Държавата като субект на правото
Изтегляне 229.33 Kb.
|
|
Курсова работа Тема: “Държавата като субект на правото” Изготвил: Анна Георгиева Пенчева Фак. № 24733 Съдържание:
1. Историческо развитие 2. Понятие за субект на правото 3. Видове субекти на правото II. Държавата – същност и елементи III. Държавата като предмет на изучаване от общата теория на правото IV. Защо държавата е особен субект на правото V. Държавата като субект на публичното право VI. Държавата като субект на частното право VII. Държавата като субект на международното право I.Субект на правото 1. Историческо развитие Правото е дълбоко хуманно явление. Негово най – дълбоко основание, критерий и цел е имено човешкият индивид. Съществува органическа връзка между човека и правото. Тя като че ли се проявява най – силно в проблематиката на субектите на правото. От представата ни за субект на правото зависи представата ни за цялото право и обратно. От Декарт насам “субект” означава активно начало, което противостои на пасивното, на “обекта”. Имено чрез това качество човешкият индивид се конструира като личност в правото. Терминът “субект на правото” е с доктринална употреба. В законодателството и в юридическата практика субектите на правото биват наричани “лице”. Това е правно-технически термин. Той се използва още от времето на римското право. Латинската дума persona била употребявана извън юридическия живот. Това била маската, която актьорите носили по време на представлението, в последствие ролите, които представяли. Римските юристи направили сравнение и започнали да използват думата “persona” като активно начало. Днес в правният живот съществуват три основни типа субекти на правото: - отделния човек; - обединения от хора (колективи субекти) и - други дадености. Еволюцията на субектите на правото е много интересен и противоречив процес. През различни етапи от развитието на обществото правото е давало различни отговори на въпроса: Кой може да се конституира като субект на правото, като носител на субективни права и юридически задължения? Така в робовладелското право съществува принципна невъзможност големи групи от хора да бъдат признати за субекти на правото. Изяснявайки същността на понятието вещ Гай пише: “Телесни (вещи) са тези, които могат да се докоснат, като например земята, робът...” Робовладението е познато на редица държави в Древния Изток – хетската, асирийската, персийската. Звладяваното население бивало превърнато в роби и формирало нисшата класа. Робовладелският тип обществени отношения са типични за географските ширини и историческото време на възхода на римската империя. Тласък на развитието на робовладението дава успешният изход на Пуническите войни (ІІ в. пр. н. н.). На робите не била призната никаква правоспособност, т.е. те нямали възможност, призната от правния ред да бъдат носители на субективни права и юридически задължения. Тази възмовност била отдадена само нанякои хора от римската държава. Робството обаче не е явление от което ние сме отдалечени хилядолетия. То съществува до ХІХ в. и то в страни, които са символ на демокрация ( САЩ, Франция). Групи хора не са били признавани за субекти на правото и поради други причини като: произход, расова принадлежност, пол, религия. Така през Средновековието юридическата персоналност на човека се определяла в зависимост от произхода. Хората не са се раждали равни и не са притежавали еднаква юридическа персоналност. Решаваща за промяната на тези възгледи е естествено- правната теория в нейния вариант за т.нар. “вродени права”. Съгласно нея,всеки човек притежава присъщи права, които са неотделимо свързани с човешката личност. През ХVІІ и ХVІІІ век тази теория има доминираща роля и под нейно влияние се извършват буржоазно-демократичните революции, след които започва процес на юридическа еманципация на различните групи в обществото. До окончателното прилагане на равноправието минават два века. Понастоящем доминира разбирането,че всяко човешко същество трябва да бъде признато за субект на правото. При еволюцията на втория основен вид субект на правото, обединенията от хора, основният въпрос, вълнувал юристите бил какви качества са необходими на едно обединение от хора за да бъде признато за юридическо лице. Съвременните юридически лица възникват на основата на римските корпорации. Това са били общините, държавата, отделните колегии и групи от хора, обособявани на основата на техния произход. Те били носители на права и задължения, различни от правата и задълженията на членовете, които ги съставяли. Корпорациите обаче не били самостоятелни субекти на правото, напълно различни от правните субекти, които ги съставлявали. През Средновековието се е зародила фикционната теория. Според нея юридическото лице се е обяснявало като corpus mistikum - нещо, което не съществува, но се признава, за да може това фикционно цяло да бъде носител на права и задължения. През ХVІІ и ХІХ век поради нуждите на развиващия се търговски обмен се стига до идеята за юридическото лице като субект на правото. И на трето място за субект на правото освен човешката личност и обединения от хора правото е признало и други “дадености”. Така например в римското право е било възможно боговете да бъдат наследници на дадено имущество чрез решение на сената или императорска конституция, т.е. боговете са били правно персонализирани като субекти на правото. Възможно е било също неодушевн предмет да бъде признат за субект на правото. На животните също се е гледало като на субекти на правото. По времето, когато е бил съдия Иван Вазов е издал присъда срещу куче, което е изяло овцете на съсед. Днес тези други дадености могат да бъдат обединения от имущество(фондации). 2. Понятие за субект на правото В съвременната правна наука под субект на правото се разбира отделна човешка личност или друго емпирично единство (от хора, имущество), на които правният ред признава правото да участват в правния живот. Субектът на правото е чисто юридическо явление. То възниква по силата на правните норми в конкретна правна система. Но за да може да възникне един правен субект необходимо е тук в материалната действителност да съществува едно предварително емпирично единство. Това единство служи като основа за субективни права и юридически задължения, а ролята на правните норми е да обединят правата и задълженията и да персонифицират това единство т.е. да посочат кой е неговият носител. Различните правни системи признават правните субекти по различни начини. Существуват два основни типа признаване: - изрично признаване и - подразбиращо се признаване.
По своята същност правосубектността е субективно право, което изразява принципно отношение между субекта на правото и конкретна правна норма. Освен това правосубектността е съставно понятие – съставено е и се изразява от три субективни права: правоспособност, дееспособност и делитоспособност. Тези три основноюи субективни права изразяват различните видиве правни възможности на правния субект. Правоспособността представлява възможността конкретен правен субект да бъде носител на субективни права и юридически задължения. Дееспособността е способността на правния субект чрез лични действия да упражнява конкретни субективни права и юридически задължения. При някои видове субекти на правото правоспособността и дееспособността не могат да съществуват поотделно. Такива са юридическите лица. При тях ние говорим за праводееспособност. Деликтоспособността е способността на един субект на правото да носи орговорност за своите неправомерни юридически действия. Правният статут е част от обективното право, съвкупност от правни норми, които регламентират правосубектността на субекта на правото. Индивидуалният правен статус е сумата от конкретни субективни права и юридически задължения, които един конкретен субект на правото притежава към конкретен момент. 3.Видове субекти на правото Основните субекти на правото, които се срещат във всички правни системи са физическите лица, юридическите лица, държавата и международните организации. Физическото лице е юридическата идентификация на човешката личнист. Това понятие е общоправно. Юридическото лице притежава призната от правния ред персонификация и право да участва в правния живот, въз основа на обособяване на имуществото му. То възниква по пътя на създаване, учредяване. Държавата като субект на правото има изключително сложна правосубектност. Тя упражнява дейности във всички сфери на социалния живот. Условно правосубектността на държавата ние ще разделим на три: - правосубектност в частното право; - правосубектност в публичното право; - правосубектност в международното право. Международните организации възникват чрез международни договори. Те са обединения от държави за постигане на определени цели. Международните организации притежават самостоятелна система от органи и правосубектност, различна от тази на отделната държава. II. Държавата – същност и елементи Можем да определим държавата като исторически обусловена властно и правно организирана етносоциална общност. От една страна държавата има етническо проявление. Тя е в смисловата верига племе, народ, нация. От друга страна тя има социална структура и колективност, т.е. тя не е просто етническо, а и социално явление. Властта е специфичен регулатор на обществените отношения, водещ до органозираност като йерархично подчинение на властите. Властта в обществото се дели на корпоративна и всеобща. Държавната власт е имено всеобща социална власт. Тя характеризира отношенията на властване и отношенията между властващите. Този ред се проявява като централизация и децентрализация на властта. Втори специфичен признак на държавата е нейната правна органозираност. Държавата е форма на самоорганизацияна общността, почиваща върху правото (постигащ се с помоща на нормативното регулиране на обществените отношения). Правният ред характеризира държавата чрез юридически признатата свобода в поведението на индивида. Организацията предполага ред и подчинение на реда. В съвременната държава правният ред поддържа равна свобода и равна несвобода на всеки гражданин. Традиционното определение за държавата е свързано с теорията за конституитивните елементи на държавата. Тя е изградена през ХІХ век и получава завършен израз в учението на Георг Йелинек. Той почти успява да преодолее едностранчивото обяснение за същността на държавата само чрез някои от нейните елементи: държавата като територия; държавата като народ; държавата като владетел или власт. Според него съществуването на държавата предполага едновременното наличие на няколко елемента: население, територия и държавна власт. Като цяло те разкриват същността на явлението държава. Тези елементи възникват исторически последователно. Тяхното общо наличие води до конституиране на държавата. Това триединство на елементи обаче не включва правото. В действителност теорията за конституитивните елементи на държавата не игнорира правото. Тя го разглежда като самостоятелен елемент, който придава юридически характер на на първите три социални елемента: население, територия и държавна власт. В този аспект правният ред е неотменима съставка на държавата. III. Държавата като предмет на изучаване от общата теория на правото Държавата е изключително сложен субект на правото, защото тя като политическо-социален орган развива своята дейност във всички сфери на социалния живот чрез използване на различни организационни начини и средства. Формулирането на понятието за държавата като субект на правото затруднява юристите. Някои от тях, като М. Михайлова отричат съществуването на субективни права на държавата. Държавата само създавала, прилагала и защитавала субективните права на други субекти, но самата тя не притежавала такива. Други автори пък считат, че държавата има субективни права, защото последователната защита на основните естествени неотменими права на човека неизбежно води до необходимостта да се признаят субективни юридически права и на самата държава, доколкото тя изразява и защитава общия интерес на цялото общество. Преди да бъде разгледан проблемът за държавата като субект на правото трябва да бъдат направени някои предварителни разграничения. Необходимо е да бъде разграничено понятието за държавата като субект на правото от общото понятие за държавата, т.е. да бъдат разграничени нейните политически и социологически аспекти от нейните юридически аспекти и дейности. Чрез общото понятие за държавата ние изясняваме какво представлява държавата като социологически, политически и власрващ феномен. Правните аспекти на държавата представляват част от това интердисциплинарно понятие. Георг Йелинек изхожда имено от тази позиция. Неговото учение е съставено от две части: социално учение за държавата и правно учение за държавата. Съществуват, разбира се, и критики относно тази теория. Главното основание за тях е, че при нея се наблюдава двупредметност (а на практика липса на предмет). В заключение мога да кажа, че необходимостта от общо понятие за държавата трудно може да бъде оспорена. Трябва обаче да се прави ясно разграничение между него и понятието за субект на правото. IV. Защо държавата е особен субект на правото Държавата представлява вид субект на правото, на който правният ред признава универсална и комплексна правоспособност, реализирана чрез сисметема от дръжавни органи и правото да упражнява правна власт и принуда. Като вид субект на правото държавата притежава редица черти, характерни за всички субекти на правото. Но в същото време тя притежава редица особености, приозтичащи от същността и. Тези и особености я правят уникален субект на правото. Нейната персонализация и правосубектност са многократно по-сложни в сравнение със съществуващите други субекти на правото. Държавата заема осбено място сред останалите субекти на правото. Тя е основен колективен субект на правото. Тя е и първичен субект, защото нейното съществуване и установения от нея правн ред правят възможно възникването на други субекти на правото. Едновременно с това тя е и юридическо лице, притежаващо собственост. Държавата се разграничава от всички останали субекти на правото и по тази си особеност, че тя самостоятелно определя своите компетенции, самоопределя се, създава правото и сама е негов адресант. Тя има компетенции в частното, публичното и международното право и в същото време е субект на всяко от тях. Това я прави универсален в сравнение с другите субекти на правото субект. Държавата има права и задължения във всички правни отрасли без изключения. Държавата заема едно особено положение сред всички други колективни субекти на правото.Тя е основното юридическо лице. Всички други представляват нейната наличност, възникват въз основа на нея, опират се върху нея и се преплитат с нея. А всички останали публичноправни юридически лица са даже по-близки или по-далечни нейни еманации и се поглъщат от нея в случай на тяхно разтурване и прекратяване. Държавата се признава за субект на правото от предварително съществуващ правен ред. Чрез тази си характеристика държавата се поставя на една плоскост с останалите субекти на правото: физическите и юридическите лица, които също се признават от предварително съществуващ правен ред. Но по начина и критериите за признаване на държавата се различава от останалите правни субекти. За държавата при конституирането й като субект на правото, значение има международното признание от други държави. Това е предпоставка за участие в междудържавните отношения. Тя единствено притежава качеството суверенитет (вътрешен и международен). Актът на признаване е резултат от свободната преценка на признаващата държава. А на преценка се подлага съществуването на следните необходими предварителни условия: - дали е налице територия; - дали е налице общност от хора; - дали тази държава упражнява суверена власт и - дали държавата е възникнала в съгласие с нормите на международното право.
Като всеки друг субект на правото държавата се признава на основа на емпирично единство, което предварително съществува тук в материалната действителност. Но докато за останалите субекти на правото това единство е конкретно, за държавата то не е конкретно и не е едно. Тя като субект на правото се основава на различни съществуващи единства, а те са: - системата от органи, чрез които държавата действа; - имуществото, което държавата притежава; - нейната територия и народ. Измежду тези различни основаноя за държавата едно от тях е особено важно. То е израз на една специфична и характерна само за нея дейност, а имено упражняването на политическа власт чрез юридически средства. Това е най-ясният материален белег на държавата като субект на правото. Държавата е единственият колективен субект на правото, който като цяло и чрез своите органи, осъществява правотворческата функция в обществото.Тя притежава властнически правомощия - imperium. Персонализацията на държавата разкрива различия в сравнение с другите субекти на правото. За да бъде персонализиран един субект е необходима единна организация за вземане на решения и съобщаването им на други субекти на правото. Такава организация съществува при всички юридически лица. При държавата обаче, като следствие от различните емпирични единства, на които се основава тя, съществуват и различни организации, правещи възможна правната персонализация на държавата. Така организацията, която осъществява политическата власт е различна от организацията, упражняваща държавната собственост. Друг факт, който прави държавата особен субект на правото е, че организацията и не се осъществява с един вътрешен устройствен акт, а от Конституцията и действащото законодателство. Основното значение на държавата за всички останали юридически лица произтича и от принципиално неограничената продължителност и повсеместност на нейното правно и обществено битие. Държавата е единственото юридическо лице, което разпростира своето съществуване по цялата своя територия и обхваща всички единични човешки личности или всички обществени единства, вплетени в общата общественост върху същата територия. От друга страна държавата е единственото юридическо лице, което продължава да съществува по време, независимо от разтурването или прекратяването на останалите юридически лица, включени в нея. Всъщност, въпрос за правното прекратяване или правното разтурване на държавата въобще не се поставя и не може да се постави. Може да се постави само въпрос за поглъщане на една държава от друга, за разделяне на една държава от друга,но не и за изчезване на държавата въобще.Такъв въпрос е правно немислим и обществено невъзможен поради това, че с изчезване на държавата би изчезнал и всеки нормативен правен ред, всяко обективно право, всяка правна основа за правното и обществено битие на останалите юридически лица. Държавата е по същност и по дефиниция повсеместно и повсевременно юридическо лице, особен субект на правото. Всички останали не могат да не възникват въз основа на нея, да се опират върху нея, да се преплитат с нея и да съществуват в зависимост от нея. Държавата се индивидуализира не само чрез нейното име и територия, но и чрез начина на устроиство на територията и. Правосубектността на държавата е обща и универсална. Универсална е, защото тя може да придобива и упражнява всички видове субективни права и юридически задължения с изключение на тези, свързани с естествените качества на физическите лица и противоречащи на емпиричната и природа. Такива са семейните права и задължения. Павосубектността на държавата има комплексен характер. Той се изразява в това, че държавата упражнява своята правосубектност в различни правни сфери: - в сферата на публичното право; - в сферата на частното право; - в сферата на международното право. Във всяка една от тях правосубектността на държавата има значителна специфика и самостоятелност. Това налага разглеждането поотдено на трите основни форми на нейната правосубектност: държавата като субект на частното право, държавата като субект на публичното право и държавата като субект на международното право. V. Държавата като субект на публичното право В сферата на публичното право държавата е властващ субект. Имено в този отрасъл на правото се проявява една специфична и характерна само за държавата дейност – упражняването на политическа власт чрез юридически средства. Упражняването на държавната власт става възможно чрез единната система от държавни органи. Макар да не е персонализирана в конкретенправен субект, системата от държавни органи представлява правно единство. В чл.1 ал.2 от Конституцията на РБ се казва, че държавата осъществява правна власт чрез првдвидените от конституцията държавни органи. Белег за демократичност е това, че в законите са установени органите и процедурите за упражняване на държавната власт. Следователно за да разглеждаме държавата като субект на властта, като субект, който осъществява процеса на властване, процеса на осъществяване на публична власт, ние трябва да разгледаме какво представлява държавния орган. Държавният орган представлява относително обособена част от единната система на държавни органи, който притежава собствена компетентност. Въпреки, че държавният орган може да бъде ясно разграничен както от останалите държавни органи, така и от другите субекти на правото, той не е абсолютно обособен. Причината за това е, че той не представлява самостоятелен субект на правото. Относителната обособеност се изразява в цяла серия от белези, сред които са: начина на създаване, персоналния състав, начина за вземане на решения, наимениванието, мястото в системата от държавни органи и съотношението с други държавни органи. Тоест държавният орган не представлява самостоятелен субект на правото, той следва да бъде разглеждан само като част от системата от органи. Компетентността на държавните органи това са правните действия, които съответния орган има правото и е длъжен да извърши. За разлика от органите на недържавните субекти, които също имат компетентност (възможност да извършват правни действия) държавният орган не само има възможност, но е и задължен да извършва действията, които влизат в обхвата на неговата компетентност. Втората особеност в областа на компетентността на държавния орган е, че тя не може да съществува и да бъде упражнявана извън единната система на държавните органи. Компетентността на държавните органи може да бъде характеризирана като предметна, териториална и йерархична. Предметната компетентност са видовете действия, които може да извършва съответния държавен орган. Компетентността се простира в рамките на определена територия. Тя може да бъде характеризирана и като йерархична: един държавен орган е подчинен на друг държавен орган. Компетентността на държавните органи е така съгласувана предметно, териториално и йерархично, че да изгради едно безпротиворечиво цяло. Чрез своите действия държавният орган трябва да се впише в картината на действия на другите органи от единната система. Тази съгласуваност и единство на системата от държавни органи се осъществява на основата на определени начала, принципи. А трайността и стабилността се постига чрез системата на актове на държавните органи. Те се характеризират с публичност. Тя се осъществява по няколко начина. Най-популярната форма е обнародването в “Държавен вестник”. Принципите, върху които се основава сдинството в дейността на държавните органи можем да разделим на политически и юридически. Политически са: - публичността; - политическото представителство и - господството на правото.
- държавата като собственик и - деликтоспособността на държавата.
- публична държавна собственост и - частна държавна собственост.
на определена работа. В чл. 7 от Конституцията имуществената отговорност на държавата се предпоставя от вреди, причинени от незаконни актове или действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица, без да се постави изискване за вина. Тази отговорност е уредена в специален закон-ЗОДВПГ.Отговорността се реализира чрез предявяване на граждански иск от пострадалия пред съда по мястото на увреждането или по местожителството на увредения срещу органите, чиито незаконни актове или действия са причинени вредите. VII. Държавата като субект на международното право Международното право се оформя в продължение на векове. Този процес започва то късното Средновекивие, когато се оформя идеята за сувернитета. Отначало между държавите се изграждат двустранни отношения (две държави се оговарят за нешо, например за търговия). В края на ХІХ век започват да бъдат сключвани така наречените многостранни договори. В тях страните на се оговарят за някакви конкретни действия, а как по принцип да действат в бъдеще. Тези многостранни договори се наричат договори-закони. В тях се съдържат правни норми. Така се изгражда международното публично право. Негов предмет е регулирането на отношенията между държавите и международните организации. Особеност на международното право, която го отличава от националните правопорядъци е, че при него липсва единен ценър, който да придава юридическа сила на правните норми. Международното право е децентрализиран правопорядък. Той не притежава централизирана юрисдикционна система за решаване на правните спорове и система за привеждане в изпълнение на взетите решения. Международните организации са вторични субекти на правото. Първичните субекти – държавите им отстъпват част от своя сувернитет. Международните организации притежават така наречения отстъпен сувернитет. В последните десетилетия в резултат на икономически и политически процеси се наблюдава разширяване на кръга от въпроси, които биват регулирани от нормите на международното право. Все по-малко стават въпросите, които една държава, колкото и голяма да е тя, да може да регулира самосточтелно без да се съобразява с мнението на съответните държави, намиращи се в по-голямата международна общност. Глобализацията от гледна точка на правото означава нарастване на дела на международното право за сметка на вътрешното право. Можем да приемем, че съществува ясно оформен комплекс от универсално право, което не зависи от съгласието на отделната държава, но то е от национално значение (например забраната на агресията). Държавата възниква като субект на международното публично право от момента на нейното юридическо признаване от страна на вече съществуващи държави. Трябва да се прави разлика между политическо признаване на една държава, което води до установяване на дипломатически отношения между признатата дъжава и признаващите я дъджави и юридическото признаване, при което няма установени дипломатически отнощения. Актът на юридическо признаване е резултат от свободната преценка на признаващата държава, а тя се извършва на основата на няколко задължителни предварителни критерия. Това са: - наличие на територия; - наличие на общност от хора; - наличие на суверена власт и - дали държавата е възникнала в съглсие на нормите на международното право. В наши дни формален белег за юридическо признаване е приеманрто на страната в ООН. Правосубектността на държавата в междунадоден план са възможностите, които тя притежава съгласно нормите на международното право. Тя се изразява в три основни насоки: - Като член на международната общност държавата има право в създажането на нормите на международното право (правотворческа функция). - Държавата има възможност да създава нови нови субекти на международното право като международните организации. - Държавата има възможност да участва в процеса на прилагане на нормите на международното право. Литература:
2. Милкова, Д. “Обща трория на правото.” С. изд-во “Юриспрес”, 2003 г. 3. Конституция на Република България 4. www.legaltheory.org 5. Лекции по обща теория на правото на доц. Ташев. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 229.33 Kb. Сподели с приятели:
|