Помнете, че Бог винаги казва да; ние казваме не

Следващите сеанси демонстрират начина, по който страховете омаломощават хората.

Преди няколко години при мен дойде една семей­на двойка, която изглеждаше доста напрегната. По­добно на много хора, жената, Майра, беше малко притеснена от предстоящата комуникация с духовния свят. Съпругът й, Лойд, изглеждаше доста мрачен. Имаше издължено, уморено лице и тъмни, пронизва­щи очи. Майра ми обясни, че се страхуват да съобщят на семейството си за своето посещение, защото не искат да бъдат считани за странни или чудати. Казах им, че разбирам тяхната загриженост, и ги уверих, че няма да се случи нищо странно или чудато.

Със започването на сеанса бързо почувствах си­лен хлад от лявата страна на Майра. Затворих очи и видях, че там стои някаква жена.

- Майра, от лявата ти страна има някаква жена. Представя се като Сари или Сара. Познато ли ти е това име?

Майра беше шокирана. Отвори уста, но не про­мълви и дума. Погледна към Лойд и той я увери, че може да говори.

- Да, сър, познато ми е.

- Тази Сара ми казва, че е свързана с майка ти и е една от трите.

- Да, това е сестрата на майка ми. В семейството им е имало три деца - майка ми, леля Сара и брат им.

Виждах духа на Сара само от кръста нагоре. Мно­го пъти духовете не ми се разкриват изцяло и понякога виждам само лица.

- Сара ми казва нещо за улица Франклин. Разби­раш ли това? - попитах Майра.

След няколко минути тя отговори:

- Да, това е улицата, на която живееше тя.

- Тя потърква лявата си ръка. Изглежда обезоб­разена от изгаряне, което се простира от лакътя до китката. Казва ми, че сега е по-добре.

- Господи, да - каза Майра. - Когато бях малко момиче, посетих леля си в къщата й на улица Франк­лин. Тя правеше чай и когато вдигна чайника от печ­ката, той се изплъзна и водата изгори ръката й много зле. Спомням си този инцидент много добре, защото белегът остана до края на живота й.

- Не съм знаел - каза Лойд.

Тогава се обърнах към Лойд и му казах, че лелята е много щастлива, че той се грижи така добре за дъщеря й.

- Лойд, тази дама иска да ти кажа, че молитвите ти са чути.

Той ме погледна озадачено и каза:

- Какво?

- Сара ми казва, че има някой, който иска да знае защо днес не си донесъл бейзболната ръкавица, както си планирал.

Лойд и Майра се спогледаха и се разплакаха. Майра промълви:

- Господи... нима това е той?

- Това е малкото момченце, което сте изгубили. Той ми казва, че е умрял в болнична стая. Говори много бързо. Казва, че е имал лоша кръв.

- Да, имаше левкемия - отвърна Лойд.

- Той иска да знаете, че е добре и че баба Б също е била в болницата. Разбирате ли това?

През сълзи Лойд каза:

- Да, това е майка ми. Той наричаше майката на Майра баба А, а моята майка баба Б. Майка ми умря година преди нашия Джошуа.

- Добре ли е той? - попита Майра.

- Да, съвсем добре. Казва ми, че много се е страхувал от смъртта. Каза, че не е искал да пада в черната дупка.. Разбирате ли това? - попитах аз.

- Да - каза Майра. - Месец преди смъртта си той сънуваше, че пада в черна дупка и го изяжда някакво чудовище.

- Казва, че се е боял, че когато умре, вече никога няма да види вас или господин Голямата стъпка, или Пухчо. Не знам какво означава това.

- Това бяха неговите домашни любимци. Госпо­дин Голямата стъпка е една немска овчарка, а Пухчо е неговият заек.

- Той казва, че и Мустакатко е с него.

- Това е другият му заек, който умря. ~ Сара казва, че Джошуа е сред много животни.

Сега вашият син се чувства глупаво, че се е страхувал толкова много. Казва, че непрекъснато ви навестява. Иска да знаете, че е изиграл играта, която татко му е обещал. Разбирате ли?

Лойд обясни, че е обещал да поиграе бейзбол със сина си, след като го изпишат от болницата.

- О, сега разбирам какво има предвид, когато говори за бейзболна ръкавица - казах аз.

Тогава Джошуа отново заговори много бързо и, докато го слушах, се разсмях.

- Вашето момче иска да ви предам, че е много щастлив. Казва, че му харесва да живее в Земята на бонбоните.

Майра се усмихна:

- Непрекъснато си играеше на това.

Сара увери двойката, че малкият Джошуа е изк­лючително щастлив.

- Той знае - им казах аз, - че няма от какво да се страхува.

Какво има там?

Неотдавна имах много необичаен сеанс и чувствам, че той е изключително тясно свързан с темата за страха.

Бриджит беше висока, симпатична млада жена с дълга червена коса. Имаше изключително чиста и под­хранваща аура и затова я попитах дали не е някакъв вид лечител. "Да, - отговори тя - занимавам се с терапевти­чен масаж." Бриджит обясни, че е искала работа, която ще й даде възможност да помага на хората. След това сподели, че е шофирала два часа до тук от Сан Диего, защото посещението й е спешно. Скоро научих защо.

Почувствах зад дясното си ухо пронизителен жен­ски глас, който ми крещеше. Това беше много затормозяващо, затова помолих духовните си водачи да обяснят на жената, че я чувам добре.

"Свободна съм! Свободна съм!", повтаряше тя непрекъснато.

- Тази дама ми казва, че е на светло. Живее на светло и вече не е нужно да се крие. Името й е Вики или Виктория.

- Това е майка ми. Казва се Виктория Джейн. - Бриджит изглеждаше доволна. Разбрах, че това е била причината за посещението й. - Добре ли е тя?

- Да, добре е. Майка ви ми казва, че се е озовала в свят на щастие и покой. Казва, че вече разбира нещата и не се бои.

Спокойното лице на Бриджит се озари от широка усмивка.

- Казва ми, че навремето се е страхувала от всич­ко и от всеки.

Внезапно изпитах странно чувство, което не мо­жех да си обясня. Затворих очи и сякаш ме понесоха на някъде и ме затвориха в кутия. Пространството около мен бе тъмно като в рог. Беше много тясно и изключително неудобно, почти като да бях погребан жив. Знаех, че трябва да се откъсна от това усещане незабавно, и затова бързо отворих очи.

- Добре ли сте, Джеймс? - попита Бриджит.

- Така мисля. Това беше много странно. Никога не съм изпитвал подобно усещане. Господи, беше толкова странно, сякаш ме бяха хванали в капан и не можех да се измъкна.

Пийнах глътка вода и мислено помолих духовните си водачи да ми обяснят случилото се. Те ми казаха, че това усещане е било необходимо за комуникацията. Духът на покойната се е чувствал по този начин през по-голямата част от живота си.

Попитах Бриджит:

- Била ли е майка ви затворена по някакъв начин?

- Защо ме питате? - отвърна тя.

- Изпитах чувството, че съм затворен в тъмна пещера и съм изплашен до смърт. Не знам какво означава това, но усещането беше такова.

Бриджит наведе глава, а след това отново вдигна поглед към мен.

- Майка ми имаше агорофобия. Никога не напус­каше къщата. Толкова се страхуваше, че нещо навън ще я сграбчи. Прекара по-голямата част от живота си в затворени помещения.

Бузите й се обляха в сълзи. Стоях потресен. Тогава чух нежния глас на майката и предадох посланието на Бриджит:

- Вече мога да вървя под слънцето. Срещнах се с всякакви хора. Толкова е хубаво да си жив!

Вестта за свободата, която майка й най-сетне бе открила, изпълни Бриджит с радост.

- Казва, че сега осъзнава, че от страх е пропуснала толкова много изживявания и златни възможности, които са преминали покрай нея.

- Да, и аз смятам така. В продължение на десет години тя нито веднъж не излезе от къщи.

Трудно ми беше да повярвам, че е възможно хората да се страхуват от живота толкова много. И въпреки това помнех, че трябва да се съсредоточа върху комуникацията и да не изпадам в емоционални настроения, в противен случай не бих могъл да доловя посланията.

Тогава изпитах силна болка в кръста и видях някакво стълбище. Попитах Бриджит дали това означава нещо.

- Да - отговори тя. - Мама почина от сърдечен удар падайки по стълбите.

- Майка ви иска да ви предам, че вече не я боли. Всъщност, чувства се свежа като маргаритка. С Алфред е.

- Това е дядо, баща й.

И тъкмо когато си мислех, че вече приключваме, Виктория ми разкри нещо невероятно. Гледах я изправена до Бриджит, без да откъсвам очи, и отново и отново повтарях "Разбирам", за да я уверя, че приемам посланието. Когато престана да ми предава мислите си, казах:

- Не знам как да го кажа, но майка ви смята, че е важно да го знаете. Открила е защо винаги се е бояла да излезе от къщи.

Бриджит беше смаяна.

- Защо?

- О, Господи, какво се е случило с нея?

Описах сцената, която ми внуши майка й. Видях на брега на една река малко русокосо момиче с прерязано от ухо до ухо гърло. Бяхме потресени от описанието на Виктория. Благодарение на тази нова информация Бриджит разбра напълно причините за агорофобията на майка й. Обясних й също, че душите се завръщат на Земята с определени спомени, заложени дълбоко в духовното им тяло. Понякога преживяванията са травматизиращи и ужасяващи като тези на Виктория. Душите често се опитват да преодолеят фобиите и страховете от предишния си живот. Понякога успяват, а понякога не.

Бриджит благодари на майка си за нейната любов и напътствия. Майка й откликна като разкри още една картина. Беше облечена в свободна розова рокля и стоеше в розова градина. Беше поднесла към устните си бяла роза и духаше венчелистчетата към дъщеря си.

Избрах следващия сеанс, защото той отразява една твърде често срещана ситуация - когато невежеството, предразсъдъците и страхът отчуждават членовете на едно семейство и пораждат срам, горчивина и чувство за вина.

Джо и Кери, брат и сестра, пристигнаха за уговорената среща в ясния следобед на една сряда. Казаха ми, че не вярват в медиуми, но са решили да се срещнат с мен след поредица от сънища с починалия им брат. Разговаряхме в продължение на няколко минути, докато внезапно не почувствах присъствието на млад мъж, който ми говореше.

- Тук има някакво момче. Изглежда около двадесетгодишно. Има оредяваща кестенява коса и май се страхува от оплешивяване. Разбирате ли това?

Кери онемя от смайване. Джо отговори:

- Да, сър, разбираме.

- Той иска да ви кажа, че се е събудил с гъста коса.

- Изгуби всичката си коса точно преди да умре - промълви Кери.

Погледнах към Джо и казах:

- Джо, брат ви е щастлив да ви види тук. Никога не го е очаквал, но иска да знаете, че наистина оценява вашето идване и че ви обича.

Джо се изчерви и се разплака.

- Кой е Томи? - попитах аз.

- Това е неговото име - отвърна Джо.

- Е, Томи е добре. Иска да знаете, че се е справил - казах им аз.

- Моля ви, кажете му, че съжалявам. Просто не можех... - прошепна Джо.

- Томи иска да знаете, че е добре. Непрекъснато ми показва една Библия. Все я протяга към мен. Защо?

- Майка ни е евангелистка и непрекъснато чете Библията. Тя... - гласът на Кери секна. След това продължи: - Тя казваше, че Томи ще иде в ада заради начина си на живот. Мама ден и нощ се молеше за спасението на душата му.

След няколко мига Кери попита плахо:

- В ада ли е брат ми?

Отново се смаях, когато видях как тези хора взаимно си предават страхове. След няколко минути предадох съобщение от брат им.

- Томи иска да ви кажа, че навярно е в рая, защото никога не е виждал място, което да е така красиво и изпълнено с толкова много любов. Казва, че не е видял нищо, което да прилича на ада. Хм... казва, че адът е на Земята.

Джо си пое въздух:

- Съгласен съм.

- Брат ви ми казва, че е бил много уплашен преди да умре, защото част от него все още е вярвала на майка ви и на нейните религиозни убеждения. Изживял е много емоционални терзания. От СПИН ли умря?

- Да - отговори Кери.

- Казва, че е повярвал на майка ви, когато е твърдяла, че болестта му е Божие наказание за това, че е хомосексуалист. Нямам чувството, че брат ви е изпитвал себеуважение и самоувереност.

- Томи беше добър човек - отвърна Кери. - Но винаги чувстваше, че нещо у него не е наред, заради отношението на майка ни.

- Сексуалността няма нищо общо с добротата и любовта в сърцето на човека. Моля ви, опитайте се да разберете това. Да си хомосексуалист не е грешно. Бог познава единствено любовта. Хората, а не Бог, са тези, които поставят условия пред нея.

Продължих да предавам мислите на брат им.

- Томи ми казва, че сега обича себе си повече от когато и да било.

- Бихте ли му предали, че съжалявам, задето не се виждах с него? - каза Джо.

- Колко дълго не сте били край него? – попитах аз.

- Пет години. Някак си се отрекох от него, когато разбрах, че е хомосексуалист. Страхувах се, че ако съм около него, също ще се разболея. Бях глупав. - Джо се разрида.

Седях там и чувствах целия потиснат гняв и терзание, които Джо таеше. Казах му да не бъде така суров към себе си.

- Един ден ще разбереш - казах аз. Докато говорех на Джо, Томи ни прекъсна. - Джо, разбираш ли какво има предвид Томи, когато говори за кръстопътища?

- Да. Това е една група за подпомагане за болни от СПИН, в която съм доброволец. Постъпих в нея след смъртта на Томи.

Изненадах се от пълния обрат, който бе настъпил в отношението на Джо.

- Томи се усмихва, защото е много горд с теб. Докоснал си сърцето му. Показал си не само любов към него, но и съпричастие, желание да учиш. Кери се протегна и хвана ръката на Джо. - Знае ли Томи, че се молех за него? - попита тя.

- Да. Казва, че се е опитал да ти благодари в един сън, но ти не си го разбрала. Казва, че е имало нещо общо с птица.

- О, да, така е. Преди три нощи сънувах един бял гълъб, който ме следваше навсякъде. Имах чувството, че може би е Томи - отвърна Кери.

- Брат ви моли да кажете на майка си, че е на небето с Уенди - продължих аз.

- Уенди беше добра приятелка на мама. Каква изненада! - откликна Кери.

- Томи казва, че сега му е много по-лесно да разбере живота, защото вижда нещата в по-широка перспектива, отколкото на Земята.

Помогнах на Джо и Кери да разберат колко много ги обича брат им и че той ще бъде с тях повече, отколкото когато и да било преди. Преди да прекъснем комуникацията, Джо ме помоли да кажа на брат му още нещо.

- Можеш ли да му кажеш, че го обичаме и ни липсва?

Вслушах се в отговора на Томи.

- Той знае и казва, че винаги ще ви обича. Иска да ви кажа, че един ден всички ще бъдете заедно небесата, на място, където любовта никога не умира.
Срещал съм се с много духове като Джошуа и Томи, които са имали ужасяваща представа за смъртта. В случая на Томи страхът от смъртта беше причинен от вярата на майка му в един гневен и отмъстителен Бог. В цялата ми практика нито един дух не е твърдял, че Бог чака в отвъдното, за да ни накаже за земните ни дела. При демонстрациите си често казвам: "Ако ще вярвате в нещо, нека то се основава на любовта и уважението." Има твърде много нещастни хора, които живеят в страх от ада, огъня и проклятието.

Както разкри сеансът с Виктория, когато страхът има парализиращ ефект върху живота ни, е невъзможно да осъществим мечтите си и да използваме своя потенциал. В подобни случаи можем да открием много учители, лечители и здравни работници като Бриджит, които искат да помогнат на околните да се освободят от болката. Божията любов достига до всяко същество на тази планета. Трябва само да поискаме помощ и ще се намерят хора, готови да ни окуражат да се изправим лице в лице със страховете си и да заживеем пълноценен живот.

Пол Тилич

Когато някой казва или прави нещо, което наранява, сме склонни да се вкопчим в нараняването и да храним лоши чувства към този човек. От гледна точка на психичната енергия това е грешка. Носенето на емоционалните рани насърчава и подхранва отрицателните мисли и чувства, които изпитваме, и усещането, че сме наранени, се просмуква в пространството около нас. Както много пъти съм казвал, подобното привлича подобно. Затова ние ще привлечем към себе си подобни елементи на равносилен негативизъм. Колкото по-бързо си позволим да преодолеем чувствата на гняв и разочарование, когато ни наранят, толкова по-бързо ще се освободим от болката си. А с освобождаването от нея идва ред на истински изцеляващата стъпка: прошката.

Кое поражда силата да изцелим себе си? Кое дава на личността силата да прощава? Необходими са два жизненоважни елемента:

(1) духовно разбиране, което произтича от себеосъзнаване в живота и

(2) изкуството да забравяме.

Състрадателните хора усвояват уроците на прошката. Те разбират, че вкопчването в раната ви кара да изживяват болката отново и отново. Прошката носи изцеляване най-напред на Аза, което способства за разпростирането на това съзнание към цялото човечество.

Тази комуникация е един от най-трогателните примери за прошка, с които съм се срещал. Това се случи твърде неочаквано, тъй като духът дори не беше свързан с някого в залата. Тази история демонстрира, че ако потребността ни е достатъчно голяма, духовният свят може да ни се разкрие.

Извършвах демонстрация пред група от петстотин души в една гореща лятна съботна вечер. Хората бяха чакали около два часа, преди вратите да се отворят, само за да си намерят хубаво място. (Това винаги ме е изпълвало с недоумение. Духът открива точните хора, независимо къде седят те.) По средата на уводната ми реч забелязах един дух да се появява внезапно в задната част на залата. Той започна да се носи над средната пътека. Докато се приближаваше, видях, че е красиво малко момиче, което беше облечено в ослепителна жълта рокля и скачаше на въже. Косата й беше светло руса и бе вързана на две дълги опашки. Тя спря и се изправи пред мен. Виждах, че има някаква мисия. Представих я и веднага започнах да споделям представите си с публиката като попитах:

- Има ли тук някой, който да разбира или разпознава това малко момиче?

В продължение на около три минути никой не вдигна ръка. Мислено помолих момичето да ми даде някакви по-конкретни послания, с които да продължа.

Тя ми изпрати една мисъл: "Искам да говоря с дамата, която ме видя да играя. Прибираше се у дома."

Повторих онова, което ми каза тя, и още обхождах с поглед публиката, когато момиченцето ми изпрати силно и ясно послание: "Дамата кара бяла кола."

Една жена се изправи на четвъртия ред вляво. Изглеждаше малко неуверена.

Попитах я:

- Знаете ли кое е това момиченце?

- Да. Мисля, че знам - отговори тя.

След това жената промълви сподавено нещо, което никой, включително и аз, не разбра.

- Бихте ли говорили по-високо? - попитах аз.

Тя отвърна тъжно:

- Да, знам кое е то. Блъснах го с колата си преди три години и го убих.

Сред публиката премина силен възглас. Никой не очакваше да чуе нещо подобно.

Жената се разплака докато продължаваше разказа си.

- Връщах се у дома след работа. Завих зад ъгъла и тя изникна на улицата, скачайки на въже. Видях я твърде късно. Нямах време да спра.

Продължих разговора с жената въз основа на мислите и впечатленията, които приемах от момиченцето.

- Тя ми показва плюшена играчка. Това е малко агънце. Оставам с впечатлението, че вие сте и го дали. Разбирате ли това?

- Да, поставих го на гроба й. Не знаех какво друго да направя - отговори тя.

- Това момиченце ми показва две пет-шест годишни момчета около вас Познавате ли ги?

- Не, не знам. Мисля, че не.

- Кой е Фреди?

- Това е внукът ми. О, Боже, Фреди и Брайън, това са внуците ми. Имам двама внуци – на шест и на седем години. По-малкият е Фреди. Така е.

- Малкото момиченце ми казва, че Фреди обича играта с маймуните. Нещо, свързано с варел. Какво е това?

Някой от публиката бързо ми се притече на помощ с името "Варелът с маймуните".

- Да, Варелът с маймуните. Това казва момиченцето.

Жената беше още по-силно удивена.

- В онзи следобед бях с Фреди. Грижех се за него и през цялото време той си играеше с Варела с маймуните. Невероятно!

- Малкото момиченце ви наблюдава. Тя казва, че ви прощава. Разбирате ли това?

Жената беше смутена от тази вест.

Тя е дошла тук, за да ви каже, че ви прощава, но и вие трябва да простите на себе си. Казва, че още не сте си простила. Иска да знаете, че е жива. Разбирате ли?

Жената поклати смаяно глава и сведе поглед към пода.

- Тя казва, че трябва да се радвате за Фреди. Това малко момиченце го харесва и иска да му бъдете добра баба. Тя казва: "Той иска щастлива баба."

Внезапно почувствах много силни внушения и не бях съвсем сигурен дали идваха от малкото момиче, или от моя индийски водач.

- Фреди ще се оправи, брат му също. Не се тревожете. Момиченцето също е добре. Трябва да се грижите за себе си и да си простите и нещата в живота ви ще станат много по-лесни. Разбирате ли?

- Да - отвърна тя. - Това е удивително. Точно тази сутрин отидох на църква и помолих за знак, че нещата ще се оправят. Не знам как да ви се отблагодаря.

- Това момиченце е дошло отдалеч, за да ви помогне да си простите и да обикнете себе си. Направете това и ще сте ми се отблагодарили.

Виждах, че у жената вече е настъпила промяна. Определено имаше някакво чувство на лекота, което беше заменило предишната й студена и мрачна външност. След тази проява на прошка и любов остатъкът от вечерта премина чудесно. Всички напуснаха залата успокоени и окуражени.

Често се случва духовете да се завръщат, за да искат прошка за нещо, което са направили или не са направили, докато са били на Земята. Тези истории са трагични и болезнени, но носят нужното облекчение. Често потребността да поиска прошка изглежда единственото, което пречи на духа да се пренесе от астралния свят към по-удовлетворяващия небесен живот.

Този сеанс се проведе на конференцията "Тяло и душа" в Денвър, Колорадо, пред около осемстотин души. Винаги ми е било по-трудно да се съсредоточа, когато има толкова много хора в залата. Но когато духовете се наредят зад мен, се изпълвам с увереност и, щом се отпусна напълно, комуникацията става ясна. При среща с толкова много хора духовете често носят послания, които са урок за всички в залата. Така, въпреки че посланието може да не е насочено пряко към конкретна личност, повечето присъстващи могат да се трогнат и да извлекат поука от него.

До мен застана дух, който беше висок около 156 см и тежеше 87 килограма. Той искаше да разговаря с някого от аудиторията на име Кати. Когато поисках от духа повече информация, за да намеря Кати, той ми показа работна маса в мазе, където е седял по цял ден.

Предадох образа на аудиторията и една жена вдигна ръка.

- Как се казвате, моля? - попитах аз.

- Кати - отвърна тя.

- Той ми показва маса с лампа на Тифани върху нея. Разбирате ли това?

- Да - каза тя. - Лампата винаги стоеше на работното му място. Принадлежеше на майка му и той беше обещал, че ще поправи кабела. Стоя там десет години, но той така и не стигна до нея.

Всички се разсмяха, когато чуха това, защото случката беше съвсем житейска и представляваше добро доказателство за присъствието на духа.

- Той ми показва радиото на масата и стара календар на стената. Към календара е прикрепена снимка. Изглежда е черно-бяла. Невероятно! Разбирате ли нещо?

Момичето поклати глава.

Бях много объркан, защото виждах точно това. Тогава Кати се наведе и заговори на жената, която седеше до нея. Докато шепнеше, ми беше внушено името "Айрис".

- Знаете ли нещо за Айрис?

- Да - възкликна Кати, - това е майка ми, която седи тук. - Тя кимна към дамата до нея.

Насочих вниманието си към Айрис.

- Разбирате ли нещо от това, което казах току-що?

- Да. Снимката е моя. Виси там от цяла вечност. Снимахме се непосредствено след сватбата.

- Пиеше ли този мъж? - попитах аз. Айрис отвърна малко смутена:

- Пийваше си от време на време. Видях образа на бутилка в чекмеджето.

- Държал ли е някога джин във второто чекмедже на работната си маса?

Айрис кимна и се усмихна.

- Да, разбрахме го едва след смъртта му. Трябва да имаше около двадесет - тридесет бутилки.

Комуникацията взе да става все по-сериозна и причината за завръщането на духа се изясняваше.

- Познато ли ви е името Мич? - попитах аз. И двете кимнаха.

- Това е името на съпруга ми - отвърна Айрис. -Това е човекът, с когото разговаряте.

Започнах да описвам чувствата, които ми изпращаше той.

- Кати, този мъж иска да разговаря с вас. Съжалявам, но трябва да разкрия онова, което приемам. Той съжалява за начина, по който се е отнасял към вас. Казва, че не е бил най-добрият баща. Не е одобрявал приятелите ви. Никога не ви е изпускал от поглед. Вярно ли е?

- Така е. Никога. - Кати се развълнува.

- Мич казва, че ви е тормозел. Бягал е от себе си като е слизал в мазето и се е напивал. Разбирате ли?

И двете кимнаха утвърдително.

- Кати, той ми казва, че не е присъствал на сватбата ви. Вярно ли е?

- Да. Не пожела да дойде, заради мъжа, за когото се омъжих. Не го харесваше.

- Много съжалява за това. Казва, че дълго време не ви е говорил.

- Да. Не ми проговори десет години. Не съм го виждала, откакто се омъжих. Не го видях до смъртта му - проплака тя.

Вашият баща ви моли за прошка. Много се срамува от онова, което ви е причинил. Но не само за това - моли ви да му простите за болката, която ви е причинявал като дете. Разбирате ли това?

Кати се разплака. Потвърди информацията с кимване.

След това насочих вниманието си към майката на Кати.

- Айрис, вие сте такава светица. Този мъж ми казва, че се е държал много зле с вас. Непрекъснато ви е крещял и чувствам, че това отношение е унищожило вярата ви в себе си.

- Да, така е. - каза тихо Айрис.

- Чувствам, че този мъж не е обичал себе си. Мисля, че дълбоко в себе си не се е уважавал. Чувства се толкова зле, заради постъпките си. Казва ми, че ви е удрял.

Потръпнах от образите, които приемах. Айрис наведе глава и въздъхна:

-Да.

Тогава приех образа на Мич, който седеше в мазето. Над бюрото му имаше редица ловни пушки. Тойги сваляше една по една и ги почистваше. Предадох това на двете жени и те го потвърдиха.

Следващото видение беше потресаващо.

- Не бих искал да ви разстройвам, но имам чувството, че този мъж е прекарвал доста време в мазето, гледал е пушките и е мислил за самоубийство. Виждам как слага една в устата си. Вярно ли е това?

Попитах ги, въпреки че знаех отговора. И двете отговориха едновременно "Да."

- Той се самоуби в мазето - промълви Айрис. Този образ ме беше потресъл и ми бяха нужниняколко минути, за да се успокоя.

- И двете сте невероятни жени, щом сте успели да издържите, след като сте преживели всичко това.

Докато им говорех, отново бях връхлетян от силния образ на Мич. При такава дълбока потребност образите, които стигат до мен, са изключително живи.

- Този мъж пада на колене пред вас, Айрис. Протяга ръка към вас и ридае. Казва ми, че се нуждае от вашата прошка. Държал се е така ужасно с вас. Казва, че при първата ви среща сте била като току-що откъснат цвят. Била сте щастлива, изобретателна, а той ви е унищожил. Казва, че е отровил дните ви като никога не ви е позволявал да правите онова, което желаете. Винаги се е опитвал да ви контролира. Толкова съжалява.

Айрис просто кимна с глава и каза:

- Прощавам ти, Мич. Кажете му, че му прощавам. Вече не е нужно да изпитва болка. Искам само да бъде щастлив.

Цялата публика беше напълно смаяна и същевременно изпълнена с уважение заради думите на прошка, произнесени от жена, потискана цял живот. Тя искрено предлагаше на Мич безусловна любов.

- Вашият съпруг ви чу и плаче. Обича ви и ви благодари. Вие го накарахте да се усмихне. Казва ми, че му липсват вашите пируети. Разбирате ли за какво става дума?

- Да. Когато се омъжих за него, бях танцьорка. С часове седеше и гледаше как упражнявах пируетите си. Всъщност на снимката, закачена за календара, аз правя пирует.

Благодарих на Кати и Айрис и ги благослових, задето споделиха с всички нас този интимен момент. Благодарих и на Мич за това, че беше намерил сили да поиска прошка от семейството си.

Всеки сеанс, който провеждам е специален по свой собствен начин. Някои сеанси са особено емоци­онални, докато други са наситени с доказателствен материал. Има и такива, които съчетават факти и емоции, и ефектът е поразяващ. Понякога такова пре­живяване може да промени живота на човек завинаги. Случаят, който следва, е пример за такъв сеанс. Един мъж ме посети, след като приятелят му беше починал от СПИН. Тъй като очакваше да се срещне само с него, той беше крайно удивен, когато с нас се свързаха хора от далечното му минало, водени от отчаяната потребност да стигнат до него.

Питър, приятен мъж на средна възраст, ме посети, след като бе присъствал на демонстрация на работата ми на благотворителен проект за подпомагане на болни от СПИН в Лос Анджелис. Скоро, след като открих сеанса с обичайната молитва, видях русокос мъж, застанал от дясната ми страна. Беше твърдо решен да ме накара да го забележа.

- Тук има някакъв мъж. Доста е напорист. Наис­тина иска да говори и да се увери, че се свързва с теб. Има руса коса и е много красив. Има ведра усмивка и мога да кажа само, че изглежда много напорист и агресивен.

Питър изглежда разбираше какви маниери имам предвид.

- Добре го описахте. Той изглеждаше точно така.

- Това е много необичайно име, но ще ви го кажа. Познато ли ви е името Норис? Звучи като Норис или Морис.

- Да, Норис. Това е неговото име - възкликна Питър.

- Наистина ли, хм - отвърнах аз. - Той не е съгласен. Казва, че е Нори. "Предпочитам да бъда наричан Нори." Добре, нямаш проблеми - извиках аз.

Погледнах към Питър. Надявах се да не смята, че съм груб с приятеля му. Питър зина от учудване. Беше смаян от думите ми.

- Точно така. Това е прякорът му. Винаги го наричахме Нори - каза Питър.

- Той иска да поздрави Нанси. Моля те, предай й неговата любов и благодарност.

Питър заговори много бавно като се опитваше да смели всяка моя дума.

- Да, непременно. Тя е близка приятелка. Присъс­тваше по време на смъртта му.

- Той я обича! Пожелава й много усмивки. Казва, че обича златните лампи край леглото и че скоро си е играл с една от тях. Вчера или оня ден. Забелязали ли сте някакви промени в една от лампите? - попитах аз.

- Да - отвърна Питър. - Всъщност крушката на лампата от дясната страна на леглото изгоря точно вчера. Помислих си, че трябва да е бил Нори, защото лампата беше от неговата страна на леглото, а бях сменил крушката едва преди седмица.

- Това е дух! - възкликнах аз.

Обясних на Питър, че любовта, която един човек изпитва към друг, може да надмогне смъртта и често се разкрива чрез подобни явления свързани с елект­ричеството в къщата. По-нататък в сеанса Нори заго­вори за смъртта си и за това, колко твърдоглав е бил по време на болестта си. Той се извини на Питър за това, че се е възползвал от добротата му. Говореше много и за някаква банка и хората, които работят там. По-късно Питър потвърди, че Нори наистина е рабо­тил в банка. По средата на сеанса Нори каза, че някой друг трябва да поговори с Питър. Той го увери, че отново ще разговарят и че винаги ще е с него в сънищата му.

- Тук има една дама. Има британски акцент и се представя с името Джули.

- Да, разбирам - отговори Питър.

- Имам чувството, че това са майчински вибра­ции. Прав ли съм? Починала ли е майка ви?

- Да. Това е нейното име. - След това Питър се обърна директно към нея: - Здравей, майко. Добре дошла. Благодаря ти, че ме навести.

Настроих се на вълната на нейните вибрации и веднага се почувствах ужасно. Тя идваше с натежало сърце и имаше нужда от подкрепа и любов.

- Тази дама е много разстроена, Питър. Иска да ти кажа колко съжалява. Казва, че нейният живот не й е принадлежал и че не е смятала, че е в състояние да те отгледа.

Очите на Питър се изпълниха със сълзи.

- Казва, че съжалява, че не е била до теб. Наисти­на има нужда от твоята прошка.

- Прощавам й. Разбирам я.

- Тя признава, че няма чувството, че е била добра майка за теб, а толкова много би искала да те е научила на някои неща, особено когато си бил по-малък. Казва ми, че знае каква болка ти е причинило това в живота, но си мисли, че може би по-някакъв начин ти е помог­нало да станеш по-силен.

- Убеден съм в това - отвърна Питър. - Когато се връщам към онези дни, съзнавам, че ми е било много трудно, но това ми е дало вътрешна сила и вяра в себе си.

- Майка ти е много горда с теб. Казва, че ще я опознаеш по-добре, когато дойде редът ти да идеш при нея. Тя ми казва: Моят син има състрадателно сърце.

Питър се усмихна.

Тогава ненадейно ме обхвана чувството, че пред мен стои друг дух. Настроих се на вълната на тези нови вибрации и видях една монахиня, облечена в черно одеяние с огромна молитвена броеница около кръста.

- Тук съм, за да разговарям с този млад мъж - Питър. Ще може ли да го сторя? - помоли тя.

Аз отговорих:

- Да, коя сте вие, моля?

- Аз съм сестра Едит. Той беше мой ученик. Грижех се за него, когато беше малко момче.

Запитах Питър дали разбира всичко това.

- Да, разбирам. Тя ме отгледа - отвърна Питър.

- Тя иска да ти каже, че много, много съжалява. Моли те за прошка. Казва, че е била много зла и жестока към теб. Казва ми, че те е държала заключен в тъмни килери и стаи.

- Да, беше ужасно - потвърди Питър.

Трудно ми беше да предам следващата сцена на Питър, но трябваше да продължа.

- Тази монахиня ми казва, че сега разбира нещата много по-добре, отколкото когато е била на Земята. Казва, че е била нетърпелива и недоволна. Не е жела­ела да бъде в подобно положение и имала чувството, че е в капан. Насочила гнева си към децата.

- Така е. Беше ужасна жена. Твърде много искате от мен с молбата да простя на тази жена. Беше попад­нала на място, където не би трябвало да бъде.

- Тя твърди, че е била заставена от семейството си - възразих аз.

Питър замълча за миг.

- Разбира се, прощавам й, но ще ми е трудно да го забравя.

Сеансът продължи като сестра Едит разказа на Питър как се учи да обича в духовния свят.

- Тя ти благодари задето си проявил любовта си чрез своята прошка.

След сеанса Питър ми разказа, че майка му е била изгубена душа, която го е оставила в сиропиталище, когато бил на пет години. Живял там със сестра Едит и още няколко монахини до петнадесетгодишна въз­раст, когато напуснал сиропиталището.

Питър определено имаше много да прощава. Бе­ше удивително да се наблюдава подобно освобожда­ване от болката, на което станах свидетел по време на прекрасния сеанс с Питър, майка му и сестра Едит.

По време на демонстрациите си често задавам на хората въпроса: Имало ли е момент в живота ви, когато сте искали да усетите ползата от съмнението или да ви бъде простено за нещо, което сте направили. Когато говоря за прошката, моля хората да се опитат да погледнат нещата от гледната точка на околните. Вероятно не сме взели предвид положение­то, в което се намират другите. Може би не разбираме техните мотиви или възгледи. Или сме пренесли собствените си очаквания върху тях. Във всеки случай винаги предлагам да се усъмним в самите себе си, защото на онези, които прощават, ще им бъде прос­тено. Вярвам, че прошката трябва да бъде акт на мило­сърдие, безусловен и извършен, без да се очаква отп­лата. Когато искрено простим на човека срещу нас, ние ангажираме най-висшите сфери на душата, за да отворим нанесената ни рана и да й дадем възможност­та да се изцели от всеобхватността на любовта. Прош­ката освобождава сърцето и от жертви ни превръща в хора, които контролират положението. Тя ни помага да осъзнаем истинската си същност.