Докосване до небесата Духовно пътуване през живота и смъртта Джеймс Ван Прааг

Даниъл Дж. Бурстин

Често се чувстваме виновни поради някакъв вид поставени от самите нас очаквания за това, как трябва и как не трябва да се държим. Обикновено подобни очаквания се основават на страха. Правим или казва­ме нещо от страх, защото си мислим, че истината не може да бъде изречена. По-късно съжаляваме за лъ­жите и измамите си и се чувстваме виновни за своите грешки. В сърцата си чувстваме, че сме съгрешили и трябва да бъдем наказани.

Всяка форма на себеосъждане е вредна за душата. Чувството за вина не само поражда дисхармония в духовното и емоционалното тяло, но може също да бъде свързано с много здравословни проблеми, от които страдаме, както ще се убедите от следващите редове.

Мисля, че я убих

Този сеанс бе проведен в дома ми през 1995 г. По онова време вече бях започнал да ставам известен сред телевизионната аудитория от шоуто на Джоан Ривърс и предаването на NBC От другата страна. Една жена ме беше гледала по телевизията и ми напи­са писмо, в което ме молеше за сеанс. Тя твърдеше: "Животът ми е съсипан и не мога да продължа."

Дана беше висока около един и седемдесет и имаше наднормено тегло. Когато влезе, почувствах бремето на отчаянието и депресията. Във въздуха витаеше някаква тежест.

Дана мило ме поздрави с "Добро утро" с лек южняшки акцент и горещо ми благодари, че съм се съгласил за сеанса.

- Вашата секретарка ми телефонира и ми каза, че се е освободило място - каза тя. - Това е Божи знак, защото днес е рожденият ден на баща ми!

Отговорих й, че духовният свят ни въздейства по много загадъчни начини, когато пожелае. Тя се усмих­на, сякаш й бе известно нещо, което аз не знаех. Седнахме и аз започнах да се моля.

Измина около половин час, преди да се появи Елси, духът, който усещах, че чакаше Дана.

- Тук има една дама с красива рокля на цветя. Има много нежно лице и кестенява коса, вързана на тила й. Казва ми, че сега има много коса, а не просто кичура!

При тази информация Дана изтегли няколко кър­пички от кутията, за да избърше бликналите сълзи.

- Това е мама. Добре ли е тя? - попита тихо.

- Да, казва тя. Стигнала е дотам без проблеми. Споменава ми за белега. Белег близо до устната. Вяр­но ли е това ?

Дана поклати глава.

- Наистина не си спомням. Защо казва такова нещо?

- Вид идентификация. Моите водачи винаги нас­тояват духовете да дават някаква информация, с която да потвърдят своето присъствие.

Дана взе чантата си и започна да рови. След малко извади снимка и се взря в нея.

- О, да, прав сте. Има малък белег близо до горната устна. Ето, вижте сам.

Показа ми снимката и наистина, имаше белег.

- Майка ви говори за някой на име Стела. Позна­вате ли я? - попитах аз.

- Да, това е сестра ми.

- Вярно ли е, че със сестра ви не си говорите. Майка ви ми казва, че сте се скарали. Има ли също някой на име Пол?

Дана не можеше да повярвана ушите си. Погледна ме учудено.

- Да, това е брат ми, Поли. Да, скарахме се. О, Господи. Какво казва тя? Моля те, мамо, помогни ми.

- Майка ви ми показва някакви правни документи. Не знам какво означава това, но имам чувството, че са свързани със съд. Оставам с впечатлението за съдебен процес или производство.

- Продължавайте - каза тя. - Разбирам.

- Казва ми, че това не е хубаво. Трябва да им кажете, че нищо добро няма да излезе от това и че е погрешно да се държат по този начин.

- Те никога няма да повярват. Как мога да ги накарам да повярват в това? - попита Дана.

- Пуснете им записа от този сеанс - отвърнах аз.

Забележката ми изглежда не промени нейната нагласа и Дана остана объркана.

- Майка ви иска да знаете, че тя е с Марти. Познато ли ви е това име?

Дана отново се разплака.

- Да. Честит рожден ден, татко.

- Чувствам, че този мъж е бил пушач и е имал проблеми с дишането.

- Да, почина от емфизема. Добре ли е сега?

- Да, добре е. Грижи се за майка ви и е с някой друг. Звучи ми като Дон.

Дана кимна утвърдително.

- Да, Дони, брат му. Умря преди месец.

В този момент сеансът взе драматичен обрат.

- Майка ви ми показва сцена, в която коленичите до нейното легло и казвате молитва.

- Да, да - извика Дана. - Молех се за нея всеки ден. Исках болките й да престанат. А тя непрекъснато стенеше в агония. Трябваше да й помогна. Молех се за помощ. Надявам се, че съм постъпила правилно, мамо.

Продължих да предавам впечатленията си като се опитвах да ги изложа колкото е възможно по-правди­во.

- В кома ли е била майка ви? - попитах аз.

- Да - потвърди Дана през сълзи. - Получи удар. Не можеше да диша сама. Поставиха я на системи. Не можех да понеса да я гледам в това състояние.

Не можех да повярвам на следващите си думи:

- Майка ви казва, че сте издърпали тръбата от гърлото й.

Дана трепереше. Сведе поглед.

- Да... да, така направих. Не исках да я убивам. Просто не можех да понеса страданията й.

Бях шокиран. Въпреки че съм свикнал да чувам много неща в този вид работа, все пак съм просто човек. Трябва да бъда много обективен, а това не винаги е лесно.

Почувствах болката на момичето. След миг продължих да предавам посланието на майката.

- Майка ви казва, че няма значение. Казва ми, че сте имали кураж. Било е проява на любов. Казва, че е напуснала Земята в момента, определен от Господ.

Все още със сведен поглед Дана попита:

- Аз ли я убих?

- Майка в казва, че това не е било по силите ви. Тя е жива.

Наведох се, докоснах бузата на Дана и вдигнах главата й.

- Майка ви не умря веднага, нали?

Дана поклати глава.

- Не. Живя още седмица. Докторите казаха, че сърцето й е твърде слабо, за да продължи да функционира. Накрая то се предаде.

Попитах я:

- Защо тогава се подлагате на това? Не сте я убили вие. Тя си е отишла по естествен начин.

- Защото Поли и Стефи ме обвиниха в убийството й. Изправиха ме пред съда. Наистина не знам дали мога да понеса това.

Няколко минути седях в мълчание. Внезапно по­чувствах потупване по рамото. Беше бащата на Дана, Марти. Внуши ми някакво име. Наведох се към Дана и я попитах:

- Познаваш ли някой на име Саймън?

Тя ме погледна учудено.

- Това е толкова странно. Защо ми задавате този въпрос? Този следобед имам среща с него. Той е адвокат. Един мой приятел ми го препоръча.

- Баща ви иска да ви кажа, че този Саймън ще ви помогне и всичко ще се оправи. Баща ви казва, че Саймън е предопределен от небесата.

Последната информация ободри Дана. По блясъ­ка в очите й разбрах, че това момиче, отлъчено от своето семейство и осъдено от самата себе си, най-сетне откри смисъл в живота си. Най-сетне видя свет­лина в края на тунела.

Няколко месеца по-късно Дана се обади в каби­нета ми, за да ми благодари и да ме информира, че Саймън наистина й е помогнал. Обвиненията бяха отхвърлени, а тя бе на път да се помири със своето семейство. Искаше да знам също, че е отслабнала с тринадесет килограма и отново е започнала да се среща с мъже.

Когато Робин, млада дама на около двадесет и пет годишна възраст, дойде да се срещне с мен, се запитах: "Защо е тук тя? Твърде млада е, за да е изгубила някого." Постъпих точно така, като съм каз­вал на студентите си да не постъпват - разсъждавах. Произнесох молитвата си и сеансът започна, но скоро след това изпитах странно чувство.

- Това е чудновато, но ми се прииска да изпея песента "Ринги-ринги-рае". Виждам две еднакво обле­чени русокоси момиченца, които си играят. Те пеят тази песен.

Робин незабавно потвърди, че разбира за какво става дума.

- Виждам някаква дама. Тя ми казва, че и двете имате еднакъв цвят на очите и косата. Разбираш ли това?

- Да, напълно го разбирам, Джеймс - каза тя.

- Имам чувството, че искам да произнеса името Рейчъл. Двете сте много близки. Много близки. Не знам защо, но между вас съществува силна връзка. Чувствам, че сте почти еднакви.

Робин отговори пресипнало.

- Това е моята близначка, Рейчъл. Почина преди няколко години.

- Близначки! Нищо чудно, че чувствам такава близост между вас. Сестра ти ми показва красива къща на върха на един хълм. Говори за някакво пре­местване. Купували ли сте къща наскоро? Споменава ми за някакъв синигер или сойка. Разбираш ли това?

Робин внезапно промълви:

- Алеята на синигерите! На тази улица е къщата ни.

И двамата поклатихме глави.

- О-о - възкликнах аз.

- Невероятно! - добави тя.

- Сестра ти иска да ти кажа, че често е около теб. Усещаш ли я?

- Не, всъщност не. Но сънувах нещо...

- Сънищата са начин, по който духовете общуват, но мисля, че сестра ти иска да каже, че бди над теб.

Робин въздъхна:

- О, това е страхотно! Доволна съм!

- Каза, че те е видяла да избираш тапети. На нея са й харесали жълтите с малки цветя.

Погледнах Робин; тя беше поразена.

- Боже господи. Току-що ги разглеждах. Всъщ­ност купих точно онези, за които говори тя. Боже господи!

- Тя се е опитала да ти внуши да ги купиш - продължих аз. - Каза ми, че дори е убедена, че си приела мисълта, защото точно тогава си помислила за нея.

- Точно така. Гледах ги и се питах дали Рейчъл би ги харесала.

Докато Робин довършваше изречението, внезапно почувствах как ме връхлетя силен емоционален прилив. Имах чувството, че ще се разплача и трябваше да го споделя.

- Сестра ти много те обича и иска да ти предам, че трябва да си върви. Но иска да остане наоколо и да се наслаждава на физическия живот чрез теб. Имаш ли нещо против да те навестява от време на време?

Робин също се просълзи. Вдигна поглед към та­вана и заговори на сестра си:

- Когато пожелаеш, Рейч... Обичам те.

В този момент изпитах странно чувство. До мен седеше млада жена, която предаваше любящи емоции на своята близначка, седнала от другата ми страна. Двете звучаха така еднакво, сякаш един и същи човек водеше разговора и от двете страни. Тогава Робин извика:

- Моля те, кажи й, че съжалявам!

Взрях се в Робин в очакване на отговор от сестра й.

- Тя не те разбира. Но, почакай... Нима нещо не е било наред с кръвта й? Тя ми показва атакувани кръвни клетки. Имам чувството, че става дума за костния й мозък.. Левкемия ли е имала? - попитах аз.

Робин се разплака.

- Да, така е.

- Тя ми казва, че си дарила кръв за нея. Смятала си, че можеш да спасиш живота й.

- Била съм глупачка, нали?

- Не, защо говориш така? Това е бил красив жест. Сестра ти никога няма да забрави твоята проява на любов. Винаги ще ти бъде задължена.

Робин поклати глава, а после се разрида.

- Но нямаше полза. Тя умря. Беше най-добрата ми приятелка. Толкова ми липсва... Вината беше моя. Аз нося нещастие на хората!

В следващите десет минути успокоявах Робин. Тя възвърна самообладанието си и изглеждаше спокой­на.

- Робин, сестра ти ми казва, че не е твоя вината за смъртта й. Това е било естественото време, в което е трябвало да си иде. Казва ми, че трябва да се опиташ да разбереш, че нищо от станалото не е по твоя вина.

Робин просто седеше и втренчено гледаше през мен.

Тогава Рейчъл ми внуши нещо неочаквано.

- Познаваш ли някой на име Джейк?

Робин сведе поглед за миг, а после отвърна:

- Какво каза? Джейк ли каза?

- Да, Джейк. Сестра ти ми внушава това име.

Робин изглеждаше ужасена и зарови лице в ръцете си.

- Тя иска да знаеш, че Джейк е добре. Той вече се е завърнал. Редът му още не е бил дошъл и ти не си била готова. Това не е било грях! Сестра ти иска да ти кажа, че не е било грях!

В Робин се смесваха шок и неверие.

- Тя не иска да се чувстваш виновна. Иска да обичаш себе си. Ти не си виновна. Моля те, обичай себе си!

Тъй като не разбирах какво става, надявах се, че Робин разбира. Когато погледнах лицето й, разбрах, че посланието бе попаднало в целта.

- Ти си в безопасност и си обичана - й казах нежно.

След няколко минути мълчание Робин бавно за­почна да разбулва загадката в думите на сестра си.

- Когато бях на шестнадесет години забременях и сестра ми и аз си представяхме, че името на бебето е Джейк. Никога не използвахме думата бременност; казвахме просто Джейк. Приблизително през първия месец от бременността приятелят ми ме напусна и нямах друг избор, освен да направя аборт. Единствено сестра ми знаеше. Обеща, че никога няма да каже на никого. Това беше нашата тайна.

Робин наведе глава и сълзите й бликнаха. През сълзи спомена, че скоро след това сестра й се е раз­боляла от левкемия и е починала.

- Винаги съм се чувствала виновна за смъртта на Рейчъл. Смятах, че Бог ме наказва за онова, което причиних на Джейк.

Историята на Робин беше трогателна и бях дъл­боко развълнуван от терзанията на тази млада жена и опустошителното й чувство на вина. Надълго и наши­роко й обясних, че Бог не е отмъстителен.

- Бог не ни наказва - казах аз. - Само ние наказ­ваме себе си.

Уверих я, че душата никога не умира и никога не изпитва физическа болка.

Припомних на Робин думите на сестра й: "Джейк се е завърнал и изживява живота някъде другаде на Земята."

След няколко минути Робин изтри сълзите си и вдигна поглед към тавана, сякаш произнасяше без­мълвна молитва за сестра си. След това започна да ми благодари.

- Толкова години живях в терзания. Наистина вярвах, че съм отговорна за смъртта на Рейчъл.

Робин напусна кабинета ми с леко сърце и ново самоусещане. Тя беше усетила съчувствената любов на сестра си и се беше уверила, че Рейчъл не само бди над нея, но и ще продължи да присъства в много важни моменти от живота й. Те бяха близначки, свързани завинаги, и дори смъртта не можеше да ги раздели.

Изстрелът

В една съботна вечер, седмица преди Коледа, семейна двойка, която бе присъствала на няколко от публичните ми демонстрации, ме покани в дома си в Пасадена, Калифорния, за да се срещна с шестима напълно непознати хора. Бяха четири жени и двама мъже. Не бях сигурен дали се познават добре и дори не знаех дали имаха представа какво да очакват от мен. Всички гости обаче проявиха желание да отворят сърцата си, за да се изправят срещу болката и мъката, която таяха в себе си. Обясних им как работя и подех молитвата си. През първата половина на сеанса пре­дадох послания към трима души. Бабите и дядовците на една млада двойка се свързаха с тях във връзка с финансовото им състояние. Една леля се разкри на племенницата си като посочи, че жената е сменила три работни места за изминалата година. Комуникацията включваше множество детайли за всичко, от стомаш­на язва до семейни екскурзии. Доказателственият ма­териал беше доста необичаен. Наблюдавах реакциите на групата и повечето изглеждаха доста удовлетворе­ни, с изключение на един мъж на име Роб.

По време на една почивка случайно дочух Роб да казва, докато напусках стаята:

- Това е трик. Виждате колко много въпроси задава. Някои от тях са толкова общи, че всеки би могъл да го направи.

Като се обърнах към него, забелязах как лицето му почервеня докато преглъщаше. Реших да си замълча и само отправих взор към небесата.

Петнадесет минути по-късно, когато започвах се­анса с молитва, почти незабавно се насочих към Роб. - Може ли да се приближа до вас? - го попитах. Той ме гледаше безизразно. След това се усмихна и каза:

- Разбира се, нека ме разчовъркат.

Виждах, че Роб е много неспокоен и полага всички усилия да продължава да играе своята роля. Мисля, че се опитваше да открие някаква клопка във всичко това. Когато хората се съпротивляват на работата, която върша, трябва да се концентрирам много по-силно, за да запазя духовните вибрации и да получа внушения.

Веднага почувствах, че зад него стои някакъв мъж. Когато фокусирах цялата си енергия, започнах да го виждам по-ясно. Имаше пясъчносива коса, зелени очи и очарователна усмивка. Беше положил ръце на раме­нете на Роб.

- Имаш ли някакви връзки с Акрън, Охайо?

Роб пребледня. Той погледна невярващо остана­лите. Мисля, че се надяваше да кажат нещо, с което му спестят неудобството. След това насочи поглед към мен.

• 
  Да, израснах там, преди да преместят баща ми на друга работа.
  

- Да, да... Как по дяволите... - Роб започна да трепери и заеква. - Кой е там? Кой разговаря с теб? Солидният външен вид на Роб започваше да изчезва.

Продължих да предавам съобщенията си.

- Тук има един господин, който твърди, че те познава. Казва, че е живял в Акрън.

Роб ме прекъсна:

- Дядо ми ли е това? Той живееше там. Всъщност там се е родил и израснал.

В думите му се откриваше все повече нервно напрежение.

• 
  Този мъж говори за някаква пушка – казах аз.
  

От вибрациите на духа зад него разбирах, че това не е дядо му. Изпратих към духа ментални послания и го помолих да ми каже кой е. Роб вече едва се сдържаше на стола си. Напрегнатата му енергия се беше разпростряла из стаята. Всички седяхме на тръни в очакване да разберем кой беше загадъчният гост.

• 
  Това е някой, който не си виждал от години. Казва ми, че ще се сетиш за него по името Спайк.
  

- Исусе Христе... Исусе Христе, не може да бъде... Не може да бъде. Дани? Дани, това ти ли си?

Внезапно очите на Роб се изпълниха със сълзи.

- Спайк е велосипедът му. Така го наричаше. Това беше шега помежду ни.

- Казва, че е живял надолу по твоята улица.

- Да, знам, това е Дани Тимънс. Израснахме заедно.

Тогава Роб, който вероятно беше в шок, се изпра­ви, посочи ме с пръст и извика:

- Кой си ти? Това някаква жестока шега ли е? Някой ти е казал. Някой трябва да ти е казал.

Изчаках няколко минути да се успокои, а остана­лите хора в стаята му помогнаха да се успокои и да се отпусне.

Роб падна в един стол и зарови лице в ръцете си. Напомних му, че никой в стаята не разполага с тази информация и го уверих, че е истина. Мисля, че думите ми го успокоиха донякъде и тази слаба увереност му помогна да повярва, че може да ми се довери.

- Дани ми показва някаква пушка. Същата, която видях и преди. Разбираш ли това?

- Да... да, разбирам - промълви Роб. Промълви още нещо на себе си и аз го помолих да говори малко по-високо. Роб повиши глас и каза:

- Искам да предам нещо на Дани. Кажи му, че съжалявам. Наистина съжалявам. Цял живот се опит­вам да ти се издължа, Дани. Моля те, прости ми. Всеки път, когато се връщам у дома, минавам през гроби­щето. То е точно от другата страна на улицата срещу Санта Лучия, където ходехме на училище. Ще ми се да не се беше случвало. Всеки ден се самонаказвам за това.

- Дани знае, че не си го искал. Иска да ти благо­дари за всички изпълнени с любов мисли и дела в негово име. Казва, че вече е време да се освободиш от чувството за вина. То ти пречи да разтвориш сърцето си. Той иска да живееш живота, който наистина же­лаеш. Иска да бъдеш щастлив.

След това научихме, че Роб и Дани били приятели от квартала. Един ден Роб предложил да играят на индианци и каубои и взел ловната пушка на дядо си. Докато играели, пушката случайно гръмнала и прони­зала гърдите на Дани като го убила на място. Не е нужно да се обяснява, че животът на Роб се променил завинаги. От осемгодишна възраст той се чувствал виновен за смъртта на Дани. Споменът за това, как малкият му приятел умрял пред очите му, го преслед­вал непрекъснато. Никога не можел да избяга от об­разите и чувствата, които пораждал той. Чувството за вина за злополуката го подтикнала да стане лекар. Като хирург Роб работел по четиринадесет часа на ден, за да спасява човешки животи. Може би много хора са имали полза от неговото чувство за вина, но беше време той да се освободи от него.

Както става ясно от тези истории, ужасното бре­ме на съжалението за събития, които не сме в състо­яние да променим, може да унищожи живота ни и да стовари огромен товар на плещите ни по време на духовното ни пътуване. Когато носим със себе си бремето на вината, ние се съсредоточаваме върху миналото. Миналото вече е свършило и не можем да направим нищо, за да го върнем. Една от големите духовни истини, които съм научил през годините, е, че нашата лична сила съществува само тук и сега.

Най-добрият начин да се освободим от вината е да простим на себе си и на другите и да си напомняме, че като духовни същества ние сме на едно вечно пътуване. Тук сме, за да израстваме и да се учим от всичките си преживявания.
10

СТРАХ

От какво трябва да се страхувате? От нищо. От кого трябва да се страхувате? От никого. Защо? Защото оня, който е съединил силите си с Бога, получава три велики привилегии: всемогъщество без сила, опиянение без вино и живот без смърт.

Св. Франциск от Асизи

Както любовта е великата обединителна сила, така страхът е голямата разделяща сила. Макар че душата носи в паметта си съвкупност от минали битиета и кармични задължения, индивидът идва на този свят като чиста плоча. Неговата идентичност се раз­вива и оформя от хората и средата, в която се намира. Докато израстваме, ние се самоопределяме на базата на преценките и възгледите на околните. Постепенно, ако започнем да попадаме в капана на низки страсти и да забравяме своята любяща същност, можем да се изпълним със страх.

Страхът е измамно творение на собствените ни умове. Той не е истински. Да, в света има много истински неща, от които можем да се страхуваме, но аз нямам предвид онзи страх, който съпровожда ос­новните ни инстинкти за оцеляване. Говоря за емоци­оналните страхове, които произтичат от погрешни впечатления и илюзии. Събитията по света и насилието са ни програмирали да повярваме, че светът страшно място. Страхуваме се от нещата или хората, за които си мислим, че целят да ни причинят зло. Опитваме се да отговорим на хорските очаквания и се превръщаме в нещо, което не сме. В крайна сметка, ние не сме правдиви към себе си.

Когато умът ни се обвие в страх, ние често изжи­вяваме това физически. Физическите ни тела се нап­рягат, докато отново и отново изживяваме страхови­тата ситуация в съзнанието си и се плашим допълни­телно. Тогава енергията ни отслабва. Понякога чув­стваме, че буквално не сме в състояние да помръднем и се ужасяваме от бъдещето.

Когато страхът навлезе в живота на човек, той се затваря за светлината на душата. Нито един лъч на истината, който се опитва да пробие през страха, не е в състояние да проникне. Когато се поддадем на стра­ховете си, те неизбежно завладяват нашия живот и ни пречат да поемаме рискове и да правим нещата, които желаем.

И така, как можете да преодолеете и да контро­лирате страха? Най-напред, като мислите позитивно и използвате универсалния закон на сходство, "подоб­ното привлича подобното". Когато ми хрумне отри­цателна или изпълнена със страх мисъл, винаги си повтарям: "Аз съм здрав, аз съм щастлив, аз съм свещен." Оставям тези думи да потънат в подсъзна­нието ми. Както многократно съм казвал, вие създа­вате собствената си съдба по начина, по който мисли­те. Като заменяте отрицателното с положително, вие започвате да привличате увереност и вяра, вместо страх и несигурност. На второ място, можем да кон­тролираме страха като използваме конструктивно за­кона за причината и следствието. Ако искате добри неща в живота си, трябва да бъдете любящи и мили в ситуациите, с които се сблъсквате. Не можете да очак­вате мир и задоволство, ако вредите на другите. И най-накрая, ако искате щастие и радост, не можете да търсите истината в света извън вас. Когато се пото­пите във висшето Божие съзнание, завинаги ще зажи­веете в едно място, изпълнено с любов, и ще чувствате тази любов у себе си.