АПАРТАМЕНТ №6: МЕТИН ЧЕТИН И ЖЕНАМУНАДЯ

158
Докато гледаше „Любовният олеандър“, трябваше обезателно да прави нещо. Първо, сериалът бе толкова напрегнат, че не издържаше да го гледа, ако не се занимаваше с друго. Второ, по този начин тайното неудобство, че се превръща в банален зрител на пошъл сериал, изчезваше. Ала най-важното беше непременно да е ангажирана с друго, а не само с филма, за да докаже на себе си, че не обръща и капка внимание на Лорета, която изпълняваше главната роля.
Както останалите сапунени сериали, така и „Любовният олеандър“ се излъчваше през седмицата. В приложенията за телевизията, които излизаха във вестниците в края на седмицата,
пишеха какво ще се случи в предстоящите епизоди на останалите сериали. Освен това доста често излизаха статии със снимки от реалния живот на героите и въпреки това досега не се появи нито ред за „Любовният олеандър“, нито пък за Лорета. Нещата не се изчерпваха с това. Никой между познатите на ЖенамуНадя не знаеше,
че този сериал съществува, а камо ли да са негови почитатели. Сякаш всички се бяха наговорили да се правят, че не забелязват „Любовният олеандър“. ЖенамуНадя никак не беше доволна, че хората не приемат
Лорета сериозно. Човек може да подценява нещо само ако му обърне достатъчно внимание. А в случая подценяването на Лорета нямаше особено значение. ЖенамуНадя таеше своите мисли дълбоко в себе си.
Никой нямаше представа, че е обсебена от сериала. Дори мъжът й. И
без друго той не трябваше да знае.
И все пак си мислеше, че липсата на коментари за предстоящите серии на „Любовният олеандър“, не е чак толкова лошо. Всъщност зрителите бяха научили най-важните тайни още в първата серия. Може би същинската цел на филма не беше, докато го гледаш, да разбереш какво ще стане накрая, а знаейки още от самото начало какъв ще бъде краят, да проследиш как ще се стигне до този край. По точно, ако имаше някой, който все още не знаеше истината за сериала, не беше зрителят, а самата Лорета. По време на пожара в пета серия тя загуби не само къщата край морето, в която живееше; загуби популярността си като уважавана дама, а също и паметта си. Изобщо не можеше да си спомни коя е, а когато веднъж видя една непозната жена, си помисли,
че е родната й майка. Дори не знаеше, че навремето се е оженила за много известен доктор, чиито снимки виждаше във вестниците, и че все още е негова съпруга. И тъй като състоянието й се влошаваше,

159
съвсем скоро щяха да я настанят в клиника. Това съвсем щеше да усложни нещата, защото мъжът й, който бе доктор, и докторът, който й бе мъж, работеше в същата клиника.
От друга страна, ЖенамуНадя направо ликуваше, защото знаеше подробности, за които Лорета дори не подозираше. Когато тя не сполучваше да научи истината зад цялата бъркотия, с която се сблъскваше, ЖенамуНадя се разтреперваше от вълнение. В такива моменти личният й живот се сливаше с живота на екрана. Лорета беше общият знаменател в тези две различни вселени, беше вратата, през която се преминаваше от едната вселена в другата. С тялото си бе в живота от сериала, а с гласа си в този на ЖенамуНадя. И накрая имаше две различни жени. От едната страна бе актрисата латиноамериканка,
която даваше живот на Лорета, а от другата — турската дубльорка,
която озвучаваше героинята. Нито една от двете не се казваше Лорета в реалния живот, но в съзнанието си ЖенамуНадя бе уеднаквила имената. Истинската й цел не беше Лорета, която гледаше, а тази,
която чуваше. От доста време преследваше нежния, сладък глас без образ, който оживяваше в леко набръчканото й коляно с цвят на праскова… Както и да е. Понеже на всеки глас е нужен образ, а на всеки образ — глас, докато ЖенамуНадя гледаше сериала, гласът,
който чуваше, така се припокриваше с образа, който виждаше на екрана, че съвсем се обърка и вниманието й непрекъснато скачаше от дубльорката към актрисата. Вече не можеше нищо да стори, за да не гледа сапунката по този начин. Улавяше се, че изпитва наслада, когато
Лорета имаше проблеми, и се чувстваше нещастна, когато животът й се подреждаше добре.
Лорета на екрана бе слабичка брюнетка със зелени очи и дълги крака. Когато плачеше, огромни като бисери сълзи се стичаха по лицето й. А колкото до жената, която озвучаваше Лорета, до онзи зловещ ден, в който се изправи очи в очи с нея, ЖенамуНадя можеше само да предполага как изглежда тялото й. Мислеше, че е от жените с ефимерна красота, която рано или късно щеше да изтлее. Сега грееше със свежестта на младостта, но само след пет години щеше да изгуби целия си блясък. И тогава щеше да се кротне и да спре да тича подир женени мъже. Ала пет години бяха доста дълъг период и когато
ЖенамуНадя се замисляше какво може да се случи през това време,
започваше сериозно да се притеснява.

160
Преди три месеца бе разбрала за съществуването на дубльорката на Лорета. Стана съвсем случайно. През тази злополучна утрин беше в кухнята и приготвяше ашуре. Откакто дойде в Турция, се справяше добре с готвенето и с желание се научи да приготвя местните ястия.
Все още обаче ашурето не ставаше както й се искаше, или по-точно,
както искаше Метин Четин. Безбройните опити даваха един и същи резултат. Или не можеше да уцели количеството на някой от продуктите, или пък тъкмо когато всичко бе наред с продуктите,
допускаше грешка при варенето и не можеше да го докара на гъстота.
Първо се уверяваше, че ашурето се е сгъстило достатъчно, после го махаше от огъня и го пресипваше в стъклени розови купички. След като изстинеше, с надеждата, че поне този път е станало, старателно го украсяваше със зрънца от нар. В началото прекаляваше с декорацията.
Настъргваше на ренде индийско орехче, печени ядки, слагаше пудра захар и не се задоволяваше само с това, ами сипваше и малко коняк или пък нареждаше преседели в ром вишни. Всъщност тя се интересуваше повече от легендата за ашурето, отколкото от начина, по който турците го ядяха.
Ашурето в легендата бе нещо почти неосъществимо. Както знаем, за да се спасят от потопа, всички същества се качили по двойки в Ноевия ковчег. Когато, обградени отвсякъде с вода, съвсем се изтощили, а запасите им привършвали, си сварили ашуре. Всяко животинче дало остатъците от храната си и точно от тези остатъци,
които иначе не се смесвали, но все пак били разбъркани, се получило това великолепно ястие. Въпреки че всеки знаеше как се вари ашуре,
като че ли нямаше точно определена рецепта. Винаги в него можеше да се добави още нещо. Затова бе толкова различно от останалите десерти; нито продуктите, нито пък мерките бяха точно определени.
Ашурето беше като космополитен град, в който чужденците не се чувстваха изолирани и бързо се смесваха с местните. Бе неограниченост, създадена с ограничени възможности; изобилие,
произлязло от оскъдица, богатство, покълнало от нищото.
В писмото, което ЖенамуНадя написа на леля си — стара мома с разширени вени и червеникави косми по краката, надълго и широко разказа колко много се е променила, откакто е дошла в Турция, и че вече отделя доста време за готвене. Обясни й, че вече разбира връзката между храните и четиристишията в свещената книга. Леля й беше

161
много религиозна, а освен това бе изкусна готвачка. И понеже:
„Царството небесно е като маята, с която жената замесва трите мерилки брашно, за да втаса тестото“(Матей, 4:33), тя се гордееше с нея и вярваше, че тези две нейни качества имат една и съща цел.
Приготвяше за семейството си храна и я слагаше на трапезата на
Всевишния. Когато децата й омитаха всичко, което им бе сервирала, тя беше щастлива, защото знаеше, че Той се е нахранил. „Във всяка храна, която ядем, е скрита повеля на Всевишния — казваше тя. — С
изключение на онези измислени ястия, сготвени набързо от глупави,
жени, които рушат семейното си гнездо, смятайки това за разкрепостеност“.
В писмото си ЖенамуНадя бе споделила, че ако между всички храни в света има нещо, което да прилича на Вавилонската кула, това е ашурето. В тенджерата попадат всякакви продукти, които по принцип не се смесват, и къкрят, без да се слепват. Както хората в кулата говорят на различни езици и не се разбират едни други, така от комбинацията между продуктите се получава чудесен вкус и в същото време всеки от тях запазва своята специфичност. Вкусът на смокините например не се променя в готовото ашуре, независимо от всички процедури и дългото варене. Така че към рецептата може да се добавят нови продукти. Например към нахута се слага царевица, към смокините — сливи, към кайсиите — праскови, а към ориза —
макарони на фигурки…
През първите месеци, когато заживя в Двореца на бълхите, с голяма охота, която дори самата тя не можеше да си обясни,
ЖенамуНадя не престана да експериментира. Ала гневените думи на
Метин Четин й действаха като плесница и за нула време куражът й се прекърши. Каквото и да се казва в притчата, трябва да се знае, че ашурето е изключително консервативен десерт, който не приема лесно новостите. При това леля й, която никога в живота си не бе правила ашуре, вероятно споделяше същото мнение, защото в отговора си я бе предупредила, че както не може да променя четиристишията в
Библията, така не може, както и хрумне, да променя рецептите,
произлизащи от нея. Накрая ЖенамуНадя развя бялото знаме и започна да прави ашурето според рецептата, но понеже все още копнееше по онова безкрайно разнообразие от продукти, резултатът никога не бе какъвто тя искаше.

162
Всъщност през онзи ден, само през онзи злополучен ден, стана така, че беше доволна от ашурето си. Дръпна настрани тенджерата, за да изстине. После нареди купичките от матирано розово стъкло и нетърпеливо зачака съпруга си. Надяваше се, че най-накрая е успяла да се справи с тази работа и ще заслужи благоволението на Метин Четин.
Само че, докато чакаше забеляза, че кехлибареножълтата чанта с лоша миризма не е на мястото си. Това можеше да означава само едно —
тази вечер след едната си работа Метин Четин щеше да отиде на другата. А от втората работа в най-добрия случай щеше да се върне посред нощ. Развълнувана от успеха си с ашурето, ЖенамуНадя усети,
че няма да може да чака толкова дълго, за да чуе мнението на мъжа си.
Реши да направи нещо, което никога не бе правила — да отиде в работата на Метин Четин и да му занесе ашуре.
Откакто дойде в Истанбул, бяха минали четири години, ала градът за нея все още беше загадка. Тъй като не го познаваше добре, не таеше нито улиците, нито посоките. Невежеството й обаче я окуражи.
И макар прехода от анадолския бряг до стадиона да й отне два часа,
неочаквано лесно намери адреса. Остави на входа личната си карта,
получи желаната информация от служителя, извика асансьора и се качи на петия етаж. Спря пред стая № 505 и погледна вътре. Метин
Четин седеше до една млада жена, а коленете им бяха допрени; едната си ръка бе поставил върху коляното на жената. То беше с цвят на праскова, която леко бе започнала да се набръчква. В другата си ръка държеше чаша, въртеше я и съсредоточено се взираше и нея —
гледаше й на кафе. Вероятно жената бе доволна от предсказанията,
защото лицето й грееше от радост и трапчинките й ясно се очертаваха.
Втренчена в мъжа си, ЖенамуНадя така и не успя да я разгледа както й се искаше. Това, което обърна целия й свят наопаки, не бе близостта,
на която се оказа свидетел, нито неговото предателство, а по-скоро милото изражение на лицето му. Съществуването на другата жена,
дори фактът, че Метин Четин галеше коляното й, не се стори толкова страшно на ЖенамуНадя; страшното бе любвеобилното му поведение към нея.
Досега намираше извинение за лошото отношение на Метин
Четин. Без да се замисля, търпеше ревността му, простащината му,
дори плесниците му и смяташе, че всичко това е неосъзнато. Да, от време на време, значи честичко, по-точно непрекъснато, съпругът й се

163
държеше зле с нея, но го правеше, защото не знаеше друг начин на поведение. Ако зависеше от него, нямаше да го прави! Причината да поддържаш един лош брак, не е вярата в самия брак, а чисто и просто инат. Когато любимият ни хока, при това винаги по един и същи начин,
започваме да вярваме, че той просто не е в състояние да се държи по друг начин.
„Любовта е неврохимичен процес — казваше професор
Кандински. — Често преданите хора са с птичи мозък. Ако видиш жена, която след години все още е до полуда влюбена в мъжа си, да знаеш, че паметта й е като на синигер.“
Според професор Кандински, за да може любовта да е безсмъртна, то задължително паметта трябва да е смъртна. Или по- точно, да бъде като деня и нощта, като пролетта и есента, като умиращите неврони в хипокампуса на синигерите, които после отново се възстановяват. Тези птици с елементарни мозъци и крехки телца са принудени да помнят хралупите, в които крият яйцата си; начина, по който оцеляват от студа през зимата; мястото, от което си намират храна, и каква ли не още важна информация. Но мозъкът им е твърде малък, за да побере многобройните късчета знания, и вместо с малко повече усилие да се опитат да ги съхранят, всяка есен почистват всичко в хралупата на паметта си и по този начин унищожават и тези, които вече са запомнили. И все пак успяват да оцелеят благодарение на новите знания, които съумяват да придобият. И както при птичките,
така и в семейните двойки важи правилото, че за да можеш години наред да правиш едно и също, трябва да забравиш, че го правиш. По тази причина онези, които имат слаба памет и откъслечни спомени от миналото, по-лесно понасят травмите в настоящето, отколкото онези,
които помнят хубавите дни от миналото и с копнеж се връщат към любовните мигове. Магическата формула на любовта бе да притежаваш пъргав ум и лесно да забравяш.
Ала докато ЖенамуНадя стоеше с двете купички ашуре в ръка,
цялата информация, която се бе скътала в паметта й, постепенно изплува на повърхността. Спомни си! Докато гледаше как мъжът й кокетничи с друга жена, си спомни колко мило се държеше някога с нея и колко се бе променил характерът му. Най-лошото беше, че неговата любвеобилност не бе останала в миналото. Че в този момент се държеше мило с другите, че можеше да бъде съвсем различен човек.

164
Със собствените си очи видя, че от него зависи да бъде различен. На нейно място професор Кандински сигурно щеше да се изсмее и да отмине тази история. Умението, унищожавайки старите неврони, да подновяват паметта си, е присъщо на синигерчетата, а не на женените жени.
ЖенамуНадя прекрачи прага и влезе в стаята. Няколко минути наблюдаваше нищо неподозиращите влюбени, които се кикотеха и си гледаха на кафе. Първо огледа двамата, след това впи поглед в жената.
В същия момент се оказа в една доста неприятна ситуация, в която навремето неведнъж бе попадала. Ако внимателно се загледаш в човек,
който не те забелязва, след малко ще усетиш как човекът става неспокоен и неочаквано се обръща към теб.
И ето, че тъкмо когато другата жена щеше да отмести поглед от чашата с кафе и да погледне към вратата, Метин Четин осъзна какво става и притеснен скочи от стола. Тъй като не можа да овладее бърчи размекнатото си от щастие тяло, направи няколко крачки напред и се закова в средата на стаята. Опитвайки се, сякаш беше перде, да застане между двете жени, съвсем се обърка и не можа да прецени накъде да гледа. Залута се в мисли и лицето му сякаш се раздели на две. С едната половина гледаше любовницата си, с която винаги се държеше мило, и с мъка се усмихваше, а с другата намръщено фиксираше жена си, с която от години бе свикнал да се държи грубо. Като разбра, че няма да издържи дълго така, грабна миризливата си чанта с цвят на кехлибар и жена си и ги изхвърли навън. Скандалът, който последва същата вечер,
не бе по-неприятен от обичайните, просто беше по-продължителен. И
преди това в някои моменти ЖенамуНадя се страхуваше, че мъжът й може да я убие. Ала сега за първи път усети, че може тя да го убие.
Колкото и странно да беше, гази мисъл не й се стори толкова шокираща.
Страшното бе, че не знаеше нищо за онази жена. Всъщност, тъй като не познаваше почти никого от колегите на Метин Четин в студиото и не знаеше нито името, нито каквото и да било за жената,
лобирането до тази ценна информация се оказа много по-трудно,
отколкото очакваше. Странното в цялата работа бе, че колкото и упорито да се опитваше, тъй като не се сещаше как изглежда жената,
не успяваше да я опише на никого. Все пак не се отказа и започна да крои всевъзможни кой от кой по-сложни планове. Всеки път

165
измисляше нови и нови варианти и се обаждаше по телефона в студиото, като използваше различни имена. И след като нищо не постигна, започна всеки ден да се мотае около студиото, като губеше по четири-пет часа по улиците. Прекрасно знаеше, че ако мъжът й я види да се разхожда наоколо, ще й счупи краката, но дори тази твърде неприятна перспектива не можа да попречи на усилията й.
„Една от най-големите вреди, които учените психофармаколози са нанесла на човечеството, е манията им да отървават мозъка от пъклените мисли“.
Според професор Кандински човешкият мозък работи като алчна, ненаситна за имоти домакиня. Веднага си присвоява всяко нещо, което влиза в дома, запазвайки с упорито търпение реда, който е създала. Само че понякога в мозъка гъмжи от необуздани И капризни
„дечица“, всяко от които носи името на различно умствено разстройство. Когато проходят, започват да ръсят трохи от курабийки,
да сноват насам-натам и да разхвърлят. Заради цялата тази неразбория мозъкът направо се пука от притеснение. Именно в този момент на сцената излиза психофармакологията. Опитва се да спре непослушното детенце и понякога успява, а когато не успее, го хваща за ушите и го изхвърля навън. Ако искаш да контролираш неконтролираните движения, прекрати всякакви движения! За да спреш вредните мисли,
накарай болния да не мисли! Целта на стотици лекарства е именно тази. За да може светът на медицината, според който докторът, открил лоботомията, трябва да получи Нобелова награда, да заглуши неистовите писъци, дразнещи слуха, се опитва да осигури пълна тишина. Останал без децата си, мозъкът, макар и нервна, но според последните изследвания любвеобилна майка, би предпочел смъртта пред живота. Според професор Кандински човек не може да се отърве напълно от недостатъците си и затова е по-добре още в началото да се примири с мисълта, че опитите да го стори ще му донесат повече вреда, отколкото полза. Редно е, когато някой влезе в дома на мозъка,
да играе по неговите правила, без да пречи на собствените му движения и без да му отнема това, което си е негово.
Мозъкът няма да понесе да бъде нарушен редът му. И все пак,
тъй като в дома му има много стаи, а в тях — повече от една памет,
спокойно може да обърка кое къде е. Например в най-горното чекмедже на шкафчето, което има общо пет чекмеджета, държи

166
бельото си. В по-долното чекмедже е подредил хавлиените кърпи, а в още по-долното — чистите чаршафи. Мястото на всяко нещо се знае предварително. Не бива човек да се втурва да унищожи това или онова, с което се е сдобил по някакъв начин, само защото вече няма да го използва. Може да го извади от чекмеджето и с помощта на знанието да го постави в по-горното. В крайна сметка мозъкът е алчна домакиня, жадна за имоти, която се гордее със своята пестеливост и ред. Идва и търси хавлиената кърпа в четвъртото чекмедже. Дори не поглежда в петото, защото знае, че там е сложил само бельото. „Сгъни старателно хавлиените кърпи, които си извадил от фронталния лоб, и ги остави в субкортикалния център. Не се опитвай да махнеш оттам излишните неща, защото това е невъзможно. Остави ги някъде, където после няма да можеш да ги намериш. Премести ги в грешно чекмедже.
Остави ги да си стоят там. Ще ги забравиш. Чак до деня, в който,
докато търсиш нещо друго, отново ги откриеш.“ Ала въпреки че любимият й професор сигурно се обръщаше в гроба, ЖенамуНадя съвсем съзнателно извади нещо от чекмеджето, но не посегна да го прибере на друго място. Дни наред с часове стоеше и наблюдаваше студиото, в което работеше мъжът й, обади се десетки пъти. И най- сетне един ден извади късмет — жената, която издирваше, вдигна слушалката. Въпреки че я бе видяла, ЖенамуНадя не можа да си спомни как изглежда, но разпозна гласа й, при все че не бе я чула да говори.
— С какво мога да помогна — попита любезно жената. — Коя сте вие? — изкрещя ЖенамуНадя, чийто глас бе наситен не с гняв, а с неописуема жестокост. Въпросът, който изстреля, прозвуча толкова грубо, че онази не можа да реагира и автоматично каза името си.
Защото и самоидентификацията е вид рефлекс. Когато попиташ някого кой е, в осемдесет процента от случаите вместо да отговори:
„Всъщност ти кой си?“ не успява да се овладее и се представя. Веднага щом жената отсреща каза името си, ЖенамуНадя тресна слушалката.
След като вече знаеше работното място, както и името на съперницата си, не бе никак сложно да научи останалото, което й бе нужно. Когато напредна в проучването си, вече имаше две много важни информации за „онази жена“. Първо, че беше дубльорка, също като Метин Четин, и второ, че по един от частните канали започваха да излъчват сериала

167
„Любовният олеандър“, в който тя озвучаваше гласа на главната героиня.
На следващата вечер преди новините ЖенамуНадя седна на канапето с тапицерия в бордо на цветя, която отдавна се гласеше да смени, но все отлагаше. Без да мигне, изгледа една серия от
„Любовният олеандър“. Когато свърши, вече бе намразила сериала.
Темата му бе толкова нелепа, диалозите — толкова безсмислени, че сякаш актьорите се затрудняваха да изпълняват ролите си. Ала на следващия ден по същото време отново се оказа пред телевизора. От този миг нататък интересът й към сериала се променяше с всеки изминал ден, с всяка следваща серия и тя се пристрастяваше все повече и повече. Учените, които изследват пристрастяването на домакините към сапунените сериали, често пропускат да отбележат, че за следенето на сериалите има няколко причини, които не бяха отбелязали в резултатите. И ЖенамуНадя бе станала редовен зрител на
„Любовният олеандър“. С времето този отвратителен сериал започна да заема толкова важно място в живота й, че през двата почивни дни, в които не го излъчваха, тя се чудеше какво да прави. Не се замисляше за своята пристрастеност към сериала, не се опитваше да си прави изводи от този факт, просто го следеше. И сега, след толкова време, въпреки че вече гледаше осемдесет и седма серия, пак не можеше да се възпре да сравнява гласа на Лорета с образа й.
В живота няма удовлетворяващи неуспехи, но пък има незадоволителни успехи, при това много. Професор Кандински казваше, че самият той е неудовлетворен, но и че е успял човек.
Добавяше, че сред успелите и удовлетворени хора той е в доста добро положение. Защото успехът всъщност е присъщ на глупаците или на големите късметлии. В края на краищата, тъй като от прекалено големия късмет хората също оглупяват, крайният резултат е един и същ. Но в последния миг от живота си професорът бе усетил вкуса на несполуките. Причината за неуспеха бе проектът „Теория за видовете,
минаващи през прага“, върху който работеше от четири години. Когато буболечките се натъкнат на бедствие, което ще ги унищожи, имат уникалната способност да оцеляват. Докато през 1946 г. само два вида издържаха на инсектициди, в края на века повече от сто вида устояваха на същите инсектициди. Някои видове, които се справят с химическите формули, изпробвани върху тях, след всеки праг, който преодоляват,

168
издържат на отровите, които са унищожавали предишните поколения,
и дълго след това създават все нови и нови раси. Според професор
Кандински цялата работа не беше в това да се установи как буболечките са се добрали до някакви знания, а да се види, че знанието е нещо цялостно и всеобхватно. Той смяташе, че предчувствията,
които дълго бяха измъчвали мислителите от епохата на
Просвещението, убедени, че социалните и естествените науки са едно цяло, щяха да се сбъднат през настъпващото столетие с бедите, които то щеше да донесе. Рано или късно хората също щяха да прескочат прага. Не защото са възлюбени раби на Всевишния, както си мислеха религиозните, или защото са с достатъчен умствен капацитет, както смятаха по-рационално настроените, а преди всичко защото са осъдени да черпят от същата сфера на знания като Бог и буболечките.
Общественият живот на буболечките и инстинктът на човешките цивилизации са силно обвързани чрез социалната биология.
Следователно нито хората на изкуството са толкова продуктивни, както се смята, нито пък природата е толкова далеч от изкуството.
Хлебарките и писателите живеят, черпейки вода от един кладенец на знания и усещания, разбира се, ако останат живи. „Съмнявам се, че са прочели дори първата страница“, бе казал професор Кандински, когато научи, че са отхвърлили доклада му. Това беше една седмица, преди да почине. Лабораторията беше огромна сграда, в която по тринайсет часа на ден работеха водещите руски биолози. Бяха от най-различни възрастови групи. Тъй като усещането, че са „избрани“, сближаваше хората, всички се държаха мило един към друг. Единствено професор
Кандински не се впечатляваше от пърхащите частички деликатност,
които се носеха из въздуха, не се усмихваше на никого и ако не се налагаше, не разговаряше с когото и да било. Проявяваше търпимост единствено към Надя Описимовна, която от девет години бе негова асистентка и със своето трудолюбие и дисциплина бе спечелила доверието му. Той бе своенравен и потаен, нетърпелив и песимист. С
цялото си същество Надя Онисимовна вярваше, че всъщност е изнервен, защото от години правеше опити, в които ползваше електричество. Още тогава бе започнала да намира извинения за грубото отношение на хората, които обичаше.
— Дори не осъзнават какво ми причиняват. Неуспехът е вирус,
който не познавам, нямам защитни сили срещу него.

169
В дъното на коридора до сивата стена на широката площадка на лабораторията двама мъже от охраната бяха запалили по цигара.
Вятърът духаше толкова силно, че димът от цигарите изчезваше мигновено.
— Понякога нощем си мисля, че буболечките ми се смеят, но не мога да ги видя. В сънищата си се разхождам в килерите на съвършено празните къщи. Преди да удари гръм или да почне земетресение, те успяват да избягат. Преселват се на цели армии. Дори сега, докато ние си говорим, са някъде наблизо. Въобще не стоят на едно място.
Точно седмица след този ден го намериха мъртъв в дома му.
Хванал го е ток, сигурно от разсеяност… „Добре, че си отиде навреме
— мислеше си Надя Онисимовна. — Добре, че не видя какво се случи с лабораторията.“ Най-напред спряха опитите заради финансови затруднения, след което съкратиха много хора. Надя Онисимовна също бе потърпевша от цялата бъркотия. Когато се запозна с Метин Четин,
беше безработна от осем месеца.
Метин Четин бе истинска досада, последният тип мъже, в които една жена би се влюбила. Ала Надя Онисимовна имаше толкова нищожен опит с мъжете, че след като изкара часове наред с него, не можа да забележи, че срещу нея седи точно този тип мъж. През въпросната нощ за първи път отиде на дискотека. Смая се от изумителните й размери, от страхотната навалица и нестихващата врява. Започна да й се повръща от алкохола, който погълна, и съвсем не бе в състояние да забележи каквото и да е. Отиде случайно по настояване на своя приятелка. Замъкна се с надеждата, че в края на вечерта ще може да й поиска пари назаем. Метин Четин беше сред група бизнесмени от Истанбул. В десетата минута от запознанството им, преди Надя Онисимовна да разбере какво става, те събраха масите.
Мъжете се присъединиха към жените и поръчаха огромно количество алкохол. Докато всички се забавляваха и се смееха за щяло и нещяло,
тя стоеше, свита в ъгъла, и пи толкова много, колкото никога през живота си. Малко по-късно, когато всички се спуснаха по двойки към дансинга, забеляза, че един мургав мъж остана на мястото си,
притеснен като нея. Усмихна й се. Тя също му се усмихна. И двамата се окуражиха и си казаха по нещо. Говореха ужасен английски. Но английският е единственият език, който дори да не владееш, при малко повече търпение стигаш до убеждението, че можеш да говориш. Така,

170
с надеждата, че думите все отнякъде ще се появяват, Надя Онисимовна и Метин Четин въртяха очи, щракаха с пръсти, рисуваха с ръце въображаеми картини, драскаха по салфетките разни неща, започваха да се кискат, а от смеха се поотпускаха, клатеха глави, ококорваха очи и дълго разговаряха.
— Готова съм на гладен стомах да облизвам препълнен пепелник, но не и да се омъжа за турчин.
— Можеш да облизваш каквото си щеш — рече закачливо Надя
Онисимовна. — Устата не се замърсява от това, което влиза в нея, а онова, което излиза от нея, замърсява човека.
Леля й бавно разбъркваше зеленчуковата супа:
— Стига си ръсила из кухнята ми Христови учения все едно са афоризмите на злощастния професор — каза леля й, докато духаше супата в дървената лъжица, преди да я опита.
— Нищо не знаеш за тях — промърмори Надя Онисимовна и вдигна рамене. — Това са само предразсъдъци…
— Бъди сигурна, зная това, което трябва да знам — каза леля й.
Взе щипка сол и я поръси над тенджерата. — Ако не си бе губила най- хубавите си години да гониш мухите след разни маниаци, сега щеше да знаеш колкото мен.
Издърпа една табуретка до печката и подрънквайки с гривни,
продължи бавно да разбърква супата. Имаше разширени вени и краката така я боляха, че не можеше да стои права повече от десет минути.
— Сигурно поне знаеш, че турците не пият вино — рече с глуповато изражение. Трудно е да се каже кое я притесни повече —
разговорът, който водеха, или супата, която още не бе почнала да къкри.
Надя Онисимовна се впусна да защитава бъдещия си съпруг,
който в дискотеката смесваше уиски с бира, че и с водка. Но пропусна да спомене какъв бе крайният резултат.
— Уиски, водка. Пият ли вино, това ми кажи. Не пият! Нали ако пиеха, като превзеха Завегород, нямаше да отидат на чешмата на
Мъдреца Леон и да я сринат. Три столетия наред от нея е текло вино.
Но като превзели града, турците я изравнили със земята. Защо са

171
потрошили хубавата чешма? Защото вместо вода е текло вино. С
брадви разбили стената на чешмата. Идиоти! Решили, че зад тази стена има изба с бъчви, пълни с вино. И знаеш ли какво излязло оттам? Една чепка грозде. Чуй ме добре, Надя, една чепка грозде. И така никой не разбра как сто години от чешмата е текло вино само от една чепка грозде. А онези, като видели чудото, какво направили? Срутили стената, разбили чешмата, разкъсали дори чепката грозде. Не уважават виното, не уважават нито светите неща, нито мъдреците. — Размаха дървената лъжица към племенницата си. — Жените и без това не уважават!
Когато пристигна в Истанбул Надя Онисимовна нямаше никакви очаквания за средата, в която щеше да живее. Въпреки всичко, когато дойде в Двореца на бълхите, бе разочарована. Апартаментът не беше по-стар от онзи, в който бе живяла досега. Напротив, беше горе-долу като него. Всъщност проблемът бе точно в еднаквостта. Когато човек отиде на ново място и там завари бледо копие на предишния си живот,
се чувства огорчен. При това наблизо нямаше плаж, нито пък очакваха на работа чужденка ентомолог. Истинският проблем обаче бе самият
Метин Четин. Бе я излъгал, при това сериозно. Нямаше дори свястна работа. Изкарваше прехраната си като дубльор във филми, които излъчваха по телевизионните канали. Освен това от време на време по- заможните семейства го канеха на годежи, на обрязване на синовете им, на рождени дни, където разиграваше за децата куклената пиеса
„Карагьоз“. Държеше куклите в кехлибареножълтата си чанта с лоша миризма. Напоследък обаче Дворецът на бълхите миришеше толкова нетърпимо, че ужасната смрад, която се носеше от кожата на чантата,
бе нищо в сравнение с вонята на боклук из целия блок.
Много скоро Надя Онисимовна щеше да разбере колко много се заблуждаваше леля й. Метин Четин се наливаше с огромни количества евтино вино, за което вълшебните гроздови зрънца на Мъдреца Леон изобщо нямаше да стигнат. Когато беше пиян, ставаше проклет и проваляше работата си. Забравяше текста или героя, когото дублираше,
а понякога персонажите в куклените представления псуваха и говореха на жаргон. Когато ходеше на сватби, изпиваше всичкия алкохол, до който успяваше да се добере. Затова до края на деня винаги

172
предизвикваше някаква неприятност. Веднъж от устата на Хадживат
[1]
пред всички гости се посипаха ужасни подигравки по адрес на бъдещия зет и настана страхотна олелия. Оттогава свидетелите на резила му не се осмелиха да го повикат отново и той бе принуден да си търси работа другаде.
И все пак Надя Онисимовна не се върна в родината си. Остана в
Двореца на бълхите. В началото мислеше, че докато си намери работа,
временно ще бъде домакиня, ала така и не разбра колко бързо се примири с това положение. Един ден се зачете в поканата за сватба,
която бе изпратена вкъщи. „За нас ще бъде удоволствие Метин Четин и
ЖенамуНадя да ни удостоят с присъствието си в най-щастливия ни ден.“ Вгледа се в поканата с празен поглед. Не пишеше Надя
Онисимовна, нито Надя Четин, а ЖенамуНадя. Стана й страшно обидно и все пак не направи нищо, за да промени живота си. Дните течаха еднакви все едно бяха размножени на ксерокс. Готвеше,
чистеше, гледаше телевизия, разглеждаше стари снимки, правеше и нещо друго, което другите домакини не умееха — фенери от картофи,
които светеха без ток. Така професор Кандински и проектът „Теория за видовете, минаващи през прага“ бяха останали в един друг живот.
— Защо не мога да си спомня миналото? Щеше да е добре да знам коя съм. Защо не мога да си спомня, защо? — изстена Лорета,
докато си играеше с маргаритката в косите й.
— Не търсиш в правилното чекмедже, мила. Погледни в по- долното, в по-долното — извика ЖенамуНадя, без да забележи, че повтаря движението от екрана, въртейки в ръка поредния картофен фенер. Внезапно чу шум откъм вратата. Връщаше се. Днес бе подранил. Щеше да хапне, после да поспи, а привечер да вземе ужасната си чанта и отново да излезе. Не се знаеше кога ще дойде и кога ще излезе. Но когато и да се прибереше, никога не звънеше,
отваряше внезапно вратата и влизаше. Докато ключа се завърташе в ключалката, ЖенамуНадя грабна дистанционното и в последния момент успя да смени канала. Когато вратата се отвори и Метин Четин се появи на прага, вместо Лорета на екрана се приготвяше вкусна храна. Една жена с широко чело, приятно лице и непочистени мустаци,
опитваше огретена със спанак, който току-що бе извадила от фурната.
[1]
Един от героите в куклената пиеса „Карагьоз“. — Бел.пр.
↑

173

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: