Джони Ериксън

„Кажи му, че ще го посрещна след малко. Дай ми само минутка да се събудя."

Бях голяма сънливка и се будех обикновено по това време.

Джей влезе в другата стая и побъбри вежливо с него няколко минути, после му се извини, че ще ми помогне да стана, да се облека и приготвя за новия ден.

„Добро утро!" - казах бодро половин час по-късно, когато Джей ме закара с количката в съседната стая.

„Здравей!" - каза Доналд. Той скочи от стола и тръгна към мен. - „Надявам се, че не те безпокоя... Но ти ме покани, нали?"

„Разбира се, че те поканих! Денят ми обикновено започва по това време, затова изобщо не си ме обезпокоил."

Доналд започна да говори. Когато спря да си поеме дъх, бе станало вече обед. Не бях закусвала и бях гладна, но той не даваше да се разбере, че ще свърши посещението си.

"Доналд, би ли желал да останеш за обяд?" - попитах го аз.

„О, разбира се, на драго сърце... Стига да не ви безпокоя."

Джей приготви обяда и слушаше, докато говорехме. Всъщност и аз повечето слушах. Научих много неща за Доналд, за семейството му, как Бог го е срещнал, всичко за работата му сред черните малгучани в Пимлико и неговите идеи за християнското служение.

"Доналд, би ли желал да останеш за вечеря?" - попита Джей по-късно.

„О, на драго сърце... Стига да не ви безпокоя."

Говорихме и по време на вечерята. Накрая Доналд стана да си върви.

„Мога ли да дойда пак да те видя?" - попита той.

„Хм-м... Добре - подвоумих се малко, като се опасявах да не цъфне на вратата и на другата сутрин.-Но утре имам лекции в колежа."

„Тогава да дойда да те взема."

„О, недей, Доналд. Благодаря ти, но Джей ме води обикновено. Тя познава режима и нуждите ми."

„Е, хубаво... Наистина това бе приятно посещение. Нека пак уредим среща."

„Да, бих искала."

На други ден той ни изчака пред колежа и прекара с нас остатъка от деня. Отначало бях малко смутена от неговото като че ли безцеремонно поведение. Но от третия ден, когато Дон дойде пак в ранчото, бях почнала да го харесвам.

На следващото събиране на ръководството на „Млад живот" той присъствуваше пак - усмихнат, красив и представителен. Тази вечер навлязохме с Дайана в приятелска, но доста разгорещена дискусия за богословски дреболии и доста от младежите се присъединиха към нас. Доналд обаче като че ли се отдръпна. Това бе необичайно за него, като се има предвид, че на събирането присъстсвуваха и неколцина нови християни. Бях сигурна, че ще вземе думата и ще сложи край на тази бъркотия, която бяхме предизвикали с Дайана чрез нашия дебат.

Накрая всичко приключи. Доналд стана и ми каза само: „Джони, преди да си легнеш тази нощ, намери 2 Тим. 2:14 и го прочети. Мисля, че това ще заговори на сърцето ти."

После си отиде.

Развълнувана, аз потърсих Библията си. „Ама, че работа! Защо не ми каза по-рано за този стих?" - си казах аз, мислейки, че това е стихът, който ще ми помогне да убедя Дайана в правотата си. Някой намери стиха и ми го прочете: „Това им напомняй и заръчвай им пред Господа, да не влизат в препирни за дребнавости, което никак не ползува, а е за развращаване на слушателите."

Бях поразена от въздействието на тази истина. Убедих се, че бяхме спорили за такава дреболия през цялата вечер. Но повече от всичко ме заболя за моята духовна незрелост.

Същевременно пред мен изпъкна ясно и другата страна на монетата. Впечатли ме зрелостта, чувствителността и мъдростта на Доналд. Видях в негово лице мъж с авторитет и той ми стана още по-приятен. През следващите няколко дни си мислех често за него.

На следващото ни събиране се поздравихме взаимно и незабавно показахме колко много значим един да ДРУГ.

„Джони, преди да стана християнин, съм живял сред хора, където човек за човека е звяр и всеки живее сам за себе си. Вече няколко години се движа в християнски кръгове. Но смешно е, може би, че не съм изпитал още някой да прояви обич към мен... Знаеш ли, ти ме привличаш..."

„Аз също те харесвам, Доналд. Преди теб никой не е идвал и не е започвал дружба с мен толкова непосредствено. Обикновено хората се смущават от инвалидната ми количка. Нужно им е време, за да преодолеят пречката на моята злополука. Когато се опознаем, те забравят количката. А с теб е нещо друго... Сякаш ти не виждаш количката ми..."

„Джони, не знам... Мисля, че това е от произхода ми, но не мога да крия чувствата и мислите си. Не бих се опитал да се скрия зад някакъв дипломатичен разговор или лицемерни думи. Никога няма да те метна" - ми каза той.

„Радвам се, че не го усукваш. Хубаво е, че има един човек, който не се плаши да изрази какво мисли" - отвърнах аз.

В следстващите няколко седмици и месеци се срещахме доста често. Преди да свърши лятото, Доналд ме заведе в Оушън Сити. Той стоеше до инвалидната ми количка на дъсчената пътека на плажа и двамата вдишвахме свежия, солен океански въздух, а около нас пищяха чайките и вълните се удряха о брега.

Изплуваха стари спомени: усещането на пясък между пръстите на краката ми и опияняващата влага на прибоя, който грабва тялото ми. Въздишах и седях в количката си, готова да наблюдавам как Дон плувай за моя наслада.

Внезапно, сякаш усети настроението ми, той бутна количката в пясъка. Колелата потънаха, но той бе доста силен и буквално започна да прави бразди към мокрия пясък близо до водата. Тук пясъкът бе добре утъпкан и придвижването бе по-лесно.

Доналд обаче не спря! Той напредваше с чаровна неумолимост, додето влязох във водата чак до краката.

„До-налд! Какво правиш?" - изпищях аз. Инвалидната ми количка бе цялата във вълните на прибоя. Бях шокирана и същевременно замаяна от внезапното вълнение.

Хората на плажа се пулеха пред тази комична гледка, без да знаят дали трябва да се намесят и да спрат този „луд човек", който „се опитваше да удави бедното недъгаво момиче". Моят смях и очевидното ми удоволствие обаче ги успокоиха и те се върнаха към предишните си занимания.

Доналд ме взе на ръце и ме отнесе към разбиващите се гребени на вълните. Не можех да усетя това удоволствие, но знаех, че сърцето ми подскача лудо.

След тази случка в Оушън Сити вече хвърчах във въздуха. Доналд направи така, че да се чувствувам „нормална" за първи път след злополуката ми. Инвалидната количка не бе предмет, който му пречеше; нямаше у него съжаление или безпокойство и неловка несигурност. Той се отнесе към мен така, както би постъпил спрямо всяка жена, която му харесваше. Той бе силен, но винаги внимателен, пораждайки у мен чувство за безопасност. Разбрах, че няма да позволи да ми се случи нищо.

Доналд ме караше да се чувствувам привлекателна, женствена. За първ път след злополуката се почувствувах като жена, която прави впечатление и някой вижда в нея качествата на красота и привлекателност.

С промяната на сезона Доналд ме вземаше на пикници и екскурзии из природата. Той буташе количката по пътя, докъдето бе възможно, а там, където пътеката се стесняваше, той просто сгъваше количката, вдигаше ме на ръце и ме пренасяше на върха на хълма. Там той разстилаше одеяло на земята и ние обядвахме, като се любувахме на пейзажните красоти.

Разговаряхме с часове, като споделяхме мисли за Божието Слово и онова, което всеки един от нас бе научил от индивидуалния си християнски опит. Това бяха романтични, щастливи, духовни прекарвания. И всяко едно ни приближаваше един до друг.

Започнах да се безпокоя поради нарастващото и задълбочаващо се чувство на обич към Доналд и особено за това, докъде биха ме завели такива чувства. Знаех, че трябва да внимавам да не се оплитам твърде много, да не се приближавам, да се пазя от прекалено влюбване в него. Всичко, което би било повече от „платонически" отношения, бе извън програмата.

До пролетта на 1971 вече бяхме прекарали по-голямата част от времето заедно. Често Дон ме вземаше по време на работата си на улицата. Докато го наблюдавах как се предава на служение на децата, се впечатлявах от личността му още повече. Неговите прояви на изклюителна сила във всяко едно отношение го характеризираха като доминираща фигура при всяка ситуация. Без да бъде тираничен, той печелеше.

Въпреки усилията ми, аз позволявах да се приближа повече към него, което затягаша емоционалните ни връзки.

Един ден седях навън и рисувах картина на топлата, пролетна слънчева светлина. Доналд се наведе над мен и ми каза нежно: „Джони, аз те обичам!"

Завладяна от творческите и духовни изповеди в картината си, казах:

„Аз също те обичам, Доналд."

Същата мисъл бих изразила и ако бях казала: „Да, ти също си добър приятел, Доналд."

„Джони, мисля, че не ме разбра... - той замълча малко и ме погледна настоятелно в очите. -Джони, аз съм влюбен в теб!"

Той се наклони към мен, обхвана лицето ми с ръце с намерение да ме целуне. Уплаших се. Не можех да го целуна, без да преценя важността на действията си.

Целувката на друга жена би могла да бъде случайна проява на обич. Но за мен, жената в инвалидна количка, това означаваше споделени чувства. А не исках да се натрапвам на Доналд, без той да е премислил последиците от всичко това.

„Чуй, Доналд, това е..."

„Но аз те обичам."

„Н-не знам - бях изплашена до смърт. Отношения, основани на друго, освен приятелство, биха били немислими. - Ти... хм... не можем да се справим с такова нещо."

Колкото и самоуверен да бе Доналд, чувствувах дълбоко в себе си, че дори и той няма да се справи в крайна сметка с усложненията на моята парализа.

По-късно разказах този епизод на Дайана и Джей. Когато споделих емоционалните си тайни, те и двете станаха много предпазливи.

„Мисля, че не трябва да се задълбочаваш с Доналд - настоя Джей. - И двамата ще пострадате."

"Джони - прибави Дайана, - знам, че той е искрен и не се възползува от положението ти. Знам, че е приятно с него, пък и мога да ти кажа, че той наистина те харесва. Но любов?... О, Боже, това е съвсем различно!... Внимавай! Моля те, внимавай!"

ТРИНАДЕСЕТ

Същото лято, когато се запознах с Дон, Дайана се бе запознала и влюбила в един младеж на име Франк Мууд. Дайана и Франк се ожениха през мес. юни 1971 и се настаниха в една къща близо до фамилното ни ранчо в Сайксвил. По същото време Джей ме покани да живея в нейното фамилно имение. Джей живееше в една 200-годишна сграда от камък и дървени трупи, която някога е била общежитие за роби допреди 100 години. Татко я бе преправил малко. Това бе свъщност една старомодна вила с две спални помещения, кацнала върху малък хълм, с изглед към живописната речна долина. Да живея в ранчото означаваше, че мога да прекарвам времето си с Джей, Дайана и Франк или Кети и Буд, и те всички щяха да се грижат с радост за мен.

Когато се реших да живея с Джей, татко прибави едно крило към нейната къща. Това бе голяма стая, планирана за същия режим и посрещане на гости, както в Уудлонската къща. В ъгъла имаше красива камина. Външните стени имаха прозорци с рисувани стъкла, които пропускаха светлината с особено красиви изображения. Вътрешните стени бяха облицовани с дървена ламперия. В центъра на голямата стая имаше масивна дъбова маса за хранене и писане, за много хора. Там се съсредоточаваха всичките ни дейности.

Обичах ранчото още като момиче, а сега го обикнах още повече. То внасяше у мен трайното чувство за омиротворение и красота.

Доналд също харесваше ранчото и прекарваше все по-голяма част от времето си с мен. Правехме с него пътешествия до Оушън Сити, ходехме на пикници или екскурзии из околните възвишения. Никога не се безпокоях, когато излизах с него сред природата, защото бях сигурна, че ще се справи с всичко. Той бе доста силен и можеше да ме пренася сам. Помагаше ми при ядене и пиене, изпразваше торбичката ми от катетъра и можеше да ме поставя в количката.

С него се отпусках и се чувствувах свободна. Той не се влияеше от физическите аспекти на моята инвалидност и никога не му пречеше дори инвалидната количка. Отнасяше се към мен съвсем нормално: шегуваше се, играеше, предизвикваше ме, както би постъпвал с мен, ако не бях парализирана.

Само Доналд може да преодолее физиологическите и психологически проблеми на моята инвалидност - си мислех аз. Вероятността един мъж да навлезе в живота ми не като брат в Христа, но като обект на романтичен интерес, ме плашеше и вълнуваше.

Дайана и Джей пак ме предупредиха да не се ангажирам с романтични чувства спрямо Доналд. По-късно Дайана ми разказа за „конското", което чела на Доналд по този въпрос.

„Доналд, искам да знаеш, че ние с Джей сме разтревожени за това, което става между теб и Джони" - го предупредила Дайана.

„Разтревожени ли?" - запитал той.

„Да. Твърде много се задълбочавате. Мислил ли си какво означава това за Джони?"

„Да, мислил съм - отвърнал Доналд. - Мислил съм много сериозно за всичко, което става между нас. Не бих се ангажирал с нея, ако работата не бе сериозна. Дайана, аз съм влюбен в Джони."

„Но, Доналд!... Хм... Обикновено, щом двама души се влюбят, те планират да се оженят и да прекарат остатъка от живота си заедно."

„Знам, Дайана. Известни са ми всички проблеми. Мислил съм и съм се молил за всички проблеми, свързани с такива взаимоотношения. Зная и последиците, ако се оженим. Но аз мога да се справя! Бих се оженил още сега за нея, ако тя пожелае!"

Когато Дайана сподели с мен разговора си с него, все още не бе сигурна:

„Джони, аз действително се радвам за теб, но..."

„Знам, Дайана - успокоих я аз. - И аз съм изпълнена със смесени чувства. От една страна, аз съм сигурна, че го обичам и вярвам, о, наистина вярвам, че ако някой може да се справи с подобен брак, то това е Доналд! От друга страна си мисля, че е невъзможно за когото и да било да издържи на такова нещо. Аз... аз си мисля, че това е съмнението, срешу което всъщност искам да се защитя."

„Ти обичаш ли го?"

„Да, смятам, че го обичам... О, ужасно е! Но все пак, е толкова хубаво!..."

Със задълбочаването на нашата любов аз продължавах да претеглям значението на такива взаимоотношения.

„Ние говорим за ужасно важно посвещение, Доналд" - казах един ден, докато той ме караше с колата за едно спортно съзтезание.

„Знам! Но можем да се справим, Джони. И двамата сме независими и творчески духове. Можем, ще видиш!"

„Но... брак..."

„Това не е немислимо. Аз мога да се грижа за теб: да те къпя, да ти готвя, да чистя къщата. Може да си набавим караван с принадлежности, които да бъдат лесни за поддръжка. А когато се замогнем, може да си позволим и нещо по-добро - да вземем някого да ни помага при чистенето и готвенето. Дотогава аз ще върша това. Аз мога да се грижа за теб."

Спряхме в парка до игрището за бейсбол.

„Но аз никога не бих могла да бъда истински щастлива, щом не мога да ти служа като пълноценна жена. Искам да ти готвя храна, да се грижа за твоите нужди. Искам да бъда способна да изразявам любовта и всеотдайността си като всяка жена!"

„Е, аз съм свободомислещ, струва ми се. Това, че щи ти готвя и ще се грижа за теб, не би ме унижавало като мъж. А що се отнася до секса... е, чувал съм да казват, че го надценяваме - усмихна се той. - Не се безпокой, Джони. Сексът не е толкова важен. Ще се справя и с това..."

Не бях сигурна. Чувствувах, че сексуалните отношения наистина са важна част от брака. Но след като премислих по този проблем, си помислих, че може би Доналд е прав. В края на краищата, щом той казва, че може да се справи с този проблем, аз му вярвам. Научих се да се доверявам на неговите преценки.

Спомних си също на лекциите, които се четяха пред пострадалите от параплегия и квадриплегия в „Ранчо Лос Амигос" по време на рехабилитация. Лекарите ни даваха наставления за това, как се прави любов при нашия случай и дори как можем да заченем. Това, че телата ни бяха парализирани, означаваше само, че ние нямаме физически усещания; функциите обаче са неповредени.

„Но ти знаеш, че аз... аз не мога да усетя нищо - напомних на Доналд. - Едва ли ще мога наистина да

те удовлетворявам. Ще се чувствувам като впримчена от тялото си, без да мога да изразя любовта и нежността си по начин, който би бил задоволителен за теб. След време може би ще се отблъснем поради взаимно смущение..."

Казах, че това не е важно - каза той, като извади количката ми от колата и ме сложи в нея. - Хората живеят и с по-лоши проблеми. Освен това, ние ще работим върху себе си."

„Н-не знам. Все пак... Ако ми кажеш, че можеш да се справиш с такъв брачен живот, мисля, че ти вярвам. Аз... аз бих могла да ти посветя живота си."

Доналд се усмихна нежно и кимна. Забравяйки играчите на игрището, той наведе лицето си към мен за целувка. Този път усетих, че жестът му бе пълен с особен смисъл и взаимност. И този път му отвърнах с целувка, която изразяваше дълбоките чувства на отдаване и доверие. Главата ми се бе замаяла от вълнение, когато той подкара количката ми към изхода.

Всичко това е твърде хубаво, за да бъде реално! - си мислех аз. - Доналд навлезе в живота ми по същото време, когато Дайана, моята най-добра приятелка, си отива заради брак и новото си семейство.

Бог ми бе довел един човек, който наистина ме бе обикнал. Този мъж бе повярвал в идеята, че ние бихме могли да прекараме остатъка от живота си заедно.

„Този е най-възвишеният план на Бога за мен - разсъждавах аз пред Джей, когато се върнах същата вечер у дома. - Това е онова „превъзходно нещо", което Той е запазил за моя живот! След всички тези години на тръпение, приемайки своята орис на инвалид и особено на самотна жена, Бог възнаграждава сега моето търпение и упование. Доналд е отговорът на моите молитви!"

Бях безумно щастлива. Дори да можех да стъпвам на нозете си, никога не бих била толкова щастлива! Колко много говорехме с вълнение за живота, който щяхме да споделим заедно, за служението на Господа Исуса Христа!

Докато си мислех за това и каква е Божията воля, реших да погледна в Св. Писание. Където и да обърнех страниците, стиховете сякаш подскачаха към мен, за да потвърдят мислите ми.

„Няма да лиши от никакво добро ходещите с "незлобие" (Пс. 84:11).

„Всичко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре" (Як. 1:17).

„Доналд е моето „дадено добро", моят „съвършен дар" от Господа" - казах на Джей.

Тя поклати отрицателно глава:

„Не знам, Джони. Недей да четеш повече от онова, което е записано там."

Написах една песен, в която изразих мислите си и дадох текста на Доналд:

Прегръщам сутрин светлината

сияйна със усмихнат взор

и славя Бога, че богато

дари ме с теб, с цветя, с простор.

Лежа щастлива, прикована

към топлото легло макар,

и хваля Бога, осияна

от обичта към теб, мой дар.

Светът от багри, се опива,

от музика и аромат.

И аз щастлива съм, щастлива -

със теб и с Бога в този свят!

Изгрява утро, ден преваля.

Забравих миналото аз.

Прославям Бога, че начало

на нов живот твори за нас!

Бях толкова щастлива! Не можех да си представя, че някой би могъл да ме обикне като жена, въпреки че съм в инвалидна количка. Мисля, че затова бях толкова въодушевена, когато наистина се случи.

Точно преди Рождество Христово тази година с Доналд се спречкахме за първи път. Бяхме прекарали доста време заедно и аз почнах да се отнасям към него по собственически начин. Разстройвах се дори когато той имаше работа. Исках цялото ми време да мине с него; исках животът му да се върти около мен.

Когато идваха да ни посетят хубави млади момичета от църквата или младежки групи, аз ревнувах, когато той се смееше и бъбреше с тях. Завиждах, че не съм на крака, за да се съзтезавам за вниманието му.

За мен ставаше все по-трудно да се съсредоточавам на Божието Слово и да прекарвам в размишления или молитва. Мъчно бе да беседваме за духовни неща, след като сме се дърлили за това, „защо не дойде да ме видиш снощи?" Като резултат, молитвеният ми живот бе сведен до нула.

Чувствата ми към него станаха почти унищожителни.

Доналд реагираше силно и настоятелно. Той ми напомняше, че постъпвам глупаво, като ученичка, която предявява собственически чувства. Казах му, че съжалявам, че не би трябвало да бъда толкова взискателна към неговото време и отношения към другите. Но по някаква причина продължавах да се предавам на тези неразумни страхове.

Доналд реши, че трябва да си отпочинем един от друг, затова той запланува да отпътува за Европа през януари 1972. Възпротивих се, като сметнах, че плановете му представляват лично обвинение към мен, сякаш той искаше да се отърве от мен по някакъв начин.

„Просто мисля, че имаме нужда от малко време за себе си, Джони - обясни той. - Недей да виждаш нещо друго в това. Освен това - прибави той, - отдавна съм мечтал за това пътешествие. Може би никога повече няма да имаме с моите приятели тази възможност."

Дики и Дейв Филбърт заминаха за Европа заедно. Вътре в себе си чувствувах всички възможно най-неразумни страхове. За първи път се уплаших за отношенията ни.

Какво ще стане, ако ме напусне? Ами какво ще бъде, ако не си паснем? Дали изобщо няма да излезе нищо от цялата работа?

Пътешествието до Европа продължи три седмици. През това време получавах писма и пощенски картички от Швейцария, Германия, Франция и други места, които те посещаваха. Посланията биваха едни и същи: че съм му липсвала, че ме обичал и желаел да бъда с него.

Когато се върна от Европа, той нахлу като взрив у дома: „Толкова ми липсваше, че не бих могъл да дочакам да си дойда" - възкликна той.

Той наистина си бе дошъл - по-любещ и чувствителен, откогато и да било.

Доналд и аз заговорихме за евентуалното ми излекуване. Досега аз бях приела състоянието си. Но желанието ми да бъда пълноценна жена ме доведе до положение за издирвам отчаяно обещания, които ми се струваше, че Бог е вложил в Словото Си тъкмо за мен.

В крайна сметка - разсъждавах аз - Той допуска в живота ни опитностите на страдания и болести, за да се поучим. Чрез злополуката можах да науча доста неща. Но сега вече научих, че Той би могъл да ме изцели!

Това трябваше да бъде ново постижение на вярата, следващата фаза на духовното ми развитие.

Разбира се, във физиологическо отношение не бих могла да бъда изцелена, защото увреждането ми бе перманентно. Но аз знаех, че за Бога няма нищо невъзможно. Не изцеляваше ли Той чрез Христа всякакъв вид парализи и болести? Той дори възкресяваше мъртвите!
И днес има чудеса за изцеление. Бях чувала за много случаи на „перманентни", „неизлечими" или „фатални" болести или увреждания, които са били победени.

Доналд и аз четохме Яков 5 гл. и други пасажи, съсредоточавайки се на идеята, че Божията воля за мен е да бъде изцелена. Бог ни говореше също така и чрез Йоан 14 и 15 гл. и много други пасажи, затова ние се молехме с обновен ентусиазъм и благодарност.

Вярвахме, че да се открие Божията воля е въпрос на обстоятелства, вяра в Божията любов, уверенията на Словото и зависимост от силата на Святия Дух. В перспективата да свържем живота си имаше нов оптимизъм.

„Ние сме абсолютно убедени, че Бог иска да бъда изцелена!" - казах аз на Дайана.

„Джони, цялата тази работа е прибързана. Ти насилваш ръката на Бога... Ти Го изнудваш! Бъди реалистична по твоя проблем" - отвърна тя.

„Дайана, очудвам се, че казваш това. Мислех си, че ще имаш повече вяра. Трябва да вярваш, че Бог наистина иска да ме изцели!" - казах аз с тон на укор към нея.

Доналд и аз се помолихме Бог така да нареди обстоятелствата, щото да Му се доверим изцяло. Започнах да информирам приятелите си, че Бог скоро ще ме изцели. Всеки път, когато с Доналд заставахме на молитва, ни се струваше, че това ще стане скоро.

„Господи, ние имаме вяра. Вярваме на Твоето Слово, че Ти искаш да бъдем здрави, за да можем да Ти служим по-добре" - молеше се Доналд.

„Благодара Ти за уроците по упование и търпение, които ми преподаде чрез страданието ми, Господи! Благодаря Ти за всичко, което си запланувал да извършиш за Своя прослава, като ме изцелиш според обещанията Си" - прибавях и аз.

Като продължавахме да се молим за това, ние решихме да посетим едно църковно богослужение, където би се изявило учението за изцелението в Яков 5гл.