Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова

И така, намираме се в кучешки период. Едва пристигнал в къщата, виждам да се появява Бобет, предупредена или по животинския телефон, или от собствения си радар. Тъй като дойдох пеш, не съм вдигнал никакъв шум. Намеренията й са ясни: тя ме кани на разходка, само да оставя нещата си и вече крачим в посока към Вореал. С порочна радост тя се впуска към оградата от ковано желязо на къщата, намираща се срещу старата гара на Жанси, за да дразни двете женски овчарки, които не излизат от двора. На, на, на, глупачки затворени! Стремително препускане покрай оградата, подхлъзвания в прахта, яростен лай на двете затворнички.

Внезапно виждам нещо невероятно, нещо, което не вярвах, че е възможно: едното от двете големи кучета, овладяло гнева си, започва да се катери по високата ограда, като внимателно поставя лапите си в пролуките. Тя напредва бавно и безмълвно, докато Бобет, без да си дава сметка за опасността, продължава да се джавка с другата фурия. Ето, кучето-еквилибристка скача на пътя! Ужасената Бобет едва успява да хукне с всички сили към моя двор. Тя изчезва в храстите, където страшната й неприятелка се отказва да я преследва, тъй като не е на своя територия.

След известно време Бобет се появява отново с блестящи, немирни очи. Вече и дума не може да става да отидем до Вореал, защото ще трябва пак да минем покрай страшните песове. Остават бреговете на Оаз. Тъкмо сме заслизали, когато Бобет забелязва едно зайче и се хвърля върху него. Тя потъва в гъстите храсталаци и аз напразно я викам да излезе оттам. Ядосан се връщам вкъщи.

След половин час тя отново се появява, все така доволна от себе си. Хубавата й муцунка е изцапана с кръв.

- Убила си зайчето? Не те ли е срам? Като че ли си била изгладняла и е трябвало да ловуваш, за да се изхранваш! Не знаеш ли, че е писано: „Не убивай"?

Бобет сяда, за да ме слуша по-внимателно.

- Би трябвало да те напердаша хубаво за наказание, но нямам смелостта да го направя. Освен това после няма да идваш повече при мен... така че аз ще съм наказаният. Трябва да уважаваш живота на зайчетата - и те са Божии твари като теб и мен.

В този момент, както често правят кучетата, така чувствителни към човешката реч, тя накланя учтиво глава на една страна. Моята реч започва да губи от своята увереност. Толкова е смешна тази малка кучешка женичка, седнала устойчиво на задничето си и проявяваща знаци на изключително голямо внимание към слово, за което изобщо не я е грижа.

- Ей, Бобет, ти май не беше толкова доволна от себе си преди малко, когато бягаше с подвита опашка, за да се изплъзнеш от голямото куче, което се готвеше да ти стори същото, което ти си сторила на зайчето. Ето, ти ми развали деня. Времето беше хубаво, целият хълм приличаше на райска градина, а ти донесе в него престъплението и смъртта. Ти извърши тежък грях. Не искам да те виждам повече.

Вместо отговор тя застава до крака ми, вдига към мен любящия си поглед и моли за ласка. Аз съм обезоръжен, чувствам, че се разтапям, погалвам меката, къдрава козина на главата й и промърморвам нещо ужасно:

- В края на краищата, бедна ми Бобет, не ти си създала този свят!
Угризенията на Астор

Ако ницшеанката Бобет не знаеше или не искаше да знае разликата между добро и зло, Астор правеше много добре тази разлика. Ето още една история със зайче, която обаче е извънредно поучителна. Добродушният Астор обичаше да играе със зайчетата, живеещи в горичката край къщата на семейство Моген в Обервинтер. Един ден той неволно нарани много тежко едно от тях и го донесе на господарите си, за да го излекуват. Ала грижите на Бернадет и Пол бяха безсилни да го спасят и малкото същество отдаде Богу чистата си душичка. Астор, който се чувстваше виновен, изпадна в отчаяние. Вечерта отказа да яде и трябваше да го утешават: „Ти не си виновен, съдбата е такава, всички ние сме толкова нищожни."

Оттогава всеки път, когато някой кажеше думата „зайче", Астор, който междувременно беше научил френски, започваше да скимти... Някои приятели на семейството, които знаеха за случката, се забавляваха, като го питаха: „Астор, къде е зайчето? Какво направи на зайчето?" Жестока игра: Астор започваше отново да плаче и да изживява угризенията си.
Престъплението на господарите на Бобет

Историята на Бобет не свършва с разходката, прекъсната по нейна вина. Уви, онова, което сега ще разкажа, се среща твърде често.

Дълго време не я бях виждал и се питах: да не би да ми се сърди? Не, това не й е присъщо. След моята проповед за необходимото различаване на доброто и злото ние се разделихме в много добри отношения. Започвам да подозирам, че нейните господари, които без съмнение ревнуват заради забежките й при мен, са я затворили. Трябва да се уверя в това.

Капаците на къщата им са спуснати, те са заминали на почивка. Преминавам през оградата им и се озовавам на тяхна земя, правя сериозно нарушение; откривам Бобет, вързана в циментовата си колибка, която се намира на терасата, също така циментова, с южно изложение.

Жегата едва се издържа, това става през август 1976 г., годината на голямата суша. Тя няма нищо за пиене: като се е дърпала във всички посоки, за да се опита да се освободи от веригата си, е обърнала всички тенджери с вода. Няма и нищо за ядене: само в една паничка лежат няколко рибешки глави; можете да си представите вонята им.

Отвързвам я, тя вдига към мен помътнял поглед и облизва ръката, която я освободи. Не скача и не лае; сякаш няма сили за това. Напълвам тенджерите, преди да тръгна за дома и да й донеса нещо за ядене.

Изведнъж две кутрета, които не бях забелязал преди това, излизат от колибката; те са мръсни и вонящи, сигурно са газили в паничката с риба. Впрочем, какво да направя с тези рибешки глави? Да ги изхвърля ли? Не, трябва да ги оставя, иначе онези ще помислят, че кучето ги е изяло, и пак ще му дават. Сега разбирам защо тя гонеше така стремглаво зайчето.

Докато всички животинки изпразват мигновено тенджерите с вода, аз възкликвам:

- Горката ми Бобет, колко мръсни са кученцата ти! Колко лошо ги гледаш!

Дотук обаче с упреците. Тя е съвсем млада и не знае как се гледат деца. Малките изобщо не приличат на нея; те са кафеникаво-златисти, като лъвчета. Имам сериозни подозрения към кварталния лабрадор, че е подмамил малолетната Бобет и я е изнасилил.

Отивам у дома, за да взема кутия с храна. На връщане се натъквам на господарите на Бобет. Тъй като очаквам реплика от рода на: „Какво, по дяволите, правите в моя двор?", избързвам:

- Вижте, аз храня животните ви.

- А, добре, благодаря - казва мъжът, който не изглежда изненадан.

Той хвърля кос поглед към жена си, който като че ли казва: „Ето, видя ли, нали ти казвах, че няма за какво да се безпокоиш..."

За разлика от пудела Барон, който искал да придружава Виктор Юго и при многобройните му извънбрачни авантюри, териерът Жоли-Кьор ревниво бдеше над честта на господарката си, млада жена, която ще назова г-жа Аргант, също както в комедиите от XVII век. Тя имаше съпруг, добър приятел и просто един приятел - аз. Когато съпругът й или аз целувахме дамата, Жоли-Кьор не казваше нищо, защото моралът бе запазен. Но ако любовникът

й я целуваше, кучето изпадаше в ярост, нападаше виновника и се опитваше да раздели извънбрачната двойка. Г-жа Аргант побързваше да затвори Жоли-Кьор в друга стая, откъдето той продължаваше да беснее, като ръмжеше, бафкаше, лаеше, хвърляше се по вратата и алармираше всички съседи. Впрочем, именно враждебното отношение на кучето към онзи, когото мъжът считаше за най-добрия си приятел, най-накрая отвори очите му.
V

ТЕХНИТЕ ПОГЛЕДИ

Жослен към кучето си: „Когато този пламък в очите ти изгасне, ще пламне той отново във небесата ясни!"

Ламартин

Това е писмо на Колет. Тя го е написала през април 1906 г. до поета Франсис Жам, автор на чудесната „Молитва, за да идем в рая заедно с магаретата". „В погледа на животните - казвал той - има дълбока светлина, която ми вдъхва такава съпричастност, че душата ми се отваря като приют за всички животински болки."

Франсис Жам е починал през 1938 г., и толкова по-добре: днес душата му би се пръснала, ако искаше да побере необятността на животинското страдание.

Колкото до приятелката му Колет, през дългия си живот тя е виждала много погледи на животни. Като например изпълнените със сълзи очи на мечето от „Обратната страна на мюзикхола", което тя опознала по време на турнетата си. То плачело като дете, защото халката, пъхната в носа му, му причинявала постоянна болка.

В същото писмо тя пише на Жам: „Знаете ли, не мога да пиша нещо повече за „Църквата, обгърната в листак", защото не познавам Бог и не знам дали някога ще разбера нещо за него."

Напротив, Колет, вие знаете нещо за Него, след като говорите толкова проникновено за Неговите творения, след като сте взела в полата си майката с децата й, след като сте помогнала на смиреното й отчаяние.

По повод на погледите на животните една читателка от френскоезичната част на Швейцария ми писа, че е чула как един свещеник заявил от амвона: „Животните имат очи, но нямат поглед." Тази госпожа била така засегната от неговата глупост, че се зарекла да не стъпва повече в църквата, докато той служи в нея.

Не съм видял развълнувания и изпълнен с признателност поглед, който красивата ивичеста котка отправила към Колет, но виждам всички онези погледи на животни от фотодокументацията ми: изпълнените с любов погледи, които малките пантери, родени в Тоари, вдигат към младата жена, която се грижи за тях, детинските и палави погледи на лъвчетата, родени в същото място и обградени от същите грижи.

Ала повечето от останалите погледи са трагични: стъклените погледи на кучетата, спасени от кучкарници-гробища и приети от Дружеството за защита на животните (SPA), което се грижи за тях и ги връща към живот. Умоляващите погледи на кучетата, които същото това Дружество предлага на посетителите да приемат в домовете си.

Гаснещият поглед на онова куче, оставено нарочно да умира от глад. На клетката му виси надпис: Do not feed, water only (Да не се храни, дава му се само вода). Друг гаснещ поглед, този на котката, оставена без упойка, в чийто мозък са имплантирани електроди за стимулация. Засега са я оставили на спокойствие, но се подготвят да я подложат на електрически разряди, достигащи до 110 волта. В някои случаи - уточнява Лигата срещу вивисекции - на животното се инжектира вещество, аналогично на отровата кураре, например галамин, което го парализира, но не го обезчувствява, напротив.

Примирените погледи на белите козлета с мили муцунки, със свързани крака, хвърлени на земята като чували с картофи.

Нетърпимият поглед на двете малки маймунки, които се притискат една в друга в отчаяна прегръдка. Те са измежду малкото оцелели от пратка екзотични животни, внесени незаконно от Гвиана<$„Животните по света", телевизионно предаване от 22 септември 1985 г. (Бел. авт.)>.Уплашеният поглед на малкия хермелин със забита в езика кука, който не разбира какво става с него.

Затъпелият поглед на маймуната, обезумяла в затворничеството си.

Безкрайно тъжният поглед на женското куче, което са сложили да седне на стол и вдигат предните му лапи, за да покажат по-добре огромния му, издут корем. Бедното животно е било наливано с алкохол, то ще бъде убито и аутопсирано, за да се покаже, можем да се досетим, че алкохолът разрушава черния дроб. Сякаш във Франция не достигат алкохолиците, за да се убедим в това! Докато показвам тази жалка снимка на една приятелка и изказвам възмущението си и желанието си публично да заклеймя всички тези ужаси, нейното женско куче Ванда се приближава, поглежда ме с любов и нежно полага глава на коленете ми.

Умоляващият поглед на майката тюленка, неспособна да защити малкото си тюленче с невинна муцунка. Тя вижда как към нея се доближава с нещо като харпун в ръка най-свирепото същество на планетата, онзи, който носи ада със себе си - хомо сапиенс.

Пълният с любов поглед на една женска маймуна, на която са дали едномесечно кученце, чиято майка е била премазана от кола. Тя го държи в ръце и изглежда разтревожена: „Ще ми го вземат ли?" „Няма, не се бой! Не всички хора са палачи на животни, ние само искаме да те снимаме с осиновеното ти дете!" Тази снимка е публикувана в брой № 1041 на „Мач". Друга снимка, на която тя е вече по-успокоена, показва сирачето, изпълнено с признателност, което тя притиска към гърдите си и целува.

Обезумелите погледи на маймуните, обездвижени в продължение на месеци върху затворнически столове, подобни на сандъци, в които те изтърпяват всякакви мъчения: електрошокове, крайна жажда, инжектиране на химически продукти направо в мозъка им, в съзнание. Ще ги отвържат оттам едва след смъртта им.

Но къде е погледът на белите зайци, също така затворени в кутии? Те нямат поглед, защото вече нямат очи: експериментаторите са ги залели с катран или с витриол<$Комитетът „Про Анима" уточнява, че осем милиона животни умират всяка година във френските лаборатории, за да бъдат изпитани не само козметичните продукти, но също така и продуктите на битовата химия, медикаментите и оръжията. Същевременно съществуват заместителни методики за изпитания, като например клетъчните култури, които не използват животни. (Бел. авт.)>.

Ужасеният поглед на маймуната, затворена заедно с малкото си в метална клетка. Тя го държи в прегръдките си с абсолютно човешки движения, а малкото се извръща. И двамата са забелязали човека; притискат се ужасени един към друг; но за момента няма от какво да се боят, това не е вивисекторът, още не; това е само един фотограф, който снима нелегално, а неговата снимка ще илюстрира книга, разобличаваща престъплението, което ще бъде извършено срещу майката и сина.
Измъчените погледи на осакатени и инквизирани животни: д-р Стасив, ветеринарят, който ги доближавал, за да ги лекува, ги познава по-добре от всеки друг. Само видът на бялата му престилка предизвиквал у тях неудържимо треперене и изтръгвал от гърлата им пронизителни викове, защото те мислели, че изтезанията им отново започват. „Виждал съм ги да крещят от страх при приближаването на човека и ви уверявам, че никой няма право да причинява подобни страдания, когато те са ненужни. Уверявам ви, че тяхното страдание е същото като нашето и че онези, които твърдят обратното, същите онези хора, които пребледняват от страх, влизайки при зъболекаря, не знаят какво говорят." И д-р Стасив добавя:

„Никоя догма за превъзходство на човека над останалата част от животинския свят не може да му даде правото да причинява страшна болка."

Изпълненият с укор поглед на едно куче, на което казах ужасно лоши думи. Нямам снимка на този поглед, имам обаче спомена си. Това се случи в едно нормандско кафене преди около тридесет години, по времето, когато не знаех нищо за това, което разработвам днес.

Един клет помияр, кучето на съдържателя, се приближава до масата ми. Той изглежда наистина ужасно, козината му е без блясък, очите са помътнели, защото клиентите го тъпчат с бучки захар, валчестото му тяло се крепи върху къси крака: прилича на подвижна наденица. Вероятно идва да си изпроси ласка, но аз му отвръщам с жестокостта на младите:

- О, не, ти си прекалено грозен. Боже, горкият, колко си отвратителен! Как може да си толкова грозен?

Той се спира, разбрал е всичко и ме поглежда с такова учудване, с такава тъга, че не мога да се въздържа и му казвам високо: „Прости ми!"

По този повод трябва да отбележа, че кучето може да се остави да деградира под въздействието на човека; котката - никога.
От лисабонския до стокхолмския зоопарк

Изминаха близо двадесет години и аз имах времето да напредна в духовно отношение. Този път сме в лисабонския зоопарк и забелязвам миниатюрна маймунка, не по-голяма от дланта ми, самичка в клетката, с наведена глава, сякаш понесла цялата тъга на света. Тя се доближава и ми подава ръчичка през решетките, аз я погалвам с върха на показалеца си, който я покрива изцяло, и й казвам с любов:

- Колко си мъничка! Как може да си толкова мъничка?

Това беше същото изречение, както преди двадесет години, но с друг тон и друго прилагателно: изгасналият поглед на маймунката заблестява. Бедното същество, страдащо от самотата, е щастливо, че някой се интересува от него и му говори. Известно е колко чувствителни са животните към човешкия глас. Започвам да й говоря мили неща, малко глупави, защото тя ме изненада. Трябва обаче да престана, защото се появява един пазач. Той удивен гледа необичайната сцена: един чудак чужденец води разговор с маймунката-лилипут и държи ръчичката й.

До този момент смятах, че връзката на любов между животното и човека засяга само бозайниците и птиците. Влечугите бяха за мен примитивни, обезпокоителни, отвратителни и враждебни същества, интересуващи се единствено от храна и размножаване, неспособни на чувства. Но в същия този зоопарк установих следното нещо: един пазач отвори клетката на една игуана и това пъпчиво подобие на змей с назъбена яка под гушата, с гребен от бодли по гърба, които го оприличаваха на праисторическо чудовище, се доближи до него като изпълнено с привързаност куче. Човекът дълго го гали и щастливата игуана търкаше главата си в ласкавата му ръка.

Хората ходят в зоопарка, за да се развлекат. Всъщност обаче те развличат животните, които биха издъхнали от отегчение и самота без този често комичен поток от посетители. Нека приятелите на животните престанат да избягват тези места, в които тяхното присъствие е необходимо, дори и за да следят да не би извратени или безумни хора да замърсят храната им или да им причинят зло. Колко много животни биват отровени или наранени от садисти!

Достойнството на животните предизвиква обезпокоителни реакции у някои от нашите по-долни братя от човешкия род. В стокхолмския зоопарк присъствах на следния инцидент: една великолепна птица от вида на бухалите е кацнала неподвижна на пръта си. Нейното спокойствие, нейната царственост раздразват до крайна степен един възбуден тип, който обикаля от известно време около клетката. Той закача бухала. Дразни го по най-различни начини, но птицата не помръдва и продължава презрително своето самовглъбяване. Тогава опасният глупак промъква подкования си с желязо бастун през прътите на клетката и бодва птицата в ребрата. Само аз се намесвам и наоколо ме гледат накриво.

Пред мен лежи голяма снимка, публикувана на последната страница на „Гласът на животните" под наслов: „Голямата мизерия на скитащите котки." На нея се вижда ъгъл от мръсен двор, олющена стена, разпилени консервени кутии, разни боклуци, препълнена кофа за смет, от която се подава мазен парцал, разкъсани вестници, бутилка... Тъмно и мръсно е.

В този отвратителен, неописуем декор, от който на човек му се повдига, стоят две олицетворения на чистотата, две бели същества: една котка и малкото й коте. Майката стои до кофата за смет, където е ровила в момента, в който фотографът я е изненадал. Тя го гледа с безкрайна кротост и тъга, докато малкото, с изправена опашка и наведена глава, се опитва да суче. Как успяват да останат така чисти, така бели всред цялата тази мръсотия?

И защо винаги животните (и главно котките) оставят у мен впечатление за достойнство, прозрачност и духовност?

Още един спомен: изкачвам се по стръмна, тъмна и прохладна уличка в Сен Пол дьо Ванс. Излизам на осветено от слънцето място и се озовавам нос в муцунка с бяло котенце, което блести още повече на слънцето.

- Здравей, писанче!

По розовите като нослето му уши, обрамчени с мъх, който трепти от ветреца, преминава слънчев лъч; то ме поглежда с учудените си сини очи и ми отвръща учтиво: „Мяу!" Аз спирам възхитен пред това - ще посмея да кажа „небесно" - видение.

Ако трябва да се избере алегория на надеждата, бих се спрял върху онова, което видях в Германия веднага след войната: едно куче с изправена глава и наострени уши стои и пази пред овъглената врата на къща с пропаднал покрив, сринати етажи, кухи прозорци като очните кухини на череп, къща, всички обитатели на която са загинали. Нима тази вярност ще бъде безпредметна? Нима това куче няма отново да срещне погребаните си под отломките стопани? Нима срещата във вечността няма да отвърне на очакването, изписано във вдигнатия към небето поглед на животното?

За да забравим погледите на инквизираните, бъдещи съдии на своите палачи, нека прочетем или препрочетем „Жослен" на Ламартин, където се описва полуделият от щастие Фидо, който отново се среща със стопанина си. Той е много емоционален като всички кучета и първо е възбуден до крайност, след което се успокоява и обгръща своя бог с аура от любов.

„Само кучето хукна към мен с лай, заподскача наоколо от радост и привързаност, отъркаля се в краката ми, които не можех да помръдна от ласките му, облиза ръцете ми, като похващаше със зъби ту дрехата ми, ту обувките, мяташе се от вратата към леглото и от стола към камината, призоваваше цялата стая и сякаш съобщаваше дори на стените с подскоците и скимтенето си, че онзи, когото обича, е пристигнал... После се изтегна в краката ми върху прашния ми багаж и ме обгърна с прикован в мен поглед."
Немската овчарка от магазина за тютюневи изделия

Лично аз никога не съм бил безразличен към красотата в погледите на животните, главно към красотата на очертаните с черно очи на немските овчарки. Сигурно съм бил на шест или на седем години, когато един ден, смятайки, че правя голям комплимент на нашата прислужница, хубавичка брюнетка, аз й казах в порив на искрено възхищение:

- Луиз, имаш хубави очи, знаеш ли!

Луиз се усмихна, което показваше колко оценява това изявление, което Габен превърна в прочута фраза.

- Да, наистина, много от големите хора са ми го казвали... ти си доста развит за годините си.

За съжаление обаче моето „знаеш ли" имаше продължение:

- Знаеш ли, очите ти са същите като на кучето от магазина за тютюневи изделия.

- Боже, колко глупаво е това дете!

И ТЕХНИТЕ ВИКОВЕ

„В крайното страдание ролите се разменят: хората издават животински викове, а животните - човешки."

Малколм Дьо Шазал

Чайката

Болката изтръгва от животното същите викове, както болката у човека. Тогава виждаме колко близки са те един до друг в тези трагични мигове, когато гордостта на човека се срива. Никога не съм разбирал така добре това братство, тази прилика между съдбите на двамата, както това стана през вечерта на 9 декември 1973 г.

Залезът е великолепен и кротък, въздухът - чист, блестящ, леден. Ята прелетни птици преминават, подредени в триъгълник, към носа на Оаз, тоест на югозапад. Около разрушената гаричка стои групичка ловци... Един от тях се прицелва в птица, улучва я... птицата надава покъртителен вик, който веднага разрушава красотата на света. Тя пада право надолу. Престъпление... идиотско, произволно, ненужно престъпление, защото убиецът дори няма да вземе жертвата си. Тръгвам към него:

- Няма ли да вземете птицата, която свалихте?

- О, не, тя е някаква гнусотия!

- Защо тогава я убихте?

- Просто се забавляваме!

- Забавлявате се да убивате...

Само това мога да кажа. Иска ми се да добавя онова, което в този момент си помислих: „И ти, човече, ще нададеш такъв вик, когато Божиите воини дойдат да те пронижат, тъй като всички агонии си приличат, били те човешки или животински."

Убиецът приличаше на такъв: със синкав цвят на лицето като на алкохолик, с малки, подли и сърдити очички. Той приличаше на думата, която употреби: гнусотия.

Видях мястото, където падна птицата. Търся я и я откривам всред храстите, които растат покрай пътя за Вореал. Приближавам се до нея, тя е голяма и силна. Едно от крилата й е ранено. Тя потръпва с раззинат клюн и изпъната шия, готова е да се брани. Говоря й, тя ме фиксира с ужасените си жълти очи; оставя се да я хвана и аз я пъхам в голямата найлонова торба, в която нося току-що изписаните от мен листове.