Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова

„Е, ясно - казва си тя, - остава ми само отново да се преместя."

И съобщила новината на кучето, котката и двете птички, както и на синьора Джузепина, която се завайкала гръмко:

- Какво нещастие, какво нещастие! Толкова трудно е да се намерят сигурни хора като вас. Защо искате да си тръгнете? Той не е опасен, горкичкият. Там му е скучно и затова идва да се поразходи в старата си квартира. Забележете, че е много тактичен, никога не влиза при вас, когато се събличате. Наистина ли не искате да останете? Знаете ли, няма много хазяи, които приемат животни.

Този аргумент се оказал решителен - Марчела се отказала от намерението си.
Артабан

Ето един случай, станал в самото сърце на Франция и в който една семейна двойка доловила поява на дух, както винаги, с малко закъснение спрямо животното. Г-н и г-жа Рамбер, живеещи в околностите на Мулен, са решили да посетят своя стара родственица, за която имат лоши новини. Годината е 1910 и затова те отиват с конски впряг. Кара го г-н Рамбер.

Когато наближават дома на болната, вече почти се е мръкнало. Изведнъж конят Артабан отказва да върви напред. Той трепери с цялото си тяло, цвили, изправя се на задните си крака и отстъпва. Господарят му не може да се справи с него. Г-н и г-жа Рамбер слизат от колата и виждат на пътя старата дама, която отиват да посетят, облечена в бяло, носеща се на известно разстояние над земята с разперени ръце, сякаш им прегражда пътя.

След известно време неподвижното и безмълвно видение се разнася. Те отново се качват в колата и конят, който вече не усеща нищо анормално, скланя да продължи пътя.

Пристигат у братовчедка си; нейните деца им съобщават, че тя току-що е починала.
Боби от Париж

В една мразовита утрин на зимата на 1954 г. Ивана, възрастна румънка, открива измежду кашоните с боклук близо до своето парижко жилище овързано сандъче с малко безпородно кученце в него. То не е мъртво, но изглежда на издъхване. Не помръдва, вдървено е, козината и клепачите му са слепени от скреж.

Ивана отнася всичко у дома си, прерязва вървите, полага кучето до радиатора, затопля го с одеяла, дава му бульон и с грижите си успява да върне живота в него.

Две години по-късно тя издъхва там, където умират „щурците" - в болницата. Кучето остава в малкия й апартамент, който е запечатан. Нови тревоги за Боби, останал самотен, затворен и гладен. Най-накрая е освободен от един съсед, който с цената на невероятни акробатични номера успява да го измъкне през прозорчето на тоалетната. Съобщават на приятелката ми Лидия, която отива да го вземе; завежда го в дома си и Боби отново заживял щастливи дни в апартамент, в който от всичко лъха музика.

Един ден Лидия седи пред пианото си и свири мелодия на Форе. Боби слуша, прилежно седнал на дивана. Тя свири и мисли съсредоточено за Ивана, починала преди една година, която също била музикантка. Мелодията на Форе разлива носталгични звуци... Вълнението на Лидия непрестанно нараства, тя спира да свири, обръща се към животното и го пита:

- Спомняш ли си за Ивана? Ивана, господарката ти Ивана?

Кучето я гледа така, сякаш се опитва да разбере, да си припомни. Лидия му повтаря името. Изведнъж очите му грейват, то скача от дивана, хуква към остъклената врата за вестибюла, изправя се на задни лапи, бясно върти опашка и възбудено до крайност, надава сърцераздирателни вопли, които нямат нищо общо с радостни излайвания за посрещане на приятели. Гласът му има странно звучене, което Лидия чува за пръв път. И тя е покъртена и разтреперана, и тя също има чувството, че приятелката й ей сега ще влезе. Но вратата не се отваря... никой не идва. Боби отново стъпва на четири крака. Трепери с цялото си тяло. Разочарован, сломен, сякаш засрамен, че е вдигнал толкова шум за нищо, той се връща обратно на дивана, където продължава още дълго да трепери. Той е в такова състояние, че Лидия се зарича никога вече да не произнася пред него името на Ивана.
Живи животни, изхвърлени на боклука

Това, което следва по-долу, не е свързано пряко с отвъдното, освен ако не приемем, че отвъдният свят насочва някои от нас към изпадналите в беда животни - нещо, в което твърдо вярвам. Вижте също така в края на предходната глава свидетелството на Норма Кресгал, която внезапно изпитала усещането, че не е сама и била насочена към едно куче, агонизиращо насред гората. Уви, случаят с Боби, затворен в сандъче и хвърлен на боклука,<$Бързо се преминава от животните към хората: на 21 август 1985 г. в Лион един боклукчия се готвел да хвърли найлонов чувал в машината за смилане на боклук, когато чул рев. Отворил чувала и намерил вътре живо бебе. Незабавно го пренесли в болница: било обезводнено, а температурата му била спаднала до тридесет и три градуса. (Бел. авт.)>

не е единичен. Една моя приятелка от Париж, Ан-Мари М., намерила в кофа за смет малко женско коте, пъхнато в кутия от обувки. Тя го взела, грижела се за него, отгледала го и чудотворно спасеното коте се наслаждавало на живота... до деня, в който завистливи съседи го отровили.

За подобни обстоятелства се съобщава и в Лимож: г-н Морел забелязал на дъното на един от онези големи контейнери за отпадъци вързоп, от който се носели стенания. Извадил го оттам и открил вътре сиво ангорско коте на ивици и кученце твърдокосмест дакел с черно-червеникав цвят. „Франс-Соар" публикува снимката на тези двама спасени от смъртта, гледащи с чист и наивен поглед. За щастие, контейнерът бил почти празен, но каква ужасна агония е очаквала тези две невинни същества, ако бяха погребани под куп нечистотии!

И тъй, г-н Морел, който вече имал няколко кучета и живеел в апартамент от държавния жилищен фонд, взел и тези две сирачета. Великодушието му било възнаградено: наскоро неговите питомци вдигнали тревога, когато през ношта в апартамента му избухнал пожар.

Но уви, край овързаните сандъчета и кашони, в които се мъчат гладни, ужасени, задушаващи се малки, живи животинки, не винаги минават хора като Ивана, Ан-Мари или Морел!...

Кое провидение ги е насочило в удобния миг към тези същества, които те с готовност спасяват? Ако се вярва на „Пастирът" на Хермас, книгата, оценявана така високо от първите поколения християни, съществува ангел на дивите животни; тогава би трябвало да съществува и ангел на кучетата и котките.

Ан-Мари, която е дълбоко вярваща и се измъчва заради страданието на животните, един ден ми каза: „Бих искала да прекарам живота си на небето, като върша добрини за животните на земята."

Възможно ли е една градина да бъде убежище на духове така, както това става с някои къщи? Следните факти дават положителен отговор на този въпрос. Около замъка Танкарвил ставали тайнствени явления: от подрязаните храсти се носели изпуквания, въздишки и стеналия.

Като смятал, че там има крадци или бракониери, тогавашният му собственик г-н Дьо Ламберти пуснал в парка две страшни кучета-пазачи; шумовете обаче продължили.

Той взел оръжие, въоръжил и прислугата си, заобиколили храстите и пуснали вътре кучетата. Те се спуснали навътре с яростен лай, който скоро бил сменен от жално квичене, като на кучета, които понасят наказание. Измъкнали се от храстите със скимтене, засрамени, с подвити опашки. Невъзможно било да ги накарат отново да влязат всред тези храсти, които ги били ужасили. По-скоро били готови да умрат.

Г-н Дьо Ламберти и неговите хора навлезли на свой ред всред храстите, претърсили навсякъде, но не открили нищо.

Вече съм споменавал за замъка Танкарвил в „Златните таблици", тъй като г-жа Марсел дьо Жувнел е живяла в него заедно с родителите си г-н и г-жа Фернан Прат, които го били наели. Тя ми е казвала, че в някои части от новия замък, завършен през 1717 г., ставали обезпокоителни явления, без да може да бъде установено кой стои в основата на тези посещения на духове.

Сигурно е, че замъкът на графовете Танкарвил има особено тежко минало: построен върху триъгълна скала с височина петдесет метра, надвиснала над Сена на тридесет километра от Хавър, той е познал битки, изтезания и безкрайни обсади.

Някога в кулите му били разположени затвори и зали за изтезания; наложило се една от тях, наречена Дяволската, да бъде очистена от зли духове от проповедника в замъка в присъствието на господаря на Танкарвил и всичките му васали.

Срещу скалата, върху която се издигат тези зловещи развалини, се издига друга скала, на чийто връх се намира камъкът, наричан Пиер Гант или „Носът на Танкарвил." Според местните предания тази скала някога слу-

жела като олтар за човешки жертвоприношения преди римското нашествие.

Не бива да се мисли, че само кучетата, котките и птиците виждат духовете: и змиите имат тази способност. Робърт Морис от университета на Дюк събрал в една къща-свърталище на призраци в Кентъки куче, котка, плъх и кротал (гърмяща змия); всяко животно било заведено от собственика си в стая, в която било извършено престъпление. Реакцията на кучето: отдръпване и уплаха; котката реагирала по същия начин, като скоро тези чувства преминали в своеобразно яростно съскане и мяукане, ярост, насочена срещу едно празно кресло; плъхът нямал никаква реакция. Колкото до мексиканския почти двуметров кротал, той се изправил като за нападение, разтърсил шумно роговите израстъци по опашката си, заради които това влечуго, най-отровното в Южна Америка, е било наречено „гърмяща змия", и стрелнал плоската си глава към креслото, в което седял духът, който сигурно на свой ред се смразил от страх.

След смъртта на сина й Жан г-жа Келавоан, преподавателка в светско училище, изживявала странни състояния, за които рационалистичното й образование и дейността й на профсъюзна активистка изобщо не я били подготвили. Случвало й се да чуе как момчето й промълвява: „Мамо, мамо" и да усети присъствието му по почти физически начин: то галело ръцете и косите й с безкрайно много нежност.

Един ден то дори я прегърнало и притиснало силно, много силно... На свой ред тя целунала по бузата това същество, което не виждала, но усещала така добре. Бузата му била нежна, хладна, твърда, така жива, че тя изтичала веднага да целуне мъжа си, за да се убеди, че не сънува, и за да установи, че усещането за жива плът било съвсем същото.

Как обаче да приемат тези прояви на паралелния свят, които разтърсват из основи материалистичните им убеждения? Как да повярват в този живот извън живота? Как да отхвърлят реалността на гроба?

Тя разказвала тези факти и усещания на съпруга си, който проявявал голямо разбиране, защото и той ги изпитвал<$Вж. „Свидетели на невидимото", изд. „Фернан Ланор". (Бел. авт.)>.

Ивон и Аший Келавоан се питали дали не са заболели, дали не халюцинират. Тъй като не знаели за съществуването на духовното тяло, което обяснява много добре тези странни явления, те се питали с тревога дали не обезумяват. Трябвало да се намеси костенурката на сина им, за да ги успокои.

Един ден те видели как старата Софи тръгнала към креслото на Жан и започнала да се умилква пред него, вдигнала грозната си и умилителна глава на влечуго, размахала предните си лапи, също както някога, когато Жан я гъделичкал с връхчетата на пръстите си. Не вярвали на очите си.

Същото се повторило и следващите дни. Отново Софи, която дремела в ъгъла, се впуснала тичешком (ако може така да се каже) към креслото на Жан, изправила се и заиграла с другар, който само тя можела да види.

Очаровани, съпрузите Келавоан гледали как Софи изпълнява номера си. Старата костенурка, която не била нито болна, нито халюцинираща, успокоявала собствените им съмнения: видението било реално.
Хора, напуснали телата си

В историята, която следва, се разказва този път за призрак на жив човек, доловен само от животни. В книгата си „Естествена история на вечния живот" Лайъл Уотсън разказва следния факт: една негова приятелка сънувала, че напуска стаята си, прекосява всекидневната, минава пред съпруга си, който чете, седнал в креслото, и се връща да си легне.

Дотук няма нищо необикновено; необикновеното обаче е в това, че съпругът й, на когото тя разказала съня си, й съобщил, че е видял трите котки на семейството да минават по съвсем същия път.

Уотсън привежда този факт, без да го тълкува. Ето моето обяснение: въпросната дама се раздвоила по време на съня си; докато физическото й тяло оставало в леглото, астралното временно се отделило от него, за да отиде до всекидневната. Котките са последвали излязлата от плътта си жена така, както биха я последвали във физическото й тяло. Те не са направили разлика между двете тела, не са проявили никакъв признак на безпокойство. Ако там беше присъствал медиум, той щеше да види същото, което са видели и те: призрак на жив човек.

Един от моите читатели, който имаше психически дарби и ги използваше неразумно, бе придобил опасния навик да се раздвоява. Той бе установил, че кучето му вижда призрака на живия човек, в който са останали всички усещания. Животното било извънредно разтревожено и непрестанно сновяло между въплътения, материален човек, проснат в безсъзнание на леглото в състояние на привидна смърт, и астралната проекция, сякаш изтъкана от пара, изправена в ъгъла на стаята, в съзнание и с всички жизнени характеристики: движение и осезание. Кучето сновяло разтревожено между едното и другото, като се питало кое е истинският му господар.
Балдур

Няколко седмици след смъртта на съпругата си д-р Вьотцел от Хемниц усетил как около него се завърта силен вихър, въпреки че вратите и прозорците на стаята били затворени. Лампата изгаснала сама, после вратата към спалнята се отворила. Вьотцел видял съпругата си, която с усмивка му прошепнала:

- Карл... аз съм безсмъртна... ние отново ще се срещнем...

После формата се изгубила.

Докторът не можел да повярва в толкова щастие: неговата любима била жива и можела да му съобщи това. Той непрекъснато си повтарял изречението, което му върнало живота: „Аз съм безсмъртна, отново ще се срещнем."

Скоро обаче го завладели съмнения: „0, не, прекалено хубаво е, за да е истина. Приемам желанията си за реалност. Бил съм жертва на халюцинация. 0, как да се уверя, че всичко това беше съвсем реално?"

Духът отново се явил, придружен със същите явления. Този път домашното куче Балдур също било там. То се впуснало към призрака и започнало да се върти и да подскача около него, махайки лудешки с опашка, като надавало скимтене на изненада и радост.

Благодарение на Балдур вдовецът бил сигурен, че посещението било обективно<$Виж и за двете кучета на майка Теофила и явлението от Борен в глава 13. (Бел. авт.)>. Той написал хроника, която нарекъл „Реални явявания на съпругата ми след смъртта й." Тази книга излязла през 1804 г. Получила широк отзвук и добрият доктор бил убеден, че е дал неоспоримото и окончателно доказателство за надживяването на смъртта.

Днес обаче, в края на XX век, въпреки толкова трудове и изследвания, увенчани с успех, хората още се питат: съществува ли живот след смъртта?

Днес сме свидетели на смайващо явление: вече не атеистичният материализъм, а голяма част от християнството оспорва безсмъртието на човешката душа<$Разгледал съм подробно тази тема в глава XIII на „Нощта се превръща в светлина". (Бел. aвт.). И, разбира се, и дума не може да става за животинската душа. Както католически, така и протестантски богослови са постановили, че безсмъртието на душата, което те противопоставят на последното възкресение, е само един платоничен мит без капка истинност.

XII

ПОЧИНАЛИ ЖИВОТНИ, УСЕТЕНИ САМО ОТ ЖИВОТНИ

Трите случая, изложени по-долу, доказват в достатъчна степен kадживяването на смъртта от животинското същество с всичките си характеристики: враждебно отношение към котките у кучето Ролф, игрива приветливост у морското свинче Миму, чувство за йерархия и собственост у котката Котик.

След миг на почуда нашите четирикраки спътници, които са още в тялото си, както казва свети Павел, много бързо се приспособяват и вече не правят разлика между животните от другия свят и животните от този свят.
Ролф и Тортоаз

След смъртта на кучето й Ролф първата мисъл на Изабел дьо С. била: „Най-накрая ще мога да си взема котка!" И наистина, въпреки че Ролф проявявал най-топли чувства към хората изобщо и към господарката си в частност, той винаги бил особено противен по отношение на котките. Всички опити за мирно съвместно съществуване били обречени на провал. Няколкото злочести котки, които Изабел довеждала в дома си, били принудени да побягнат оттам, тъй като той превръщал живота им в ад.

Изабел погребала Ролф в градината си и посадила розов храст на гроба му. Тъй като била добра католичка, тя изрекла молитва за упокой на душата му. След известно време най-невинно признала това на своя изповедник, който й отвърнал сурово:

- Извършила сте тежък грях. Тъй като животните нямат душа, и дума не може да става за живот след смъртта им и, следователно, за заупокойни молитви. Надявам се, че не сте сложила кръст върху... онова, което наричате негов гроб.

- 0, не, отче, не!

Всъщност тя си мислела да го стори.

- Знаете, че Христос е умрял единствено за спасението на хората.

- Така е, отче.

Тя обаче не била чак толкова сигурна в това. На излизане от църквата Изабел замислена тръгнала към къщата на приятели, които й били предложили млада женска котка с петниста козина, напомняща костенуркова черупка. Нещата бързо се уредили и тя се завърнала щастлива в дома си заедно с красивото създание, което по пътя кръстила Тортоаз.

Новодошлата направила пълен оглед на вилата на Изабел, отворила шкафовете, за да подуши вътре, спряла се удивена пред аквариума, открила удобните кресла, меките възглавнички, измяучила пред хладилника, за да й го отворят, и доволна от онова, което видяла и помирисала, отишла да се изтегне сластно на дивана.

Седмиците изминавали в щастие и мъркане; котешки живот, царски живот. Тортоаз, която в крайна сметка предпочела Лайбниц пред Сартр, кръстосвала всекидневната, погълната в размисъл върху екзистенциалната реалност на най-добрия от световете, когато изведнъж спряла ужасена пред постелката на Ролф, необичайна вещ, която винаги грижливо отбягвала. Започнала да съска срещу това злотворно присъствие, изгърбила се, сякаш невидимият неприятел се готвел да се хвърли върху нея.

Изабел, която вярвала в съществуването на животинската душа и в живота й след смъртта, веднага разбрала какво става: Ролф се бил върнал и се готвел да се разправи с онази, която смятал за натрапница. Оттогава дните и нощите на злочестата Тортоаз се превърнали в кошмар. Вместо часове, прекарани в размисли по въпроса за предварително установената хармония, тя търчала ужасена през всекидневната, катерела се по завесите, участвала в преследвания в стил уестърн из стълбището. Тортоаз бягала от призрак, който само тя виждала, криела се също като предшественичките си по времето, когато Ролф бил още въплътен, или върху гардеробите, или в скута на Изабел, която не успявала да я успокои.

Една сутрин тя изчезнала и господарката й помислила, че котката се е скрила в градината, за да се изплъзне от своя мъчител. Към обяд телефонът иззвънял. Обаждала се приятелката й, която й била подарила котката:

- Ало, Изабел, не се тревожете! Тортоаз се върна при нас и сега се възстановява от вълненията си. Очакваме ви, минете да си я вземете, когато ви е удобно.

- Уви, и дума не може да става! Нека остане при вас. Оставям ви я окончателно. Заради този проклет Ролф явно никога няма да мога да имам котка.

- Стига, Изабел, Ролф е мъртъв.

- 0, де да беше така...
Миму и Пуци

Играта на криеница между поданиците на Нейно британско величество, кучетата-призраци Нестор и Пимлико, за която вече разказах, намира свой еквивалент в играта на криеница между призрака на морското свинче Миму и живата котка Пуци, и двамата скромни френски граждани. Театърът на великите им подвизи бе канапето на Жаклин и Марсел Рици, на което двете другарчета си играеха на Тарзан.

След смъртта на Миму дълбоко разстроеният Пуци се питал защо съществуването е тъй ефимерно, отегчавал се и бил на път да се превърне в неврастеник, и така до деня, в който го видели да замахва с лапичка към празно пространство, да скача върху несъществуваща плячка, да тича както

някога след Миму, станал невидим за съпрузите Рици, но не и за него. Отново настанали райски времена на земята, Пуци си възвърнал радостта от живота и своя спътник в лудориите.

Мадлен и Ремон Шал, опитни езотерици, пламенни католици, пионери на ойкуменизма<$Ойкуменизъм (гр., лат.) - движение за обединение на всички християнски църкви в една. (Бел. Прев)> и инициатори на библейското обновление в римската църква, твърдо вярваха в съществуването на човешката душа и нейния живот след смъртта. Те са посветили на този проблем, който за тях е намерил своето разрешение, една голяма брошура, наречена „От животното до Бога: тайнството на животните в Библията и древните тайнства."

Г-жа Шал, която бях посетил в манастира на Версай, където тя се беше оттеглила, ми разказа историята post mortem на Котик.

И така, тя имала три женски котки, които непрекъснато се карали коя да заеме едно старо кресло, на което гледали като на своя територия.

Обикновено Котик, най-старата от тях, успявала да го заеме и да остане в него.

След смъртта й по-възрастната от двете останали котки, Мяут, се канела да скочи върху останалото най-накрая свободно кресло, когато в последния момент се отдръпнала стресната и разтревожена. Другата котка опитала на свой ред и също се отдръпнала, проявявайки и тя изумление и страх. Всичко изглеждало така, като че ли старата котка била заела отново своето място, сякаш другите две я виждали и не смеели да се настанят на него. Това продължило три или четири месеца. После котката-призрак изчезнала и свадите между Мяут и по-младата котка започнали отново. Мяут надделяла с превъзходството на възрастта си.

За разлика от мис Карингтън и Дороти Морган, Мадлен Шал така и не е видяла призрака, усещан от двете котки, но на два пъти усетила някой нежно да се отърква в крака й.
XIII

ПРОРОЧЕСКИ ДАРБИ, ТЕЛЕПАТИЯ, ВИЖДАНЕ НА РАЗСТОЯНИЕ

Поради това, че емоционалността им е много силна, нашите домашни животни, както вече видяхме, са изключително добри медиуми. При тях интелектът, който разсейва и поражда съмнения, не е пречка, социалните и религиозни табута не действат, разумът им не е обременен с прочетени неща и псевдоспомени, ето защо те могат да приемат всички пулсации от отвъдното и да бъдат носени от психическите течения и духовните потоци.

Те се движат с лекота из паралелния свят, който не отличават ясно от физическия, виждат духовете с един лакът преднина пред човешките медиуми и не различават много добре смъртните от безсмъртните. Като наблюдаваме поведението на нашите кучета и котки, ще можем да разберем дали дадено видение е обективно, или не, дали дадена цялост е благотворна, или не, дали идва от долните астрални сфери, или от небето.

И наистина, те притежават „прозрението на духовете." В мисълта на свети Павел става въпрос за духове вън от тялото, но животните също така притежават прозрението на въплътените духове, с други думи, владеят практическата психология; те осъществяват цялостно възприятие на личността. Измежду хората, които виждат за първи път, те бързо разпознават онзи, който излъчва добронамереност, любов и духовност, и откриват душевноболния, жестокия, подлеца, потенциалния убиец.

Духовните дарби са девет на брой, животните са получили само две от тях: прозрението на духовете, което вече споменахме, и предсказанието с близко сбъдване, същото, което чародеите из средствата за масова информация грижливо отбягват. Пророчествата на животните се правят било колективно - птиците, стадата, домашните животни предвещават с поведението си земетресения, вулканични изригвания и дори скъсването на бентове - било индивидуално -както Уесекс, предизвестил за абсолютно непредвидимата смърт на един приятел на неговия господар.

Двете кучета на майка Теофила

Откриването на виденията е аспект от прозрението на духовете и е редно да отбележим поведението на животните при свръхестествени прояви.