Доц д-р Донка Александрова

21 май 1991 г. - синът ми Владимир навърши 19 години. Очаквахме този ден като най-голям празник. А то... В 22 ч. 10 мин. в Мадрас - един от най-големите промишлени центрове на Индия, беше убит Раджив Ганди. Шокът беше толкова силен, че подейства на индийското общество като земетресение. Предизборната кампания на Раджив беше изключително успешна. Дори астролозите му предсказваха успех с повече от 300 000 гласа, фанатизмът, с който беше извършено престъплението, подсказва­ше почерка на „тамилските тигри". Тогава ние научихме само, че убийца­та е била неизвестна жена, носеща бомба под сарито си, задействана от нея самата... На място заедно с Раджив били убити още 11 и ранени 15 чо­века. Главата на Раджив отлетяла, а тялото му било разкъсано на парчета, които трудно били идентифицирани...

Седем дни продължи траурът. Седем дни не се откъсвахме от теле­визора, където прожектираха филми за Раджив, семейството му, студен­тските му години... От посолството ни забраниха да излизаме навън, за безопасност. Когато през 1984 г. било извършено покушението срещу Индира Ганди, в Делхи имало размирици и загинали доста хора. Сега сце­ната на действието беше далеч, но управниците се презастраховаха... Но ние все пак избягахме от „домашния арест".

Цяла Индия беше в траур. Всички - облечени в бяло; бели ефирни сарита, бели курта - пиджами, бели дхоти, бели обувки... Смъртта за нас -европейците, е черна - черни знамена, черни забрадки, черни дрехи. И ду­шата ти, заедно с всичко наоколо - почернява. Тук всичко е белоснежно, сякаш да подчертае чистотата на душата, която отлита. И отново цветя -толкова много цветя, гирлянди, венци, листенца от рози и жасмин, разп­ръснати по улиците и площадите... Но вкусът на сълзите - горчиво солен, както и цветът на кръвта - са еднакви навсякъде.

Сърцето ми се свива от болка! Към този човек - почти мой връст­ник, изпитвах искрена човешка симпатия. Жив успях да го видя само вед­нъж. (Даниела Кънева, която взе първото и последното интервю с него като министър-председател и кандидат за поста, беше далеч по-щастлива от мен!) Като преподавател в „Джамия Милия Исламия" бях натоварена

от ректора проф. д-р Сайд Зохур Касим да съпровождам делегация от руски студенти и аспиранти, които гостуваха на университета съгласно договор­ните отношения. В програмата им имаше среща с Раджив Ганди. Студен­тите се вълнуваха.

Раджив се появи с дънки, черно елече и маратонки (навикът му да ходи спортно облечен явно беше останал от годините, когато е бил само пилот, без амбиции да се занимава с политика). Младежкият стил допадна на руските гости и те го заобиколиха непринудено. Сякаш по-звънко от всички звучеше неговият смях, а в очите му лумваха игриви пламъчета, когато се обръщаше към някое оперено момиче нахинди. Но русначетата бяха явно отличници и отговаряха на въпросите безуп­речно.

65535. 
       А Вие също ли сте от Московския университет? - обърна се Ра­
       джив към мен.
       

65535. 
       Не, аз съм от Софийския университет - отвърнах аз и усетих как
       червенина облива лицето ми, независимо от двете десетилетия, отдадени
       на теорията и практиката на ораторското изкуство. - А, София? - недоумя­
       ваше той по какъв начин се е комбинирала в този случай България с Моск­
       ва... Заобяснявах, че работя в „Джамия Милия Исламия", преподавам бъл­
       гарски език и литература, че подготвям книга за културните връзки между
       Индия и България и ще се радвам, ако намери време да поговорим за
       неговото отношение към моята родина.
       

65535. 
       Разбира се, ще се видим. Само нека да минат изборите. Вие имате
       прекрасна страна и много близка до нас! - отвърна Раджив с лъчезарната
       си усмивка и трапчинките затрептяха на бузите му. Не се съмнявах, че е
       искрен и че ще удържи на обещанието си. Но... човек предполага, а Бог
       разполага! Раджив беше само на 46 години, пред прага на действителна
       успешна политическа кариера, с натрупан опит от първия мандат и двете
       години лидерство на опозицията, с узрели и нараснали амбиции за успех
       и реален просперитет на страната, с подкрепата на една партия, преболе-
       дувала и сплотена около него, готова за битки, за осъществяване на ма­
       щабна и човеколюбива политическа и икономическа програма за разви­
       тието на Индия. Всяка смърт е нелепа. Но когато убиваш бъдещето на една
       страна в лицето на най-талантливия й лидер - това вече е чудовищно прес­
       тъпление спрямо нацията и човечеството...
       

нисичко като майка си, а Прианка е високо, стройно момиче, с късо под­стригана къдрава коса и черти, които напомнят младата Индира Ганди. Мъката им е огромна. Традицията заставя първородния син да запали кла­дата. Рахул тръгва да изпълни трудния ритуал. Соня - италианката, стана­ла индийка по повелята на любовта, красива въпреки нечовешката го­рест, изписана на лицето й, скришом се прекръства и се моли бога за душата на най-милия й човек. Момчето бавно обикаля около кладата, пов­таряйки свещените думи, които браминът произнася. Раджив принадлежи към религията парси и погребалната церемония се съобразява с нейния обичай... На кремацията присъства хилядно множество. Жени крещят и се обливат в сълзи, мъже коленичат пред кладата и докосват тялото с челата си като в индуистки храм. Други с молитвено строги лица и долепени дла­ни се задържат за секунда пред любимия мъртвец сякаш произнасят клет­ва да отмъстят и отминават, трети групово скандират: „Раджив Ганди! Ра­джив Ганди!" Кой ще ги чуе?!

Охрана - навсякъде. Дори във въздуха - хеликоптери кръжат над Шастри Бхаван и пазят... обезобразеното тяло на един прекрасен мъж, политик и държавник, който щеше да бъде министър-председател... Една душа се сливаше с Вечността, за да се връща винаги при хората, които я обичаха...

5. „Нестинарското" хоро

Този невероятен с психическото превъзмогване танц подлудява кръвта ми още от студентските години. Беше една от плодородните есени на 60-те години, когато като студентка трети курс българска филология бях командир на 64 луди глави в с. Вардим, Свищовско. Беряхме грозде „Болгар" за износ. Господи, какво грозде беше! По българските пазари не можеше да се види. Нали очаквахме за него валута...

Вечер разгаряхме бригадирския огън - песни, вицове, закачки... И понякога - нестинарско хоро. - Хайде, кои ще са смелчаците сега? - про­викваше се у мен дяволчето фют. Повечето от момичетата влизаха - от смелост ли, от инат ли, от желание да ме последват ли, но танцуваха вър­ху въглените, а момчетата - те обгаряха сандалите си...

И ето, Индия ми отвори очите за произхода на нестинарския транс. Колкото по-дълго живееш в тази страна, толкова повече сходства откри­ваш с нейните обичаи, митове и легенди. А може би просто се адаптираш и ставаш частица от нея? Кой знае?! Едно е сигурно, че танцът е част от

ритуала в чест на бог Агни (санскритското име на огъня), един от най-старите богове в индийската митология, описани в Ригведа, заедно с Вайо и Сурия като трите бога на земята, въздуха и слънцето.

Агни като бог на земята бил символ и на земетресението, син на силата, която води жертвите по време на жертвоприношение, една седма част от деня и нощта, учител - мъдрец, божество на речта (нали ораторите възпламеняват душите!), спътник на Вишну и на Шива, име на групи бого­ве в джайнизма... Митологичният образ на този бог е неописуемо богат и сложен, но мен ме вълнуваше повече свързаната с Агни обредност - вли­зането в огъня, играта върху пламтящите въглени, нейните символи. И най-беглото докосване до индийската литература и философия те дарява с безброй семиотични примери - в това културологично пространство ся­каш всеки сегмент е семиотичен (от кастите до нестинарския танц).

Влизането на босия танцьор в огъня не е прищявка или лудост, а доказателство за силата на духа, който излиза победител в единоборст­вото с материалното тяло, убедена саможертва, която се възнаграждава от бога Агни, поемащ болката върху себе си. Нестинарското хоро е само брънка от веригата на съприкосновението между Човек и Агни. Към него спадат още „Сати" - ужасният обичай на индуистите да изгарят съпругите заедно с мъртвите им мъже; изгарянето на труповете, които се отвеждат от Агни в небесата; паленето на огньове в началото на пролетта, за да се изгонят всички зли духове и пр.

„Нестинарското" хоро в Индия се играе в чест на богинята - свеще­на майка Драупади (героиня на епическата поема „Махабхарата"). То мо­же да се наблюдава в много селища на южните щати (в Мадрас, Канияку-мари и др.). Родена принцеса, Драупади бива омъжена за братята Панда-ви. (Многомъжството, подобно на многоженството сред мюсюлманите и др. племена, съществува и днес сред някои от планинските племена на Индия.) При игра на зарове нейният съпруг - кралят, залага красивата си съпруга и я загубва при облог със завистливия си братовчед Дуриодана. Желанието за мъст изгаря Дуриодана и той заповядва на брат си да съб­лече Драупади пред очите на всички. Бедната жена не може да понесе срама и се обръща с молитва към бог Кришна, който й помага и я спасява от no-нататъшните унижения.

Като едно от превъплъщенията на богинята Дурга (Кали), Драупади понася страданието със завидно спокойствие и душевна сила и често е посочвана за пример за подражание в нелекия бит на обикновената индийка.

За разлика от България (главно Странджанския край), кьдето нес-тинарското хоро се играе предимно от жени, в Южна Индия танцуват само мъже. Жените не стъпват върху въглените, но крьжат около огъня по на­жежения пясък, изпробвайки силата на духа си.

Ритуалът се предхожда от строга вегетарианска диета. Следва ме­дитация, поднасяне на подаръци и молитви към богинята. Шествието на посветените (нека така да наречем онези, които ще влязат след малко в огъня) заслепява с жълто-оранжевите цветове на дхотите на мъжете, кои­то бавно обикалят около храма на богинята със затворени очи и произна­сят молитви в нейна чест. Жените имат своя колона, чиято церемония изглежда много по-тежка във физически план. Освен молитвите те се пок­ланят и коленичат на всяка трета стъпка. Режисурата на това театрално действие (а по-точно религиозен ритуал!) включва издигането на 10-мет-рова платформа за медитация, откъдето се подава сигналът за началото на церемонията. Тази висока „трибуна" се оказва изключително необхо­дима, защото още през деня преди церемонията тълпи от богомолци об­саждат храма на Драупади, за да си осигурят най-удобната позиция за наблюдаване на шествието и танца.

Точно 2 часа след полунощ. Луната огрява възбудените лица на посветените. Актьор, облечен като Аржуна с боядисано в зелено тяло, се появява пред платформата. Той я обикаля няколко пъти, след това се из­качва на нея и изстрелва стрели от цветя към публиката, която с притаен дъх очаква спектакъла.

През това време посветените, т.е. участниците в „нестинарското" хоро приемат ритуална баня и участвуват в процесия от единия храм до другия. Начело на процесията (подобно на нашите молебени) върви све­щеник, който носи върху главата си „каракам" (съд с вода), пълен със суров ориз, една монета и лимон. Съдът е украсен с листа от маргоса и цветчета от жасмин. Поверието гласи, че самата богиня Драупади живее в този съд и води своите поклонници към огъня.

Нестинарският танц трае от 5 до 8 часа вечерта. Четириметрова квадратна яма е изпълнена с нажежени червени въглени. Почти целият ден дървата са горели, за да се превърнат в съблазън и изпитание за оне­зи, които са се обрекли да преодолеят страха и да се отдадат на богинята. Босите крака сами заситнят през ослепително искрящата яма. С тях са вярата, посвещението, трансът. От другата страна на огъня ги очаква вед­ро с мляко. За всеки случай - да охладят стъпалата си и се върнат отно­во... Драупади ли им помага? Всички излизат невредими...

Спектакъл,"фестивал на огъня" или „нестинарско" хоро, или още една брънка от общата ни съдба?

6. Хималаите и катарзисът на вярата

8 декември 1991 (неделя).

В България сега празнуват празника на студентите, а ние вече чет­върти път се катерим по стръмните склонове на Хималаите. Колкото и странно да звучи, тази необятна планинска грамада ни пленява не толко­ва сама по себе си, а поради асоциациите с нашите ненагледни Рила, Пирин, Родопите и Стара планина. Нищо че всички те, събрани заедно, не биха стигнали, за да се издигнат едни Хималаи. Това величие на природа­та, пленило веднъж завинаги Николай Рьорих, нашия романтичен „скит­ник" Борис Георгиев и много други майстори на четката и перото, мами и нас, обикновените българчета, отворили широко очите, ушите и сърцата си за индийската красота и култура. Този път цел на екскурзията е Масу-ри, но за да стигнем до него, ние трябва да минем през Дерадун, Ришикаш и Харидвар, градове - свещени места за индуистите, свързани с идоло-поклонството към Ганг - свещената река. Човек така е устроен, че винаги сравнява новите впечатления със старите. И за нас, без да щем, Масури -тази „Кралица на хълмовете", както индийците гальовно определят люби­мия град, твърде много ни напомняше нашенските Трявна, Дряново и Тър­ново... А в Шимла - „лятната столица" на Индия, ние дори наименовахме уличките: Това са „108-те стъпала", защото двете улици също като в Тър­ново се свързваха със стръмни високи стъпала; това е началото на „Гур-ко", а тук пък е „Самоводската чаршия"...

Нашата весела дружина - Сушил, Кавита, Владимир и аз, вземаше лесно решенията. Маршрутът бе ясен, времетраенето - колкото изтраем, т.е. в зависимост от температурите и собствената ни издръжливост, целта - да видим повече, да се насладим повече, да се надишаме на кристално свеж въздух, колкото се може повече. Е, това, последното, могат да го разберат само онези, които са живели дълго време при средни темпера­тури +40-45 градуса, при които въздухът има вкус на варено...

...Масури! Кралицата на хълмовете! Малко градче в подножието на Хималаите. Красив, немного модерен лифт ни отнася до най-високата точка. Чудна, величествена гледка. Огромни, безкрайни, назъбени или покрити с нежна зеленина планински редути, прекрасни и недостижими заснежени върхове (нали в тях е Джомолунгма!), захвърлили в своите подножия

страшни, зинали пропасти. Сърцата ни потръпват от красота, величие и страх! Кабинката на лифта се заклаща над пропастта. Младият служител на лифтената станция ни подреди грижливо, за да балансира тежестта, но самият факт, че те подреждат, за да не се случи евентуално нещо, парали­зира мускулите ти пред неизвестността. - Сат сри акал! (В бога е истина­та) - така сикхите се приветстват при среща. Тази фраза мигновено изп­лува в мозъка ми при стъпването на твърда земя. Благодарим ти, Господи!

Платото, до което достигаме, служи като наблюдателна площадка. То е изпъстрено с далекогледи, магазинчета за сувенири, раджастански костюми и типични индийски съдове за вода, които щедро се предоставят на „ах"-кащите и „ох"-кащи туристи от целия свят.

Нощ в хотел „Дийп". Независимо от смисъла на името му („дъл­бок"), той се намира на височината над мюсюлманската джамия. И тук не можахме да избягаме от петкратния молитвен зов на ходжата, който зву­чи непрестанно в Сукдев Вихар, кварталът, в който живяхме в Делхи. Под-хималайските градчета са привлекли не само голяма част от мюсюлманско­то население, но и много християнски мисионери. Навсякъде - в Шимла, Чандпгарх - столицата на щата Пенджаб, Наинитал, Масури и др. се изди­гат красиви, сравнително скромни и бедно орнаментирани и украсени хрис­тиянски, преди всичко католически черкви.

Стаите са чисти, уютни. На перваза на прозореца се появява май­мунка и започва настойчиво да чука с нокът по стъклото.

65535. 
       Мамо, иска да й отворим! - възкликва Владимир и сърчицето му
       премира да вкара маймунчето вътре.
       

65535. 
       Само това ни липсва! Ако ни издере?!
       

65535. 
       Не, не се бой! Виж, тя ти посочва бананите...
       

...Ришикеш! Втората точка от пътешествието. Вече сме на брега на Ганг. Огромна, разляла водите си на такова пространство, което трудно можеш да си представиш да преплуваш. Може би Дунав и Днепър й съ­перничат. Отсядаме в ашрама на религиозното дружество „Божествен жи­вот". Този „петзвезден ашрам", както шеговито го определя Владимир, е неочаквано гостоприемен, чист и топъл. Основната разлика между „тем-

пъл" и „ашрам" е, че темпълите са храмове или църкви, ако боравим с нашите представи, докато ашрамите са манастири - институти от рода на средновековните университети, в които се обучават бъдещите свещено­служители на индуизма - „гуру" - учители. Но в тях срещаме и много чуж­денци, дори и жени, дошли да усвоят индуистката религия, ведическата медицина, идеология и етика.

Основател на дружеството „Божествен живот" е Шива Ананд Сва-

рия бихме казали „по турски", макар че п .веем не е патент само на турците, може би много повече на индийците, но нейсе!) върху кожа от убита сърна, а около главата му има светъл кръг, характерен и за христи­янските светци. Лицето му е тлъсто, охранено, излъчващо духовно и фи­зическо равновесие и задоволство. Индийците, сигурно поради традици­онния хилядолетен глад по тази земя, боготворят дебелите хора. Пълнота­та е белег на просперитет и богатство. „Happy man" е идол на грозен, тлъст, гологлав мъж с огромен увиснал корем - това е „Щастливият чо­век" според примитивната представа. Бог Ганеша е слон-човек, но с раз­мери на човешкото тяло, твърде деформирани за обикновените спортс­менски измерения. „Чоти-вала" - популярният партньор на многобройни вегетариански ресторантчета в Хималаите, е също шишкаво полуголо чо­вече, с огромен корем, облещени очи, които сякаш ти казват: - Виж как хубаво съм си хапнал! Харесваш ли ме? Е, щом искаш да станеш като мен, влез в ресторанта!..."

Дружеството „Божествен живот" е всеиндийска организация, мно­го богата и влиятелна. Щедростта, с която ни посрещат - не ни вземат нито един пайса (индийски стотинки), а ни настаняват в две просторни стаи, покрити с бял мрамор, свързани с кухненско помещение и баня, също от мрамор. Чисто бели чаршафи покриват леглата, а топлите юрга­ни, сгънати в единия край, очакват уморените ни от ходене тела и натежа­лите ни от впечатления глави.

Току-що сме се върнали от нощната разходка по Шива джула (мос­тът на Шива). Сушил ни е обяснил, че жителите на Ришикеш наричат този нов висящ мост Рам джула, т.е. мостът на Рам, защото оригинални­ят, т.е. старият мост, който е в недалечно съседство с него, е Лакшман джула. Всеизвестно от Рамаяна е, че Лакшман и Рам са братя - и тъй

На отсрещния бряг на Ганг са огромните статуи на най-популярните от индуистките богове. Скулптурите гледат към теб през стъклото на ог­ромна витрина. Там са: Рам, Сита, Хануман, Лакшми, Сарасвати, Ганеша, Кришна, Шива, Парвати. Техните лица и тела са живописно нашарени с всички цветове на дъгата. Очите им са огромни и безжизнени - кукли, тъпи и безизразни, на които хората отдават душите си. Само на десетина метра гърми касета с популярна индийска музика - един от шлагерите от послед­ните индийски филми. Вниманието ми привличат касети с образа на Ошо

- псевдоним на Раджниш - един „бунтар", оракул на „нов" морал, разли­
чен от консерватизма на индуизма, който си е позволявал да проповядва
(и върши!) групов секс, да си купи Ролс Ройс за милиони долари, часов­
ник „Ролекс" с диаманти и пр., т.е. всички атрибути на преуспяващия пар­
веню, който е идол за мнозинството от средната класа на индийското
общество. Там бяха деветнадесет касети с лекции на Раджниш върху из­
куството да се живее...

Явно не е овладял добре собствената си теория, щом е умрял само на 56-57 години...

Седим на брега на Ганг. Светлинни пътеки рисуват множество мосто­ве по нея и се побратимяват със стария „Лакшман" и новия, току-що пост­роен мост „Рам джула" за предстоящия през 1992 г. религиозен събор, на който домакините ни от Ришикеш очакват да дойдат повече от 12 милиона гости от цяла Индия и от чужбина... Българите от цяла България плюс тези, които живеят в Америка, Русия, Украйна и пр., ако се съберат, сигурно пак ще са по-малко от богомолците на Шива, които се очакват след няколко месеца... Ще бъде ПОТОП от хора, но потоп, очакван с радост, с желание и огромна строително-организационна работа, за да бъдат религиозният екс­таз и комерческиятуспех изключителни. И сигурно ще бъдат, заедно с неиз­числимите жертви, които Ганг и тълпата вземат при подобни човешки стъл-потворения.

Нощта е топла - под юрганите, след горещия душ - а и най-важното

- Ришикеш е в низината в сравнение с Масури и климатът е далеч по-мек.
Сутринта, заедно с поредната молитва на ходжата, потегляме към Харид-
вар - свещения град на Ганг - „Вратата към боговете", вратата към Рая.
Оттук душите на мъртвите тръгват към „царството на боговете". Това е и
началото на Хималаите. Безброй храмове и ашрами са накацали от двете
страни на Ганг. Скъперническото декемврийско слънце и ледено студена-



Екзотична скулптура от храма на Минакши в Мадурай. Храмът представя
дравидската архитектура и скулптура.

та вода не са в състояние да спрат религиозния порив и екстаза, с който индуисти от близки и далечни краища на Индия са дошли: едни да преда-

дат в обятията на Ганг праха от кремацията на близък човек, други да приемат очистителната баня на свещените води, които ще пречистят всич­ките им грехове, трети да получат изцеление на неизлечими от докторите болести, четвърти - току-що проходили деца, с остригани главички - полу­чават първото си причастие от свещената река, пети - получават след свещената баня благослов и нова енергия за предстоящата решителна стъпка в живота. На брега на реката, наречен Хар-ки Пури (отХари=Виш-ну=бог), са беседките на пандитите - индуистите свещеници, които извър­шват ПАНДАС - специална ПУДЖА - религиозен ритуал за дошлите да се пречистят „грешници". Естествено всичко е срещу пари: рупии - да вле­зеш, рупии - да гледаш, рупии - да се потопиш във водата, рупии - за пуджата, рупии - да изсипеш праха на мъртвеца във водата, рупии - за дарение за бъдещи храмове, рупии - за въздуха, който дишаш... Но бого­молците възприемат всичко това за нормално и не им прави дори впечат­ление. Нищо, че редом с тях са монетотърсачитес дълги тояги, чиито един край е намазан със смола, за да се залепят алуминиевите монети... Те се навеждат над водата, допират до лицето си къс стъкло, за да виждат дъно­то по-добре и вършат своята невинаги благодарна работа всеотдайно и добросъвестно. Други, подобно на водолазите, макар че нямат никакви водолазни костюми или поне дихателни апарати, се гмуркат до дъното на талвега на реката, който на места е няколко метра дълбочина, за да тър­сят златни монети, пръстени и други скъпоценности, които вярващите щед­ро хвърлят във водата с твърдото убеждение, че те ще стигнат до любими­те мъртъвци и ще направят божествения им живот по-лек, а на тях самите ще намалят земните мъки и страдания... Ледените струи пронизват телата на тези мъже, но те обхождат дъното, задържайки се понякога по няколко минути, без да дишат. Сигурно са тренирали специалното йогийско дишане...

Чудна гледка привлича очите ни. Млада (не повече от 20-22-годиш-на) индийка, приклекнала на брега на реката, съблича горната част от облеклото си. За миг проблясва бронзовата кожа на стегнатите й гърди, които подскачат от нервните й несръчни движения, продиктувани от под­съзнателния срам и страх, че голотата й може да бъде видяна. Дългите й смолисти коси полепват мокри по изящно гладката кожа на гърба и гърди­те й. Тя продължава да съблича долната част на сарито и полата-подпла-та, докато заобикалящите я възрастна и млада жена - явно майка и сестра - се мъчат да надянат специално донесена дълга дреха, приличаща на нощ­ница, върху почти голото й тяло. Това е специалната дреха, с която тя ще

приеме свещената баня. За секунди виждаме голотата и на втората част от тялото й. Господи, толкова красота, изящество, съвършенство на фор­мите сякаш Афродита беше дошла до Ганг, за да предизвика индийските богини. Излъчването на красотата се нарушава, кой знае, може пък и тък­мо обратното - се усилва - от контраста на лицето, изкривено от непоно­сима психическа болка, жал, печал, обреченост... За нея сякаш не същес­твува никой наоколо - пълно съсредоточаване и отдаденост на ритуала... Майката и едно младо момче - навярно брат й, й помагат да влезе във водата. Тя потапя тялото си до кръста и започва да излива струйки вода зад раменете, по гърдите... Церемонията продължава няколко минути. Но дори за този кратък отрязък от време лицето й просветлява, надеждата става видима, прилив на нови сили изправят младото, красиво и силно тяло. Тя излиза от реката сама. Дрехата е полепнала по голата фигура и я прави още по-привлекателна със сочността на женствените й форми. Капки вода блестят по лицето й като брилянти. Сестра й я увива с голям пешкир, а с друг тя отривисто започва да подсушава косата си. Сигур­ността на ръцете, които увиват сарито около кръста, пръстите, които диплят плохите отпред, издават промяната, която е настъпила в това младо съзнание. Сълзите са изсъхнали, ръцете не треперят, тялото е из­правено и стройно, гласът е властен, когато иска гребена или част от дрехите... Разбира се, вулгарният материалист би припомнил влиянието на студената вода - студът охлажда не само тялото, но и чувствата... Но в случая става дума за нещо много по-сложно, а то е внушението и самовнушението, които имат катарзисна сила. Съзнанието на младата вдовица е придобило нова морална устойчивост. Извършен е обредът -дан към боговете - те, всесилните владетели на всичко земно и небесно, трябва да са задоволени и да позволят на жената да продължи да живее!!! Другата алтернативна възможност е САТИ, т.е, изборът е между Живота и Смъртта!...

Силни страсти, себеобреченост и жажда за помощ, за подкрепа в тежкия житейски път водят младо и старо до свещената река. Но заедно с тях са и онези, за които „чудото" е ежедневие и извор на добри доходи. Магазинчетата за пиринчени и медни изделия, текстил, дърворезба и скъ­поценни камъни съперничат на безбройните ресторантчета-капанчета, в които можеш да намериш цялото изобилие на индийската кухня - от Край­ния юг до тибетско-китайските полусурови зеленчуци. Разбира се, всичко е само вегетарианско. В свещената земя (Харидвар, Ришикеш и Канкхал) не може да се консумира месо и алкохол.

- Сушил, има ли много риба в Ганг? Как я ловят? - пита наивно Владимир и ушите му щръкват при мисълта, че някъде може да си хапне вкусна планинска риба. Сушил е в затруднение как да обясни на това вече пораснало дете, че тук е свещена земя и убийството на животни е немис­лимо... Е, това не означава, че не се убиват хора от време на време. Но човешкият живот не е толкова скъп...

...Слънцето клони към залез. Свещената вода бълбука в бутилката от минерална вода, която изпихме през нощта... Свещена вода е това! Всичко лекува. Блажени верующите!

... Когато през 1926 г. Рабиндранат Тагор посещава България, проф.д-р Асен Златаров се обръща към него с молба да му напише на. бенгалски някакво мото, което той да сложи в началото на второто изда­ние на неговата „Садхана". Ето какво му написва Мъдреца:

„Ти ми помогна да опозная непознати хора,

И ме приюти като свой в чужди домове.

Приятелю! Ти приближи към мене далечни страни,