АПАРТАМЕНТ №1: МУСА, МЕРЙЕМ, МОХАМЕД

174
Погледна големия си корем без капчица надежда в очите си. Много добре знаеше, че отговорът, който търсеше, бе на езика й. Причината беше Муса. Казват, че кръвта вода не става. Мохамед беше син на баща си. Не бе наследил дори частичка от мощната осанка на майка си, беше дребничък, късокрак и кльощав. При все че от години упорито тъпчеше детето, караше го да се храни по пет пъти на ден и въпреки протестите му сутрин го принуждаваше да изяде едно рохко яйце,
нищо не се промени. Не напълня, почти не порасна на височина и изглеждаше поне две години по-малък от връстниците си. Вярно,
Мохамед по принцип си беше дребничък, само че вкъщи тялото му изглеждаше по-едро, отколкото всъщност беше. Но откакто тръгна на училище, сякаш се смали от сблъсъка с подигравателните погледи на съучениците си. Когато сутрин обличаше престилката си (два номера по-голяма с идеята, че може бързо да израсте на ръст) и нарамваше огромната си чанта, изглеждаше още по-дребен. Всеки, който го видеше, питаше Мерйем защо е пратила сина си на училище без време.
Когато застанеше до връстниците си, ставаше още по-лошо, защото тогава доста по-ясно се виждаше колко е дребен. Той бе най-малкото дете в класа и, разбира се, в цялото училище. Ако това бе всичко, може би Мерйем нямаше да се измъчва толкова. Тя безмълвно подхранваше копнежа си за силен и величествен като вековно дърво син, та щом стисне камък, вода да потича от него; който да умее всичко; хората да треперят от погледа му, но да има добро сърце и когато майка му остарее, да я разхожда навън. Ала Мохамед беше син на баща си не само физически; напоследък бе придобил нови и нови навици досущ като на Муса. От деня, в който се роди, до момента, в който тръгна на училище, дори за миг не се бе отделял от майка си. Колкото до баща си, виждаше не друго, а един непрекъснато спящ човек. А когато излезе изпод крилете на майка си и се потопи в обществото, от никого нищо не възприе и съвсем заприлича на баща си. Всъщност това най- много тревожеше Мерйем. Със сигурност знаеше, че Муса бе успял да намери прехрана и дом в този голям град благодарение на нея. От години той бе оставил всичко в ръцете на жена си и само по тази причина още се държеше на крака. Но дали Мохамед щеше да има такъв късмет? Ами ако не срещнеше такава като Мерйем? Просто нямаш да оцелее в Истанбул, защото щеше да получи още по-жестоки удари от боя, който сега ядеше от връстниците си.

175
Изскърца със зъби. Вече рядко го правеше, само когато много се ядосаше или напълно се объркаше. Когато беше малка, нощем толкова силно скърцаше със зъби, че събуждаше всички вкъщи. По това време прабаба й все още бе жива. Беше толкова стара и немощна, че напълно се бе отървала както от любопитството, така и от тревожното бързане.
Един ден женицата каза Мерйем, че само когато се научи на търпение,
ще престане да скърца със зъби. Че в противен случай никой няма да види нищо добро от нея и както днес пречи на съня на близките си у дома, утре ще нарушава спокойствието на хората около себе си. Първо се научи да пълниш „чувала на търпението“. За тази цел трябваше да се сдобие с празен чувал, после да го върже като знаме на пръчка и да го остави някъде нависоко. Мерйем, която тогава бе не по-голяма от
Мохамед, с голямо внимание бе изслушала думите на старицата. Без да губи време, изтича в градината, покатери се на покрива на бараката за въглища и с огромни усилия завърза един чувал на дръжката на метлата, която бе чак в другия край на покрива. При всяко подухване на вятъра, щеше задължително да слага в него разни неща. И така лека-полека чувалът щеше да се напълни. Единственото нещо, което
Мерйем трябваше да направи, бе да не прави нищо, а просто да чака и докато чака, да не забравя това, което чака. Това се наричаше
„търпение“.
Като малка Мерйем бе нетърпелива, имаше буйна кръв също като сина си. Като си навиеше нещо на пръст, измисляше какво ли не, за да свърши по-скоро работата си. Така беше и с чувала на търпението.
Всяка сутрин хукваше да подпре стълбата и да провери чувала, и всеки път слизаше натъжена. Тъй като сънуваше това, което не успяваше да свърши през деня, цяла нощ, та до съмване, пренасяше насън кофи,
лопати и пълнеше чувал след чувал. Тогава скърцаше със зъби още по- силно и нощите се превърнаха в кошмар за останалите от семейство.
Прабаба й ужасно съжаляваше, баба й бе объркана, а майка й — бясна.
И трите непрекъснато говореха за пророк Еюп.
Един ден Мерйем не издържа и се развика:
— Добре де, докога?
— Докато се напълни — отвърна прабаба й.
— Докато стане — каза баба й.
— Ще чакаш, докато чувалът се напълни — обобщи майка й.

176
В това време, тъй като всичко се въртеше около приказките за чувала, баща й не издържа. Изтощен и вбесен от четирите поколения жени вкъщи, с крясъци счупи на парчета дървената стълба. Мерйем обаче не се примири. Две седмици издържа, без да се покатери на бараката и без да провери дали чувалът е пълен. Един ден, докато вкъщи нямаше никого, пренесе кухненската маса в градината и сложи отгоре един стол. След това скочи върху бараката за въглища и пъхна глава в чувала. И ето, че най-после видя края на това, което близките й наричаха търпение — сухи листа, трънливи храсти, счупени клонки и две умрели пеперуди… Това бе наградата за търпението: шепа тръни и клонки или смъртните рани на пророк Еюп…
Това беше. Реши повече да не проверява чувала и с времето съвсем го забрави. Тя не обичаше да чака. А да чакаш, без да знаеш колко време ще чакаш, бе съвсем непоносимо за нейния темперамент.
Ако не беше такава, нямаше да се омъжи за Муса. Щеше да изчака Иса да се върне от Истанбул. От всичките си обожатели него харесваше най-много. Но вместо това взе, че дойде тук, защото бе решила да разгледа града. И се ожени за Муса. За нещастие след пристигането им нещата не потръгнаха както тя очакваше. Като разбра, че Муса изобщо няма да се справи, Мерйем си спомни за чувала на търпението. Не можеше да чака вятърът да го напълни, нито пък Муса да съзрее, а животът да й донесе няколко умрели пеперуди, трънки и счупени клонки. Трябваше да свърши работата си сама, без да чака помощ от някого. След идването си в Истанбул Муса и Мерйем се бяха превърнали в две противоположни течения, досущ като водите на
Босфора. Това се отрази дори на външния им вид. Мерйем, която и без друго бе висока и пълна, с годините все повече наедряваше, а Муса подобно на вълнен пуловер, изпран на погрешна програма, се смали на половина.
Мерйем не очакваше нищо от мъжа си. Сама си вършеше работата, а и без това от доста време се нагърбваше и с неговите задължения. Всяка вечер, преди да дойде камионът за смет, събираше пликовете с боклук, оставени пред апартаментите, а сутрин разнасяше хляба и вестниците. Сутрешните си задължения изпълняваше по-рано,
за да й остане време да приготви Мохамед, а и за да си гледа на кафе.
Никога не започваше работа, преди да си изпие кафето, а когато я започнеше, не спираше току-така. Чистеше пет апартамента в Двореца

177
на бълхите. Всеки делничен ден ходеше в някой от тях. Макар да бе влязла в петия месец, изпълняваше съвестно всичките си задачи.
Единствената разлика бе, че се качваше по-трудно по стълбите.
Енергията й бе досущ като килограмите й — колкото и да тичаше насам-натам, никога не намаляваше; като вечен двигател тя сама завърташе своето колело.
Понякога си мислеше, че ако не беше Муса, щеше да се справя по-добре с живота. Разбира се, ако научеше, че го е блъснала кола,
щеше да се поболее от тъга, но животът й нямаше да се обърне с главата надолу. Ако обаче някой кажеше на Муса, че Мерйем е прегазена от кола, щеше да бъде смазан и никога нямаше да се съвземе.
Мерйем знаеше, че не трябва да мисли за подобни нещастия, но не успяваше да се въздържи. С напредването на бременността не можеше да контролира лошите си мисли, които маршируваха в съзнанието й.
Обземаше я страх от всичко, сънуваше кошмари, събуждаше се със сърцебиене и непрекъснато се притесняваше, че ще се случи нещо лошо. Както навремето не бе дочакала чувалът на търпението да се напълни, така сега нямаше намерение да стои и безропотно да чака да я сполети беда. Затова преди раждането взимаше мерки. Вместо да се скитат по села и паланки, изследователите, които проучват традициите и обичаите, свързани с раждането в Турция, трябваше да попаднат на
Мерйем. Тогава много по-евтино и без усилия щяха да подготвят докладите си.
Мерките, които Мерйем взимаше, бяха основно три: Първо, със сигурност да не прави това, което не трябва да се прави. Второ, когато прави каквото и да било, да бъде внимателна. Трето, да прави само това, от което има полза.
Нещата, които категорично не трябваше да прави, нямаха нужда от коментар. Човек не трябваше да реже ноктите си нощем, нито да гадае сънищата си. И без друго не можеше да ги прозре на дневна светлина, камо ли да го прави посред нощ. Мерйем режеше ноктите си през деня и никога не ги оставяше просто така. За да бъде сигурна, че няма да попаднат в нечии ръце, винаги ги хвърляше в тоалетната и задължително пускаше водата по два пъти. Често проверяваше четката си за коса, внимателно събираше космите, които оставаха по нея,
увиваше ги в хартия и ги изгаряше в банята. Ако случайно съзреше свой косъм извън дома си, веднага го взимаше и го слагаше в пазвата

178
си. На тема коса и нокти бе особено чувствителна, защото вярваше, че когато човек предаде богу дух, тези две неща продължават да живеят независимо от тялото, на което принадлежат. Освен това не трябваше:
да взима нож от ничия ръка; да оставя отворена ножицата; да споменава името на жив човек, когато минава край гробище; да не споменава животни в стаята, където е Коранът; да си тананика, когато нощем ходи до тоалетна; да си отваря устата, когато не е необходимо;
да оставя мравките да си живеят… Списъкът й ставаше все по-дълъг…
В него специално внимание бе отделила на майчинството. По време на бременност и в периода след раждането жените трябва да се пазят;
плацентата непременно трябва да бъде заровена в земята. Когато
Мохамед се роди, Мерйем така и не можа да убеди в това младия недружелюбен доктор с очила и благодарение на една много мила акушерка плацентата й бе заровена както тя искаше. Колкото до смъртта, бе също толкова чувствителна. Когато посещаваше някой болен, който беше в битка със смъртта, го наричаше с най-различни имена, та да заблуди Азраил
[1]
. А когато все пак болният си отидеше от този свят, настояваше дрехите му да бъдат дадени на непознат вехтошар. Ако за беда някой кажеше две-три мили думи за покойника,
Мерйем взимаше дрехите на горкия човек и ги даваше на друг вехтошар.
Цялата работа бе, че вехтошарят трябваше да бъде непознат. Ако някой видеше в ръцете му вещ, в никакъв случай не трябваше да знае от кой мъртвец е. И през ум не трябваше да му мине, че някога е принадлежала на друг човек. Онзи, който даваше вещите, трябваше да забрави тяхното минало, а онези които ги купуваха — никога да не разберат на кого са принадлежали. Именно вехтошарят отърсваше старите вещи от спомените и от тъжните последици, та от тях да се родят нови, от смъртта да покълне живот. Ако някой попиташе Мерйем кои са свещените професии, преди лекарите и учителите щеше да посочи вехтошарите. Разбира се, тя не искаше някой ден Мохамед да стане вехтошар. Но изпитваше умиление към тези хора, които мятаха вещите в количка и ги занасяха далеч от разпиляното гнездо, а от далечните места носеха други и по този начин смесваха в едно останките от седемте тепета на Истанбул и от пъстрите общности,
които го обитаваха.

179
Когато човек правеше нещо, което не можеше да избегне, на всяка цена трябваше да вземе мерки. Например не биваше да шие дреха, докато е на нечие тяло, но ако все пак бе наложително, трябваше да използва някакъв предмет, за да спре предизвестието за нещастие,
което носеше иглата. Затова, ако зашиваше нещо, както е на гърба на някого, Мерйем слагаше в устата си дървена лъжица, а ако нямаше лъжица, я заместваше с кърпичка. Ако пък се счупеше огледало,
веднага купуваше ново, след което го разглобяваше, за да може нещастието от счупеното огледало да се разпадне и изчезне, а после счупваше и него. И тъй като вярваше, че не е на добро, човек често да гледа собствения си образ, единственото огледало, което имаха вкъщи,
бе обърнато към стената. Да не говорим за вратите, през които,
минаваше с особено старание. Дори гробищата не я стряскаха толкова,
колкото праговете на вратите. Не само че не искаше да стъпи на прага,
но дори не го докосваше. Правеше възможно най-голямата крачка и влизаше първо с десния крак, като внимаваше да не обърка кое е дясно, кое — ляво. Когато се хранеше, откъсваше парченце хляб и го оставяше от дясната страна. Този залък бе предназначен за завистливите хората с лоши очи. Винаги вършеше мръсната работа с лявата си ръка, а когато на улицата някой я заговореше, тя се обръщаше надясно. Простираше прането си като старото писмо — от ляво на дясно, а сутрин, като ставаше от леглото, непременно тръгваше надясно. Това означаваше, че Муса бе принуден да става наляво, но стига да не го събудеха, всичко това въобще не го интересуваше.
По цял ден Мерйем търсеше предзнаменования и знаци. Ако дясното й око трепнеше, това бе знак за добро, но затрепкаше ли лявото, веднага я обземаха съмнения. Беше сигурна, че, когато дясното й ухо звънти, ще чуе добра новина. Ала щом зазвънтеше лявото,
започваше да се притеснява за съдбата си. Определено знаеше, че когато човек го сърбят ходилата, ще тръгне на път, когато го сърбят дланите, че ще получи пари, почесването на врата е знак, че ще изпадне в безизходица, ако пък изведнъж цялото тяло настръхне, значи онези, които искат да си добре, мислят за теб. Дори листенцата чай…
Да, ако в чая има листенце, което не е минало през цедката, Мерйем си мислеше, че този ден ще им дойде неочакван гост. По вида на листенцето се опитваше да разбере кой ще бъде гостът, а по цвета —
да разпознае намеренията му. Ако след полунощ чуеше кучешки вой,

180
това не беше на добро, означаваше, че много скоро от някой дом ще изнесат мъртвец. Но откакто в апартамента отсреща заедно с кучето си се нанесе онзи грозник, дето бе кожа и кости, не беше толкова сигурна по този въпрос.
Когато не можеше да си обясни нещо, си гледаше на кафе, за да види неприятностите, с които би могла да се сблъска. Сутрин пиеше кафе заради гадаенето, а вечер — за добро настроение. От известно време имаше навик вечер с кафето да пийва три чашки бананов ликьор. На това преди няколко месеца я научи метресата от апартамент
№ 8. В дома на младата жена редом с най-различните шишета със зехтин имаше какви ли не ликьори. Тя предложи на Мерйем да опита от всички. Ликьорът от малини не беше лош, а пък ментовият оставяше в устата приятно усещане за прохлада. Ала като банановия ликьор нямаше втори. После се притесни, защото за първи път в живота си пи алкохол. Можеше да навреди на бебето. Метресата, която си мислеше, че Мерйем се въздържа, за да не извърши грях, се засмя, а после я попита:
— Ликьора за алкохол ли го броиш?
Това уточнение допадна на Мерйем, защото ликьорът не се смяташе за алкохол.
— Щом ти харесва толкова много, вземи банановия ликьор вкъщи — рече метресата. Нали нейният човек й носеше нови и нови.
Мерйем го бе виждала няколко пъти. Беше на годините на баща й, при това женен мъж. Нищо не й каза. Не се бъркаше в тези работи.
Но колкото и да искаше да стои настрани, имаше неща, от които не можеше да избяга. Като уроките например. Приличаха на ехо. Както хората не могат да разберат откъде идва ехото, което чуват в някоя долина, така е трудно да се проследи откъде идва урочасването.
Понеже си мислеше, че атаката може да дойде отвсякъде, бе накичила цялата къща с предпазващи от уроки предмети. По стените висяха сини маниста, написани молитви, подкови, степни седефчета. По възглавниците, зад вратите и най-вече по джобовете на Мохамед ръсеше кимион, светена вода, буци сол; редеше из стаите изсъхнали коруби от костенурки, крака от раци, диви кестени, бадеми, фурми,
муски, написани на хартийки, на медни плочки, на животинска кожа.
Както Муса, така и Мохамед бяха свикнали да живеят сред нови и нови придобивки и купища често сменящи се допълнения. И въпреки това

181
страхът на Мерйем от лоши очи ни най-малко не намаляваше. И щом усетеше някакво притеснение, в който и да е час на деня, в стомаха й засядаше буца. Тогава веднага ставаше и счупваше някоя чиния в банята. Ако докато сипваше чай, чашата се спукаше, веднага решаваше, че са урочасани и на бегом отиваше и насипваше сол над огъня. Когато срещнеше хора, чиито очи не й харесваха, или пък усещаше безпокойство в погледите им, тихомълком закриваше с ръце лицето на Мохамед. Ако през това време Мохамед не беше с нея,
затваряше очи и си го представяше. Щеше да се пръсне от страх, че някой ще урочаса сина й, и също както правеха костенурките с яйцето си, не искаше нито за миг той да изчезва ОТ погледа й. Още от бебе се разхождаше с муски по фланелките и кимион в джобовете. Сутрин,
когато се събудеше, Мохамед намираше под възглавницата хартийки,
изписани с разхвърляни насам-натам букви. На всеки десет дни се пъхаше под покривка, която четири жени държаха от четирите й страни, и там му се лееше куршум. Ето така живееше Мохамед. Беше съгласен с всички тези неща, стига да не го караха да яде яйца.
От шестмесечен, докато стана на шест години, всяка сутрин изяждаше по едно рохко яйце. За Мохамед, който някак превъзмогваше и това, имаше нещо още по-лошо, а именно, че задължителните яйца,
които до дъно изгребваше с лъжицата, бяха използвани за нещо като писмено назидание. Когато по черупката нямаше и следа от яйцето,
той я даваше на майка си. Тя взимаше химикалка и пишеше върху черупката: „Вчера Мохамед излъга майка си, но повече няма да прави така“, „Вчера Мохамед не искаше да изяде яйцето си, но повече няма да прави така“, „Вчера Мохамед напсува леличката, която му лееше куршум, но наистина повече няма да прави така“… Тези черупки,
изписани с изречения, които винаги започваха по подобен начин и завършваха със съжаление, бяха хвърляни на птичките. Те трябваше да ги занесат на два ангела, които записваха в небесния тефтер всички грехове и добрини, които се извършват на земята. Чак до деня, в който тръгна на училище, всяка сутрин преди закуска Мохамед тихичко се приближаваше до прозореца, като се опитваше да открие крилатите доносници. Ала всеки път единствените птици, които виждаше, бяха цвъртящите врабчета, които кацаха по клоните на коприненото дърво в градината, или грозните гарги, които безстрашно подскачаха по тротоарите. А от вътрешната страна на прозореца на апартамент № 4

182
имаше жълто канарче в клетка, но то не можеше да разтвори крила, а камо ли да полети.
Мохамед подозираше чайките. Те се струпваха до оградата на градината и ровеха в торбите със смет. Рееха се във влажния дъх на южния вятър и се спускаха над боклука. Когато в розовите им човки попаднеше тлъст донос, започваха да крякат от удоволствие и се издигаха в синевата. Нощем се събираха под стрехите и гледаха греховете, които се извършваха в апартаментите. За разлика от баща му, чайките никога не спяха.
[1]
Архангелът, който взима душите на умрелите. — Бел.пр.
↑

183

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: