Добро утро, святи душе бени хин съдържание: 2 посвещение 2 глава 1 „мога ли наистина да те познавам?”

ГЛАВА 3 - „ТРАДИЦИЯ, ТРАДИЦИЯ”

Ходех в стаята си и като намагнитизиран бях привлечен към голямата черна Библия. Това беше единствената Библия вкъщи. Мама и татко дори нямаха Библия. Нямах представа от къде е дошла, но тя беше моя, откакто се помня.

Страниците едва бяха отваряни от нашето пристигане в Канада, но сега се помолих:

- Господи, Ти трябва да ми покажеш какво стана с мен днес. Отворих Писанието и започнах да поглъщам като гладен човек, на когото току що са дали парче хляб.

Святият Дух стана мой Учител. Аз не го знаех по това време, но точно това свръхестествено започна да става. Виждате ли, децата на молитвеното събрание не казаха: „Ето какво казва Библията.” Те не ми казаха нищо. Всъщност, те нямаха представа какво се беше случило през тези изминали 24 часа. И разбира се, не казах и дума на моите родители.

Започнах да чета от Евангелията. Усетих, че казвам на висок глас:

- Исусе, влез в моето сърце. Моля Те, Господи Исусе, влез в моето сърце.

И стих след стих виждах как се разкрива планът за спасение. То беше като че ли никога преди това не бях чел Библията. О, приятелю, тя беше жива! Думите извираха от Извора и аз пиех свободно от Него.

Най-после в 3 или 4 сутринта, в съвършен мир, какъвто никога не бях познавал преди това, аз заспах.
ПРИНАДЛЕЖАЩ
На следващият ден в училище аз потърсих тези „фанатици” и казах:

- Хей, искам да ме заведете във вашата църква.

Те ми казаха за една ежеседмична служба, която посещаваха, и ми предложиха да ме вземат със себе си няколко дни след това.

Тази вечер в четвъртък се намерих в „Катакомбите”. Те го наричаха така. Службата беше точно като сутрешното молитвено събрание в училище – хората вдигнаха ръцете си и хвалеха Господ. Този път аз се присъединих към тях.

„Йехова Ире, моят Осигурител, Неговата благодат е достатъчна за мен” – пееха те отново и отново. Харесах тази песен още първия път, когато я чух, и я обикнах още повече, когато разбрах, че е написана от съпругата на пастора, Мерла Уотсън. Нейният съпруг, Мърв, беше пастор на това много необичайно паство.

„Катакомбите” не е типична църква. Хората, които отиват там, са една жизнерадостна тълпа християни, които се събират всеки четвъртък вечер в катедралата Сейнт Пол, англиканска църква в Торонто.

Това бяха дните на „движението Исус”, когато така наречените „хипита” се спасяваха по-бързо, отколкото можеха да си отрежат косата. Помислете само – и аз от доста време не бях виждал бръснарски стол.

Аз се огледах. Мястото беше натъпкано с тийнейджъри точно като мен. Трябваше да го видите. Те дори скачаха нагоре-надолу, танцувайки и правейки радостен шум пред Господ. За мен беше трудно да повярвам, че място като това наистина съществува. Но някак си, още от първата вечер почувствах, че принадлежа към него.

- Аз искам всеки от вас, който иска да направи признание пред всички за своите грехове, да излезе напред. Ние ще се молим с вас, докато вие молите Христос да влезе във вашето сърце.

Започнах да се треса и да треперя. Но си помислих: „Не мисля, че трябва да отивам отпред, защото вече съм спасен.” Аз знаех, че Бог взе власт над моя живот пет минути преди осем часа в понеделник сутринта, а сега беше четвъртък.

Вие познахте. За по-малко от секунди, аз се намерих ходейки между редовете, колкото мога по-бързо. Не знаех добре защо го правя. Но нещо вътре в мен ми казваше: „Отиди там, горе.”

Точно в този момент, на тази харизматична служба в англиканската църква, малкият добър католик от гръцко православно семейство, направи публично признание на своето приемане на Христос.

- Исусе – казах аз, – моля Те да бъдеш Господ на моя живот.”

Святата земя не можеше да се сравнява с това. Колко по-добре е да бъдеш там, където Исус е, отколкото там, където Той е бил!

Тази вечер аз се върнах вкъщи толкова пълен с присъствието на Господ, че реших да кажа на майка ми какво се е случило. (Нямах смелост да кажа на баща ми.)

- Мамо, искам да споделя нещо с теб – прошепнах аз. – Аз съм спасен!

За един миг нейната челюст увисна. Тя се вторачи в мен и каза дрезгаво:

- Спасен от какво?

- Имай ми доверие – казах аз, – ще разбереш.

В петък сутринта и през целия ден – на училище, в будката, навсякъде, където отивах, една картина блестеше пред мен. Аз се виждах да проповядвам. Това беше немислимо, но аз не можех да се отърся от този образ. Видях тълпи от хора. И ето ме там, носещ костюм, с подредена сресана коса, проповядвайки бурно.

Този ден открих Боб, моят „странен” приятел, който веднъж беше облепил стените на будката с Писанията. Аз споделих с него само малко от това, което ми се беше случило през седмицата. Казах му, че дори съм се видял да проповядвам.

- Боб – казах аз, – цял ден е така. Не мога да се отърва от тази картина: аз проповядвам на огромни открити пространства, на стадиони, в църкви, в концертни зали.

Започвайки да заеквам, аз му казах:

- Видях хора до там, до където очите ми можеха да видят. Трябва да съм си изгубил ума! Какво мислиш, че означава това?

- Може да значи само едно нещо – каза ми той. – Бог те подготвя за служение. И аз мисля, че това е чудесно.

Ситуацията беше ужасна.

„Традиция! Традиция!” казва песента в „Цигуларят на покрива”. Ако един жител на Изтока наруши традиция, той е извършил непростим грях. Аз се съмнявам дали някога западняците ще разберат истински това. Този човек донася унижение върху своята фамилия. И това не може да бъде простено.

Семейството ми каза:

- Бени, ти разрушаваш фамилното ни име.

Те ме убеждаваха да не разрушавам тяхната репутация. Баща ми е бил кмет – и той ми го напомни. Ставаше дума за семейното „име”.

Моля ви, разберете ме, когато казвам това, но гръцките православни и хората от други източни „висши” църковни ордени са може би най-трудните хора за довеждане до „личното” християнство.

Когато станах новороден християнин, за тях това всъщност беше срамно. Защо? Защото те вярваха, че са истинските християни и че имат исторически документи, за да ми го докажат. Те са били християни повече време, отколкото всеки друг.

Но ето един проблем, а и аз съм отгледан с него. Тяхната вяра е богата на форма, ритуали и догми, но е празна откъм Божието помазание. Силата липсва. И в резултат, те всъщност нямат разбиране за това, какво означава да чуваш от Господ или да бъдеш воден от Духа.

Беше очевидно, че ако трябваше да остана в собствения си дом, трябваше да затворя вратата за разговори за Христос.

Както и да е, нищо не можеше да угаси огъня на моята новооткрита вяра. Бях като горящ въглен, който никога няма да спре да гори.

Рано сутрин моята голяма Библия беше отворена. Святият Дух продължаваше да разкрива Словото. Но това не беше достатъчно. Всяка вечер, когато можех да „избягам” от къщи, бях на служба в църквата, на събиране на младежите или молитвено събрание. И в четвъртък вечер бях отново в „Катакомбите”.

Никога не мога да изтрия от паметта си деня, в който споменах името на Исус в нашия дом. Баща ми дойде до мен и ми удари плесница. Почувствах болката. Не, този път не беше ерусалимската скала. Беше друг тип болка. Но болката, която почувствах, беше заради моето семейство. Аз ги обичах толкова много и агонизирах за тяхното спасение.

Всъщност, това беше моя грешка. Татко ме беше предупредил:

- Ако споменеш още веднъж името на Исус, ще пожелаеш да не беше го правил.

Той ръмжеше от омраза, когато ме заплашваше, че ще ме изрита от вкъщи.

Започнах да говоря на малката си сестра Мария за Господ. По някакъв начин татко откри това и неговият гняв се разгоря отново. Той ми забрани да й говоря за духовни неща.

- Господи, това някога ще свърши ли? Те някога ще Те познаят ли?

Стигнах до такова положение, че нямаше член на моето семейство, с когото можех да разговарям. Не беше необходимо да гледам в речника за обяснението на „отлъчен от обществото”.

Те докараха баба ми със самолет от Израел само, за да ми каже, че съм ненормален.

- Ти си унижение за нашето фамилно име – каза тя. – Не разбираш ли срама, който предизвикваш?

Баща ми насрочи среща с психиатър, който да ме прегледа. Очевидно си мислеше, че съм си изгубил ума. И какво беше заключението на доктора?

- Може би вашият син преминава през нещо. Ще излезе от него.

Неговата следваща тактика беше, да ми намери работа, която да ме държи толкова зает,че да нямам време за този „Исус”. Той отиде при един свой приятел и каза:

- Бих искал да предложиш на моя син Бени работа.

Татко ме откара до това място и чакаше в колата, докато влязох вътре. Човекът беше един от най-грубите, най-арогантните, с възможно най-нисък дух хора, които някога бях срещал. Очевидно беше, че аз не мога да работя за такъв човек.

Отидох обратно в колата и казах:

- Татко, никога няма да го имам за шеф.

Този ден всъщност почувствах съжаление към баща си. Той беше на края на своите сили. Той каза:

- Бени, какво искаш да направя за теб? Кажи ми какво е то? Аз ще направя всичко, за което ти ще ме помолиш, ако само оставиш този твой Исус.

- Татко – казах аз, – можеш да ме помолиш за всичко, което пожелаеш, но по-скоро бих умрял, отколкото да се откажа от това, което открих.

Беше грозна сцена. От приятелски баща той се превърна в саркастичен чужденец. Всичко, което можеше да предложи, беше още един порой от омраза и обиди.

Следващата година, всъщност около две години почти не сме разговаряли с баща ми. На масата за ядене той не ме поглеждаше. Бях тотално изолиран. Накрая стана непоносимо дори да седя и да гледам телевизия с моето семейство.

Така че, какво правех? Стоях в стаята си. Но като гледам назад към това, мога да видя, че Господ е знаел точно какво прави. Прекарах стотици часове – хиляди – сам с Бог. Библията ми беше винаги отворена. Молех се. Учех. Хвалех Бог. Аз празнувах с Небесната манна, от която щях да имам нужда в годините, които следваха.

Жителите на Изтока считат за немислимо да не се покоряваш на своите родители. Но сега бях почти на 21. И мога да си спомня ясно нощта, когато събрах смелост, да кажа на баща си:

- Ще ти се покорявам за всичко, което искаш, но по въпроса за ходене на църква няма да ти се покоря. Трябва да се покоря на Господ!

Той беше озадачен. Бихте си помислили, че някой го е застрелял. Изглежда настръхваше все повече и повече.

От уважение правех всичко възможно, за да бъда покорен. Попитах го:

- Може ли да отида на събранието довечера?

- Не! – казваше той и аз отивах в стаята си и се молех:

- Моля Те, Господи, промени му ума.

После слизах долу и питах отново:

- Мога ли да отида?

- Не! – изръмжаваше той. И аз се качвах отново горе.

Малко по малко той започна да се предава. Знаеше, че това е загубена битка. Катакомбите наеха друга сграда за служби в неделя и аз бях там. Библейското изучаване беше във вторник и петък, а младежките събрания в събота вечер. Тези събрания станаха целият ми живот.

В тези две години след моето обръщане, духовният ми растеж беше като придвижване на ракета до орбитата й. В края на 1973 г. Мерв и Мерла Уотсън ме поканиха да отида с тях на платформата и да им помогна, като водя хвалението. Но не можех да говоря пред хора.

Джим Пойнтър, един изпълнен с Духа методистки пастор, ме беше видял там. И един ден той спря пред будката просто, за да поговорим за нещата на Господ. Точно тогава ме покани да отида с него на събранието на госпожа Кулман в Питсбърг.

Моята лична среща със Святия Дух след това събрание беше грандиозна. Но ми трябваха няколко дни, за да разбера измеренията на Божиите откровения към мен.

Около това време аз си смених работата. Започнах работа като чиновник в съвета на католическото училище в Торонто. Сигурен съм, че понякога ми се чудеха. Имах усмивка на лицето си само, като си помислех какво Бог прави в моя живот.

В минутата, в която свършвах работа, аз отивах вкъщи, втурвах се нагоре по стълбите и просто започвах да Му говоря:

- О, Святи Душе, толкова съм радостен, да бъда отново тук – сам с Теб!

Да, Той винаги беше с мен, но моята спалня стана много свято, специално място. Понякога, когато не бях на работа, аз си стоях вкъщи по цял ден просто, за да общувам с Него лично.

Какво правех? Имах общение. Общение с Духа. Когато не бях на работа или в стаята си, се опитвах да отида на църква. Не казвах на никой какво става с мен.

Когато напусках къщата сутрин, Той напускаше с мен. Всъщност, сякаш усещах някого до мен. В автобуса чувствах желание да започна да говоря с Него, но не исках хората да ме мислят за луд. Дори на работа имаше моменти, в които Му прошепвах разни неща. На обяд Той беше мой Придружител. Ден след ден, когато се връщах вкъщи, аз се втурвах по стълбите, заключвах вратата на моята стая и казвах:

- Сега сме сами.

И моето духовно пътуване продължаваше.

Но други хора го чувстваха. Много пъти, когато приятелите ми идваха да ме видят, те започваха да плачат заради присъствието на Святия Дух.

Един път Джим Пойнтър се обади, за да каже:

- Искам да те взема с колата да отидем до Методистката църква, в която пея. Можеш да пееш с мен, ако искаш.

Аз не бях точно певец, но от време на време му помагах.

Този следобед още веднъж се загубих в помазанието на Божия Дух. Тогава чух Джим да надува клаксона на колата. Докато тичах надолу по стълбите към колата, почувствах присъствието на Господ да тича с мен.

В момента, в който скочих на предната седалка и затворих вратата, Джим започна да плаче. Той започна да пее този припев: „Алелуя! Алелуя!” Обърна се към мен и каза:

- Бени, мога да почувствам Святия Дух в тази кола.

- Разбира се, че Неговото присъствие е в тази кола – казах аз, – къде другаде да бъде?

За мен това беше станало нормално. Но Джим едва можеше да кара. Той продължи да плаче пред Господ.

Веднъж майка ми почистваше антрето, докато аз бях в стаята си и говорех със Святия Дух. Когато излязох, тя беше повалена назад. Нещо я беше блъснало към стената. Аз казах:

- Какво става с теб, мамо?

- Не знам?! – каза тя.

Е, присъствието на Господ почти я беше съборило.

Моите братя ще ви кажат за тези случаи, когато те идваха близо до мен и не знаеха какво се случва, но чувстваха нещо необичайно.

С минаването на времето, аз изгубих желание просто да излизам с младите хора от църквата и да се забавлявам. Просто исках да бъда с Господ. Така че, често казвах:

- Господи, бих имал по-скоро това, отколкото всичко друго, което светът може да предложи.

Те можеха да имат своите игри, своите развлечения, своя футбол – аз просто нямах нужда от това.

- Това, което искам, е точно това, което имам сега – казвах на Господ. – Каквото и да е, нека да не свършва.

Започнах да разбирам по-пълно желанието на Павел за „общуването със Святия Дух”.

Един по един те идваха при мен и започваха да задават въпроси. Те казваха:

- Бени, аз те наблюдавах. Този Исус е реален, нали?

Сестра ми Мария даде своето сърце на Господ. И в следващите няколко месеца и малкият ми брат Сами беше спасен. После дойде и Уили.

Всичко, което можех да правя, беше да крещя „Алелуя”. То се случваше. Дори не бях започнал да проповядвам.

По това време баща ми беше почти готов за психиатрия. Наистина ли загубваше цялото си семейство заради този Исус? Той не знаеше как да се справи. Но нямаше съмнение, че майка ми и баща ми можеха да видят промяната, която беше станала с мен, с двама от моите братя и с Мария.

Когато дадох своя живот на Бог, имах няколко чудесни срещи с Него, но те бяха нищо в сравнение с всекидневното ходене със Святия Дух. Сега Господ наистина посещаваше моята стая. Славата изпълваше мястото. Имаше дни, в които бях на коленете си, хвалейки Господ в продължение на осем, девет или десет часа непрекъснато.

1974 освободи безкраен поток от силата на Бог в моя живот. Аз казвах:

- Добро утро, Святи Душе! – и всичко започваше отново. Славата на Господ стоеше с мен.

Един ден през април си помислих: „Трябва да има някаква причина за това нещо.” Попитах:

- Господи, защо правиш всичко това за мен?

Аз знаех, че Бог не дава на хората духовни пикници за винаги.

После, когато започнах да се моля, ето какво Бог ми разкри. Видях някой, който стоеше пред мен. Той беше целият в пламъци и се движеше неконтролируемо; краката му не докосваха земята. Устата на това същество се затваряше и отваряше – точно това, което Словото описва като „скърцане със зъби”.

В този момент Бог ми говори с ясно доловим глас. Той каза:

- Проповядвай Евангелието!

Моят отговор беше:

- Но, Господи, аз не мога да говоря.

Две нощи по-късно Бог ми даде втори сън. Видях ангел. Той имаше в ръката си верига, прикрепена към една врата, която сякаш изпълваше цялото небе. Той я отвори и там имаше хора, докъдето можеха да видят очите ми. Души. Те се придвижваха напред към широка и дълбока долина, а долината беше ревяща огнена пещ.

Беше страховито. Видях хиляди хора да падат в този огън. Тези от предната линия се опитваха да се борят, но натискът от тези зад тях ги буташе в пламъците.

Отново Господ ми проговори. Много ясно Той ми каза:

- Ако ти не проповядваш, ще бъдеш лично отговорен за всеки един, който пада.

Моментално знаех, че всичко, което се беше случило в моя живот беше с една цел – да проповядвам Евангелието.

Най-накрая, през ноември 1974 г. повече не можех да избягвам темата. Казах на Господ:

- Аз ще проповядвам Евангелието при едно условие – Ти да бъдеш с мен на всяка служба.

И после Му напомних:

- Господи, Ти знаеш, че не мога да говоря.

Постоянно се тревожех за своя говорен проблем и от факта, че мога да се притесня.

Въпреки това, беше невъзможно да изтрия от ума си картината на горящия човек и гласа на Бог, който казваше:

- Ако не проповядваш, ще бъдеш лично отговорен за всеки, който пада!

Аз си помислих: „Трябва да започна да проповядвам.” Но няма ли да бъде достатъчно просто да раздавам брошури? После, един следобед през първата седмица на декември, седях в дома на Стан и Шърли Филипс в Отава, на около 30 мили източно от Торонто.

- Мога ли да ви кажа нещо? – попитах аз. Никога преди не бях се чувствал воден да кажа на някого пълната история за моите преживявания, сънища и видения. Почти три часа аз изливах сърцето си за нещата, които само аз и Бог знаехме.

Преди да свърша, Станли ме спря и каза:

- Бени, тази вечер ти трябва да дойдеш в нашата църква и да споделиш това.

Те имаха сдружение, наречено „Сило” – около сто човека се събираха в „Тринити Асембли” в Отава.

Бих искал да ме бяхте видели. Косата ми стигаше до раменете и не се бях облякъл за църква, защото поканата беше абсолютно неочаквана.

Но на 7 декември 1974 г. Стан ме представи на групата и за първи път в моя живот стоях зад амвон, за да проповядвам.

В момента, в който отворих устата си, почувствах, че нещо докосна езика ми и го освободи. Почувствах леко докосване. И след това започнах да проповядвам Словото на Бог абсолютно гладко.

Ето какво е удивителното. Бог не ме изцели, докато седях сред публиката. Той не ме изцели, когато се качвах на платформата. Той не ме изцели, докато стоях зад амвона. Бог извърши чудото, когато си отворих устата.

Когато езикът ми беше освободен, аз си казах: „Ето това е!” Заекването беше изчезнало. Цялото! И никога не се върна.

Сега, моите родители не знаеха, че бях изцелен, защото ние вкъщи много рядко разговаряхме. И разбира се, имаше определени моменти, когато можех да говоря, без забележим проблем – за кратко време, преди нещо да накара заекването да се върне отново.

Но аз знаех, че съм изцелен. И моето служение започна да расте като гъба. Изглеждаше като че ли всеки ден бях канен на църква или на събиране, за да служа. Аз се почувствах в точния център на Божията воля.

През април 1975 година във вестник „Торонто стар” се появи реклама с моя снимка. Аз проповядвах в малка петдесятна църква в западния край на града и пасторът искаше да привлече посетители.

Това проработи. Константи и Клемънс видяха обявата.

Тази неделя вечер седях отпред на платформата. По време на хвалението вдигнах поглед и не можах да повярвам на очите си. Майка ми и баща ми бяха заведени от един разпоредител до място, само на няколко реда от платформата.

Помислих си: „Ето, това е. аз ще умра.”

Моят добър приятел Джим Пойнтър седеше на платформата до мен. Аз се обърнах към него и казах:

- Моли се, Джим! Моли се!

Той беше шокиран, когато му казах, че мама и татко са там.

Хиляди мисли проблясваха през главата ми и не най-малката от тях беше: „Господи, аз ще знам, че съм истински изцелен, ако не заеквам тази вечер.” Не помня друг път да съм бил толкова нервен по време на служба, а напрежението винаги ме е карало да заеквам.

Когато започнах да проповядвам, силата на Божието присъствие започна да се излива чрез мен, но аз не можех да се накарам да погледна в посоката на моите родители – дори и един летящ поглед. Всичко, което знаех, беше, че моята загриженост за заекването беше излишна. Когато Бог ме изцели, изцелението беше завинаги.

Към края на службата, започнах да се моля за тези, които имаха нужда от изцерение. О, мощта на Бог изпълни онова място.

Когато свърши събранието, моите родители станаха и си излязоха през задната врата.

След службата казах на Джим:

- Ти трябва да се молиш. Не разбираш ли, че през следващите няколко часа ще бъде решена моята съдба? Може да се наложи да спя в твоята къща тази вечер.

Тази нощ карах безцелно из Торонто. Исках да изчакам поне до два часа сутринта и тогава да се прибера вкъщи. Знаех, че по това време моите родители ще бъдат в леглото.

Аз наистина не исках да се срещам с тях.

Но повече за това, по-късно.