Дворецът на бълхите

149
Етел ни запозна с най-различни мъже. Единственото нещо, но което си приличаха, бе, че никога не довършваха работата, която биха започнали. Всички те по традиция имаха алергия, оригинални фиксидеи, които въобще не се бяха опитвали да реализират, и проекти с идеална цел, от осъществяването на които по тази или онази причина се бяха отказали по средата на пътя. Тези мъже, които като миди,
закрепени за черупката си, се бяха закачили към първоначалния стадий на живота и бяха останали там, имаха осезателна нужда от нечия ръка,
която да ги издърпа, за да продължат напред. Етел хващаше някого с ръцете си с добре поддържан маникюр и го измъкваше. Ако не го харесаше, отново го пускаше във водата. Така че Истанбул бе един огромен пасаж с миди, а тя бе един изкусен майстор събирач.
Например имаше един доста нервен сценарист, който бе най- малко десет години по-млад от Етел. Пишеше някакъв сценарий и тъй като беше убеден, че не може да работи с нито един режисьор в
Турция, искаше на всяка цена да го изпрати в Европа, но не на когото и да е, а непременно на испански режисьор. Колкото до сценария, гой беше готов, но момчето по никакъв начин не можеше да реши как да завърши филма. Веднъж вечеряхме с него. Настанихме се в заведението, обърнахме доста ракии с лед, като си бодвахме топли мезета, после минахме на вечерята и накрая стигнахме до сладкишите и кафето. Айшин мърмореше, Етел се кискаше, а ние двамата, свели глава един към друг, до края на вечерта измислихме четири различни варианта за финал на филма му. И четирите ни се виждаха много завладяващи. Другите й гаджета бяха: един фотограф, който таеше в себе си ненавист към всички списания, за които пишеше — първо към шефовете, след това към служителите и дори към читателите; един сериозен рекламен агент, който съвсем безнаказано твърдеше, че всички, които имат телевизори в домовете си, са глупаци; един театрален актьор — аматьор, който смяташе, че нито една постановка в страната не е успешна, и обикаляше от врата на врата да търси спонсор, за да създаде свой театър; един сатирик с много арогантен език, известен с това, че зарязваше работите си наполовина и откъдето и да се докопаше до някое списание, слагаше началото на неговия провал, а когато се напиеше, не успяваше да си държи устата затворена и изсипваше на масата тайните, които знаеше за болестите на известните хора. Просто бе един откачен алкохолик, който обикаляше

150
всички места в града, където се събираха сатириците… От време на време ми минаваше през ум, че Етел води тези хора само за да вбеси
Айшин. Ако целта й бе такава, със сигурност успяваше да я постигне.
И въпреки че Айшин никога не се бе замисляла да прекрати приятелството им именно по тази причина, гледаше с огромна неприязън на тайфата, която мъкнеше Етел. Знаеше, че аз също изпитвам тайно недоволство от това, което прави. Ала не знаеше, че дори една жена да ме дразнеше, не ми пречеше да си лягам с нея.
Всъщност Етел бе сериозна заплаха за тези хора. Помагаше им,
заливаше ги с пари, подклаждайки през цялото време искрата: „Едва ли при други условия щях да бъда мъжът, който съм“, готова да подпали дървената къщичка на нрава им. Тези мъже, които по една или друга причина не бяха успели да постигнат това, което искаха, и бяха приели както себе си, така и късмета си, при сблъсъка си с Етел започваха да се замогват и самочувствието им изведнъж скачаше нагоре. След което първата им работа бе да изоставят предишните си проекти и да хукнат след нови, много по-възвишени. И тогава, точно както постъпваше преди години с гостите си, съвсем неочаквано Етел ги прогонваше.
Понеже не обичаше себе си, не обичаше и мъжете, които превръщаше в свои любовници. Между тях обаче имаше един, на когото отреди специално място.
Беше флейтист. Свиреше в най-прочутия дервишки
[1]
храм. В
дните, когато последователите на суфизма спореха дали е допустимо мъжете и жените, изпълняващи танца сема
[2]
, да танцуват заедно, той изрази мнението си по въпроса, след което се оттегли в черупката си.
От този момент нататък изкарваше част от денонощието, намирайки утеха в сънищата, а през останалата част се мъчеше да се отърве от въздействието им. Не знам в коя част на денонощието и как Етел се бе запознала с него. Знаех само, че отново бе потопила ръка във водата,
откъдето бе извадила мида, и открехвайки инатливата черупка, с изненада бе видяла една срамежлива перла. Известно време прави за него това, което правеше и за останалите — обгради го с внимание и със задушаваща любов, подпомогна го материално. Ала за разлика от останалите в характера на този мевлеви
[3]
със замечтан поглед и голям нос, който обичаше да си поспива, абсолютно нищо не се промени.
Най-дългата единица в измерението за време, което човекът имаше,

151
беше един ден. Когато Етел започваше да крои планове — да речем,
след седмица да отидат на пътешествие или евентуално да се оженят напролет, единственият отговор, който получаваше от любимия си, бе:
„Нека дойде този ден и ще видим“. Човек не отива при дните, а дните идват при него и когато дойдат, обезателно носят със себе си разни неща. За този мъж нямаше утре, не си правеше сметки, не беше алчен,
бе единственият антисектант, който бе наясно със сектите. Въобще не се съмнявам, че ако внезапно не беше изчезнал от полезрението ни,
щеше да отнеме трона ми в харема на Етел.
— Стоим на брега на морето. Краката ни са потопени във водата,
Етел. Ти казваш: „Да се гмурнем да поплуваме в тази петдесет и пета вълна, която се носи към нас. Погледни колко е красива!“ — Аз питам:
„Коя?“ Още преди да съм приключил с въпроса, вълната, която сочиш,
вече е променила местоположението си. Виж, вече не е там, където казваш. Вече не е петдесет и пета, а трийсет и пета. Непрекъснато се приближава към нас. Всъщност тя и без това идва в тази посока. И
разбира се, идвайки, носи някои неща. Сега пред теб има две възможности. Или ще скочиш в морето, като забравиш за вълните, и ще се превърнеш в една капка от него, или пък ще стоиш на брега и ще чакаш. Ще наблюдаваш разбиващите се в брега вълни. И тогава пред очите ти те ще се превърнат в капки. Ако искаш животът ти да прилича на нещо, това може да стане по два начина. Или да станеш жертва на живота, или да унищожиш живота в себе си.
Горката Етел, която толкова много бе помогнала на десетките си любовници да опростят греховете си. Докато слушаше замаяно тези слова на мевлеви, тя ме подритваше под масата и ми хвърляше откровени погледи. Моментално успяваше да схване интимните подробности на всички езици по света, но пред тези абстрактни,
небесни слова бе беззащитна като дете. След известно време започна да се самообвинява. По всяка вероятност не знаеше този език. Сега страшно съжаляваше, че навремето пренебрегваше и не обръщаше внимание на приказките на баба си за мистицизма при евреите.
Започна като луда да чете, за да не би любимият й да открие този неин недостатък. Първо прочете книгите, които като дете я караха да чете, а след това и други. Интересът, който проявяваше към Кабала, бе като мост, на единия край на който очакваше на всяка цена да се появи разказаното от любимия й флейтист. В чантата й винаги, имаше

152
няколко книги и несъмнено стихосбирка с месневи
[4]
. Често ходеше при един изкуфял антиквар и сякаш преследваха нещо, написано от тайнствена ръка, двамата си шушукаха разни неща зад магазина и всеки път си тръгваше оттам с торби, пълни с книги. Така се бе пристрастила, при това съвсем доброволно, че бе готова да отиде навсякъде с любимия си, дори да се настани там, където той пожелаеше. Докато грозната гарга Етел се носеше из въздуха, без да й пука от нещо, внезапно бе съзряла блестящ обект на земята и сега,
след като го бе грабнала, искаше да го отнесе, за да си бъде само неин.
Защо да не обикалят най-мистичните градове в света, като Йерусалим,
Тибет, Делхи, да потърсят изчезналия гроб на Шемс
[5]
? Виждал съм много хора, които, като се влюбят, загубват разсъдъка си, но Етел съвсем категорично бе загубила егото си. Непрекъснато говореше глупости. Колкото и упорито да се опитваше, не можа да склони единствения мъж, когото обичаше, да тръгнат на тези екзотични пътешествия. Колкото една котка е запалена по идеята за къпане,
толкова и този скромен суфит бе склонен да приеме идеята за пътуване.
Всъщност този млад мъж, който нямаше желание да отиде където и да било, доста бързо промени съдбата си. Същата година привечер, седмица преди Нова година, в един от контейнерите за смет на булевард „Истиклял“, гръмна бомба. Нито една организация не пое отговорност за смъртта на четирите жертви, една от които бе той.
Мисля, че никога преди, дори след смъртта на собствените си родители, Етел не бе плакала толкова много. Може би, когато е била на четиринайсет, след самоубийството на по-големия й брат… Може би само него бе успяла да обикне истински.
След два месеца и две седмици с Айшин се оженихме. Етел дойде на сватбата ни сама.
Ден преди това лежеше абсолютно гола, предлагаше ми се и се опитваше да навре в очите ми дебелото си, агресивно, грубо и безформено тяло, което приличаше на безцветна буца месо. Затова червеникавото, покрито с мъх петно, което започваше три пръста под врата й и се простираше до горната част на гърдите й, още повече биеше на очи. Стига да искаше, можеше да го махне, така както можеше да се отърве от сланините си, да пооправи носа си и да се постегне. Жените, които бяха грозни и богати като Етел, само за да

153
станат по-красиви, харчеха всичките си пари за естетични операции,
козметички и клиники. Етел обаче бе вложила цялото си богатство в услуга на своята грозота. Не само не се опитваше да се отърве от грозота си, но и не правеше абсолютно нищо, за да я прикрие, като се гримира например. На две от стените в спалнята й от горе до долу имаше гардероби, чиито врати бяха покрити с огледала. След секс се просваше в леглото, гледаше се и се унасяше. Понякога съзерцаваше отражението си с такова желание, че ми беше любопитно какво точно вижда. Докато се любуваше на тялото си, се държеше по-скоро като мъж, който желае това, което вижда, отколкото като жена, която иска да види, че е желана. Сякаш въобще не я интересуваше дали е харесвана,
намерението й бе да се изложи на показ, с цел да смае и обърка другия.
И за разлика от жертвите на стрелба, които се разбягват като пилци,
нейните жертви сами идваха в спалнята й. Разбира се, имаше и изключения, например флейтистът суфит и аз.
— Ех, сладък, допускаш огромна грешка. Ще съжаляваш. Знам,
че оттук нататък в живота ми няма да се появи по-добър от теб. И
твоят проблем е точно в това. Ти все още не знаеш, че няма да намериш по-добра от мен. К’во да правя? Ще чакам. Повърти се още малко, опипай още четири–пет дупета, сгромолясай се още десет- петнайсет пъти. Накрая ще дойдеш на моята — ми каза веднъж с убедителен тон. — После ще биеш глава в стената, че не си се оженил за Етел. Уф, издрасках дървото — ухили се тя, докато чегърташе по тоалетката с дългите си нокти, лакирани с тъмносин лак на звездички.
— Защо? Защото си най-богатата жена, която познавам ли?
Дори и да знаех точно от какво се състоеше богатството й, по всяка вероятност нямаше да го направя. Защото богатите никога няма да разберат, че във фантазиите на небогатите има праг, на който парите застиват. След прекрачването на този праг количеството пари е едно и също — много! Както в народните приказки бедните определят несметното богатство на някой търговец по хилядата му камили, така,
ако питате мен, Етел имаше хиляда имота.
— Не, сладък! Не защото съм богата, а защото съм лоша.
Разбира се, не съм по-лоша от теб, но лошотията не може да бъде малко или много, нали? Не е брашно, да го премериш в чашка. Ако искаш, ще ти го обясня по-лесно, просто ти и аз сме омесени от едно и също тесто. Горкичката Айшин не е като нас. И за нея не може да се

154
каже, че е добра, но не е и лоша. Да кажем, че е капризна млада жена.
Единствената дъщеря на семейство от каймака на обществото.
Прекалено е принципна, понякога е много досадна, но е добронамерена. И знаеш ли коя е най-тъжната страна на цялата работа,
че колкото повече я ругаеш, толкова повече тя ще се защитава. Ще мери акъл с теб, след това ще започне да размахва крила като птичка и да се брани, ще се задави в сълзи, ще си помисли, че си несправедлив.
И колкото повече я натъжаваш, колкото повече я настъпваш, толкова повече тя няма да осъзнае, че проблемът не е в темата, по която спорите. Много добре знаеш, че Айшин е от онези, които, докато не видят дявола, няма да повярват в Бога.
Етел умираше за този свой лаф. Мисля, че го беше присвоила от някой от бляскавите си мъже. Може би принадлежеше на флейтиста.
Но всъщност звучеше много добре от нейната уста. Тези, които се прекланят пред Бога, преди да видят дявола, които никога не се интересуват откъде духа разрушителният вятър в тяхната градина,
който чупи клоните на отрупаните с плодове дървета и изтръгва цветята от лехите, и без да изкарат носа си навън дори веднъж,
започват да вярват, че живеят на най-хубавото място в света. Това бяха хората, които не се интересуваха колко стаи има домът им и когато ден и нощ чуваха шумове наоколо, не намираха за нужно да отворят мухлясалата врата на мазето. Те смятаха, че винаги са прави заради истините, които знаеха… Етел имаше право. Айшин също бе като тях.
Неприятното бе, че по време на брака ни твърде често си спомнях тези думи. Ала не споделих това с Етел, за да не погъделичкам и без това твърде високото й самочувствие. Снощи,
докато пиехме, сгафих, като й разказах отдавна насъбралото се в мен.
Тя ме изслуша с удоволствие. След това стана и залитайки, отиде до тоалетната. Знаеше, че докато върви, ще зяпам огромния й задник.
Най-грозният задник, който някога съм виждал. Няма как да го опипаш, просто е безформен. Ако го оставиш, ще се разтече като желе.
Виждал съм доста по-дебели задници и много по-безформени, с целулит, с пъпки, целите в рани, с косми и въпреки всичко в тях имаше нещо, което ме възбуждаше. А в задника на Етел нямаше нищо такова.
Когато се върна, продължи да говори за проекта си за университета. Най-накрая изплю камъчето. Бяха предложили и на
Айшин. И тя бе приела. Макар прекрасно да знаеше, че дори да имах

155
огромна нужда от пари, нямаше да работя на едно място с Айшин.
Етел впи поглед в мен и настоя:
— Хайде, сладък, поне веднъж в живота ме послушай! Ела в този университет! Философствай колкото искаш, няма кой да ти се бърка. Очакваме вашите мозъци.
Произнесена от устата на гадната Етел, думата „мозък“ ме подразни. Най-странното в цялата работа бе, че по време на брака ми с
Айшин, редовно се срещах с Етел, а откакто се бях развел, не си бяхме легнали нито веднъж. Не си спомням дали снощи всеки се бе прибрал в дома си. Нямам спомен дори как съм стигнал до къщи. Може би в последния момент Етел се бе извъртяла и ми бе изиграла номер. Не мисля. Това съвсем не е в неин стил. В най-лошия случай, като е видяла колко съм пиян и че не ставам за нищо, ме е оставила у дома.
Това вече е в стила й.
Протегнах крака и ги подпрях на перилата на балкона, запалих още една цигара. Кафявата буболечка остана под десния ми крак. А
имаше възможност да избяга. Не го направи. Долу една кльощава и съсухрена жена изхвърли пликовете си с боклук пред оградата на градината. Някъде от долните етажи проехтя нечий гневен глас.
Жената замря неподвижно няколко секунди, след което си тръгна, без да й пука. Не обичам това място. Така или иначе, трябва да се махна оттук. Може би оприличавам Двореца на бълхите на себе си. Живеех в ужасен дом, в който със свещ търсех приятния живот, на който бях свикнал. Трябва да се преместя, но нямам пари. Едва сега осъзнах, че по време на брака ми с Айшин си поделяхме задачите по абсурден начин. Тъй като жилището, в което живеехме, беше на родителите й,
следователно нейно, аз покривах останалите разходи. Колко глупаво.
Нямах скътана пара на страна. Когато внезапно се оказах пред неочаквани разходи и необходимостта да плащам наем, заплатата ми се стопи. Разбира се, ако исках, можех да заема пари от Етел, но не исках.
Това би разрушило до основи балансираните отношения, които си бяхме изградили. Трябваше спешно да изкарам пари.
[1]
Дервишите са суфити аскети, отказали се от всички земни блага и не притежават нищо. Отдават се на живот, изпълнен с молитви,
медитация над Корана, пост, търсене на скрити или дълбоки повели и следване на примера на Мохамед. — Бел.пр.
↑

156
[2]
Специфичен танц, изпълняван от дервишите. Танцуващите изпадат в транс. При този ритуален танц се осъществява връзка между танцуващите и Бог. — Бел.пр.
↑
[3]
Член на дервишки орден, основан от Мевляна Джелаледин.
— Бел.пр.
↑
[4]
Най-известната поема на Руми — последователите му смятат,
че това е творба за скрития смисъл на Корана. — Бел.пр.
↑
[5]
Духовният близнак на Мевляна. — Бел.пр.
↑

157

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: