Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова

Седем века на очакване от Амос до Исус! Трябвало е да мине цялото това време! Трябвало е да дойде Синът Божи, за да бъде най-накрая освободен светът на животните от ужасите на ритуалното клане. Христос е умрял и за животните.

В своята автобиография Ганди прави сравнение между Буда и Христос; той отбелязва, че състраданието на първия не се простира само върху човешките същества, а, напротив, върху всички живи твари. Махатма заключава: „В живота на Исус не се открива тази любов към всички живи твари."

Истина е, че епизодът със смоковницата (който може да бъде обоснован единствено ако го проектираме в символичен план) и епизодът със злите духове, пратени в телата на свини, които побесняват и се хвърлят в морето, имат с какво да смутят онзи, който също като всички велики духовни водачи на Индия хранел към животните и растенията тъй дълбока любов и уважение. Авторите на каноничните евангелия са под влиянието на ясно изразената в Битие идея, че човекът е получил власт над животинския свят и че всеки друг живот е бил сътворен единствено в негова полза и за негова слава.

Това схващане, заедно с всички съвременни ужаси, до които е довело (промишлено отглеждане на добитък, вивисекция, изтребване на цели видове <$Според статистиките на Международния съюз за опазване на природата през XVII век са изчезнали седем животински вида, през XVIII - единадесет, през XIX - двадесет и седем, а през трите първи четвърти на XX век - шестдесет и седем. (Бел. авт.)>), продължава да оказва голямо влияние върху западноевропейския начин на мислене, дори и след като той се отделил от юдейско-християнския.

Но въпреки че каноничните евангелия не разказват за нито една проява на доброта на Христос към животните, нещата стоят другояче в така наречените апокрифни евангелия, в които има епизоди, съответстващи на представата, която човек може да си създаде за Спасителя на света.

Ако запазвам тук наименованието „апокрифни", то е само за да спазвам общоприетите термини. Несъмнено много по-подходящи биха били думите „извънбиблейски" или „неканонични"; но ако се приеме, че „апокрифен" означава само „скрит", а не,неистински"<$За думата „апокрифен" един речник на синонимите дава следните еквиваленти: „който не е верен, неавтентичен", докато друг препраща към думата „предполагаем". Речникът „Пти Робер" дава две определения, само първото от които е вярно: „1. Онова, което църквата не признава и не включва в библейския канон; 2. Чиято автентичност е най-малкото съмнителна; виж „измислен", „фалшив", „неавтентичен". Речникът обаче уточнява, че второто значение, което вилнее и днес, се появява едва през XVII век. (Бел. авт.)>, „съчинен впоследствие" и „съшит с бели конци", то защо да не използваме тази дума?

Впрочем някои текстове, които днес фигурират в Новия завет, в други времена са били обявявани за апокрифни. Така е станало с Послание към Евреите, Съборното Послание на Иаков, Откровението на Йоана (Апокалипсисът).

Един апокриф - „Книгата на тайните" на Енох, която е достигнала до нас само в един превод на старославянски, открит в Сърбия и в Русия, тъй като гръцкият оригинал е бил изгубен, включва и света на животните в процеса на всеобщото възраждане.

„Господ направи човека владетел на всички Негови богатства" (Енох, 58:5). Това е основната идея в този текст, написан в Египет в зората на християнската ера. Също както в евангелията Господ е сравнен с голям земевладелец, който идва да иска сметка от своите управители. Това даване на сметка се нарича още „съд".

"Господ да съди душите на животните спрямо хората, а ще съди душите на хората според това как са се отнасяли към животните на този свят."

"И също както всички души на всички човеци, така и животните няма да умрат. До деня на Великия Съд няма да загине нито една душа, създадена от Господ. И душите на животните ще обвинят човека, ако им е давал лоша храна."

В глава 59 от тази книга, чиито следи са били изгубени в продължение на 1200 години, се чете още:

I. „Онзи, който осквернява душите на животните, осквернява своята душа."

V. „Онзи, който убива животното, без да му нанася рани41<$Когато го прочетох за първи път, този стих ме изненада. После си спомних трите пасажа от Деяния на апостолите, в които апостолите изискват от покръстените езичници да не ядат месо от принесените в жертва на идолите животни, удушена плът („ удавнина") и кръв (Деяния, 15:20,29; 31:25). Каква ли ритуална жестокост, какво ли отвратително деяние се е криело зад тези удушени животни? Какво трябва да се разбира под думата pniktos? Едни превеждат: „онова, що е удушено"; други - „онова, що е удавено в кръвта си." Във всички случаи, това са били ужасяващи ритуали, които религиите тъй много обичат. (Бел. авт.)>, убива своята душа и осквернява своята плът."

VI. ,А онзи, който причинява на всякое животно зло или вреда, извършва ужасно деяние и омърсява душата си."

Колко много човешки души са омърсени днес! Ала тези злочести години няма да продължават вечно. Животните, които, за разлика от човека, не са били прогонени от Еден, ще го посрещнат на прага на онова, което Енох нарича Великия Век. Само че ще трябва преди това да се премине през Великия Съд: „Когато свърши цялото сътворение, създадено от Господ, когато всички човеци идат на Великия Съд на Господа, тогава времената ще умрат. Вече няма да има години, няма да се броят вече ни месеци, ни дни, ни часове, а ще има само един век. И всички праведници, преминали през Великия Съд на Господа, ще се съединят във Великия Век, и тогава Господ ще се съедини с

праведниците и те ще бъдат вечни."

Котката не присъства в Библията - и толкова по-добре за нея. Тя е успяла да не привлече вниманието на Мойсей. За сметка на това хубавата й муцунка се подава в един апокрифен текст, наречен „Евангелието на Дванадесетте апостоли" - текст, цитиран от Ориген в неговите „Поучения" за Лука, от Амброаз в неговите „Коментари" за същия евангелист, и от свети Иероним в предговора му към „Коментари към Матея":

„И когато Исус влизаше в едно село, видя една млада котка, за която никой не се грижеше, и която беше гладна. Тя му се оплака от това: той я вдигна и я загърна в дрехите си, даде й да яде и пие и тя го прослави за това. Той я повери на един от своите ученици на име Лаврентия и той се грижеше за котката. И някои казаха: „Вижте как този човек се грижи за всички твари! Да не би да са му братя и сестри, че ги обича така?" А той им отвърна: „Истина ви казвам, тези са вашите спътници от големия Божи дом! Да, те са вашите братя и сестри, които имат същата душа пред Всевишния. И онзи, който се грижи и за най-дребното измежду тях, като му дава според нуждите му храна и вода, той ми ги дава на мен. А онзи, който не им оказва никаква помощ в тяхната злочестина, нито ги закриля, когато към тях се отнасят зле, той оставя мен да страдам. И според това, което им вършите в настоящия си живот, ще ви бъде въздадено в бъдещия ви живот<$Също както в Новия Завет, и тук изразите „бъден живот", „иден свят" или „век" означават отвъдното. (Бел. авт.)>

В друг един апокриф, „Деянията на Йоана", откриваме епизода с опитомената яребица, който разказах в книгата „Апокалипсисът, откровение за бъдния живот", и най-вече прекрасната молитва, която той произнася в последните си мигове: „Ти, който ни избра за апостоли на езичниците, Господи, който ни изпрати в света, Ти, който се разкри чрез Завета и Пророците, о, Ти, който никога не почиваш и от самото сътворение на света не спираш да спасяваш онези, които могат да бъдат спасени; Ти, който си признат от цялата природа и приветстван от животните, Ти, който подчиняваш и умиряваш разбунтуваната и отчаяна душа, който сам се даваш на онзи, който копнее за твоите слова, който се явяваш веднага на умрелия, който се показваш като закон на оня, който пада в беззаконието, приеми също и сянката<$В класическата древност „сянка" означава „духовно тяло." (Бел. авт.)> на Йоан, която е Твоя, и още отсега я направи достойна за Теб."

Един християнски текст, който трудно може да бъде наречен „апокрифен", тъй като известно време е бил част от Новия Завет - „Пастирът" на Хермас, когото първите поколения християни са смятали за вдъхновен свише, ни съобщава, че съществуват ангели, чиято задача е да закрилят дивите животни. Той дори съобщава името на един от тях: Тегри.

Хермас, бивш роб, живял в Рим през II век, получава видение: девица, облечена от глава до пети в бяло, в която той разпознава Църквата. Казва й, че е срещнал чудовищно животно, от което е успял да се спаси благодарение на могъществото Божие. А видението му отвръща: „Ако си се спасил така щастливо, то е, защото си прехвърлил грижата си върху Бога и си отворил сърцето си пред Него, вярвал си, че за теб няма друго спасение освен великото му, славно Име. Ето защо Господ е изпратил Своя ангел, бдящ над дивите животни, на име Тегри, който е затворил пастта на чудовището и му е попречил да ти стори зло."

Б „Евангелието на съвършения живот"<$Преведено през 1881 г. от арамейски на английски език от преподобния Узли. (Бел. авт.>Христос се гневи срещу ловците, след което заявява, че е дошъл и за да спаси света на животните! „Горко на онези, които нараняват Божиите твари! Горко на силния, който злоупотребява със силата си! Горко на ловците, защото те самите ще се превърнат в плячка!

Блажени онези, които се въздържат от всички неща, придобивани чрез проливане на кръв и убийства! Истина ви казвам: Затова съм дошъл в света, за да премахна кървавите жертвоприношения и яденето на животинска и птича плът!"

В едно „Евангелие на Рождеството"<$Преиздадено в „Евангелия от сянката: Апокрифи на Новия Завет." Изд. „Лийо Комьон". (Бел. авт.)>, приписвано на Иаков, син на Йосиф, се описва детето Христос, което играе с лъвчета, все едно с котки. Дали обаче в Палестина по римско време още е имало лъвове?

„Има един път, който излиза от Иерихон и стига до река Йордан, по който са вървели синовете Израилеви: там е бил поставен ковчегът на завета. Исус беше осемгодишен, и излезе от Иерихон и тръгна към Йордан. Край пътя близо до Йордан имаше пещера, в която една лъвица кърмеше малките си, и никой не можеше да върви по този път, без да се изложи на опасност. Исус, който идваше от Иерихон и знаеше, че лъвицата е родила малките си в тази пещера, влезе вътре пред очите на всички. И когато лъвовете видяха Исус, втурнаха се към него и му се поклониха. Исус бе седнал в пещерата, а лъвчетата се търкаляха в краката му, играеха с него и му се галеха. И хората, които стояха надалеч, като не виждаха Исус, казваха: „Ако не е бил много грешен, той или родителите му, нямаше така да се хвърли на лъвовете."

И тук неудържимата нужда да се вижда вина навсякъде! Дали е поради негов грях, или на родителите му? - ще се запитат същите тези тъпоумни люде по повод на човека, сляп по рождение.

„Докато хората си мислеха така и бяха обхванати от мъка, ето, че изведнъж Исус излезе от пещерата, а лъвовете вървяха пред него и лъвчетата играеха в краката му. Родителите на Исус стояха надалеч, с наведени глави, и гледаха какво става; хората също стояха надалеч заради лъвовете и не смееха да се приближат до тях. Тогава Исус захвана да говори на народа: „Колко по-добри от вас са хищните животни! Те познават своя Бог и го прославят, а вие не го познавате, вие, люде, които сте сътворени по Господен образ и подобие! Животните ме познават и се укротяват; хората ме виждат и не ме познават."

Християнството от първите векове е близко до апокрифните евангелия и гръцката философия; то запазва любовта си към безсловесните твари и продължава да признава съществуването на тяхна душа.

Свети Юстиний, наречен още Юстиний Великомъченик, роден към 100 г. и починал към 167 г., е един великолепен пример за този хармоничен преход между двете култури: роден от родители езичници във Флавия Неаполис, станал по-късно Наплуза в Самария, той изучавал Аристотел и Платон, питагорейството и стоицизма, като от обучението си заключил, че истинското познание не е в тях. Тогава той открил с възхищение пророците, синоптичните евангелия, първите християнски текстове (канонът на Новия Завет още не бил съставен) и се покръстил, като същевременно останал верен на класическата си култура.

На свой ред Юстиний пожелал да скланя прозелити<$Прозелит (лат., гр.) - в еврейската история: езичник, покръстен в юдейската вяра. По-общо думата означава „новопокръстен' в дадена религия." (Бел. прев.)>, отворил в Рим философска школа, написал „Апология", с която защищавал християните от обвиненията в атеизъм и противодържавни идеи, публикувал своя «Диалог с Трифон", на когото искал да докаже, че Исус е месия. Именно в този свой труд той говори за душата на животните, като достига до този въпрос по пътя на следните разсъждения: сама по себе си душата не е безсмъртна. Ако в нея имаше заложено безсмъртие, то тя би била от божествено естество. Всъщност душата на човека е от духовно естество, тя е от същото естество като душата на коня и на магарето.

Без да бъдат толкова категорични, църковните Отци отбелязват, че Бог посредством Ной сключва завета си не само с човека, но и с животните.

Свети Ириней, който е бил привърженик на миленаризма<$Миленаризъм - религиозна доктрина, чиито привърженици вярват, че Месията ще властва хиляда години на земята, преди да настъпи денят на Страшния съд. (Бел. прев.)>, свързва съдбата на животните със съдбата на праведниците. В своя труд „Adversus Haereses" („Против ересите") той пише: „В течение на едно хилядолетие хармонията на земния рай ще бъде възродена, възкръсналите праведници ще живеят в тяло и дух в един свят, възкресен в първоначалния си вид, свят, от който ще бъдат изхвърлени злите, но в който ще присъстват животните. Природата ще произвежда своите блага в изобилие за всички живи същества. И всички животни, като се хранят с тази храна, която ще получават от земята, ще живеят в мир едни с други."

Той освен това твърди, че прочутото пророчество на Исайя трябва да се разбира в буквален, а не в символичен смисъл: „Такива са, прочее, времената, които пророкува Исайя, когато казва: „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като волът. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина..." (Исайя, 11: 6-9). „Зная, че някои - казва Ириней - се опитват да тълкуват тези текстове метафорично, като смятат, че те се отнасят за дивите люде, произлезли от различни народи, които са приели вярата и живеят в разбирателство с праведните. Ала дори и ако това вече е вярно за тези люде, то ще се сбъдне и за животните при възкресението на праведниците."

Великолепната молитва, написана от свети Василий от Кесария през 370 г., би трябвало редовно да се прочита във всички църкви и всички храмове на християнството: „О, Боже, засили у нас чувството за братство с всички живи твари, с малките ни братя, на които Ти си дал тази земя, за да я обитават заедно с нас. Направи така, че да разберем, че те не живеят само за нас, но също и за тях самите, и за Теб; че те обичат също като нас благодатта на живота и се чувстват на тяхното място по-добре, отколкото ние на нашето!"

Само един човек от залязващата древност е можел да произнесе пред Бога слова, от които се излъчва такава любов към земята и земните твари. Ала в края на IV век дните на радостта от живота били вече преброени.

Християнските автори от тази епоха са под дълбокото влияние на съчиненията на Хермес Трисмегист, в които Платоновото влияние се съчетава с това на Библията в текст със смайваща красота. За Трижди Многовеликият животните, тъй като имат душа, имат право на отвъден живот, също като хората. Същевременно само хората могат да влизат във връзка с Бога. Именно в тази възможност за диалог между Създателя и създанието се корени основното различие между човешкия род и животинските родове: „Всичко живо е безсмъртно посредством разума (nous). Човекът е безсмъртен по преимущество, тъй като е способен да приеме Бога и да влезе в единение с Него. И наистина, Господ общува само с човешките живи същества."

Духовният климат в Александрия без съмнение е бил благоприятен за разцвета на необятните идеи и най-дръзките схващания. Ориген допълва по великолепен начин Трисмегист, когато пише: „Кръвта, пролята на Голгота, е пролята не само за благото на хората, но и за ангелите, небесните светила и всички сътворени същества."

Колко много неща се съдържат в това кратко изречение, което обхваща реалността в нейната цялост! Така изкуплението се простира върху извънфизическите светове -„ангелите", всички физически светове в тяхното многообразие - „небесните светила", и върху всички животни -„всички сътворени същества."

Свети Августин, роден точно сто години след смъртта на Ориген, който осъществява връзката между древното християнство, сърдечно като Евангелието, и мрачното средновековно християнство, пише в „Християнската нравственост": „Дори и при животните тялото е най-мерзкото и най-долното нещо, тъй като животните имат душа, независимо, че не притежават разума, присъщ на духа."

„Тялото е най-мерзкото и най-долното нещо." Тук се долавя склонността към презрение на всичко физическо, една склонност, която ще се развива през следващите векове и ще просъществува чак до нашата епоха, чиято заслуга е, че я отхвърли.

Подозрителността към тялото и пола върви редом с презрението към природата в нейната цялост и по-конкретно, към животните.

Затова некд се спрем на основополагащото твърдение на свети Августин, че животните имат душа, и на друго едно твърдение, също толкова основополагащо, а именно, че човешката съдба е в тясна зависимост от съдбата на животните, в добро и зло:

„Начинът, по който човекът ще упражнява своята власт над животните, е от същото естество като този, по който демоните играят както си искат с падналите хора."

Още на този свят всички жестокости, извършени от човека върху животни, привличат злите духове, от които гъмжи астралното пространство, радват ги и засилват жизнеността им. Човекът става техен роб по същия начин, по който са заробени животните.

Свети Иполит най-добре обобщава красотата и широтата на възгледите в древното християнство, като пише: „Животът се простря върху всички твари, и всички твари са изпълнени с необятна светлина."

XVIII

Отношенията между света на хората и субчовешкия свят се развалят от първото хилядолетие: железен век и за животните, и за хората. Средновековието, което виждало навсякъде дявола, го откривало с голяма охота у животните, върху които проектирало всичките си тревоги, всичките си фантазми. Магьосничеството се заело с прилепите, жабите, козлите, кучетата и най-вече с всички животни, които имат черна козина или пера.

На свой ред религиозните съдилища, натоварени със задачата да се борят с дяволските деяния, били те реални или въображаеми, заизпращали на кладата тълпи от магьосници и вещици заедно с техните четирикраки спътници. Процесите срещу животни се умножавали, отричало им се съществуването на душа, но им се приписвала отговорност, обвинявали ги в престъпления или в съучастничество, прочитали им се присъди, подлагали ги на същото, на което и господарите им, тоест, на изтезания, а на писъците, които те надавали, се гледало като на признания.

В онези времена било опасно за всеки млад, буен кон, непокорен и нетърпим: веднага го заподозирали във връзки с дявола и го изгаряли жив, както било редно.

Колкото до побеснелите кучета, на никой не би дошло наум просто да ги убие; те били считани за убийци, изтезавани и осакатявани. Отрязвали им ушите, езика, опашката, лапите, според броя на ухапаните от тях хора.

Ето още примери за процеси срещу животни: едно магаре сгрешило и вместо да пие от коритото, потопило муцуната си в съд за светена вода; било съдено и обесено. Ако свиня изядяла дете, тя бивала съдена и обесена. Ако престъплението било извършено в петък, присъдата била още по-тежка, свинята била изгаряна на клада: длъжна била да знае, че в петък не се блажи.

Плъховете обаче създавали най-много затруднения на правосъдието. Когато бивали призовавани на съд, те проявявали безочието да не се явят на съдебното заседание и бивали осъждани задочно. Понякога религиозните съдилища проявявали странно великодушие. Съобщава се за случаи, в които на плъховете давали адвокат, който успявал да издейства за тях отсрочка от 15 дни, за да напуснат града; този срок бил удължен на 30 дни за най-младите и най-възрастните от тях.

Животните, които не можели да бъдат хванати, бивали отлъчени от църквата; това впрочем означава, че им се признава духовно естество. През 1120 г. епископът на Лан пламенно отлъчил полските мишки... и гъсениците, тъй като дори и насекомите, и мекотелите не убягвали на анатемата, това всепобедно оръжие.

През 1488 г. главните викарии в Отьон отлъчили гъгриците; през 1554 г. епископът на Лозана предприел същите мерки срещу пиявиците, виновни за изтребването на рибата в езерото Леман.

През 1585 г. главният викарий на Валенсия призовал гъсениците пред своя съд, назначил им прокурор, който да ги защищава, и в крайна сметка ги осъдил да напуснат енорията му.

Дори през 1690 г. съдията от един овернски кантон назначил куратор по гъсениците. По случая се пледирало с много спорове. Присъдата била произнесена: животинките трябвало да се оттеглят върху малко парче земя, което ще им бъде посочено, „за да завършат там жалкия си живот." Гъсениците, гъгриците и пиявиците не пострадали особено от тези присъди, но други животни понесли жестоки страдания поради суеверията и буквалното, тесногръдо разбиране на Библията.

Противно на онова, което учи официалната история, средновековието не завършва през 1453 г., когато турците превземат Константинопол, а продължава много след това, чак до века на Просвещението. През 1697 г. излиза книга под наименованието „Изпробвани тайни и лекарства и много нови опити по физика и медицина." Авторът й, някой си абат Русо, горещо препоръчван от Римския двор, бил протеже на Колбер, който му предоставил жилище в Лувъра и възможност да направи там малка лаборатория, в която да забърква лекарствата си. Русо бил също така протеже на Луи XIV, който накарал да му издадат диплома за доктор по медицина, въпреки че неговото невежество в тази област надхвърляло това на Молиеровите мними лекари от същата епоха.

Един от „новите опити", препоръчвани от абат Русо, се състоял в това да се затвори сухоземна жаба в буркан и да се убие с поглед. Опитът винаги завършвал успешно по простата причина, че бедното земноводно умирало не от магнетичния поглед на абата, а чисто и просто от задушаване. Един път обаче ролите се разменили, жабата загледала така втренчено своя палач, че той бил този, който припаднал и едва не умрял.

Сухоземната жаба е била многовековна жертва на суеверия, варварство и невежество. Дълго време се е вярвало, а много хора още вярват, че тя е отровна, че лигите й са смъртоносни, урината й разяжда, ухапването й е опасно (интересно с какво може да ухапе тя?). Дълго време хората са вярвали, че в главата на жабата има тайнствен камък, на който са приписвали магически свойства. Този неоткриваем камък, наричан „жабешки", играел важна роля в злите магии, правени от заклинателите.

Никое друго животно не е страдало толкова много от човешкото сатанинство, невероятна смесица от омраза, садизъм, глупост и идиотски твърдения, повтаряни от век на век и никога непроверени. Сварена, счукана, стрита на прах, сухоземната жаба била задължителната съставка във всички отблъскващи смески, приготвяни от магьосниците и вещиците. Надявам се, че вече е възможно за това да се говори в минало време и че тези отвратителни обичаи са завинаги изчезнали.

„И нека й причиним много злини, щом е толкова грозна!" Всички народи биха могли да отнесат за своя сметка тези думи, които Виктор Юго влага в устата на едно момче - мъчител на животните.

Тъй като сухоземната жаба не е подвижна като водната, когато е преследвана и разбира, че не може да избяга, тя се спира... и неподвижна чака настъпването с крак, което ще я смаже. Това трагично и мълчаливо примирение, достойнството, с което посреща смъртта, са достатъчни, за да я превърнат в символа на всеобщото животинско страдание.