Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова

Отново минавам пред ловците, които ме гледат със странно изражение, и продължавам пътя си през полята в посока към Осни.

През целия път моята голяма бяла птица е много послушна. Когато пристигам у дома, трябва да оставя торбата на земята, за да мога да отключа вратата от ковано желязо. Тогава моят пътник надава сърцераздирателни викове... (сигурно съм бутнал раненото му крило), така че сигурно съседката отсреща, която винаги слухти какво става в дома ми, наостря уши.

Изваждам прелетната птица от торбата и я настанявам в един кашон. Листовете ми, които са й служили за постелка, са изцапани с розовата й кръв. Донасям й хляб, но тя не се докосва до него. Какво да я правя? Да я дам ли на съседа, който има волиера? Да я занеса ли на едни приятели, които имат градина? Утре сутринта ще реша.

Птицата остава спокойна през цялата вечер и цялата нощ, но отказва храна и вода.

На другата сутрин установявам, че спасената от мен птица е чайка, ципонога. Спасени сме!

Отново тръгвам с торбата си към рекичката, която преминава през Осни и се влива в Оаз. Пускам птицата в заградената й част, недостъпна за хора. Тя изтичва до Вион и започва да плува; в нейната стихия счупеното й крило вече не я ограничава. Чайката се отдалечава по течението, издавайки този път светкавичен вик на радост.

Във връзка с виковете: може да се помисли, че от залите за изтезания, в които вилнеят вивисекторите, се издига пандемонична какофония. Нищо подобно - просто защото те предварително прерязват гласните струни на жертвите си.
Херман

Утре ще колим прасето! Едно време това изречение даваше сигнала за своего рода празник, който събираше цялото село: жени и мъже, свещеници и лаици, стари и млади, дори и малките деца, които по такъв начин се привикваха към жестокостта. Обикновено жертвата надаваше пискливи викове, мяташе се, но в края на краищата се предаваше, сякаш знаеше прочутата пословица: „На всяка свиня й идва денят." Тази пословица може да се изтълкува по два начина: в материален смисъл - „Прасетата трябва да се колят в началото на зимата", и във филососрски смисъл - „На всички е съдено да умрат".

Херман<$Това става по време на Окупацията. По онова време разните Херман и Адолф бяха неизброими всред свинското племе. (Бел. авт.)>, героят на тази история, отхвърляше изцяло и двете тълкувания, нямаше никакво желание да умре и оказваше силна съпротива. Той нападаше, събаряше па-

лачите си, надаваше ужасяващи викове и всяваше паника всред зяпачите! Селският площад заприличваше все повече на бикоборска арена.

Изведнъж някой се досети: трябва да се извика Гийом, само той ще може да се справи с него. Гийом беше ратаят, отгледал непокорния осъден на смърт; прасето беше много привързано към него.

Намериха Гийом, обясниха му какво се иска от него и го доведоха по възможно най-бързия начин на театъра на действията. Когато го забеляза, прасето изгрухтя от удоволствие, приближи се до него и го забута със зурла в знак на привързаност. Гийом го успокои с няколко неразбираеми думи, предназначени да предизвикат примирението му.

Фермерът му подаде ножа.

- Хайде де, давай! Какво чакаш?

Младежът обаче нямаше желание да заколи животното, което му имаше доверие и се отъркваше в него като домашно куче. Смъртникът бе видял ножа, той разбираше какво го чака; но странно, този път вече не се бореше със същата сила. Отново ратаят, който без съмнение знаеше езика на животните, му заговори благо, призова го да приеме мъченичеството си и прасето, утихнало, прекрати съпротивата си, сякаш приемаше да даде живота си при условие, че му го отнема приятел.

- Хайде, Гийом, побързай! - викаха плетачките. Екзекуторът погали за последен път жертвата си, прошепна й „Прости ми!" и с уверен жест й преряза гръкляна. Тъй като ратаят беше опитен, прасето, изглежда, не страда много. То се строполи на земята, една жена пъхна леген под зеещото му гърло, за да събере кръвта. Нечовеците заръкопляскаха неистово и нададоха човекоядски крясъци.

В сборника си със стихотворения „От утринната до вечерната молитва" Франсис Жам също говори за тази агония:

„Виждаме прасето, което тъпче из тора във фермата и души картофени обелки. То е и смешно, и грозно; никой обаче не може да ме убеди да не потрепервам, когато го колят и от бедния му дебел врат, в който някакъв скот ръга нож, се издига на пресекулки писклив, протяжен вопъл; когато то затваря очи и извива кървавата си зурла, за да помоли за пощада човека, единствения, който има душа и може да бъде милостив."

Само човекът имал душа и можел да бъде милостив? Сигурен ли сте в това, Франсис Жам? И не съжалявате ли за това свое дръзко твърдение там, където сте сега, в обителта на реалното и истината?
Кучето от мемориала „Света Елена"

Английският католически писател Греъм Грийн е написал следната глупост: „Животните не познават отчаянието." За да му отговоря, ще цитирам един велик френски писател: Наполеон.

Вечерта след кървава битка младият Бонапарт, генерал и главнокомандващ на армията в Италия, прекосява бойното поле, от което още не са успели да изнесат ранените, умиращите и убитите. Едно куче, проснато върху тялото на господаря си в опит да го сгрее и съживи, плаче, стене и вие... Двадесет години по-късно заточеникът на Света Елена още чува тази жалба, това оплакване:

„Грееше хубава луна, беше дълбока, самотна нощ. Изведнъж едно куче се измъкна изпод дрехите на един труп, впусна се към нас и почти веднага се върна в убежището си, надавайки вопли на страдание; то облизваше лицето на господаря си и отново се впускаше към нас; едновременно молеше за помощ и зовеше за отмъщение. Било поради настроението ми в момента, било поради мястото, часа и времето, или поради самото деяние, не зная защо точно, но никога нито една гледка от бойните полета, на които съм бил, не ме е впечатлявала до такава степен. Неволно спрях, за да ги погледам. Казвах си: този човек може би има приятели; може би те са в лагера, в ротата му, а той лежи тук, изоставен от всички, освен от кучето си! Какъв урок ни даваше природата чрез едно животно!...

Какво е човекът! И какво е тайнството на неговата душа?! Без вълнение бях заповядал да се водят битки, които трябваше да решат съдбата на армията; очите ми останаха сухи, когато се извършваха маневри, които водеха до гибелта на много измежду нас; а тук се чувствах развълнуван, бях покъртен от воплите и болката на едно куче! Без съмнение в този момент аз не бих останал глух пред молбите на неприятеля; по-лесно ми беше да си представя как Ахил връща тялото на Хектор на ридаещия Приам."
Драпо, Дик и Лита

Още през Първата световна война кучета-пехотинци са следвали господарите си чак на бойното поле. Свидетелство за това са два гроба в гробището за кучета и други животни, основано от Маргьорит Дюран в Аниер през 1899 г.:

Драпо 1916-1929 Спътник в боевете

Дик 1915-1929

Тук почива Дик, мой верен спътник във войната, единствен мой приятел. Животът му бе кратък, но би могъл на всеки да служи за поука. Смъртта му ме обрече на неизменна скука.

Това четиристишие ще ни се стори не толкова прозаично, ако възприемаме думата „скука" в смисъла на „празнота", който й дава онази епоха.

Същевременно измежду авторите на такива епитафии могат да се открият истински поети:

Лита 1942-1953

Аз дълго имах куче - другарка вярна, смела, малка, светла хрътка с муцунка на газела, с чуплив, копринен косъм, с гълъбова шия, с очи дълбоки, нежни и по човешки мили. Тя радости и скърби споделяше със мен, в любящия й поглед бе разум спотаен.
Дарлинг и Бари

Измежду всички тези епитафии, в които непрестанно се повтарят думите „вярност", „любов", „скръб", аз откривам само един, в който се твърди, че животните имат душа и тази душа надживява смъртта в очакване на радостта от новата среща:

На моя малък Дарлинг, за когото мисля непрестанно.

1927-1929

„В негова ръка е душата на всичко живо..." (Йов, 12:10). Това е само довиждане.

Вярно е, че и хората не са в по-добро положение: в гробището „Монпарнас" само една надгробна плоча обявява победата над нищото: „Credo in vitam aeternam."

Преди да напуснем гробището в Аниер, нека хвърлим един поглед към паметника, издигнат на Бари<$За него е сниман филм с Пиер Фресне. (Бел. авт.)>от Гран Сен Бернар. Неговата епитафия разказва една драма:

Той спаси живота на четиридесет души и бе убит от четиридесет и първия.

Не всички техни викове обаче са викове на болка: срещал съм и щастливи животни. Спомням си за един мой познат бриар, който изпълваше сградата с ечащия си лай. Всичко служеше за претекст на тези гръмки звукови проявления: предстояща разходка, позвъняване на търговски представител, пристигане на приятел, тръгване на същия. В последния случай лаят беше недоволен, защото това овчарско куче обича всички негови хора да са около него и приема всяко излизане от апартамента като предателство, като напускане на стадото.

Привързаността му бе извънмерна и грубовата: така в неудържим изблик на любов кучето, което не си знаеше силата, скочи върху господарката си и я събори зле. Обикновено той събаряше по-скоро чиниите, защото опашката му, страховит метроном на неговата радост, бързо помиташе чайните сервизи.

С мисъл за тези събития аз измислих следната перифраза на глава 13 от Апокалипсиса:

Третият звяр, който ще се появи в края на света

1. И видях страховит звяр, който идеше от другия край на коридора; и името му бе „бриар"... име, вписано във Великата книга на кучетата <$Наричана още „родословие". (Бел. авт.)>.

2. И нозете му бяха като на мечка, тялото му като на лъв, а главата му като грифон. Той бе черен като бездната; и му се даде огромна паст, от която излизаха гръмотевични крясъци... И много хора в сградата предадоха Богу дух от страх.

3. Опашката му повличаше една третина от чаените чинийки, една третина от дребните сладки и една третина от чиниите и ги събаряше на пода.

4. И Звярът се хвърли върху Жената и я събори! И тя трябваше да си прави масажи дълго време.

5. И Лъвът<$Леон в гръцкия текст. (Бел. авт.)>се впусна на помощ на Жената, вдигна я, грабна един парцал и удари с него Звяра, който избяга и се скри в голямата пещера<$Според най-добрите коментатори голямата пещера е масата в трапезарията. (Бел. авт.)>, надавайки ужасени стенания.

6. Безчестието на Звяра продължи четиридесет дни, сетне той се разкая за своята несправедливост. И го заведоха при Западната порта<$Западната порта: Версайската врата, край която се провеждаше голяма кучешка изложба. (Бел. авт.)>на Великия Вавилон.

7. И тълпите се поклониха на звяра; и той получи много корони<$ Короните символизират многобройните награди, получени от животното на различни кучешки изложби. (Бел. авт.)>, но не се възгордя. И тогава Лъвът и Жената, изпълнени с възхищение, се провикнаха: „Кой прилича на този звяр? И кой може да воюва с него?"

VII

ГОЛЕМИТЕ ИМ ПЪТЕШЕСТВИЯ

Кучетата и котките сякаш се придвижват из земното пространство със същата увереност и същата точност, както птиците в небесното пространство. Тук нюхът им вече не може да им помогне, те сигурно долавят нашите вибрации през огромни разстояния, което обаче не решава проблема и поставя друг, също толкова неразрешим.

Историите, разказани по-долу, които са се случили на хора, на които може да се вярва, в различни епохи и в различни страни, но винаги по един и същ сценарий, са почти невероятни и изтъкват неспособността на нашата философия и нашите богослови да схванат реалността в нейната цялост.
Кротьор (Цапач)<$Тази история е разказана от Дюпон Дьо Немур (1739-1817). (Бел. авт.)>

Името на този пудел било измислено от господаря му, малък чистач на обувки, който работел пред входа на голям парижки хотел. Момчето го било дресирало да цапа с кал обувките на клиентите, за да бъдат те принудени да се възползват от услугите му. Един богат английски турист, който забелязал номера, предложил на момчето петнадесет луидора за кучето му. След много колебания то приело. На другия ден Кротьор отпътувал за Англия.

Животът потекъл мудно за малкия чистач на обувки, чиято работа западала; това обаче не било нищо в сравнение с угризенията, които го терзаели. Как могъл да замени милия си другар, единственото си близко същество за тези петнадесет златни монети, които го отвращавали? Той преживял две адски седмици до деня, в който Кротьор отново се появил и незабавно започнал работа. Дали бил прекосил Ламанша, или не?
Ян

Пристигнах в Мец на 5 декември 1984 г., за да изнеса лекция в Младежкия културен дом, и бях настанен от организатора на тази проява, а и от провидението, в „Отел дьо ла Гар". За човек, който подготвя книга за животните, беше невъзможно да намери по-подходящо място. Във фоайето виждам изложена изрезка от вестник, покрита с целофан, и чета следната смайваща история:

Одисеята на Ян спряна в Бар льо Дюк. Кучето чау-чау е във влака за Париж след обаждане на господарката му.

Мец. Ян Мон Фу не е звездата в последния филм за карате, въпреки че без никакво съмнение е истински актьор. Неговите господари го наричат просто Ян и веднага щом произнесат това име, той пристига, махайки опашката си, накрая с голям пискюл ръждивочервена козина, прорязана от причудливо черно петно. Защото Ян е чау-чау, а шоуто, което направи това чау-чау, заинтригува и разнежи всички приятели на животните.

За да открие младата си господарка, която учи педикюр в Париж, Ян не се поколеба да скочи във влака в Мец, но слезе по принуда в Бар льо Дюк. На перона на гарата в Мец началник-влакът щял да си глътне свирката от изненада, когато при тръгването на експреса от Франкфурт в 14.57 ч. Ян скочил във влака и седнал сам на една седалка. Никой не успял да го накара да напусне перона, където той пристигнал няколко минути преди отпътуването на влака, никой не можел да го доближи във влака, най-вече кондукторът, който за малко не бил „перфориран" от острите му зъби.

Обръщам се към собственика на хотела:

- Познавате ли хората, на които се е случило това?

- Че как не, това сме аз и дъщеря ми. Колкото до Ян, ей го там, легнал в краката ви.

И наистина, за да достигна до изложената статия, трябваше да заобиколя едно огромно дремещо плюшено мече.

- Само не го галете! Той е доста дръпнат и реакциите му са непредвидими!

- Драги господине, дръпнатите съществуват само при хората. Те ви нападат неоснователно, нещо, което животните никога не правят. Да кажем, че Ян е хищник: цветът, козината и главата му го оприличават на лъв.

- Впрочем, той има много общи неща с големите котки. Казват, че чау-чау е куче-котка. Той е мълчалив като котките (лае рядко и само в наложителни случаи), като тях не се поддава на дресировка (понася ударите, презира ги, но ги помни), като тях е изключително чист (предпочита да страда, отколкото да задоволи телесните си нужди на непозволено място).

- Защо се казва Ян?

- Защото господинът е китаец. За кучешкия граждански регистър той се казва Сян. Това означава „слънце". Той е правнук на прочутия Жалу Мон Фу, световен шампион през 1964 г. Само че не произхожда от двойката чау-чау, подарена в началото на миналия век от английския посланик на Уелския принц; тази прословута двойка е за породата чау-чау онова, което са Адам и Ева за човешкия род.

- А сега ми обяснете какво е станало.

- Трябва да знаете, че по онова време дъщеря ни Терез, която тогава беше на двадесет години, учеше педикюр в Париж, на ул. „Лиеж", и всеки уикенд се връщаше в Мец. Беше се създал цял ритуал: жена ми и аз ходехме да я посрещаме на гарата в петък вечер и я изпращахме в понеделник на влака в 6.30 ч. Ян всеки път идваше с нас и огромната гара на Мец вече му беше станала съвсем позната. И така, в сряда вечерта, на 24 септември 1976 г., Терез се обади по телефона, за да ни каже, че по изключение няма да си дойде тази седмица. Била поканена в Дижон да прекара уикенда у приятели. Ян, който разпозна гласа на Терез и по телепатичен път разбра основното в нейното обаждане, беше много обезпокоен от това, което чуваше: „Дижон? Дижон ли? Това пък какво е? Като че ли Париж не стига! Този Париж, за който все говорят, този Париж, който ми я отне, докато тук, в Мец, има всичко, за да бъдем щастливи!"

Буря в главата на едно младо куче - по времето на своя подвиг той е само на две години - а после идва прозрението: „Но всичко е много просто: след като Терез не може да дойде, аз ще отида в Париж. Ще се кача в тези движещи се къщи, наречени влакове, които са построени специално за да довеждат Терез при Ян и Ян при Терез."

В четвъртък, 25 септември 1976 г., рано сутринта г-н Микло установява, че Ян е изчезнал. Като излиза от хотела на зазоряване, чау-чауто оставя всички шансове за себе си: не бива да бъде хванат в момента на тръгването. Именно тук нещата стават смайващи. Ако Ян беше тръгнал за Париж в понеделник, с обичайния влак, с който пътува Терез, дори това би било невероятно. Но г-н Микло, Терез и Ян са се качвали само веднъж във влака в 14.57 ч. за да запишат момичето в училището й.

Кучето предприема своето пътуване в четвъртък, напълно необичаен ден, и в необичаен час. Трябва да се знае също така, че влакът за Париж не се композира в Мец, той пристига от Франкфурт на Майн в 14.54 ч. и тръгва за Париж в 14.57 ч. Три минути е повече от достатъчно за този пътник без багаж, който скача във вагон 101, без съмнение вагон първа класа, защото е бил сам в купето. Но един служител на железопътното дружество е видял всичко и предупреждава кондуктора. Вашите билети, моля! Само че кучето е решило да брани територията си и се озъбва, и дума не може да става да бъде доближено или още по-малко - свалено от влака. Експресът Франкфурт-Париж тръгва с няколко минути закъснение; ала служителите от гарата на Мец предупреждават тези от гарата на Бар льо Дюк, които на свой ред повикват пожарникарите от града.

Когато влакът влиза в гарата на Бар льо Дюк, настъпва олелия. Отряд от млади и пъргави пожарникари напада вагон 101, където Ян кротко спи.

Този път се развихря истинска битка. Мъжете успяват да сграбчат Ян, който се защищава като китайски дявол, и да го изведат на перона.

Когато Ян вижда как подвижната къща се отдалечава, той полудява от мъка, успява да се отскубне от пазачите си и хуква отчаяно след влака. Пожарникарите се впускат след него; за да им избяга, Ян хуква към града; в продължение на почти час из мирния град бушува уестърн от нов вид. Накрая го хващат с ласо; повикват ветеринарен лекар, който му прави инжекция с успокоително, прибират го в казармата на пожарникарите от Бар льо Дюк, където му дават подслон и храна. Само че, вбесен от неуспеха си и разтърсен от всички тези вълнения, Ян получава чернодробна криза.

През целия ден в четвъртък г-н и г-жа Микло, разстроени също толкова, колкото и кучето им, телефонират навсякъде, обхождат града във всички посоки, но напразно.

Едва в петък сутринта г-н Микло открива в местната преса следната статия:

Бягството на един чау-чау към столицата

Каква изненада за служителите на френското железопътно дружество вчера следобед, когато видяха едно куче порода чау-чау с червеникава козина, което се втурна с всичка сила на перона на гарата в Мец и пъргаво скочи във влака от 14.57 ч. за столицата. Тъй като беше много късно, за да бъде свален този „пътник" без билет, един кондуктор предупреди по телефона гарата в Бар льо Дюк, където влакът трябваше да спре.

Пожарникарите на града от Мьоз дойдоха да „посрещнат" кучето-беглец, което, разбира се, отказа да хвърли светлина върху причините за внезапното му отпътуване от Мец. Затова се приканва неговия собственик да дойде да си го прибере от казармата на пожарникарите в Бар льо Дюк.

Г-н Микло се втурва към телефона, скача в колата си и отпрашва към Бар льо Дюк. Благодари на пожарникарите за тяхната ефективност и освобождава Ян, който скача в ръцете му.

Ала радостта от срещата не е пълна! Трябва да минат още осем дни до завръщането на хубавата Терез, заради която той е предприел героичната си и безумна постъпка.

Междувременно Ян си е спечелил известност: неговата епопея излиза от границите на Лотарингия и заема почетно място в „Теле Люксанбур", „Франс Соар" и „Франс Диманш"... Мароко и Южна Америка проявяват интерес към подвига на кучето, което е успяло да се качи в правилния влак на огромната гара на един областен център и важен железопътен възел.

Само Китай, където неговите прародители продължават да пазят джонките, да ходят на лов за самури, да теглят кораби и малки колички... и дори да служат за храна, само Китай сякаш не забелязваше доблестта на прочутото си дете. Но, както е казал Конфуций (или някой друг): Никой не е пророк в отечеството си...<$„Истина ви казвам: никой пророк не е приет в отечеството си." (Лука 4:24). (Бел. прев.)>
Кантал

През 1983 г. кучетата взимат международни експресни влакове; в славното начало на века са се задоволявали с файтони.

Поетът Жан Ришпен, който е изживял период на слава в края на миналия и началото на нашия век, бил изгубил Кантал всред Париж и се окайвал, убеден, че куче, отгледано в града, никога няма да може да открие следата му.

Ала няколко дни по-късно кучето се появило пред него, радостно и подскачащо, заедно с кочияш на файтон, който му дал следното обяснение: „Карах много бавно с надеждата да привлека някой клиент. Изведнъж това куче скочи на капрата. Скимтейки, то протегна шия и завря под носа ми плочката на нашийника си. Аз трябваше само да прочета името и адреса ви... и ето ни тук! Нямаше нищо трудно!"

Малкият фокстериер на Клемансо правел редовно това, което Кантал сторил само веднъж. Тъй като много обичал да забягва, той се впускал в дълги експедиции из Париж. Когато се почувствал изморен, той скачал в някой файтон на стоянка, показвал нашийника си на кочияша и чакал да го закарат на ул. „Франклин", където Тигърът с мърморене плащал сметката на файтона.

Господа кучетата непрекъснато ни изненадват: едно взело влак, друго - файтон. Хектор, за когото сега ще разкажем, взел кораб, за да прекоси Тихия океан.

Като се качвал във Ванкувър на кораб за Йокохама, Вилем Манте забелязал, че териерът му Хектор е изчезнал. Останал до последния момент на кея да го чака, но после трябвало да се качи на борда.

Няколко минути по-късно ужасеният, запъхтян Хектор се появил и обходил кея в галоп в търсене на господаря си. Той прегледал различните отплаващи кораби. Шмугнал се в един товарен кораб, „Хенли", който се готвел да вдигне котва също за Йокохама. В трескавите минути около качването на борда никой не обърнал внимание на кучето, то се скрило един Бог знае къде и се появило едва когато корабът бил в открито море. Моряците приели добре нелегалния пътник, който с интелигентността и приветливостта си скоро се превърнал в талисман на „Хенли". Добре хранен и обичан, Хектор е можел да се установи в този нов живот и да забрави Вилем Манте, имал смелостта (нека наречем това „смелост") да замине и да го изостави.

Деветнадесет дни по-късно корабът „Хенли", в който той се бил промъкнал, разтоварвал товара си, когато един параход влязъл в пристанището на Иокохама. От него слезли няколко пътника и няколко членове на екипажа, настанили се в един сампан, който ги очаквал, и отплавали към кея. Хектор, който знаел, че господарят му е в него, вече не можел да стои на място от радост, лаел, треперел, потръпвал, надавал онези изписквания, които издават кучетата, когато изпитват върховно вълнение, скочил във водата, заплувал към платнохода и смаяният му господар бил този, който го изтеглил на борда му.

Тази истинска история е разказана от Пеги Мейсън в британското месечно издание „Two Worlds" („Два свята"). Приключението на Хектор е още по-невероятно от това на Ян, който за разлика от него познавал гарата в Мец. Как изгубеният във Ванкувър Хектор се досетил веднага да изтича към пристанището, вместо да се скита из града? Как разбрал, че господарят му е отплавал и че е безсмислено да го чака на кея или да се върне в хотела, където били отседнали за известно време? Как избрал измежду всички заминаващи кораби именно онзи, който щял да се насочи към Иокохама? Как след пристигането си в това пристанище узнал, че неговият господар е на борда на сампана, който превозва пътниците между парахода и кея?