременна

трансфигурация», рошави магьосници, шумни джуджета и дори веднъж една

вещица, която си поръча суров черен дроб, говорейки изпод дебелата си

вълнена качулка.

След закуска Хари отиваше в задния двор, изваждаше пръчката си,

почукваше с нея третата тухла отляво над кофата за смет и отстъпваше назад,

а в стената се отваряше сводът на прохода към «Диагон-али».

През дългите слънчеви дни Хари разглеждаше магазините и обядваше под

пъстроцветните чадъри пред кафенетата, докато седящите наоколо си показваха

покупките («Виж ми луноскопа — няма вече да си губя времето с чертежи като

правя хороскопите си, ехе!») или обсъждаха случая Сириус Блек («Лично аз не

бих пуснала нито едно от децата самичко навън, докато не върнат Блек в

Азкабан!»). Хари нямаше нужда вече да пише домашните си нощем под завивките

и с фенерче, защото сега седеше на слънце пред «Сладоледената къща» на

Флориан Фортескю и дописваше всичките си съчинения. Понякога му помагаше

самият Флориан, който не само знаеше доста за средновековните клади и

преследването на вещици, но и всеки половин час го черпеше с по един

сладолед.

Откакто напълни кесийката си със златни галеони, сребърни сикли и

бронзови кнутове от своето хранилище в «Гринготс», трябваше да проявява

изключителна самодисциплина, за да не ги изхарчи на бърза ръка. Като си

помисли, че го чакат още пет години в «Хогуортс» и че би било ужасно, ако

му се наложи да иска от семейство Дърсли пари за учебници по магия, успя да

се въздържи да не си купи красив комплект от златни наплюващи топчета —

магьосническа игра като с обикновени топчета, в която обаче топчето пръска

вонлива течност в лицето на другия играч, щом той загуби точка. Неустоимо

изкушение представляваше и един съвършен миниатюрен движещ се модел на

Галактиката в голяма стъклена сфера, с която нямаше да има нужда да влиза

вече в часовете по астрономия. Ала волята му бе поставена на истинско

изпитание в любимия му магазин «Всичко за куидича» една седмица след като

пристигна в «Продънения котел».

Любопитен да разбере какво гледа огромната тълпа в магазина, Хари си

запробива път между развълнуваните вещици и магьосници, докато забеляза

един скоро поставен подиум, а върху него бе прикрепена най-прекрасната

метла, която изобщо бе виждал някога в живота си.

— Току-що е произведена… Прототип на… — обясняваше на спътника си един

магьосник с четвъртита брадичка.

— Това е най-бързата метла на света, нали, тате? — питаше с тъничко

гласче едно момче, по-малко от Хари, което се опитваше да се измъкне от

ръката на баща си.

— Ирландските национали току-що направиха поръчка за седем от тези

красавици! — съобщи пред множеството собственикът на магазина. — А те са

фаворити за Световната купа.

Една едра вещица пред Хари се поотмести и той успя да прочете надписа

до метлата:
СВЕТКАВИЦАТА
Състезателна метла последен модел, с изящна аеродинамична дръжка от

ясен с диамантенотвърда политура и ръчно номерирана с индивидуална

регистрация. Всяка отделна брезова клонка на опашката е идеално шлифована

за минимално съпротивление, което прави «Светкавицата» съвършено

балансирана и точна. «Светкавицата» има ускорение от 0 до 250 км в час за

10 секунди и безотказна магическа спирачка. Цената се съобщава само на

интересуващи се клиенти.
Само на интересуващи се… На Хари не му се мислеше колко ли злато ще

струва «Светкавицата». През целия си живот нищо не си бе пожелавал толкова

силно, но досега не беше губил мач по куидич със своята «Нимбус две

хиляди». И какъв беше смисълът да изразходва всичките си запаси от трезора

в «Гринготс» за «Светкавицата», след като вече си имаше много добра метла?

Хари не попита за цената на метлата, но почти всеки ден се връщаше само да

я погледа. Ала имаше доста неща, които все пак трябваше да си купи. В

аптеката попълни запасите си от съставки за отварите, а тъй като

униформеното му наметало вече му бе окъсяло с десетина сантиметра и на

дължина и на ръцете, той посети и магазина «Мадам Молкин — одежди за

всякакви случаи» и си купи друго. Но най-важното беше да си набави

учебниците, включително и по двата предмета — грижа за магически създания и

пророкуване.

Хари остана много изненадан, като погледна витрината на книжарница

«Флориш и Блотс». Вместо обичайно изложените книги за магии със златни

кантове сега зад стъклото имаше грамадна желязна клетка, побрала стотина

екземпляра от «Чудовищна книга за чудовища». Навсякъде хвърчаха скъсани

страници, докато книгите се боричкаха — ту вкопчени ожесточено, ту яростно

захлопващи се една в друга.

Хари извади от джоба си списъка и го прегледа за първи път. «Чудовищна

книга за чудовища» бе означена като учебник по предмета грижа за магически

създания. Едва сега разбра защо Хагрид му бе писал, че книгата ще му е

полезна. Олекна му, защото все се чудеше дали Хагрид не очаква от него

помощ за някое ужасно ново домашно чудовище.

Щом Хари влезе в книжарницата, управителят забърза насреща му.

— От «Хогуортс» ли сте? — нервно попита той. — Идвате да си вземете

новите книги, нали?

— Да — каза Хари. — Трябва ми…

— Отдръпнете се — рязко каза управителят и го бутна встрани.

После извади чифт плътни ръкавици, хвана дълъг възлест бастун и се

отправи към вратата на клетката с чудовищните книги.

— Почакайте — спря го Хари, — аз вече имам една от тези.

— Така ли? — Огромно облегчение се разля по лицето на книжаря. — Слава

на небесата, защото от сутринта вече ме ухапаха на пет места!

Силен звук от скъсана хартия разцепи въздуха — две от чудовищните

книги бяха хванали трета и я разкъсваха.

— Спрете! Спрете! — развика се управителят, пъхна бастуна между

решетките и раздели книгите. — Повече никога няма да приема такава стока,

никога! Истинска лудница! Мислех, че най-страшното беше, когато купихме

двеста екземпляра от «Невидима книга за невидимото» — струваха ни цяло

състояние и така и не ги намерихме… Е, с какво друго мога да ви бъда

полезен?

«Разбулване на бъдещето» от Касандра Ваблатска.

— Аха, започвате да учите пророкуване, нали? — каза книжарят, като

свали ръкавиците си и поведе Хари към задната част на магазина, където

имаше цял кът, посветен на ясновидството.

Върху малка масичка бяха натрупани купчина томове като «Предсказване

на непредсказуемото: как да се защитим от изненади» и «Счупени кълба:

когато късметът ни напусне».

— Ето я — каза книжарят, който се бе качил на една стълбичка и смъкна

една дебела книга с черна подвързия. — «Разбулване на бъдещето». Много

добро ръководство за основните гадателски методи — гледане на длан, на

кристално кълбо, на птичи вътрешности…

Ала Хари не го слушаше. Погледът му бе спрял върху друга книга между

изложените — «Прокоби за смърт: какво да правим, като разберем, че идва най-

лошото».

— О, на ваше място не бих чел това! — обади се един от продавачите,

като видя накъде гледа Хари. — Ще ви се привиждат прокоби навсякъде, всеки

би се уплашил до смърт от това.

Но Хари не отместваше поглед от корицата на книгата. На нея имаше

черно куче, голямо колкото мечка, със светещи очи. Стори му се познато

отнякъде…

Продавачът пъхна в ръцете му «Разбулване на бъдещето».

— Нещо друго? — попита той.

— Да — каза Хари, като едва откъсна очи от тези на кучето и замаяно

прегледа списъка с книги. — Ъъъ… трябва ми и «Ръководство по

трансфигурация» за напреднали, както и «Класически заклинания (за трети

курс)».

Десет минути по-късно Хари излезе от «Флориш и Блотс» с новите си

забелязваше къде върви и се блъсна в няколко минувачи.

Изтопурка по стълбите до стаята си, влезе и тръсна книгите върху

леглото. Някой бе идвал да разтреби, прозорците бяха отворени и вътре

струеше слънчева светлина. Хари чуваше шума на автобусите по невидимата

мъгълска улица зад гърба си и глъчката на невидимата тълпа долу по «Диагон-

али». В огледалото над мивката се вгледа в собствения си образ.

— Не може да е било прокоба — каза той предизвикателно на отражението

си. — Просто изпаднах в паника, като видях онова нещо на площад «Магнолия».

Сигурно е било някое бездомно куче…

Той машинално вдигна ръка и се опита да приглади косата си.

— Смятай тази битка за загубена, миличък — изхриптя насреща му

огледалото.
* * *
Дните минаваха и Хари започна да търси навсякъде, където отиде, следи

от Рон и Хърмаяни. С наближаването на първия учебен ден на «Диагон-али» се

виждаха все повече ученици от «Хогуортс». Във «Всичко за куидича» Хари

срещна Шеймъс Финигън и Дийн Томас, съучениците си от дома «Грифиндор»,

които също гледаха жадно «Светкавицата»; пред «Флориш и Блотс» едва не се

сблъска и с истинския Невил Лонгботъм, кръглолико момче, което непрекъснато

нещо забравяше. Но Хари не се спря на приказка — Невил си търсеше списъка с

книгите, а страховитата му баба го хокаше безмилостно. Хари се надяваше тя

никога да не разбере, че той се бе преструвал на Невил, докато се криеше от

Министерството на магията.

В последния ден от ваканцията Хари се събуди с мисълта, че на другата

сутрин най-сетне ще види Рон и Хърмаяни в експрес «Хогуортс». Стана, облече

се, отиде да хвърли последен поглед на «Светкавицата» и тъкмо се чудеше

къде да обядва, когато някой почти изкрещя името му:

— Хари! ХАРИ!

Ето ги и двамата, седнали пред Сладоледената къща на Флориан Фортескю

— Рон с невероятно много лунички и Хърмаяни със силен кафяв тен — и му

махат ли, махат.

— Най-сетне! — каза Рон с грейнала усмивка, докато Хари сядаше. —

Търсихме те и в «Продънения котел», но ни казаха, че си излязъл, отидохме

до «Флориш и Блотс», после до «Мадам Молкин» и…

— Аз си купих учебниците още миналата седмица — обясни Хари. — А как

разбрахте, че съм отседнал в «Продънения котел»?

— От татко — простичко отвърна Рон.

Господин Уизли, който работеше в Министерството на магията, не можеше

да не е разбрал какво се беше случило с леля Мардж.

— Ама ти наистина ли направи леля си на балон, а, Хари? — запита

Хърмаяни с много сериозен глас.

— Без да искам — отвърна Хари, докато Рон се заливаше от смях. —

Просто се… ядосах.

— Няма нищо смешно, Рон! — сгълча го Хърмаяни. — Честна дума,

изненадана съм, че Хари не е изключен от училище.

— И аз — призна си Хари. — И не само изключен, аз мислех, че направо

ще ме арестуват. — Той погледна към Рон. — Дали баща ти не знае защо Фъдж

ме остави да се оттърва така леко?

— Сигурно защото става дума точно за теб, а? — вдигна рамене Рон все

още през смях. — Прочутият Хари Потър и други такива… Не искам да си

помисля какво би направило министерството с мен, ако подредя така някоя

леля. Само че ще трябва да ме изровят от земята, защото мама би ме убила

преди това. Но и ти можеш да попиташ татко тази вечер. Ние също ще

пренощуваме в «Продънения котел». А утре идваш с нас до гара Кингс Крос! И

Хърмаяни също!

Хърмаяни кимна засияла.

— Мама и татко ме докараха тази сутрин с целия ми багаж за училище.

— Чудесно! — зарадва се Хари. — Е, купихте ли си всичките учебници и

другите неща?

— Я виж! — каза Рон, извади от чантата една дълга тясна кутия и я

отвори. — Чисто новата ми магическа пръчка. Трийсет и пет сантиметра,

върбова и съдържа един косъм от опашката на еднорог. Купихме си и всичките

книги — той посочи една голяма чанта под стола си. — Какво ще кажеш за ония

чудовищни книги, а? Продавачът едва не се разплака, когато му съобщихме, че

искаме два екземпляра.

— А това какво е, Хърмаяни? — попита Хари като посочи към трите издути

чанти на стола до нея.

— Ами нали ще уча няколко допълнителни предмета! — отвърна момичето. —

Това са учебниците ми по аримантика, грижа за магически създания,

пророкуване, науката за древните букви руни, мъгълознание…

— Защо ти е това мъгълознание? — попита Рон, като многозначително

извъртя очи към Хари. — Ти си от мъгълски произход. Нали майка ти и баща ти

са мъгъли? Би трябвало да знаеш всичко за мъгълите.

— О, прекрасно би било да ги видя през очите на магьосниците! —

сериозно отвърна Хърмаяни.

— Ти смяташ ли изобщо да ядеш и спиш тази година, Хърмаяни? — попита

Хари, докато Рон се подсмихваше.

Хърмаяни се направи, че не чу въпроса.

— Останаха ми десет галеона — каза тя, като погледна в портмонето си.

— През септември имам рожден ден и мама и татко ми дадоха пари да си купя

подаръка предварително.

— Защо не вземеш да си купиш някоя хубава книга? — невинно попита Рон.

— Не, нямам такива намерения — спокойно му отвърна Хърмаяни. — Искам

сова. Ето, Хари си има Хедуиг, а ти имаш Ерол…

— Не е мой — каза Рон. — Ерол е семейната сова. Аз си имам само

Скабърс. — И той измъкна от джоба си своя плъх. — Иска ми се да го

прегледат — додаде той, като остави плъха на масата пред тях. — Египет май

не му понесе добре.

Скабърс изглеждаше доста отслабнал, а мустаците му бяха оклюмали.

— Съвсем наблизо има магазин за магически същества — каза Хари, който

вече много добре познаваше «Диагон-али». — Ще видиш дали имат нещо за

Скабърс, а Хърмаяни ще си купи сова.

Платиха трите сладоледа и прекосиха улицата към «Магическата

менажерия».

Вътре беше доста тясно. Всеки сантиметър по стената беше покрит с

кафези и клетки. Носеха се особена миризма и голяма врява, защото

обитателите на кафезите и клетките цвърчаха, пищяха, дърдореха или съскаха.

Вещицата зад щанда даваше съвети на един магьосник как да се грижи за

тритони с две опашки и докато чакаха, Хари, Рон и Хърмаяни разглеждаха

животните.

Двойка грамадни морави крастави жаби мляскаха, поклащайки купища

мъртви мухи месарки. Гигантска костенурка с инкрустирани в корубата си

скъпоценни камъни блещукаше до прозореца. Отровни оранжеви охлюви бавно

изпускаха слуз, пълзейки по стената на стъкления си аквариум, а един шишкав

бял заек налагаше и сваляше копринен цилиндър с шумен звук като от тапа на

бутилка. По-нататък имаше котки от всички цветове на козината, гласовит

кафез с гарвани, една кошница със смешни кремави топчици козина, които

шумно сумтяха, а върху самия тезгях охранени черни плъхове скачаха в

клетката си като на въже, използвайки дългите си плешиви опашки.

Магьосникът с тритоните си тръгна и Рон се приближи към щанда.

— За моя плъх… — започна той да обяснява на вещицата. — Нещо е унил,

откакто се върнахме от Египет.

— Мятай го тук да го видим — отвърна вещицата и измъкна от джоба си

чифт черни очила с големи стъкла.

Рон измъкна внимателно Скабърс от вътрешния си джоб и го положи в

клетката със събратята му, които спряха да се премятат и доситниха до

телената решетка да виждат по-добре.

Както почти всичко, което притежаваше Рон, и плъхът Скабърс беше втора

употреба (някога той бе принадлежал на Пърси, един от братята на Рон) и

изглеждаше попрестарял. А до охранените плъхове в клетката направо

предизвикваше съжаление.

— Хм, на колко години е този плъх? — попита вещицата.

— Знам ли? — отвърна Рон. — Старичък е. Беше първо на брат ми.

— Каква магическа сила има? — попита вещицата, докато го разглеждаше

отблизо.

Истината беше, че Скабърс никога не бе показвал и следа от някакви

интересни способности. Погледът на вещицата се премести от раздраното ляво

ухо на плъха към предната му лапа, която беше без едно пръстче, и жената

подсвирна.

— Много е препатил тоя приятел — бе нейното заключение.

— Така си беше и когато Пърси ми го даде — опита се да се защити Рон.

— Обикновените градински плъхове като този рядко живеят повече от три

години — каза вещицата. — Ако търсите нещо по-трайно, можете да си харесате

един от тези.

И посочи черните плъхове, които тутакси подхванаха отново играта си на

въже.

— Е, щом не искате нов екземпляр, опитайте този тоник за плъхове —

каза вещицата, като измъкна изпод тезгяха малко червено шишенце.

— Добре — съгласи се Рон. — И колко… ООО!

Рон бързо наведе глава, защото нещо голямо и оранжево връхлетя от

върха на най-високата клетка, тупна върху главата му и като съскаше

яростно, се хвърли върху Скабърс.

— НЕ! КРУКШАНКС, НЕ! — изкрещя вещицата, но в този момент Скабърс се

изплъзна между ръцете й като сапун, приземи се почти по корем върху пода и

офейка през вратата.

— Скабърс! — викна Рон и хукна навън след него.

Чак след десетина минути успяха да намерят Скабърс, който се беше свил

под едно кошче за хартиени отпадъци пред «Всичко за куидича». Рон напъха

треперещия плъх обратно в джоба си и се изправи, търкайки се по главата.

— Какво беше това?

— Или много голяма котка, или съвсем малък тигър — предположи Хари.

— А къде е Хърмаяни?

— Сигурно си купува сова.

Двамата си проправиха път през тълпата обратно до «Магическата

менажерия». Когато стигнаха до входа, видяха Хърмаяни да излиза оттам, само

че не носеше сова. Ръцете й здраво обгръщаха грамаден червеникавожълт

котарак.

— Нали е величествен? — каза Хърмаяни сияеща.

«Различни гледни точки» — помисли си Хари. Рижавата козина на котарака

бе гъста и пухкава, но краката му бяха доста криви, а физиономията му бе

нацупена и някак сплескана, сякаш се бе блъснал право в тухлената стена.

Тъй като сега Скабърс се не виждаше, котаракът доволно мъркаше в ръцете на

Хърмаяни.

— Но, Хърмаяни, това нещо едва не ме скалпира! — протестираше Рон.

— Той не е искал. Нали, миличък? — рече Хърмаяни.

— А какво ще правя със Скабърс? — попита Рон и посочи издутия джоб на

гърдите си. — Той се нуждае от почивка и спокойствие, а с това нещо наоколо

как ще ги има?

— Което ми напомни, че си забрави тоника за плъхове — каза Хърмаяни и

плесна дланта на Рон с малката червена бутилчица. — И престани да се

безпокоиш. Нали Крукшанкс ще спи в моята спалня, а Скабърс — в твоята?

Какъв ти е проблемът тогава? Бедничкият Крукшанкс, онази вещица каза, че

бил там от години и никой не го искал…

— Да се чудиш защо — отбеляза саркастично Рон, като поеха към

«Продънения котел».

Завариха господин Уизли да седи в бара и да чете «Пророчески вести».

— Как си, Хари? — вдигна той глава и се усмихна.

— Благодаря, добре! — отвърна Хари, докато тримата с Рон и Хърмаяни

наобиколиха господин Уизли заедно с покупките си.

Артър Уизли остави вестника и Хари видя, че от познатата му вече

снимка Сириус Блек го гледа право в очите.

— Още ли не са го заловили? — попита той.

— Не — отвърна господин Уизли с необичайно мрачен вид. — Наредиха ни

на всички от министерството да оставим делничната си работа и да го търсим,

но засега нямаме успех.

— Ще получим ли награда, ако го заловим? — попита Рон. — Няма да е

лошо да изкараме малко пари…

— Не ставай смешен, Рон! — каза господин Уизли, който отблизо наистина

изглеждаше много напрегнат. — Блек няма да се остави да го залови

тринайсетгодишен магьосник. Само пазачите на Азкабан ще успеят да го

приберат, запомнете какво ви казвам.

Точно тогава в бара влезе госпожа Уизли, натоварена с покупки и

следвана от близнаците Фред и Джордж, които започваха петата си година в

«Хогуортс», новоизбрания отличник на училището Пърси и най-малкото дете в

семейството, единственото момиче Джини.

Тя отдавна харесваше Хари и се смути повече отвсякога, когато го видя,

може би защото той бе спасил живота й през последния срок в «Хогуортс».

Изчерви се силно и измънка «Здравей!», без изобщо да го последне. Пърси